Циркът на прокълнатите

2.

Трупът на мъжа бе проснат по гръб, блед и гол под мъждивите утринни слънчеви лъчи. Дори отпуснато след смъртта, тялото му изглеждаше добре — явно бе вдигал тежести, може би и джогинг в притурка… Въздлъжката му руса коса се бе разпиляла по все още зелената морава. Гладката кожа на шията му бе пробита на две места: спретнати следи от кучешки зъби. Дясната ръка бе пронизана в свивката на лакътя, откъдето докторите взимат кръв. Кожата на лявата китка бе разкъсана, все едно я е дъвкало животно. На слънцето проблясваше бяла кост.

Премерих следите от ухапване с любимата си рулетка. Бяха различни размери. Поне три различни вампира, но бях готова да се обзаложа на всичко, което притежавам, че всъщност са били петима. Повелител и глутницата му — или ятото, или както там се наричат помежду си групите вампири.

Тревата бе мокра от утринната роса. Влагата се просмукваше през коленете на гащеризона, който бях облякла, за да предпазя костюма си. Черните маратонки „Найк“ и хирургическите ръкавици представляваха последният писък на модата в облеклото ми за местопрестъпления. По едно време носех бели маратонки, но всяка капка кръв по тях биеше на очи.

Извиних се наум за това, което ми се налагаше да сторя, след което разтворих широко краката на трупа. Беше лесно — нито следа от вкочаняване. Обзалагах се, че мъжът се е преселил в страната на мъртвите преди по-малко от осем часа — време, недостатъчно, за да настъпи rigor mortis. По спаружените му интимни части бе засъхнала сперма. Последно предсмъртно удоволствие. Вампирите не го бяха почистили. На вътрешната страна на бедрото, близо до слабините, имаше още следи от ухапвания. Не бяха така дивашки като тези на китката, но не бяха и незначителни.

По кожата около раните нямаше кръв, дори на ръката. Дали вампирите бяха измили кръвта? Там, където е бил убит, със сигурност имаше много. Никога не биха успели да изчистят всичко. Но на спретнато окосената морава насред съвсем обикновеното предградие нямаше нито капчица. Бях готова да се обзаложа и на това. Вампирите бяха хвърлили тялото на място тъй стерилно и безполезно за нас, колкото и тъмната страна на луната.

Над неголемия жилищен квартал се носеха кълба мъгла като скитащи призраци. Бяха толкова ниско до земята, че човек оставаше с усещането, че върви през струи ситен дъждец. Там, където мъглата кондензираше, по тялото полепваха малки струйки влага. Събираха се в косата ми като сребърни перли.

Стоях в предния двор на малка, лимоненозелена къща с бели черчевета. Дървената оградка заобикаляше отстрани покрай просторен заден двор. Беше октомври, а тревата още зеленееше… Над къщата бе надвиснал клен. Листата му бяха ярко оранжево-жълти странно за този вид дърво, чийто листак наесен е като изрязан от буен огън. Мъглата подпомагаше илюзията и цветовете сякаш избледняваха във влажния въздух.

Надолу, чак до края на улицата, се точеха други малки къщурки с ярки есенни дървета и зелени морави. Все още бе достатъчно рано и повечето им обитатели не бяха тръгнали на работа, на училище или накъдето им видят очите. Униформените полицаи се мъчеха да удържат бая солидна тълпа. Бяха набили в земята колове, на които се крепеше жълтата лента „Не преминавай!“. Тълпата се притискаше толкова близо, колкото й стигаше смелост. Едно момченце на около дванадесет успя да си проправи път до предния ред. Втренчи в мъртвеца огромните си кафяви очи, зинало възхитено. Боже, къде ли бяха родителите му? Вероятно също зяпаха трупа.

Тялото беше бяло като хартия. Кръвта винаги се събира в най-ниските точки на трупа. В този случай тъмните, пурпурни синини следваше да са се образували отзад, по ръцете, краката и по гърба. Те обаче липсваха. В човека не бе останала достатъчно кръв, че да образува синини. Който и да бе убиецът, беше го пресушил до капка. Вкусен до последната капка? Преборих се с желанието да се усмихна и загубих. Ако човек прекарва много време в оглед на трупове, развива странно чувство за хумор. Налага се, иначе се побъркваш като Лудия Заек.

— Какво му е смешното? — стресна ме нечий глас.

Подскочих и се обърнах.

— Боже, Зербровски, не се прокрадвай така зад гърба ми!

— Да не би яката корава убийца на вампири да се плаши от сенки? — ухили ми се той. Несресаната му кестенява коса стърчеше на три различни страни, сякаш бе забравил да я мине с гребена. Вратовръзката му висеше над светлосинята риза с подозрителния цвят на пижама. Кафявото сако и панталони изобщо не си отиваха с нея.

— Хубава пижамка!

Той сви рамене:

— Имам и комплект с малки влакчета по него. Кати смята, че е много секси.

— Съпругата ти си пада по влакове? — попитах аз. Усмивката на Зербровски се разшири.

— Ако ги нося аз…

Поклатих глава:

— Знаех си, че си перверзен тип, но пижамки за малки дечица… това наистина е гадно!

— Благодаря! — все още усмихнат, той погледна трупа. Усмивката му избледня. Кимна по посока на мъртвеца. — Как ти се струва това?

— Къде е Долф?

— Вътре в къщата с дамата, която намерила тялото… — той пъхна ръце в джобовете на панталоните си и се залюля на пети. — Тя го приема доста навътре. Сигурно е първият труп, който вижда извън ковчег.

— Да ти кажа, нормалните хора се любуват на трупове само вътре в ковчезите, Зербровски.

Той се залюля по-силно на пети и спря рязко.

— Нямаше ли да е гот да сме нормални?

— Понякога — съгласих се аз.

Зербровски се ухили.

— Аха, знам какво имаш предвид… — извади от джоба на сакото си тефтерче с такъв вид, сякаш някой го е мачкал между пръстите си.

— Уф, Зербровски!

— Хей, все пак си е хартия! — той се опита да приглади бележничето, но накрая се отказа. Вдигна химикалката над намачкания лист. — Сега ме просветли, о, наша експертке по свръхестественото!

— И да се налага да повтарям всичко пред Долф? Предпочитам да го правя само веднъж и да ида да си легна.

— Да бе, и аз така. Защо смяташ, че не съм си съблякъл пижамата?

— А аз си помислих, че е някаква нова модна тенденция…

Зербровски ме изгледа:

— Мм-хъ.

Долф излезе от къщата. Вратата изглеждаше прекалено малка, за да мине през нея. Той е почти два метра на ръст и с телосложение на кечист. Черната му коса е подкастрена плътно по черепа и ушите му стърчат от двете страни на лицето. Но Долф не се интересува особено от мода. Вратовръзката му беше здраво стегната върху яката на бялата риза. И той, също като Зербровски, бе измъкнат насила от леглото, но изглеждаше чист и свеж, и извънредно делови. Все едно по кое време му звъннеш, той винаги е готов да хукне на работа. Професионално ченге чак до чорапите.

Е, та защо Долф оглавяваше най-непопулярния полицейски отряд в цял Сейнт Луис? Наказание за нещо, поне за това бях сигурна, но никога не съм питала за какво точно. Сигурно няма и да попитам. Негова работа си е. Ако искаше да зная, щеше да ми каже.

В началото Отрядът бил създаден за утеха на либералите. Тъй де — вижте, правим нещо по въпроса със свръхестествените престъпления. Но Долф бе взел работата и хората си на сериозно. През последните две години бяха разрешили повече престъпления със свръхестествена природа, отколкото който и да е друг полицейски отряд в страната. Бяха го канили да изнася лекции пред други полицейски отряди. Дори два пъти го бяха пращали в съседни щати.

— Е, Анита, да те чуем!

Такъв си е Долф — никакви встъпителни думи.

— Леле, Долф, и аз се радвам да те видя!

Той само ме изгледа изпод вежди.

— Добре, добре… — коленичих от другата страна на трупа, така че да мога да показвам, докато говоря. Няма нищо по-добро от визуалните помагала, за да прокараш гледната си точка. — Обикновеното измерване показва, че от този човек са се хранили поне три различни вампира.

— Но? — уточни Долф. Умът му е като бръснач.

— Но смятам, че всяка една рана е нанесена от различен вампир.

— Вампирите не ловуват на глутници.

— Обикновено са ловци-единаци, но не е задължително.

— И какво би ги принудило да ловуват в глутница? — поинтересува се ченгето.

— Сещам се само за две причини: първата — новоумрял и по-възрастен вампир изучават занаята, но това прави само два комплекта зъби, не пет; втората контролира ги вампир повелител и той е подивял.

— Обясни ми.

— Вампирът повелител има почти пълен контрол над своето ято. Някои вампири използват групови убийства, за да солидаризират глутницата, но те не биха изхвърлили тялото тук. Щяха да го скрият така, че полицията изобщо да не го намери.

— Да, но тялото е тук — обади се Зербровски. — Пред погледа на целия свят.

— Именно. Само един откачил повелител би хвърлил тяло по този начин. Всъщност още преди вампирите да станат законно живи, повечето повелители не биха допуснали подобно убийство. То привлича вниманието — и обикновено това внимание държи кол в едната ръка и кръст в другата. Дори и днес, ако успеем да проследим убийството до извършилите го вампири, можем да получим разрешително и да ги убием… — поклатих глава. — Подобно клане е зле за бизнеса, а, каквито и да са вампирите, те са много практични. Не оставаш жив и скрит векове наред, ако не си дискретен и безмилостен.

— Защо пък безмилостен? — попита Долф.

Втренчих се в него.

— Въпрос на максимална практичност. Някой разкрива тайната ти — ти го убиваш или го правиш едно от твоите… деца… Просто делово отношение, Долф, нищо повече.

— Също като мафията — обади се Зербровски.

— Аха.

— Ами ако са се паникьосали? — поинтересува се сержантът. — Било е кажи-речи изгрев слънце…

— Кога е намерила тялото жената?

Долф провери в тефтерчето си.

— В пет и половина.

— Имало е цял час до изгрева. Не са се паникьосали.

— Ако ще се разправяме с откачил вампир повелител, какво точно означава това?

— Означава, че много скоро ще убиват още хора. Вероятно за изхранването на пет вампира им трябва кръв всяка нощ.

— Прясна жертва всяка нощ? — Зербровски го каза така, че да прозвучи като въпрос.

Просто кимнах.

— Исусе — промърмори той.

— Аха.

Долф си мълчеше и се взираше в мъртвеца.

— Какво можем да сторим?

— Вероятно ще успея да вдигна трупа като зомби.

— Мислех си, че не можеш да вдигнеш жертва на вампир по този начин — уточни сержантът.

— Ако трупът ще се вдигне като вампир, не може… свих рамене. — Онова, което го прави вампир, пречи на възкресяването. Не мога да вдигна труп, който вече е готов да се събуди като вампир.

— Но този тук няма да се вдигне — кимна Долф, — и значи можеш да го възкресиш.

Кимнах.

— И защо по-точно няма да вампиряса?

— Бил е убит от повече от един вампир, по време на масово хранене. За да стане един мъртвец вампир, се налага един-единствен вампир да се е хранил от него в продължение на няколко дни. Три ухапвания носят смърт и водят до вампирясване. Ако всяка жертва се връщаше, щяхме да сме затънали до шия в кръвопийци.

— Но този тук може да се върне като зомби? — потрети Долф.

Кимнах.

— Кога можеш да го съживиш?

— След три нощи броено от днес, значи — всъщност две. Тази нощ влиза в сметката.

— По кое време?

— Ще трябва да си проверя работния график. Ще ти се обадя за точния час.

— Просто възкресяваш жертва на убийство и я питаш кой е убиецът… това ми харесва — обади се Зербровски.

— Всъщност не е толкова лесно — уточних. — Знаеш колко са объркани свидетелите на ужасяващи убийства. Ако трима души са видели едно престъпление, получаваш три различни описания за престъпника…

— Да, да, разпитът на свидетели е голяма гадост съгласи се ченгето.

— Давай, Анита — намеси се Долф. Това беше неговият начин да затвори устата на колегата си — и той го чу прекрасно.

— Човек, умрял като жертва на насилие, е още по-объркан. Изплашен е до смърт, дотолкова, че често не си спомня много добре.

— Да, но човекът е присъствал! — възрази Зербровски с гневен вид.

— Зербровски, остави я да се изкаже! — Полицаят изигра заключване на устата си с ключ и хвърлянето му в тревата. Долф се намръщи. Изкашлях се в дланта си, за да прикрия напъпилата усмивка. Зербровски не бива да се окуражава.

— Това, което искам да кажа е, че съм в състояние да вдигна тази жертва от гроба, но може и да не получим от нея толкова информация, колкото се надявате. Спомените му вероятно ще са объркани, болезнени…, но може поне да изясни кой точно вампир повелител е водил групата.

— По-точно? — поинтересува се Долф.

— Предполага се, че в момента в Сейнт Луис има само двама вампир повелители. Малкълм — немъртвият Били Греъм, и Господаря на града. Съществува вероятност да е цъфнал и някой нов, но Господаря би трябвало да е в състояние да го следи.

— Ние ще се заемем с главата на Църквата на вечния живот — обади се Долф.

— Аз поемам Господаря — съгласих се.

— Вземи със себе си някой от нас за подкрепление.

Поклатих глава:

— Не мога. Ако разбере, че знаете кой е, ще ни убие и двамата.

— Колко опасна е за теб подобна задача? — попита Долф.

Какво се очакваше от мен да отговоря? Да кажа „много“? Или да споделя, че Господаря си пада по мен, тъй че вероятно няма да ми стори нищо? Да бе, как ли пък не! Отвърнах:

— Ще се оправя.

Той се втренчи в мен с много сериозен поглед.

— Освен това, имаме ли избор? — махнах към трупа. — Ще получаваме по един всяка нощ, докато не намерим отговорните за случката вампири. Един от нас трябва да поговори с Господаря. Той няма да се разприказва пред полицията, но ще говори с мен.

Долф си пое дълбоко дъх и издиша. Кимна. Знаеше, че съм права.

— Кога ще успееш да го направиш?

— Утре през нощта, ако успея да уговоря Бърт да прехвърли на друг зомби ангажиментите ми.

— Толкова ли си сигурна, че Господаря ще говори с теб?

— Аха…

Проблемът с Жан-Клод не е да го накарам да се срещне с мен, а да го избягвам. Но Долф не го знаеше, а и ако знаеше, щеше да настоява да дойде с мен. И да доведе до смъртта и на двама ни.

— Давай — каза той. — Обади се да ми кажеш какво си научила.

— Непременно — отговорих. Изправих се и се вгледах в него над обезкървения труп.

— Пази си гърба — добави той.

— Както винаги.

— Ако Господаря те изяде, може ли да ти взема готиното гащеризонче? — попита Зербровски.

— Купи си сам, евтино копеле!

— Предпочитам да нося такъв, който се е лепвал за сочното ти телце!

— Я стига, Зербровски! Не си падам по малки локомотивчета!

— Какво общо, по дяволите, имат влаковете с цялата тази ситуация? — изуми се Долф.

Ние със Зербровски се спогледахме. Разкикотихме се неудържимо. Аз можех да се позова на лишаване от сън. Бях на крак вече четиринадесет часа, вдигах мъртъвци и си разменях сладки приказки с откачалки от дясното крило. Вампирската жертва бе идеалният край за една идеална нощ. Имах правото да получавам истерични пристъпи смях. Не знам обаче какво беше извинението на Зербровски.