Циркът на прокълнатите

25.

Колата на Лари беше последен модел „Мазда“. Вампирите бяха занимавали „Хората преди всичко“, така, че те не бяха имали време да потрошат колата. Късмет за нас, понеже моята беше свършена. Ох, налагаше се да мина през застрахователната компания и те да ми обяснят, че е свършена, но имаше нещо сериозно строшено отдолу; оттам течеше по-тъмна от кръв течност. Предницата изглеждаше така, сякаш сме ударили слон. Мога да позная свършената кола, като я видя.

Бяхме прекарали последните няколко часа в спешното отделение. Екипът на линейката настоя да ме види доктор, пък и Лари се нуждаеше от няколко шева на челото. Морковената му коса падаше напред и скриваше раната. Първият му белег. Първият от многото, ако останеше в бизнеса и се мотаеше около мен.

— Бил си на работа колко — четиринадесет часа? Какво мислиш засега? — попитах.

Той ме погледна странешком, след това върна поглед на пътя. Усмихна се, но не ми се стори много весел.

— Не знам.

— Искаш ли да станеш съживител, когато завършиш?

— Мислех, че искам — обясни колегата ми.

Честност — рядък талант.

— Вече не го мислиш?

— Не наистина.

Приключих разговора дотук. Инстинктът ми подсказваше да го разубедя. Да му кажа да се заеме с някакъв нормален, обикновен бизнес. Но знаех, че вдигането на мъртъвци не е просто избор на професия. Ако „талантът“ ти е достатъчно силен, просто се налага да вдигаш мъртвите, иначе рискуваш силата да се излее от теб в странни моменти. Дали терминът „крайпътни жертви“ значи нещо за вас? За мащехата ми Джудит има много неприятен смисъл. Разбира се, тя не е много доволна от професията ми. Смята я за мрачновата. Какво мога да кажа? Ами — права е.

— Има и други варианти за професионална реализация с диплома по свръхестествена биология.

— Какво? В зоопарка или екстерминатор може би?

— Учител — казах, — рейнджър в парк, естествоизпитател, полеви биолог, изследовател…

— И в коя точно от тези професии могат да се печелят същите пари? — попита Лари.

— Ако парите са единствената причина да ставаш съживител… — бях разочарована.

— Исках да правя нещо, с което да помагам на хората. Какво по-добро от това да използвам специализираните си умения, за да отървавам света от опасните немъртъвци?

Втренчих се в Лари. Виждах само профила му в тъмната кола, лицето му бе осветено изотдолу от циферблатите на таблото.

— Искаш да бъдеш екзекутор на вампири, не съживител? — Не се и опитах да скрия изненадата си.

— Това е крайната ми цел, да.

— Защо?

— А ти защо го правиш?

Поклатих глава.

— Отговори ми на въпроса, Лари!

— Исках да помагам на хората!

— Тогава стани полицай, на тях им трябват хора, които познават свръхестествените твари.

— Мислех, че съм се справил доста добре тази вечер!

— Така е.

— Тогава какво има?

Опитах се да измисля как да го кажа с петдесет или по-малко убедителни думи.

— Това, което се случи тази нощ, беше ужасно, но става и по-лошо.

— Наближаваме „Олив“, накъде да завия?

— Наляво.

Колата излезе на изхода от магистралата и се плъзна в лентата за завой. Спряхме на светофара, светлината му мигаше в мрака.

— Не знаеш в какво се забъркваш — казах.

— Тогава ми разкажи! — настоя Лари.

— Ще направя нещо по-добро. Ще ти покажа.

— Какво пък означава това?

— Завий надясно на третия светофар. Влязохме на паркинга.

— Първата сграда отдясно.

Лари влезе на единственото свободно място, което успя да намери. Моето. Бедната ми малка „Нова“ нямаше да се върне вече тук.

Свалих си якето в тъмната кола.

— Включи лампичката — наредих.

Той стори както му беше казано. Беше по-добър от мен в изпълняването на заповеди. Което, след като щеше да изпълнява моите команди, беше добре.

Показах му белезите по ръцете си.

— Кръстообразното изгаряне е от едни човешки слуги, които сметнаха, че ще е забавно. Онова натрупване на ръбове на сгъвката на ръката е мястото, където един вампир ми я разкъса на парчета. Физиотерапевтът казва, че е цяло чудо, задето отново мога да я ползвам пълноценно. Четиринадесет шева от човешкия слуга и това е само по ръцете ми.

— Има и още ли? — Лари изглеждаше пребледнял и мътната светлина на крушката му придаваше странен вид.

— Един вампир ме наръга в гърба със счупения връх на кол.

Младежът потръпна.

— Освен това ключицата ми беше счупена по същото време, когато ми дъвчеха ръката…

— Опитваш се да ме уплашиш!

— И още как — съгласих се.

— Не се плаша лесно!

Тази вечер трябваше да го изплаши до смърт и без да се налага да си показвам белезите. Да, но не. По дяволите, щеше да се задържи, ако не го убиеха междувременно.

— Добре, оставаш през остатъка от семестъра, страхотно, но ми обещай, че няма да тръгнеш на лов за вампири без мен!

— Но, госпожице Блейк…

— Ще помагаш при екзекуции на вампири, но няма да ги ловиш самичък!

— Каква е разликата между екзекуция и лов?

— Екзекуцията означава, че даден труп се нуждае от пронизване с кол или че един симпатичен окован вампир те чака за последния удар.

— А ловът? — поинтересува се Лари.

— Когато изляза след вампирите, които едва не ни убиха тази нощ, това ще е лов.

— А ти не вярваш, че господин Бърк ще ме научи да ловувам?

— Не вярвам, че господин Бърк ще те опази жив.

Лари се ококори.

— Нямах предвид, че съзнателно ще те нарани. Исках да кажа, че не бих доверила живота ти никому, освен на себе си.

— Смяташ, че ще се стигне дотам?

— Е, почти се стигна, нали?

Младежът помълча доста време. Взираше се в дланите си и поглаждаше ритмично волана.

— Обещавам да не ходя на лов за вампири с друг, освен с теб… — Погледна ме, а сините му очи ме изучаваха внимателно. — Дори и с господин Родригес? Господин Вон каза, че той те е учил.

— Мани ме обучи, но вече не ловува вампири.

— Защо не?

Пресрещнах сините очи на Лари и казах:

— Съпругата му се страхува прекалено много, а и той има четири деца.

— Вие с господин Бърк не сте женени и нямате деца.

— Точно така.

— Нито пък аз — додаде новият ми колега.

Трябваше да се усмихна. Била ли съм някога и аз толкова страстна? Не.

— Никой не обича умниците, Лари.

Той се ухили и изглеждаше на около тринадесет. Исусе, защо не бе хукнал да търси прикритие след тази нощ? Защо аз не хукнах? Нямах отговор, поне не и смислен. Защо го правех? Защото бях добра в занаята — това беше отговорът. Може би Лари също щеше да стане добър. Може би… а можеше и просто да стане мъртвец.

Излязох от колата и се облегнах на отворената врата.

— Върви си право вкъщи и ако нямаш резервен кръст, купи си още утре!

— Добре — каза Лари.

Затворих вратата пред сериозната му, искрена физиономия. Изкачих стълбите и не погледнах назад. Не исках да го виждам как подкарва колата, още жив, все още горящ от желание след първия си сблъсък с чудовищата. Аз бях само четири години по-възрастна от него. Четири години. Струваха ми се векове. Никога не съм била толкова зелена. Смъртта на майка ми, когато бях на осем, се погрижи за това. Ранната загуба на родител спомага да ти се разсеят илюзиите за живота.

Щях да се опитам да разубедя Лари за идеята да става вампирски екзекутор, но ако всичко друго се провалеше, щях да работя с него. Има само два вида ловци на вампири: добри и мъртви. Може би бях способна да го направя един от добрите. Това е с пъти по-добро от алтернативата.

Беше 3:34 в петък сутринта. Седмицата излезе длъжка. Разбира се, коя ли седмица тази година не бе длъжка? Бях казала на Бърт да наеме допълнителни хора. Той бе намерил Лари. Защо това не ме ощастливяваше? Защото Лари бе просто поредната жертва, очакваща подходящото чудовище. Моля те, пази го, Господи! Моля те! Заради мен вече бяха умрели повече невинни, отколкото можех да понеса.

Коридорът бе изпълнен с присъщото на полунощ усещане. Единственият звук бе съскането на климатика, накъсвано от приглушените стъпки на найките ми по пода… Беше твърде късно за живеещите ми през деня съседи да не са легнали и твърде рано да се събуждат. Два часа преди изгрев можеш да останеш насаме със себе си.

Отключих чисто новичката си взломоустойчива ключалка и влязох в мрака на апартамента си. Светнах лампите и ярката светлина обля белите стени, под, диван и кресло. Все едно колко е добро нощното ти зрение, всички обичат светлината. Ние сме твари на деня, без значение с какво си изкарваме хляба.