Циркът на прокълнатите

34.

„Циркът на прокълнатите“ беше затворен за нощта — или да го наречем утрото? Все още беше тъмно, но докато паркирахме пред склада, на източния хоризонт се забелязваше светлина. Един час по-рано нямаше да си намерим място — дори не много близо до „Циркът“. Но туристите си тръгват, щом вампирите се приготвят да си лягат.

Погледнах към Лари. Лицето му бе оцапано със засъхнала кръв. Моето също. Не ми беше хрумнало досега, че е по-добре първо да намерим къде да се поизмием. Погледнах към източния хоризонт и поклатих глава. Нямаше време. Утрото наближаваше.

Зъбатите клоуни още светеха и се въртяха върху табелата, но танцът им бе уморен. Или може би аз бях уморената…

— Тук върви плътно по петите ми, Лари. Никога не забравяй, че те са чудовища; все едно колко човешки изглеждат, те не са хора. Не си сваляй кръста, не им позволявай да те докосват и не се взирай право в очите им.

— Знам това от училище, изкарал съм два семестъра вампирология.

Поклатих глава.

— Училището е нищо, Лари. Това е реалността. Да четеш по въпроса не те подготвя за истината.

— Имахме гостуващи лектори. Някои от тях бяха вампири.

Въздъхнах и оставих темата. Щеше да се научи от собствен опит. Като всички останали. Като мен самата.

Голямата врата бе заключена. Почуках. Отвориха ми след секунда. На прага стоеше Ървинг. Не се усмихваше. Приличаше на Чичко Тревичко с мека, къдрава коса на венец около ушите и голямо плешиво петно в средата. Обли очила с телени рамки бяха кацнали на облото му носле. Ококори се малко, щом влязохме вътре. Кръвта на тази светлина приличаше на това, което си беше.

— Какво сте правили тази нощ? — попита той.

— Вдигахме мъртъвци — отговорих.

— Това ли е новият съживител?

— Лари Къркланд, Ървинг Гризуолд. Той е репортер, така че всичко, което кажеш, може да бъде използвано срещу теб.

— Хей, Блейк, никога не съм те цитирал, когато си ми забранявала. Признай ми го.

Кимнах:

— Така си е.

— Той ви чака долу — допълни Ървинг.

— Долу ли?

— Почти утро е. Трябва да бъде под земята.

Аха.

— Ясно — казах, но стомахът ме сви силно. Последният път, когато слязох под Циркът, отивах да убивам Николаос. Онази сутрин имаше много убийства. Много кръв. Част от нея беше моя.

Ървинг ни поведе през тихото подземие. Някой дръпна шалтера и лампите започнаха да гаснат. Игрите във фоайето бяха изключени и заключени, върху препарираните животни бяха метнати покривала. Миризмата на пуканки и захарен памук витаеше във въздуха като обонятелен призрак, но и тези аромати бяха приглушени и уморени.

Подминахме къщата на призраците с поставената отгоре вещица в цял ръст, застинала мълчалива и втренчила изпъкналите си очи. Тя беше зелена и имаше брадавица на носа. Никога не съм срещала вещица, която да не изглежда нормално. Те със сигурност не са зелени, а брадавиците винаги могат да се премахнат с операция.

Следваше къщата на огледалата. Тъмното виенско колело се извисяваше над всичко останало. Издекламирах:

— И чувствам се като листо,/ което носи се самотно/ из изоставена банкетна зала/ със светлини угаснали,/ с гирлянди мъртви,/ напусната от всички с изключение на него.

Ървинг се обърна към мен:

— Томас Моор, „Често в спокойната нощ“.

Усмихнах се.

— Не бих се сетила за заглавието дори ако животът ми зависеше от това. Така че приемам твърдението ти на доверие.

— Имам двойна магистратура, журналистика и английска литература.

— Обзалагам се, че второто ти е от полза като репортер — отбелязах.

— Хей, пробутвам по парченце култура винаги, когато мога. — Стори ми се обиден, но знаех добре, че се преструва. Почувствах се по-добре, задето Ървинг се шегуваше с мен. Беше мило и нормално, а тази вечер се нуждаех от всичко мило, до което можех да се докопам.

Оставаше час до изгрев. Какво зло можеше да ми причини Жан-Клод за един час? По-добре да не питам.

Вратата в дъното на залата беше тежка, дървена, с табелка „Само за упълномощен персонал“. Прииска ми се поне веднъж да не съм упълномощена.

Малката стаичка зад нея представляваше просто склад с гола крушка, увиснала от тавана. Втора врата водеше към стълбището. Стълбите бяха почти толкова широки, че и тримата да се наредим един до друг, но не съвсем. Ървинг вървеше пред нас, сякаш имахме нужда от водач. Нямаше накъде другаде да се ходи, освен надолу. Какво пророчество…

Стълбите завиваха остро. Чу се потриване на плат, долових някакво движение. Извадих пистолета си автоматично. Не бе нужно да се мисли — просто трябваха много, ама много упражнения.

— Това няма да ти трябва — възрази Ървинг.

— Ти го казваш.

— Мислех, че Господаря ти е приятел — намекна Лари.

— Вампирите нямат приятели.

— Ами гимназиалните учители? — Зад ъгъла зави Ричард Зийман. Носеше горскозелен пуловер с по-светлозелено и дървеснокафяво, вплетени в него. Пуловерът му стигаше кажи-речи до коленете. На мен щеше да изглежда като рокля. Ръкавите бяха вдигнати над лактите. Джинсите му и чифт бели найки довършваха облеклото.

— Жан-Клод ме прати да ви чакам.

— Защо? — попитах.

Той сви рамене.

— Изглежда нервен. Не съм го разпитвал.

— Умно от твоя страна.

— Да се размърдаме! — настоя Ървинг.

— И ти ми се струваш нервен, Ървинг!

— Той ме вика и аз го слушам, Анита. Аз съм неговото животно.

Посегнах да го хвана за ръката, но той се дръпна.

— Мислех, че мога да минавам за човек, но той ми показа, че съм едно животно. Просто животно.

— Не го оставяй да ти причинява това! — казах.

Ървинг се втренчи в мен с пълни със сълзи очи.

— Не мога да го спра!

— По-добре да се размърдаме. Почти се разсъмна! — каза Ричард.

Стрелнах го гневно с поглед, задето го е казал. Той сви рамене:

— По-добре да не караме Господаря да чака! Знаеш го.

Знаех го и кимнах.

— Прав си. Нямам право да ти се ядосвам.

— Благодаря. Поклатих глава:

— Нека приключваме с това!

— Можеш да прибереш пистолета — подсказа Ричард.

Втренчих се в браунинга. Харесваше ми да го нося в ръка. Като утеха е хиляда класи над плюшеното мече. Прибрах го в кобура. Винаги можех да го извадя и по-късно.

В края на стълбите беше последната врата — по-малка, заоблена и с тежка желязна ключалка. Ключалката издаде добре смазано изщракване и Ричард я бутна напред. Ървинг имаше ключ от вратата на стълбите. Колко бе загазил и можех ли да го измъкна?

— Чакай малко — казах.

Всички се обърнаха към мен. Бях център на внимание. Страхотно.

— Не искам Лари да се среща с Господаря или изобщо да научава кой е той.

— Анита… — поде Лари.

— Не, Лари, два пъти ме нападнаха заради тази информация. Определено е гореща стока. Не ти трябва да я знаеш.

— Не ми трябва защитата ти — възрази той.

— Послушай я! — намеси се Ървинг. — Тя ми каза да стоя далеч от Господаря. Казах й, че мога да се справя и сам. Грешах, ама много грешах!

Лари скръсти ръце на гърдите си и изду упорито бузи.

— Мога да се грижа за себе си!

— Ървинг, Ричард, искам да ми обещаете. Колкото по-малко знае, толкова по-безопасно е за него.

Те и двамата кимнаха.

— На някой пука ли му какво мисля аз? — попита Лари.

— Не — отвърнах.

— Дявол го взел, не съм дете.

— Вие двамата можете да се карате и после — намекна Ървинг. — Господаря ни чака!

Лари понечи да каже нещо, но аз вдигнах ръка.

— Урок номер едно: никога не карай нервен вампир повелител да те чака!

Лари отвори уста да спори, но се спря.

— Добре, ще се караме после.

Не горях от нетърпение и за после, но споровете с Лари дали не прекалявам със закрилата му, са къде-къде по-добри от онова, което се намираше зад вратата. Знаех го. Младият ми колега не беше наясно, но щеше да го научи и нямаше нито един проклет начин да спра този процес.