Дясната ръка на Бога

Глава 1 Портите на Инструър

Керванът, който се източваше откъм Адрар, по нищо не се отличаваше от всички останали върволици камили, тръгнали от Гадир Масаб: претоварени животни, пристъпващи бавно сред изпепеляващата мараня. Отново и отново спираше той, подобно на някакво колебливо влечуго — хората на пустинята спираха да се напият, да напоят камилите, а след тях и робите си. Но, размишляваше главатарят на шайката, докато гледаше как керванът бавно приближава мястото на засадата, в различие от всички онези кервани, прекосяващи Хамадабат на път за Брудуо през Средните фалтански полета, този се бе отказал от по-дългия, но по-безопасен източен маршрут.

Грабителите не можеха да повярват на късмета си. Кой глупак отвеждаше претоварен керван през Веридия? Строукс — кралството, намиращо се на север от планините, наскоро бе обявило война на търговците на роби и препродаваната от тях човешка мъка. Изглеждаше почти невероятно, че търгуващите с хора са избрали да рискуват живота си по този път, макар че обяснение можеше да бъде намерено: така избягваха нуждата да плащат на мародерите, разположили се по източния маршрут. Но фактът си оставаше факт. И бандитите изчакваха — главорези и убийци, шлака от останалите бандитски групи. Беше крайно време и на тях да им се усмихне щастието. До този момент преживяваха, нападайки малцината самотни пътници, достатъчно наивни, та да навлязат във Веридия без телохранители. Ала това се случваше рядко. Бандитите бяха не само изгладнели, но и зажаднели за нездравите забавления, които предлагаше залавянето на жертва.

Благодарение на природните стихии — жежкото южно слънце и пустинните вихри — жълтеникавите, безформени склонове на Веридия бяха придобили чудати форми. Самият Адрар, Златният лъв, се издигаше високо над прохода — стражаващ над останалите фигури, обгърнали просеката и наименувани от въображението. Най-доброто място за засада се намираше точно под Ноктите на Адрар — там пътят биваше притиснат между два стръмни склона, веднага след което завиваше вдясно, стигаше върха и се спускаше надолу към Строукс.

Именно тук изчакваха бандитите.

Замисълът беше търговците да си помислят, че са прекосили успешно планините, за да бъдат нападнати в последния миг. След като ги заловяха и се забавляваха в типичния си стил, пускаха едничък оцелял, за да може делото им да бъде разказано. Репутацията беше не по-малко важна от плячката. Конкретно членовете на тази шайка бяха особено силно решени да се докажат. Всеки от тях беше изготвил обширна програма, която да изпълни с оцелелите след атаката търговци и роби. Керванът наближаваше, повишавайки вълнението им. Един от подкомандирите изтегли меча си, за да го почисти, а главатарят блъсна ръката му — слънцето можеше да блесне в острието. Но всъщност няма значение, помисли си водачът. Заради прекалената си глупост — или самоувереност — тези търговци нямаха и съгледвачи. Вероятно нямаше да забележат, ако някой от кервана бъдеше наръган в гръб, рухвайки пред останалите. Мисълта дотолкова развесели главатаря, че му костваше значителни усилия да не се разсмее.

Керванът достигна определената точка. Грабителите се разделиха на две групи — едната трябваше да запречи пътя пред търговците, а другата да излезе в гръб. Веднъж притиснеха ли жертвите си по такъв начин, оставаше им само да се наслаждават на работата си.

Сигналът бе даден. Застиналият следобеден въздух беше разсечен от виковете на двете дузини бандити, спуснали се към търговците. Главатарят веднага забеляза едно малко отклонение, което щеше да ги забави: докато групата, водена от помощника му, заеме позиция на пътя зад кервана, търговците и робите им се бяха оттеглили по-назад, така че бандитите бяха пленили само камилите. Главатарят сви рамене — убиването, а не планирането, бе стихията на помощника му. Нямаше да го затрудни да се обърне.

Притичалите бандити не откриха обичайната паника, която внезапната им атака би трябвало да породи. Нападението им бе посрещнато с неестествено мълчание. Самотен мъж се беше изправил насреща им. Носеше дълга черна брудуонска роба, с отметната качулка. Беше подстриган много късо, притежаваше младо, но носещо чертите на опита лице и хлътнали очи. Стоеше в позата на опитен боец, пренесъл тежестта върху пръстите си. Очакваше нападението им. Брудуонец, реши главатарят. И то воин. Възможно е да загубя един-двама от хората си. Но и без това малко плевене няма да е излишно. А той не е безсмъртен. Изправял съм се срещу хора, сражавали се сред редиците на самите Повелители на страха.

Може би бандитите щяха да имат някакъв шанс, ако бяха изоставили първоначалния си план и се бяха нахвърлили вкупом върху самотния боец. Но те не го сториха, преценявайки, че той е решил да се самопожертва в някаква налудна маневра. Вбесен от факта, че нещата не се развиваха по план, главатарят нареди на хората си да атакуват търговците и робите им, като за момента оставят черния боец.

Помощникът получи първия си шок, когато търговците отметнаха наметала и изтеглиха оръжията си. Това не бяха изнежените фалтанци, които познаваше, хора, трупали богатство за сметка на чуждата болка. Личеше, че сражаването не им е чуждо. Например онзи, тъмнокожият, размахваше като перце огромна каменна сопа. Виждаше се, че той не е от хората, които биха закрещели за милост, щом острието на нож се озовеше в непосредствена близост до тялото им. Същото се отнасяше и за дългокосия фалтанец до него, облечен в деруйсианска туника. Е, онази жена щеше да крещи, но по жестокостта, изписана върху лицето й, личеше, че тя по-скоро би умряла — или по-вероятно убила — преди да позволи да попадне в подобно положение. А пък тлъстият с червената роба… В неговите очи светеше лудост, някакъв мрачен глад. Помощникът бе съзирал тази светлина в очите на неколцина свои някогашни спътници — желание за смърт, което рано или късно биваше удовлетворено. Арогантността, типичен спътник на заместника, започна да се отцежда от него. Трябваше да бъде внимателен.

Тогава той осъзна, че тъй наречените „роби“ не са оковани. Те също наизваждаха оръжия, изправяйки се срещу хората му. От лявата страна стоеше младо момиче, опитващо се да си придаде смелост. До нея друг шишко се мъчеше да не допуска страха върху лицето си. Сетне идваше слабоват мъж с тояга, един сакат, хванал меча си чудато, но уверено… Имаше и други, но бандитът вече не разполагаше с време да ги оглежда.

Докато се опитваше да осмисли тези отклонения от очакваното, търговците и робите им се хвърлиха в атака. Двама от хората му погинаха моментално, заплатили цената за бавното осъзнаване, че нещо не е наред. Помощникът на главатаря се насочи към тъмнокожия и онзи от Деруйс, определяйки ги като най-голямата заплаха. И моментално съжали за решението си. Никога през живота си не се беше изправял срещу толкова бързи противници. Каменната тояга раздираше въздуха с отвратителен звук, профучала на косъм от невъоръжената му ръка. Нямаше как да парира подобно каменно оръжие, затова помощникът трябваше да отскача назад. Деруйсианецът също нанесе удар, посичайки един от бандитите — помощникът не видя кого точно, но гласът на агония звучеше като този на Хамус. Не му остана време да се оглежда, защото бесният тъмнокож продължаваше да го обсипва с удари. Помощникът проклинаше главатаря си, лошия късмет… Следващото проклятие бе пресечено от остра болка в гърба, прогорила дробовете му. Бандитът сведе замъгления си поглед и зърна върха на меч да стърчи от гърдите му. Изкрещя ужасено, защото денят, за който си бе внушавал, че никога няма да го настигне, бе дошъл.

Стотина крачки по-надолу главатарят най-сетне осъзна положението си. Реши да посече самотния брудуонец и да избяга, макар и да беше вече късно. С пронизителен вик запрати втората група хора срещу боеца.

Проходът беше тесен и позволяваше само трима да нападат едновременно. Главатарят гледаше като омагьосан как мечът на противника им се стрелва — толкова бързо, че очертанията му се размиваха, често на съвсем различно място от тялото на брудуонеца. Силата на мъжа беше чудовищна. Първият му удар отсече въоръжена ръка и отведе острието дълбоко в бедрото на клетника. И всичко това бе извършено с небрежно движение на китката, докато самият брудуонец вече се хвърляше към следващия си нападател. Главатарят остана впечатлен от движенията на боеца в черна роба — или по-скоро движението, защото за нито един негов удар не можеше да се каже, че е завършен. Всичките му атаки се сливаха в една продължителна вариация на мелодия от стомана. Но тази поезия на тялото беше смъртоносна.

Едва когато бяха паднали шестима главатарят осъзна, че има насреща си нещо, за което не вярваше, че съществува. Нима това беше Повелител на страха? Той мъдро изостави половин дузината оставащи и пое нагоре по склона.

Само след мигове на пътеката оставаха двама грабители, първият от които вече надаваше предсмъртния си вой, сграбчен от смъртта. Другият беше много добър боец, който би затруднил всеки от останалите керванджии. Но острието на брудуонеца дори не му предостави възможност да демонстрира уменията си.

Черноробият отдели миг, за да провери дали някоя от жертвите му не е останала жива. Сетне, доволен, повдигна меча си и с мощно движение го хвърли нагоре. Яркото острие потъна в гърба на главатаря. Свличането на трупа беше последният звук от конфликта.

— Боже — изрече Уизаго, докато се отправяше към останалите. За момент принцът спря, за да си поеме дъх и потисне гаденето. И преди беше виждал смърт, но не и подобно нещо.

— Какво има? — попита Фемандерак, обръщайки се към него и към Те Туахангата. Двамата бойци бяха притичали напред да помогнат на Ахтал, но се оказа, че не е необходимо. — Видяхте ли?

— Да — отвърна деруйсианският принц. Гласът му не звучеше съвсем спокоен. — И ми се иска да не бях.

Ахтал се приближаваше към спътниците си, изчиствайки острието на меча си вървешком. Доколкото Кърр можеше да определи, младият боец не показваше и следа от гордост и самодоволство. С изключение на потта, изникнала по лицето на брудуонеца, и прахта, изцапала робата му, нищо не показваше, че току-що е убил дузина бандити. Те Туахангата, все още задъхан от бясното размахване на каменната тояга, поклати невярващо глава. Уизаго, негов приятел и враг, също изрази удивлението си.

— Възпитан съм в традициите на фехтовалното изкуство — рече русият мъж, все така неспособен да овладее гласа си. — Тренирал съм с най-добрите мечоносци на Деруйс. Ако им разкажех за това, което видях току-що, те щяха да подушат дъха ми и да ме посъветват да спра да се наливам.

— Аз съм роден воин — ядосано отвърна Те Туахангата, — а ние не се бием като вас. Силата и умението не правят воина. Ние, бойците на Мъглата, смятаме това за начин на живот. Да бъдем въздигнати, да не чувстваме страх, а да го всяваме — това означава да бъдеш истински боец.

Думите му до голяма степен звучаха като самоубеждаване. Принц Уизаго се засмя, но не злонамерено.

— Прав си, приятелю. Виждал съм как се биете. Жестове, бойни викове, резки размахвания и онзи страховит шум, който издават тоягите ви, когато бъдат завъртени. Но брудуонецът ни показва нещо различно. При него няма нищо показно. При него личи пестеливост на движението, без нищо излишно. Това говори за отдаденост, грижа, за спокойствие и вътрешно равновесие — той няма какво да доказва, за разлика от нас. Не прави прибързани движения, нито прибързва с мисълта си. Умее да отличава безнадеждното и да реагира според променилата се ситуация. Ти, скъпи ми Туа, имаш гореща кръв, засягаща всичко, което правиш. Той е хладен. Макар да предпочитам твоята мисъл — и двамата има какво да научим от него, преди с право да се наричаме воини.

Спътникът му само изсумтя — не желаеше да приеме нито комплимента, нито преценката, която носеха думите. Но Кърр виждаше, че детето на Мъглата се бе сдобило с материал за размисъл.

Старият фермер също имаше над какво да размишлява, макар неговите мисли да бяха по-мрачни. Той също се бе затичал, за да помогне на брудуонеца — нещо до скоро немислимо: само преди няколко месеца същият този мъж се бе опитал да убие него и приятелите му. Точно тук се криеше проблемът. Току-що Ахтал бе сторил нещо неописуемо, нещо, чиято вероятност за успех не би била обезпечена и от цял живот тренировки. А ето че Кърр и шепа селяни се бяха изправили срещу четирима от тези чудовища (сред които Ахтал беше най-неопитният) и ги бяха надвили. Стореното сега от брудуонеца го накара да осъзнае колко удивителна бе победата им. Кърр сподели мислите си с хауфута, докато подготвяха кервана.

Селският водач помълча за момент, поглаждайки брадичка, преди да отговори.

— Не мога да отрека, че сте имали известен късмет. Ако всички брудуонци са били поели по моста заедно с пленниците си, планът ви никога не би успял, колкото и да е хитроумен.

Зад тях се обади Фемандерак, който току-що беше приключил с поставянето на влажна кърпа върху слепоочието на Беладона. Тази рана тя бе получила в пустинята и дълго време я измъчваше, но наскоро бе започнала да заздравява. Но мястото все още беше подуто, а освен това дъщерята на магьосника изпитваше известни затруднения с храненето.

— Маблас от Даурия, проучвал Повелителите на страха, пише, че те са не само забележителни бойци, но и умеят да си служат с Огнебитието. Могат да привличат в своя полза илюзия, словоплетство и тъмна магия. Когато Лийт за пръв път ми каза за вашата Компания и как сте победили четиримата брудуонци, приех, че просто скромничи относно уменията ви, както и че във вашата група са събрани най-добрите от Фалта, подбрани да унищожат слугите на Рушителя. Но тогава видях, че това не е така. Вие не сте ги надвили със сила или магия. Какво по-голямо доказателство за благосклонността на Най-възвишения? Как иначе бихте ги победили?

Хауфутът се навъси, а Кърр измърмори нещо под нос. Стройният философ не бе спрял да говори в подобен стил дни наред — още от освобождаването им от пазара на роби — въпреки раздразнението, което това пораждаше сред спътниците му. Кърр трябваше да признае, че имаше момент, в който почти бе убеден, почти бе повярвал, че те са избраниците на бога, негов инструмент за спасяването на Фалта. Хауфутът не бе обръщал внимание на думите на този чужденец — думи, повтаряни от Отшелника и дори от Хал, техния сламен пророк. Да, имаше неща, които не можеше да обясни, признаваше това. Със собствените си очи бе зърнал Кантара, бе видял и силата на Джугом Арк. Още носеше върху ръката си белезите от тази сила. Но липсата на обяснение далеч не беше достатъчна да породи непоклатимата вяра, която споделяха останалите.

— Обясни ми тогава следното, о, апостоле на бога — изръмжа Кърр. — Ако споделяме благосклонността му, къде е стрелата? Къде е Лийт? Интересен начин да покажеш благосклонност — да затрупаш Джугом Арк и нейния Носител под купчина отломки.

Знаеше, че думите му нараниха Фемандерак, това беше и целта им. Философът не се съобразяваше с чувствата им и с пълна липса на тактичност непрекъснато повдигаше темата.

Без да каже нищо, Фемандерак се отдалечи и започна да се рови в една от раниците. Може би изпитваше загриженост, но не достатъчна. Все пак Лийт не беше от неговото село.

Старият фермер отново се върна към размисъл. Как бяха съумели да надвият четиримата брудуонци? Изобщо как бяха успели да надделеят над този млад последовател?

Този въпрос не го оставяше на мира. И всеки път, когато Ахтал им помагаше, а после отиваше да маха с опашка около Хал сакателника, неспокойствието се разрастваше в ума на Кърр като заразата, разяждаща ябълковите дръвчета във фермата му. Помнеше как в онзи отвратителен град край Златното езеро бе изгубил надежда и се бе примирил с предстоящия (кратък) робски живот — и как тайнственият купувач се бе оказал Ахтал с керван камили. Тогава се намираха изцяло в негова власт, а той се държеше като техен слуга. По какъв начин Хал успяваше да го контролира и доколко бе сигурен този контрол? Беше като да са затворили слънцето в буркан и да го принуждават да им свети. Във всеки един момент то можеше да прогори пътя си и да ги изпепели с нищожна частица от силата си.

Може би това е бил планът на брудуонеца от самото начало.

Пътниците отделиха момент, за да се погрижат за животните си, сетне отново поеха нагоре. Около локвите с кръв вече жужаха противни мухи. Ахтал дори и не погледна телата. За него съществуваха само противниците му. Кърр и бившият началник на инструърската градска стража, който вървеше отпред заедно с брудуонеца, си размениха тревожни погледи.

Аркосът на Немохайм, пътуващ встрани от останалите, обърса потни длани в робата си. Последните няколко седмици се бяха оказали особено уморителни за него, но пък беше жив, така че това можеше да се сметне като победа. Дори тъмният вътрешен глас бе затихнал, задоволен от бандита, когото Аркосът бе нанизал на меча си.

Аркосът на Немохайм беше шокиран не по-малко от останалите, когато купувачът им в Гадир Масаб се оказа онзи брудуонец. Очакваше да бъде убит. Но брудуонският предател само ги бе отвел до керван, с който се бе сдобил от свой сънародник. На Аркоса не му беше станало съвсем ясно дали камилите са били купени или преотстъпени, но във всеки случай те предоставяха съвършено прикритие. Брудуонецът дори им бе върнал дрехите и оръжията, които също бе получил с новозакупените си роби.

Омразата на Аркоса към тези северняци не можеше да отслабне по никакъв начин. Знаеше, че и те самите са наясно с това, така че нямаше полза от преструвки. Но докато онзи проклет брудуонец им помагаше, бе принуден да се съгласи с временно обединение. Странното беше, че сакатото момче бе отправило предложението. То бе казало, че би било добре да продължат съюза, първоначално наложен от атаката на санусите. Северняците се бяха съгласили, несъмнено по същата причина, осигурила съгласието на Аркоса: беше по-добре да споделя пътя с враговете си, отколкото да ги изгуби от поглед или — още по-лошо — да бъде преследван от тях.

Без тяхна помощ вероятността за завръщане в Инструър ставаше далеч по-малка. А той отчаяно искаше да се върне. Имаше планове за града — и за новия му градоначалник. Загубата на Джугом Арк не променяше това.

Керванът прекоси билото. Под пътниците се появи обширната Маремма. Ивица хълмове, израстваща от планината като пръст, се губеше в далечината. Именно нея следваше пътят им. Той щеше да ги отведе в родното място на Конал Безстрашни, сетне към крайречен Сивитар, откъдето щяха да поемат към Инструър. Около две седмици път. Пътниците щяха да се завърнат в Столицата, провалени. Бяха изгубили Джугом Арк, бяха изгубили един от Аркимм и им предстоеше да се изправят срещу неясно и мрачно бъдеще.

Аркосът се усмихна. Беше уверен в едно: бъдещето щеше да включва кръв и плам.

Уодаитическо море внушаваше чувство на спокойствие. Всяка утрин заварваше Лийт на любимото му място, легнал по корем върху носа на аутригера. Там тихите, тюркоазени дълбини се намираха на инчове от лицето му и го облъхваха със солеността си. През деня разговаряше с Маендрага, с Геинор и сина му Грайг, които ловяха риба. Вечер, когато обикновено падаше топъл дъжд, а след смайващите зелено-червени залези мракът се разливаше внезапно, Лийт разговаряше с навигатора — единственият асламанец, склонен да разговаря с него.

Въпреки всичко, което Лийт бе преживял, едва в тези нощи сред океана юношата можа да осъзнае колко екзотичен е станал животът му. Пътуванията му го бяха отвели сред множество места, които по нищо не приличаха на зелените хълмове и склонове на Лулеа: заснежена пуста, голи върхове, чудовищни гори, морета от бял пясък. Не по-малко разнообразни бяха хората, които очите му бяха съзирали — парцаливите негодяи на Уиндрайз, смеещите се фодрами, дивите и горди фенни, изтънчените и объркващи жители на Инструър. Но повече от всичко го беше развълнувало прекосяването на обширното Уодаитическо море.

Двете седмици пътуване сред океана бяха предоставили на Лийт първата възможност да размишлява спокойно — нещо, което не бе правил от последния Средозимник насам. Почувства как се отпуска, подобно юмрук, държан стиснат прекалено дълго — а може би като ръка, учеща се да държи Джугом Арк все по-спокойно. Така че за пръв път от началото на пътуванията си бе в състояние да оцени заобикалящата го красота.

Неумолимата горещина не му позволяваше да забрави, че се е отдалечил тъй много от познатите му земи. За свикналия с фирейнската зима пролетната топлина на Инструър сама по себе си бе достатъчно непонятна, само че покрай случващото се в града Лийт нямаше време да обръща внимание на климата. Долината на хилядата огъня ги бе посрещнала със съсухряща жар, само че бяха останали в нея едва няколко дни, пък и нощите им даваха почивка. Но тук, сред Уодаитическо море, горещината не знаеше милост. Нощната жега беше дори по-мъчителна от онази през деня и го караше да се поти като грохнал от препускане кон.

Сред нещата, които му правеха впечатление, се нареждаше и смайващото умение на навигатора им. Архипелагът, към който се бяха отправили, бе съставен от шепа дребни островчета, пръснати като трошици, всички от които можеха да бъдат обиколени за не повече от половин ден. Но въпреки това асламанецът ги насочваше умело, прекосявайки над сто левги на север под западен вятър за малко повече от седмица. В началото Лийт смяташе, че увереността на островитянина е само фасада, но впоследствие от разговорите с него бе узнал, че умението и опитът носят тайни, които не позволяват пропускането на архипелага.

Самите острови почти не се виждаха сред вълните. Лийт бе очаквал да зърне малки планини да се издигат над водата — миниатюрни версии на познатите му земи. Но за негова изненада брегът, до който се приближиха, се издигаше около един човешки бой над водите. Докато съдът им си проправяше път през тесен проход в кораловия риф, отвъд който имаше лагуна, тъй смайващо синя, че изглеждаше дело на четката на някое дете, Маендрага се приведе към Лийт и прошепна в ухото му:

— Сега мълчи. Това е Моту-тапу, свещеният остров на асламанците. С изключение на Името, никаква друга дума не бива да бъде произнасяна по време на престоя ни.

Лийт кимна. Не за пръв път чуваше това предупреждение, но пак не му стана особено ясно. Знаеше само, че Маендрага силно искаше да погребе името на покойната си съпруга, заради което не се бе поколебал дори да отклони пътя им. Пазителят бе заявил, че пътуването с кану ще им отнеме най-малко време, само че Лийт се съмняваше в обективността му.

Веднъж озовали се на острова — дребна ивица земя, останала незабелязана от вълните — четиримата чужденци бяха оставени да чакат под палмите, докато времето настъпи. Там те изчакваха цялата дълга утрин и още по-дългия следобед, гледайки как белите облаци се събират над тях. Топлият дъжд милваше лицата им. Накрая настъпи вечерта, когато все още уханният на валеж въздух се изпълни с миризмата на огньове. Едва тогава четиримата бяха повикани за Погребването.

Може би стотина люде, може би повече, се бяха събрали пред най-големия от огньовете. Лийт и спътниците му бяха единствените чужденци и остро усещаха несъответствието си. Островитяните не се нуждаеха от думи, за да изразят презрението и ненавистта си към белокожите. Наоколо цареше атмосфера на сдържана ярост, сякаш със самото си стъпване тук четиримата външни бяха извършили непростимо прегрешение. За момент Лийт си помисли, че това може да се дължи на присъствието на Джугом Арк, но сетне му направи впечатление, че никой от присъстващите не обръща внимание на Стрелата. Младежът мълчеше, макар да ставаше все по-напрегнат и любопитен. Много му се искаше да узнае с какво тази церемония бе толкова важна, че да оправдае подобно мъчение. Скоро тайната щеше да бъде разкрита.

Мъж, облечен в дълга роба и понесъл горящ клон, излезе напред и посочи към една от жените. Указаната се приближи към огъня с осъзнато достойнство, изваждайки нещо изпод робата си. В полумрака Лийт не можа да различи какво е точно, но му се стори, че е кукла. Жената повдигна предмета за момент, сетне го хвърли в пламъците.

Тя остана, загледана в огъня, а към нея се приближи малко дете. Жената се приведе и прошепна нещо в ухото на момиченцето. Срамежлива усмивка изникна върху личицето, сетне двете се прегърнаха. Миг по-късно детето изчезна в сенките, подскачайки игриво.

Какво означава това? Още въпроси, които щяха да бъдат отложени за напускането на острова. Сам Лийт не бе в състояние да си обясни.

<Едно Име бе погребано и се роди отново>, изрече гласът в ума му.

Лийт се сепна и неволно възкликна. За щастие тихият му възглас беше заглушен от пукота на пламъците. Никога нямаше да свикне с този глас. Определено нямаше и намерение.

Значи Името бива предадено на огъня чрез символичното хвърляне на някакъв предмет? Нещо, което е принадлежало на мъртвеца?

<Да. Куклата е принадлежала на малко момиченце на име Лая, покосено от болест на костите. Всички островитяни скърбят за загубата й, защото тя е била много обичана. Но сега нейното Име бе преродено. Когато видят новата Лая, те ще си спомнят и възрадват. И новата Лая ще се старае да бъде също толкова добра, колкото старата.>

Нима вярваш във всичко това? — попита Лийт, макар да беше покъртен от церемонията.

<Дали вярвам? Ако питаш дали тяхната интерпретация на събитията е напълно коректна, тогава отговорът е не. Но не по-неточна от твоята. И във всеки случай по-смислена.>

А, защо е необходимо мълчанието? Защо никому не е позволено да говори?

<Имената са свещени за народа на Пей-ра. А на този остров това важи с още по-голяма сила. Единствените думи, които трябва да бъдат изричани тук, са преродените Имена — и само в момента на прераждането. Така те биват предадени на следващото поколение. Имената не са нечия принадлежност. Те принадлежат на всички. Определеното Име бива дадено на носителя само назаем. Но след смъртта те трябва да бъдат върнати и дадени на следващите. Харесва ми замисълът им. Той учи на почит към постиженията на мъртвите, а към живите налага вярност.>

Значи затова Маендрага е дошъл тук, за да може Името на Нена да се прероди?

<За да могат спомените му за нея да намерят покой. За да може да предаде Името й с надеждата, че ще се появи жена, която ще бъде също толкова вярна, колкото неговата Нена.>

Ами ако въпросната жена посрами Името с постъпките си?

<Просто гледай. Гледай лицето й. Тогава реши дали паметта на Нена и Името й ще бъдат почетени.>

Почакай. Ти ги нарече Пей-ра! Не бяха ли те онези, които жителите на Табул и Немохайм прогонили от Астареа? Нали сред хълмовете на север от Кантара видяхме следи от битката? Нали тези хора са от Аслама, как може да са Пей-ра?

Но гласът беше приключил разговора си с него и бе изчезнал. Лийт бе споходен от неприятното чувство, че бива тласкан в някаква посока, точно както овцете в родното му село биваха ограничавани от овчаря и неговите кучета. При тази мисъл си припомни овцете, за които беше помогнал на Кърр да отведе за Средозимника. Сега изпитваше значително повече симпатия към тях.

Факлоносецът се приближи към чужденците, протегнал ръка. Десетки очи се взираха в пристъпилия напред Маендрага. В охрената светлина на пламъците магьосникът изглеждаше стар и грохнал, сякаш понесъл непосилна за плещите му тежест.

Маендрага се приведе над огъня и извади дървена фигурка, разхвърляйки полите на робата си. Дори от мястото си Лийт можеше да я види ясно — фигурата изобразяваше млада жена с тъжно лице. Тази рожба на острие и дърво по някакъв необясним начин надминаваше всички произведения, които юношата бе съзирал. Самият той обожаваше да се занимава с дърворезба. Веднъж бе издялал фигурката на баща си от брезова кора, така че много добре разбираше какво е чувствал магьосникът, докато е изработвал спомена. Колко ли нощи е седял край огъня, насаме с някогашните си мисли, опитващ се да улови нещо, което е изчезнало от ума му и не може да бъде намерено от сърцето.

С насълзени очи възрастният мъж повдигна фигурката към небето — безмълвно вричане в обич. Сетне, с жест, сгърчващ сърцата в болка, той я хвърли в пламъците и заплака без глас.

Младо момиче с черна, дълга до пояса коса, се отдели от останалите, пристъпвайки напред. Лийт обърса очи, за да може да види по-ясно лицето й. Тя надали беше на повече от осем години. Сепнат, той осъзна, че момиченцето е живяло без име тези осем години — така че тази нощ трябва да беше много важна и за нея.

Върху дребното й лице се четеше увереност, в кафявите очи нямаше съмнение, а устата се усмихваше едва. Ръцете й трепереха леко, но тя вървеше бързо и уверено към Маендрага, към чужденеца, чието сърце криеше нейното Име.

За един нелеп и вцепеняващ момент Лийт си помисли, че Маендрага няма да направи нищо, че може дори да отхвърли момиченцето или да стори нещо друго, което да докара смъртта им. Но нищо подобно не стана. Вместо това той отпусна ръце върху раменцата й и се загледа в очите й — цяла вечност, както се стори на лулеанския младеж. Накрая, може би доволен от това, което беше видял, той приближи устата си до ухото й и прошепна име.

— Нена.

Макар думата на магьосника да беше чута само от нея, на Лийт му се стори, че името е било изречено гръмко.

Момиченцето се усмихна веднага. Блясъкът в очите му бе искрен. Лийт я наблюдаваше внимателно — несъмнено островитяните знаеха, че съпругата на Маендрага е живяла сред чужденци, далеч от свещените брегове. И докато детето не е могло да знае какво име ще получи, трябва да е познавало историята на Нена. Но малката островитянка прие Името си без срам, само с удоволствие и решителност да се покаже достойна. Тя също бе видяла фигурката и сълзите, породени от нея. Може би дори разбираше какво е означавала тя за възрастния мъж.

Церемонията по Погребването продължи още известно време, но Лийт бе потънал в мисли и не забеляза остатъка. Това продължи, докато в един момент не бе блъснат грубо в гръб. За един объркан миг си помисли, че го включват в церемонията, само че огънят вече беше започнал да отслабва, а хората се бяха оттеглили в тъмнината. Геинор и Грайг се намираха някъде зад него, а от Маендрага нямаше и следа. Лицата на заобиколилите го асламанци, които го бутаха напред, бяха дори по-враждебни. Неспокойствието на Лийт се превърна в паника. Младежът осъзна, че това със сигурност не е част от Погребването. Какво става? Сега, когато от него щеше да има някаква полза, гласът мълчеше.

Силни ръце продължаваха да го бутат към огъня, край него и към брега, където го изтласкаха в малка лодка. Трима островитяни също се качиха вътре. Лийт потисна желанието си да изкрещи. Маендрага неколкократно бе изтъкнал наложителността на мълчанието и за обидата, която нарушаването му щеше да нанесе. Юношата не искаше да си навлича гнева на асламанци, така че прехапа устни. Мъжете потопиха веслата, гребейки тихо, но с ядосани движения. Прекосиха осветената от луната лагуна, сетне спряха отвъд рифа.

— Какво… — не се усети Лийт, но млъкна, когато каменен нож проряза линия по гърлото му. Той застина. Груб глас прошепна в ухото му:

— Никакъв звук. Още звук, прережа глас.

Джугом Арк проблесна в ръката на Лийт, напомняйки му за силата си. За момент младежът възнамеряваше да я използва срещу островитяните — да ги прободе, разсече и прогони с оръжието на Най-възвишения. Дори леко повдигна ръка.

Не. Не. Стрелата не е такова оръжие. Ако всеки път, когато имам неприятности, се обръщам за помощ към нея, ще се превърна в слуга, който не контролира нищо. Затова Лийт остана неподвижен, със стичаща се по врата кръв, опитвайки се да не помръдва. Макар да не разбираше с какво, явно бе наскърбил островитяните.

Второ кану се изравни с тях. Маендрага се качи при него.

— Чуй ме внимателно, Лийт — настойчиво прошепна магьосникът. — Асламанците искат да знаят защо си проговорил на свещения остров. С това си откраднал Име.

За момент юношата остана смаян и отново понечи да си послужи със Стрелата. А можеше и да накара магьосника да си послужи с уменията си, за да ги спаси. И тогава разбра — припомни си момента, в който Маендрага бе прошепнал името в ухото на детето. Припомни си как бе гледал, покъртен, припомни си как му се е сторило, че чува думата. Промълвяването му, макар и неосъзнато, представляваше прегрешение. Той кимна, събирайки слюнка в пресъхналата си уста. Когато ножът се отдръпна от гърлото му, Лийт каза:

— Беше ме обзело вълнението на момента. Дори не осъзнавах, че съм изрекъл Името едновременно с теб. — Той се обърна към Маендрага. — Защо трябва да се чувствам виновен и да се извинявам заради това, че съм бил разчувстван?

Отговорът беше налудно дързък, но бе съпроводен с разбиращо изсумтяване от един от наобиколилите ги мъже.

— Ти си от Първородните — каза гласът на онзи, който държеше ножа. — Казвате, че сте били тук най-напред, но всъщност сте последни. Сега ти дойде на острова ни и наруши нашите повели. Когато ние нарушаваме вашите повели, вие ни убивате. Какво очакваш да сторим с теб?

Островитяните изчакваха отговора му. В този момент той си припомни казаното от гласа по време на церемонията.

— Вие сте Пей-ра. Това е вашето тайно Име. Видях могилите ви в хълмовете на Астареа и дори си взех оръжие…

Асламанците се отдръпнаха, пристъпвайки към задната част на кануто. Очите им се взираха шокирано в него. В погледите се примесваше страх и отвращение.

— Телата… още стоят?

Въпросът беше изречен колебливо и натоварен с множество чувства. Гняв — от това, че един от презираните Първи има нещо, което те искат; страх — от евентуалния отговор, който може да даде; срам — заради напомнянето на унизителното положение, в което са поставени; мъка — по изгубената татковина. Всичко това бе изразено в три думи.

Не изглеждаше възможно Лийт да може да разчете толкова много нюанси на значение, но той го стори. Вероятно това се дължеше на Стрелата. Джугом Арк изглежда му позволяваше да разбира думите на останалите. Изправянето срещу краля на Немохайм само преди няколко дни беше доказателство за това.

— Пей-ра лежат забравени и изоставени в Астареа — каза Лийт, почти занесено. — Земята е необитавана. Жителите на Табул и Немохайм вече са забравили за сблъсъка си с вас. — И, надявайки се, че догадката му е правилна, добави: — Никой няма да попречи на завръщането ви, за да погребете множеството Имена, стоящи неосвободени.

Това ли е историята? — Лийт отправи бърза мисъл, но на нея не бе отговорено.

Маендрага го наблюдаваше с поглед, който много приличаше на удивление. Островитяните — Пей-ра — започнаха да говорят тихо помежду си. Вече не обсъждаха как да бъде постъпено с младия сквернител.

Все още събирам люде, осъзна Лийт. Някой от народа на Пей-ра щеше да дойде в Инструър, да стане част от спасението на Първородните… Все още не разбираше изцяло и не можеше да види всички детайли на онова, което предстоеше. Но това неразбиране не го измъчваше. А островитяните продължаваха да се съветват, все така избягвайки да срещат погледа му.

Същата нощ Пей-ра организираха съвещание на свещения остров. Гласовете им бяха по-високи от шепот. Биваха изричани неща, които не се изчерпваха само с Имена. Лийт, Маендрага и двамата им спътници не бяха включени, но и без да присъстват можеха да се досетят за темата на разпалените дискусии, провеждани отвъд лагуната. Разговорите продължиха до зазоряване. Сетне, когато бледа светлина порозови небето, се разнесе гръмък вик. Островитяните бързо се затичаха към канутата си.

— Тръгват за Астареа просто така? — попита Лийт, изненадан от липсата на приготовления.

— Не, няма да отидат още сега — отвърна Геинор. Заради дългото мълчание гласът му звучеше по-писклив от обикновено. — Ще изчакат ветровете да променят посоката си — след като лятото отмине и дойдат дъждовете. В момента вятърът духа от запад. Така ще им е много трудно да достигнат Качоейра.

— Тогава какво правят?

Съветникът помълча за момент.

— Нямам представа. Възможно е да се отправят към съседните острови, за да занесат новините и на останалите. Нали не мислиш, че това са всички асламанци? Те обитават над стотица островчета, пръснати из морето. Още една причина, поради която няма да тръгнат веднага.

Геинор бе сключил ръце пред туниката си като наказано момче.

— Ако това се беше случило без наше знание, докато аз отговарях за информираността на Немохайм, кралят щеше да ме прогони моментално. Моя работа е — беше — да зная всичко за земите и хората, които ни заобикалят. Трябва да призная, че не съм отделял особено внимание на асламанците. Нито на мен, нито на когото и да е от Немохайм някога му е хрумвало, че тези островитяни са Пей-ра.

Очевидно възрастният мъж още не можеше да привикне с факта, че не се намира в немохаймския кралски двор. Създаваше се впечатлението, че се извинява някому за допусната грешка.

Лийт се обърна към магьосника.

— А ти знаеше ли?

Маендрага бавно кимна.

— Точно аз би трябвало да знам. Прадядо ми е бил последният Пазител, който ги е срещал. Той ни разказваше за ужасяващите войни, измъчвали Астареа. Неколцина от народа на Пей-ра избягали в Алмукантара. Прадядо се грижел за тях, докато се възстановят. И, Лийт, не мисля, че осъзнаваш какво направи. След като им каза, че Астареа е необитавана, те ще поискат да се завърнат в някогашния си дом. Не се съмнявам, че ще успеят, както и че ще бъдат забелязани. Какво ще стане, когато някой глупак от Табул или Немохайм — нищо лично, Геинор — реши, че щом Пей-ра искат Астареа достатъчно силно, та да изникнат от забвение, значи в цялата работа трябва да има някаква изгода?

— Ще бъде същинска сеч — тъжно каза Грайг. — Също като последния път край Василиан. И както става винаги. — Той погледна към Джугом Арк. Макар и с приглушен блясък, Стрелата продължаваше да привлича вниманието му по начина, по който го правеше още когато бе спрял Лийт и Маендрага по пътя за Бюрей. — Освен ако нещо не бъде направено, за да я предотврати.

Но Лийт вече не го слушаше. Нямаше представа как случващото се сега щеше да се отрази на делото му. Обединяването на шестнадесетте фалтански кралства бе достатъчно трудно и без да се съсредоточава върху народа на Пей-ра — или децата на Мъглата, уайдузите, фенните, фодрамите и прочие лозиани, колкото и печална да беше ориста им. Защото брудуонската армия се задаваше, а той и неговите приятели, макар и пръснати из южните части на континента, представляваха най-голямата надежда на Фалта — може би единствената — за отблъскване на нашественика.

Макар че океанът често сменяше настроенията си, Лийт и Маендрага нито за миг не се почувстваха притеснени. Навигаторът излъчваше самоувереност, дори впечатлението за специфично господство над вълните. И вълните не ги тормозеха в израз на почит към неговото умение. От своя страна тъмнокожият островитянин почиташе морето, почти го боготвореше. Надали имаше божество, което би отнело живота на подобен отдаденик. А може би обширната вода се боеше да не наскърби огромната сила, криеща се в Джугом Арк. Каквато и да бе причината, Уодаитическо море не се нахвърляше върху крехкото кану, а се задоволяваше да беснее далеч от него.

В лодката цареше мълчание. Макар островитянинът да притежаваше основни познания по общия език, а Лийт да имаше много неща, които да обсъжда с Маендрага, величието на морето подтикваше към тишина. Младежът от Лулеа отново потъна в мисли. Някъде по време на проточилото се пътуване бе задминал рождения си ден — след бягството от Инструър бе изгубил представа за дните. Макар вече да беше на седемнадесет, възраст, достигналите която момчета биваха смятани за мъже в родния му Фирейнс, напускаха дома на родителите си и се „захващаха със земята“, той далеч не се чувстваше готов да понесе отговорността за Фалта. Благодарение на интуицията си — все още не бе склонен да назове гласа, който чуваше — бе намерил и придобил Джугом Арк, недостижима за останалите. В онзи момент, когато за пръв път бе обвил пръсти около огъня й, всичко изглеждаше възможно.

И тогава охраняващите я върхове се бяха разтърсили. Лийт също потрепна при спомена. Аркосът на Немохайм, преследващ петимата от Аркимм, с присъствието си бе раздразнил магията на свещеното място, оставена от самия Бюрей.

Младежът от Лулеа бе размишлявал дълго над случилото се в онези хаотични часове, но пак не можеше да постигне пълно разбиране. Писъкът на инструърския архивар, политащ в бездната, все още тормозеше сънищата му. Когато планините най-сетне бяха престанали да треперят от възмущение, Лийт се бе оказал без спътници. Беше му останала единствено Джугом Арк.

След като напразно бе подирил останалите, Лийт напусна мястото и заедно с магьосника Маендрага, един от пазителите на Джугом Арк, бе поел към Бюрей, столицата на Немохайм. Там, с помощта на Стрелата, бе извършил чудодейно целение, спечелвайки си приятелството и помощта на съветника Геинор и сина му Грайг — на цената на кралската враждебност. Въпросното целение все още беше спомен, към който не искаше да се връща заради страха от това, което можеше да открие. Силата на Стрелата ли му бе позволила да го стори? Или може би самият Лийт, подобно на брат си, беше способен да си служи с магия (да обогатява, както бе казал Хал)? А може би всичко беше дело на бога, а Лийт и Хал — и всички останали — бяха само пешки. Именно от тази, последната възможност, се страхуваше юношата. Тя щеше да означава, че нищо, което бе сторил, не запазваше някакво значение, че някаква мистична намеса осигурява успешния завършек, като отнема правото на свободен избор. Че той, подобно на Хал, е неспособен да сгреши — или поне да го признае. Никак не му се искаше да бъде просто една от звездите в небето, вклещена да следва предначертаните планове на Най-възвишения.

И сега Лийт биваше носен от вълните на Уодаитическо море към Инструър и бъдещето. С него беше магьосникът Маендрага, Пазител на Джугом Арк, а също Геинор и Грайг от Немохайм. С тях пътуваше и един островитянски навигатор и неговите съплеменници, които все още гледаха странно Лийт. Със Стрелата и пълния със съмнения ум той може би действително представляваше интересна гледка.

Последните няколко мили нагоре по Алениус бяха изминати срещу силен вятър, затова Лийт и Маендрага също се включиха в гребането. Веслата на островитяните имаха странна, капковидна форма. Пред тях се издигаше Инструър, обгърнат от мъгли, а може би утринна мараня. Въздухът беше натежал и разстоянията се преценяваха трудно. Но иначе денят бе ясен.

В реката плаваха малко лодки — по-малко, отколкото Лийт помнеше да е съзрял по време на сутрешните си разходки по крепостните стени. Онези от островитяните, които и преди бяха идвали тук, бяха споходени от същото впечатление. Но пак имаше достатъчно речен трафик, така че навигаторът имаше повод да разговаря откъслечно с Лийт.

— Казвате, че ние се отнасяме враждебно към чужденците — рече къдравоглавият островитянин, продължавайки разговора, който с Лийт бяха подели още от изгрев. — Ако е така, защо ви позволихме да стъпите на Моту-тапу? И защо ти си тръгна невредим, макар че наруши законите ни?

Лийт кимна, признавайки.

— Но по време на пътуванията си срещахме и други лоз… други хора, които не бяха Първородни. Те бяха дружелюбни.

Навигаторът изсумтя.

— Трябва да са били хора, които все още притежават земите си. Ако знаеха за случилото се с нас, нямаше да са толкова любезни.

И на това Лийт нямаше какво да отговори.

— Но аз или Маендрага не сме се отнасяли зле към подобни хора. Ние не сме ви врагове! Докато пътувах, не съм нападал никого. Обаче два пъти бях пленяван от хора, които не бяха Първородни. Фенните щяха да ни убият, ако не беше намесата на техен съплеменник. А уайдузите се опитаха да ни принесат в жертва на божеството си. Чия е вината за това?

— На чия земя си се намирал, когато тези неща са се случили?

За трети път Лийт бе принуден да признае. Припомни си думите на Фарр в уиндрайзката странноприемница, отричащи човечността на лозианите. Вероятно тези му думи бяха причинили нападението в Долината на отдиха.

— Да, но…

Само че островитянинът се обърна. Лийт забеляза, че вече достигат доковете. Тук въздухът беше изпълнен със зловонието на дим и сяра. Навигаторът учтиво привлече вниманието на един пристанищен работник, искайки разрешение за слизане на брега.

— Къде се мъкнете, диваци?! — Лийт ясно чу думите му, макар самата фигура на работника да остана с неясни очертания, дори и на двадесет крачки от тях. — Ама че глупост! Сега ни е само до такива като вас! Вървете към строукския бряг да си опитате късмета…

Гъстият въздух подави остатъка от думите му.

Навигаторът накара хората си да изведат кануто отново в средата на реката, преди с тъжен поглед да се обърне към Лийт.

— Казвате, че сме негостоприемни. Може би наистина сме, когато става дума за свещения ни остров — и за хората, прогонили ни от земите ни. Но не бях чувал, че Инструър е свято място. Твърди се, че всички посетители са добре дошли. Защо тогава посрещането е толкова враждебно?

Лийт отново кимна, както бе правил и по време на доскорошния разговор, само че сега мислите му бяха далеч от лозианите. От няколко места зад инструърските стени се издигаше дим. Сега можеше да дочуе периодично кънтене, носено от вълните. В града често избухваха пожари, къде поради небрежност, къде не, само че не бе съзирал подобно нещо. Може би това беше типично за града есенно време. Но последната мисъл не му изглеждаше особено вероятна. Междувременно нов димен стълб се издигна над стените и се понесе към тях, тласкан от вятъра.

Приближиха се до брега на Строукс. Южният мост се простираше назад към Инструър. Никой от лостовите на моста не обърна внимание на Лийт и спътниците му, изкарващи кануто на брега — вниманието им беше насочено към група хора в странни одежди, придружени от редица също тъй странни животни. Те имаха дълги вратове, муцуни, подобни на конски, и издутини на гърба, които Лийт в първия момент помисли за товар. Несъмнено някакви далечни търговци, дошли да предлагат екзотичните си стоки в Града. Ехтящите звуци продължаваха да се носят над реката. Лулеанският младеж и Маендрага се сбогуваха топло с островитянския навигатор. Гребците не им обърнаха внимание, с което отново напомниха на Лийт за силното подозрение и ненавист, изпитвани от Пей-ра.

— Просто ни пусни да прекосим моста, момче, и толкова! — изръмжа водачът на търговците. Лийт рязко вдигна глава, вцепенен. — Склонни сме да поемем риска, ако такъв изобщо има, а не си седнал да съчиняваш измислици, та да ни попречиш да влезем в града.

Младежът се затича към моста, без да обръща внимание на изненадания вик на Маендрага.

— Казах ви, че никой не може да преминава днес — отвърна отегчен глас. — Не възнамеряваме да излагаме посетителите на града ни на какъвто и да било риск, преди да сме определили същината на проблема…

— Риск е да ни оставяте тук! Ами ако отново завали като снощи? — кресна търговецът.

Сега Лийт вече бе сигурен, макар че не можеше ясно да види говорещия. Той си пое дълбоко въздух, готов да изкрещи — и в този миг страховит гръм разтърси земята, събаряйки го. Паднал на колене, подпрян на ръце, юношата се обърна към града. Втори гръм отекна, сетне трети. Бавно, лениво, Струърската порта рухна.