Циркът на прокълнатите

43.

В крайна сметка облякох една от онези рокли с талия, която се намира горе-долу до устните ти. Фактът, че роклята бе около три размера по-голяма от моя не помагаше в случая. Обувките ми ставаха, макар че бяха на високи токове. По-добре от ходенето боса все пак. Ричард включи отоплението в колата, защото отказах да взема палтото му.

Карахме се — а дори още не бяхме ходили на среща. Това бе рекорд, дори и за мен.

— Ти си жива — повтори той за седемнадесети път.

— Но на каква цена?

— Смятам, че животът е безценен. А ти?

— Не ми се прави на философ, Ричард! Предал си ме на чудовищата и те ме използваха. Не разбираш ли, че Жан-Клод си търсеше извинение да ми причини това?

— Той ти спаси живота.

Спорът вървеше горе-долу в този диапазон.

— Но не го е сторил, за да ми спаси живота. Сторил го е, защото ме иска за своя робиня!

— Човешкият слуга не е роб. Почти обратното е. Той няма да има почти никаква власт над теб.

— Да, но ще може да говори в главата ми, да влиза в сънищата ми… — поклатих глава. — Не го оставяй да те заблуждава!

— Държиш се неразумно! — възрази Ричард.

Така и беше.

— Аз съм онази, чиято китка още е разрязана там, където се е хранил Господаря на града. Той е пил от кръвта ми, Ричард!

— Знам.

Имаше нещо в начина, по който го каза.

— Гледал си, извратен кучи син такъв!

— Не, не беше точно така.

— А как беше? — Седях, скръстила ръце на корема си и го гледах гневно. Значи с това го държеше Жан-Клод, така ли? Ричард беше воайор.

— Исках да се уверя, че прави само това, което ще ти спаси живота.

— Че какво друго би могъл да направи? Пил е кръвта ми, проклет да е!

Ричард внезапно се съсредоточи върху пътя, без да ме гледа.

— Можеше да те изнасили.

— Както ти каза, кървяла съм от носа и очите. Не ми звучи много романтично.

— Всичката тази кръв го възбуждаше.

Втренчих се в учителя.

— Ти сериозно ли говориш?

Той кимна.

Седях и ми бе студено от глава до пети.

— И какво те кара да мислиш, че е можел да ме изнасили?

— Ти се събуди на черен чаршаф. Първият беше бял. Той те положи на него и започна да се съблича. Свали ти халата. Имаше кръв навсякъде. Той си нацапа лицето с нея, вкусваше я. Друг вампир му даде малък златен нож.

— Там е имало повече вампири, така ли?

— Беше като ритуал. Публиката явно бе важна. Той ти поряза китката и пи от нея, но ръцете му… Той докосваше гърдите ти. Казах му, че съм те донесъл при него, за да живееш, не за да те насилва.

— Това сигурно му е подействало отрезвяващо.

Ричард внезапно се смълча.

— Какво?

Той поклати глава.

— Кажи ми, Ричард. Сериозно говоря.

— Жан-Клод ме погледна, цялото му лице бе изпоцапано в кръв и каза: „Не съм чакал толкова време да взема насила онова, което искам да ми даде доброволно! Но е съблазнително!“ — и погледна надолу към теб, а на лицето му беше изписано нещо такова… Анита! Беше невероятно страшно. Той наистина вярва, че ще отидеш при него. Че ти ще го… обикнеш.

— Вампирите не могат да обичат.

— Сигурна ли си?

Погледнах го и отклоних очи. Взирах се през прозореца към дневната светлина, която тъкмо бе започнала да бледнее.

— Вампирите не могат да обичат. Не са способни на това.

— Откъде знаеш?

— Жан-Клод не ме обича.

— Може би те обича, доколкото е способен на това?

Поклатих глава.

— Къпал се е в моята кръв. Порязал ми е ръката. Това не е идеята ми за любов.

— Може да е неговата?

— Това е твърде дяволски странно за мен.

— Добре де, но признай, че може и да те обича поне доколкото е способен на това.

— Не.

— Плаши те мисълта, че той е влюбен в теб, нали?

Втренчих се през прозореца колкото можех по-старателно. Не исках да говоря за това. Исках да върна назад целия този проклет ден.

— Или има нещо друго, от което се страхуваш?

— Не знам за какво говорим.

— О, знаеш! — Ричард ми прозвуча твърде самоуверено. Не ме познаваше достатъчно, че да знае с такава сигурност.

— Кажи го на глас, Анита! Кажи го само веднъж и няма да изглежда толкова страшно!

— Нямам какво да казвам.

— Ще се опитваш да ме убедиш, че нито една част от теб не го иска? Нито едно парченце от теб не би отвърнало на любовта му?

— Не го обичам, в това поне съм сигурна.

— Но?

— Много си настоятелен — озъбих се.

— Да — призна Ричард.

— Добре, привлечена съм от него. Това ли искаше да чуеш?

— Колко привлечена?

— Това не ти влиза в проклетата работа!

— Жан-Клод ме предупреди да стоя далеч от теб. Просто искам да знам дали изобщо има смисъл да се занимавам. Ако си привлечена от него, може би е по-добре да стоя далеч.

— Той е чудовище, Ричард! Виждал си го. Не може да се обича чудовище.

— Ако беше човек?

— Той е егоистично, контролиращо копеле!

— Да, но ако беше човек?

Въздъхнах.

— Ако беше човек, може би щяхме да измислим нещо, но дори и жив, Жан-Клод би си останал същия кучи син! Не смятам, че щеше да се получи.

— Да, но дори няма да опиташ, защото той е чудовище.

— Той е мъртвец, Ричард, ходещ труп. Няма значение колко е красив или колко привлекателен, той си остава мъртвец. Не ходя на срещи с трупове! Едно момиче трябва да има все някакви стандарти!

— Значи без трупове — уточни Ричард.

— Без трупове.

— Ами ликантропите?

— Защо? Смяташ да ме пробуташ на приятелчето си ли?

— Просто ми е интересно къде прокарваш чертата.

— Ликантропията е заболяване. Човекът вече е преживял ужасяващо нападение. Все едно да обвиняваш жертва на изнасилване!

— Ходила ли си някога на срещи с превръщач?

— Не ми се е случвало.

— С какво друго не би се срещала?

— Твари, които не са били човеци поначало, предполагам. Наистина не съм мислила по въпроса. Откъде такъв интерес?

Той поклати глава.

— Просто ми е любопитно.

— Защо все още не съм ти ядосана?

— Може би, защото се радваш, че си жива, все едно на каква цена… — Той влезе в паркинга пред моя блок.

Колата на Лари чакаше на празен ход.

— Може и да се радвам, че съм жива, но ще те уведомя за цената, когато разбера каква е точно.

— Не вярваш на Жан-Клод ли?

— Не бих повярвала на Жан-Клод дори ако ми каже, че лунната светлина е сребриста.

Ричард се ухили.

— Съжалявам за срещата.

— Може да опитаме отново някой друг път.

— С удоволствие — съгласи се той.

Отворих вратата на колата и се надигнах разтреперана от студения вятър.

— Каквото и да се е случило, Ричард, благодаря, задето си ме наглеждал… — поколебах се, но допълних: И с каквото и да те държи Жан-Клод, прекъсни връзката. Бягай от него. Той ще те убие.

Ричард само кимна:

— Хубав съвет.

— Който обаче няма да послушаш — констатирах.

— Стига да можех, Анита, бих се възползвал. Моля те, повярвай ми!

— С какво те държи той, Ричард?

Той поклати глава:

— Нареди ми да не ти казвам.

— Наредил ти е и да не излизаш с мен.

Брюнетът сви рамене.

— По-добре тръгвай! Ще закъснееш за работа!

Усмихнах се:

— Освен това и задникът ми замръзва!

Ричард отвърна на усмивката ми.

— Страхотно добра си с думите!

— Прекарвам твърде много време около ченгетата.

Той даде на скорост.

— Приятна и безопасна нощна работа!

— Ще сторя всичко по силите си!

Той кимна. Затворих вратата. Ричард явно не искаше да говори за онова, чрез което го държеше Жан-Клод. Добре, няма правило, което да твърди, че още на първата среща трябва да си честен до дупка. Освен това беше прав — щях да закъснея за работа.

Почуках по прозореца на Лари.

— Отивам да се преоблека и веднага се връщам.

— Кой е този, който те докара?

— Едно гадже — оставих положението така. Много по-просто обяснение от самата истина беше. Освен това беше и почти вярно.