Циркът на прокълнатите

47.

Създанието се втурна срещу мен. Пуснах браунинга и бях успяла да извадя единия нож до половината, преди да ме удари. Бях на стъпалата с едната твар върху мен. Тя се надигна за удар. Успях да освободя ножа. Чудовището заби зъби в рамото ми. Изпищях и забих ножа в тялото му. Острието потъна, но нямаше нито кръв, нито болка. Тварта задъвка рамото ми, наливайки отрова в мен, а острието не свърши работа.

Изпищях отново. Гласът на Жан-Клод отекна в главата ми:

— Отровата вече не може да ти навреди!

Болеше ужасно, но нямаше да умра. Забих ножа в гърлото на тварта, като продължавах да крещя, без да знам какво да правя. Тя се задави. Кръв потече по ръката ми. Ударих отново — и чудовището се дръпна с окървавени зъби. Трескаво изсъска и се оттласна назад от мен. Но вече разбирах — слабото място беше там, където змийската част се сливаше с човешката.

С лявата си ръка заопипвах за браунинга; дясното ми рамо беше разкъсано. Натиснах спусъка и от гърлото на чудовището бликна кръв. То се обърна и побягна, а аз го пуснах да си иде.

Лежах на стъпалата, притиснала дясната си ръка към тялото. Май нямах счупени кости, но болеше ужасно. Дори не кървях толкова силно, колкото се очакваше. Погледнах нагоре към Жан-Клод. Той стоеше неподвижен, но нещо се движеше — като гореща омара. Оливър стоеше също неподвижен на подиума си. Това беше истинската битка; смъртта тук долу беше без значение, като изключим хората, които щяха да умрат.

Притиснах ръката си към корема и слязох по стъпалата към Едуард и Ричард. По времето, когато се добрах до подножието на подиума, ръката ми вече беше по-добре. Достатъчно добре да преместя пистолета в нея. Втренчих се в раната от ухапването и проклета да съм, ако не се затваряше. Третият белег. Оздравявах бързо като превръщач.

— Добре ли си? — попита Ричард.

— Явно да.

Едуард ме зяпаше втренчено.

— Би следвало да умираш.

— Обясненията — после — заявих.

Змиеподобната твар лежеше в подножието на подиума, главата й бе разкъсана от картечен огън. Едуард схващаше бързо.

Чу се писък — висок и пронизителен. Алехандро държеше гърчещата се Ясмийн в обятията си, едната му ръка бе зад гърба й, а другата приковаваше раменете й към гърдите му. Всъщност пищеше Маргьорит. Тя се бореше в хватката на Карл Ингър. Той я превъзхождаше многократно. Явно и Ясмийн беше в същото положение.

Алехандро й разкъса гърлото. Тя изпищя. Той й прегриза гръбнака със зъби, а кръвта изплиска лицето му. Вампирката се отпусна в хватката му. Движение и ръката му премина през гръдния й кош, смачквайки сърцето й на кървава каша.

Маргьорит се разпищя. Карл я пусна, но тя явно не забеляза. Дращеше с нокти по бузите си, докато не потече кръв. Падна на колене, все още дращейки лицето си.

— Исусе! — казах. — Спрете я!

Карл се взря над нея към мен. Вдигнах браунинга, но той се скри зад подиума на Оливър. Тръгнах към Маргьорит. Алехандро пристъпи помежду ни.

— Искаш ли да й помогнеш?

— Да.

— Нека положа последните два белега върху теб и ще се махна от пътя ти.

Поклатих глава.

— Цял град за един човешки слуга? Не мисля така!

— Анита, залегни! — Проснах се на пода и Едуард изстреля огнен език над главата ми. Усетих горещината да кипи над мен.

Алехандро изкрещя. Вдигнах очи само колкото да го видя как гори. Той махна с едната си обгърната от огън ръка и аз усетих как нещо прелита над гърба ми към… Едуард.

Претъркулих се и ето го, по гръб, борейки се да се изправи. Дюзата на огнепръскачката отново сочеше насам. Легнах без да ми нареждат.

Алехандро махна, огънят се обърна назад и потече към Едуард.

Той трескаво се затъркаля, за да угаси пламъчетата по палтото си. Захвърли на земята обгорената маска-череп. Резервоарът на огнепръскачката гореше. Ричард му помогна да се освободи от него и двамата побягнаха. Проснах се на земята и закрих главата си с ръце. Експлозията разтърси земята. Когато вдигнах очи, наоколо валяха дребни горящи късчета, но това беше всичко. Ричард и Едуард надничаха от другата страна на подиума. Алехандро си стоеше с овъглени дрехи и покрита с мехури кожа. Тръгна към мен.

Изправих се на крака и насочих пистолета към него. Разбира се, пушкалото не бе свършило особено много работа предишния път. Отстъпвах назад, докато не се блъснах в стъпалата. Започнах да стрелям. Куршумите влизаха в целта. Вампирът дори прокърви, но не спря. Пистолетът изщрака празен. Обърнах се и побягнах.

Нещо ме удари отзад и ме хвърли на земята. Алехандро внезапно се озова на гърба ми, заровил пръсти в косата ми и извивайки врата ми назад.

— Остави картечницата, иначе ще й счупя врата!

— Застреляй го! — изкрещях.

Но Едуард захвърли автомата на пода. По дяволите! Той извади пистолет и се прицели грижливо. Тялото на Алехандро се разтърси, но вампирът се разсмя.

— Не можеш да ме убиеш със сребро!

Опря коляно в гърба ми, за да ме удържи на място, след това в ръката му изникна нож.

— He! — обади се Ричард. — Той няма да я убие!

— Ще й прережа гърлото, ако се намесите, но ако ни оставите на мира, няма да я нараня!

— Едуард, убий го!

Един вампир се нахвърли на Едуард и го събори на земята. Ричард се опита да издърпа чудовището, но на неговия гръб скочи друг, дребен вампир. Бяха жената и момченцето от първата нощ.

— Сега, докато приятелите ти са заети, да си довършим работата!

— Не!

Ножът само погали кожата ми — остро, болезнено, но толкова малко порязване… Вампирът се наведе над мен.

— Няма да боли, обещавам!

Изкрещях.

Устните му докоснаха раната, сключиха се върху нея и той засмука. Грешеше. Болеше. След това ме обкръжи ароматът на цветя. Потъвах в уханието. Не виждах нищо. Светът бе топъл и уханен.

После отново можех да виждам — и да мисля. Лежах по гръб и се взирах в тавана на шатрата. Две ръце ме издърпаха нагоре и ме прегърнаха. Алехандро ме държеше плътно. Бе срязал кървава линия на гърдите си, точно над зърното.

— Пий!

Облегнах длани в него й се помъчих да се преборя. Дланта му натисна в основата на врата ми и ме притисна по-плътно към раната.

— Не!

Извадих втория нож и го забих в гърдите му, търсейки сърцето. Той изпъшка и ме сграбчи за ръката, като стисна, докато не изтървах дръжката.

— Среброто не става. Отминал съм етапа на среброто!

Той притискаше лицето ми към раната, а аз не можех да се боря с него. Просто не бях достатъчно силна. Можеше да ми смачка черепа с една ръка, но само притискаше лицето ми към раната на гърдите си.

Борех се, но той държеше устните ми притиснати към раната. Кръвта бе солено-сладка, със смътен металически привкус. Беше само кръв.

— Анита! — Жан-Клод крещеше името ми. Не бях сигурна дали на глас или в главата ми.

— Кръв от кръвта ми, плът от плътта ми, двамата ще бъдем едно. Една плът, една кръв, една душа…

Някъде дълбоко в мен нещо се пречупи. Усетих го. Вълна течна топлина се втурна и ме погълна. Кожата ми настръхваше от нея. Пръстите ме сърбяха. Гърбът ми се изви и подскочих нагоре. Силни ръце ме хванаха, задържаха и залюляха.

Нечия ръка приглади косата встрани от лицето ми. Отворих очи и видях Алехандро. Вече не се страхувах от него. Бях спокойна и се реех.

— Анита? — беше Едуард.

Полека се обърнах по посока на гласа му.

— Едуард.

— Какво ти стори той?

Опитах се да измисля как да го обясня, по умът ми не искаше да извади думите. Седнах, отблъсквайки се внимателно от Алехандро.

В краката на Едуард имаше купчина мъртви вампири. Среброто можеше и да не наранява Алехандро, но повреждаше успешно хората му.

— Ще си направим още — каза вампирът. — Не можеш ли да прочетеш мисълта в ума ми?

Да, можех — сега, като се замислих, — но не беше като телепатия. Не бяха думи. Аз — знаех, че той си мисли за силата, която току-що му бях дала. Не съжаляваше за вампирите, които бяха загинали.

Публиката пищеше.

Алехандро вдигна очи. Проследих погледа му. Жан-Клод беше паднал на колене, а от хълбока му се лееше кръв. Алехандро завиждаше на Оливър за способността да пуска кръв от разстояние. Когато станах слуга на Алехандро, Жан-Клод отслабна. Оливър го бе спипал.

Точно това е бил планът им през цялото време.

Алехандро ме притисна и аз не се опитах да го спра. Той прошепна до бузата ми:

— Ти си некромант, Анита. Притежаваш власт над мъртвите. Това е причината Жан-Клод да те иска за свой слуга. Оливър смята да те контролира като контролира мен, но аз знам, че ти си некромант. Дори като слуга ще имаш свободна воля. Няма нужда да се подчиняваш като останалите. Като човешки слуга, ти си сама по себе си оръжие. Ти можеш да удариш някой от нас и да му пуснеш кръв.

— Какви ги говориш?

— Те са уредили загубилият да бъде разпънат на олтара и пронизан от теб.

— Какво…

— Жан-Клод, като потвърждение на силата му. Оливър — като жест, който да покаже колко добре контролира онова, което някога е принадлежало на Жан-Клод.

Публиката ахна. Оливър левитираше полека. Понесе се към земята. След това вдигна ръце и Жан-Клод полетя нагоре.

— Мамка му — казах.

Жан-Клод висеше почти в безсъзнание в празния, бляскав въздух. Оливър го положи нежно на земята и по белия под плисна прясна кръв.

Карл Ингър се появи отнякъде. Вдигна победения повелител под мишниците.

Къде бяха всички? Огледах се в търсене на помощ. Черният върколак бе разкъсан на парчета, които още мърдаха. Не мисля, че дори ликантроп може да излекува такива рани. Русият върколак не беше в много по-добро състояние, но се влачеше към олтара. Единият му крак бе напълно откъснат, но той поне се опитваше…

Карл положи Жан-Клод на мраморния плот. Кръвта започна да се стича по стените му. Придържаше го леко за раменете. Жан-Клод можеше да вдигне кола от лежанка. Как успяваше да го удържи Карл?

— Споделя силата на Оливър.

— Стига с този номер! — озъбих се.

— С кое?

— Да отговаряш на въпросите ми, преди да ги задам.

Алехандро се усмихна:

— Спестява толкова много време!

Оливър избра един бял, полиран кол и дървен чук. Подаде ми ги.

— Време е.

Алехандро се опита да ми помогне да се изправя, но аз го отблъснах. Със или без четвърти белег, можех да се изправям и сама.

Ричард изкрещя:

— Не! — и се затича покрай нас към олтара. Всичко сякаш се случваше на забавен кадър. Той скочи върху Оливър, а дребосъкът го сграбчи за гърлото и му разкъса гръкляна.

— Ричард! — затичах се, но закъснях. Той лежеше на земята, облян в кръв и все още се опитваше да диша, а нямаше с какво да си поеме дъх.

Коленичих до него и се опитах да спра кръвоизлива. Очите му бяха разширени и изпълнени с паника. Едуард бе до мен.

— Нищо не можеш да направиш. Никой от нас не може да стори нищо!

— Не!

— Анита — наемният убиец ме издърпа встрани от Ричард. — Твърде късно е.

Плачех, а дори не го бях осъзнала.

— Хайде, Анита, унищожи стария си господар, както искаше от мен да сторя — Оливър ми подаваше чука и кола.

Поклатих глава.

Алехандро ми помогна да се изправя. Посегнах към Едуард, но беше твърде късно. Убиецът не можеше да помогне. Никой не можеше да ми помогне. Нямаше начин да се върне назад четвъртият белег или да се излекува Ричард, или да се спаси Жан-Клод. Но поне нямаше да пронижа синеокия вампир с кол. Това можех да спра. Това нямаше да сторя.

Алехандро ме водеше към олтара.

Маргьорит бе пропълзяла от едната страна на подиума. Стоеше на колене и се полюляваше напред-назад. Лицето й представляваше окървавена маска. Беше си извадила очите с пръсти.

Оливър ми подаваше кола и чука с облечените си в бели ръкавици ръце, все още мокри от кръвта на Ричард. Поклатих глава.

— Ти ще ги вземеш. Ще сториш, каквото искам! — малкото клоунско лице ми се мръщеше.

— Ходи се шибай! — отвърнах аз.

— Алехандро, вече ти я контролираш!

— Тя е мой слуга, господарю, така е.

Оливър ми протегна кола.

— Тогава я накарай да го довърши!

— Не мога да я насилвам, господарю — Алехандро се усмихна при тези думи.

— Защо не?

— Тя е некромант. Казах ти, че ще има свободна воля.

— Няма да допусна грандиозното ми представление да бъде съсипано от някаква упорита жена!

Той се опита да ме омае — усетих го как връхлита като вятър в главата ми, но вихърът дойде и отмина. Бях пълен човешки слуга — вампирските номера не работеха върху мен, дори и тези на Оливър.

Засмях се и той ме удари. Вкусих прясна кръв в устата си. Той стоеше до мен и го чувствах как трепери. Беше толкова ядосан. Съсипвах великия му миг.

Алехандро бе доволен. Усещах задоволството му като топла длан в стомаха си.

— Довърши го или ти обещавам, че ще те бия докато станеш кървава каша! Вече не умираш лесно. Мога да те нараня много по-зле, отколкото си си представяла, а ще се излекуваш. Но все пак ще те боли също тъй силно. Разбираш ли ме?

Взирах се надолу към Жан-Клод. Той отвърна на погледа ми. Тъмносините му очи бяха прекрасни, както винаги.

— Няма да го сторя — казах.

— Все още ли те е грижа за него? След всичко, което ти причини?

Кимнах.

— Довърши го, веднага, иначе аз ще го убия бавно. Ще късам парченца плът от костите му, но няма да го убивам. Докато сърцето и главата му са невредими, той няма да умре, все едно какво му причинявам!

Погледнах към Жан-Клод. Не бих могла да стоя и да гледам как Оливър го измъчва, не и ако можех да му попреча. Не беше ли по-добра чистата смърт? Не беше ли?

Взех кола от ръката на древния кръвопиец.

— Ще го направя.

Той се усмихна:

— Взе мъдро решение. Жан-Клод би ти благодарил, ако можеше.

Взирах се в победения вампир, стиснала кола с една ръка. Докоснах гърдите му точно над белега от изгаряне. Ръката ми се оцапа с кръв.

— Направи го, сега! — нареди Оливър.

Обърнах се към него, посягайки с лявата си ръка за чука. Щом той ми го подаде, забих ясеновия кол в гърдите му.

Карл изпищя. Кръв плисна от устата на Оливър. Той сякаш замръзна като че ли не можеше да се движи с кол в сърцето, но не беше мъртъв — още не. Забих пръсти в гърлото му и дръпнах, откъсвайки големи парчета плът, докато не видях гръбнака, лъскав и влажен. Увих пръсти около гръбначния стълб и го изскубнах. Главата на вампира се килна встрани, задържана от няколко ивички месо. Откъснах я и я захвърлих през арената.

Карл Ингър лежеше до олтара. Коленичих до него и се опитах да напипам пулса му, но не го намерих. Смъртта на Оливър бе убила и него.

Алехандро дойде да застане до мен.

— Ти се справи, Анита! Знаех си, че ще го убиеш! Знаех си, че ще успееш!

Вдигнах глава към него.

— Сега убий Жан-Клод и ще управляваме града заедно!

— Да.

Замахнах нагоре преди дори да се замисля — преди той да ми прочете мислите. Пъхнах ръка в гърдите му. Ребрата изпукаха и ме одраха. Стиснах туптящото му сърце и го смачках.

Не можех да дишам. Гърдите ми бяха стегнати и ме болеше. Издърпах сърцето му през дупката. Той падна с ококорени и изненадани очи. Паднах заедно с него.

Борех се да си поема дъх. Не можех да дишам, не можех! Лежах върху господаря си и усещах как сърцето ми бие и за двамата. Той нямаше да умре. Стиснах гърлото му с две ръце и започнах да мачкам. Усетих как пръстите ми потъват в плътта, но болката ме поглъщаше. Давех се с кръв — нашата кръв.

Пръстите ми се вцепениха. Не можех да отгатна дали стискам или не. Не чувствах нищо, освен болката. След това дори тя ми се изплъзна, а аз падах, падах в непозналия светлина мрак, който нямаше да я познае и занапред…