Циркът на прокълнатите

10.

Паркирах пред блока си малко след два сутринта. Планирах да се озова в леглото много по-рано. Новият кръстообразен белег пареше като прояден от киселина. Целият гръден кош ме болеше. Ребрата и стомахът ми бяха натъртени и сковани. Включих лампичката в купето и разкопчах коженото яке. На жълтата светлина синините изглеждаха като цветя по кожата ми. Цяла минута не можах да се сетя как съм пострадала; след това си спомних смазващата тежест на пълзящата по мен змия. Исусе. Имах късмет, че съм се отървала само със синини, а не с потрошени ребра.

Изключих лампичката и се закопчах догоре. Презраменният кобур протриваше кожата ми, но изгарянето болеше толкова повече от синините и пришките, че те изглеждаха незначителен проблем. Хубавото изгаряне те кара да забравиш за всичко друго.

Крушката, която обикновено гореше на стълбите, бе изгаснала. Не за първи път. Сутринта би трябвало да се обадя на домоуправителя и да докладвам за повредата. Ако не съобщиш, няма и да я оправят.

Изкачих три стъпала, преди да видя мъжа. Седеше на горната площадка и ме чакаше. Късата му руса коса изглеждаше почти бяла в мрака. Бе положил ръце на коленете си, с дланите нагоре, за да се вижда, че не носи оръжие. Е, че няма оръжие в ръцете си. Едуард винаги има оръжие, освен ако някой не му го е взел. Като се замисля, същото се отнасяше и за мен.

— Отдавна не сме се виждали, Едуард!

— Три месеца — каза той. — Достатъчно да зарасне напълно счупеното ми рамо.

Кимнах:

— На мен ми махнаха шевовете преди около два месеца.

Гостът ми вдигна глава, без да помръдне от стъпалата.

— Какво искаш, Едуард?

— Не може ли да съм дошъл просто да те видя? Той ми се присмиваше тихичко.

— Два сутринта е, да му се не види. По-добре да не си дошъл ей-тъй на.

— Предпочиташ да съм по работа? — каза го тихо, но звучно.

Поклатих глава.

— Не, не…

Нямам ни капка желание да съм „работа“ за Едуард. Той специализира убийства на ликантропи, вампири и всичко, което някога е било човек, но вече не е. Писна му да убива хора. Твърде лесно се оказа.

— Та, по работа ли е? — казах го спокойно, без да трепна. Точка за мен. Можех да извадя браунинга, но ако изобщо някога тръгнем да се целим един в друг, той ще ме убие. Приятелството с Едуард е като дружба с питомен леопард. Можеш да го галиш и той като че ли да те харесва, но знаеш със сигурност, че огладнее ли достатъчно или ако се ядоса както трябва, ще те ликвидира. Ще те убие и ще изгълта плътта от костите ти.

— Тази вечер съм дошъл само за информация, Анита, няма проблем.

— Каква информация по-точно? — попитах.

Той се усмихна отново. Добричкият стар Едуардчо.

Да-а, бе.

— Защо не влезем да си поговорим? Тук направо се смръзнах! — предложи гостът ми.

— Последния път, когато беше наминал като че ли не ти трябваше покана, за да нахлуеш в дома ми!

— Сменила си ключалките.

Ухилих се.

— Не си успял да си отвориш, хаха! — Наистина бях доволна.

Той сви рамене, може би заради мрака, но ако не беше Едуард, щях да предположа, че е притеснен.

— Ключарят ми каза, че била взломоустойчива — допълних.

— Не съм си взел тарана под мишница — призна русият убиец.

— О, влизай, ще направя кафе! — заобиколих го.

Едуард се изправи и ме последва. Обърнах му гръб без притеснение. Той може и да ме застреля някой ден, но няма да ме гръмне изотзад, след като ми каже, че е дошъл просто да поговорим. Може да не е човек на честта, но си има правила. Ако планира да ме убие, ще ми го съобщи. Ще ми каже колко са му платили работодателите, за да се отърват от мен. Ще гледа как страхът кипва в очите ми…

Аха, Едуард си има правила. Просто са по-малко от тези на повечето хора. Но никога не е нарушавал правило, никога не е предавал собственото си изкривено чувство за чест. Ако е казал, че тази нощ съм в безопасност, значи го е имал предвид. Щеше да е приятно разнообразие и Жан-Клод да си има правила.

В коридора цареше посреднощна, посредседмична, ще-си-спим-до-утре тишина. Живеещите ми през деня съседи хъркаха безгрижно по леглата. Отключих новите брави на вратата си и подканих Едуард навътре.

— Нова мода ли следваш, а? — попита той.

— Какво?

— Къде ти е блузата?

— О! — Божке, колко учтива и остроумна съм. Не знаех какво да кажа или, по-скоро, колко да разкрия.

— Пак си играла с вампири — уточни Едуард.

— Какво те кара да мислиш така? — попитах.

— Кръстообразният белег на, ъъъ, гърдите ти.

О, това ли. Ясно. Разтворих ципа на якето и го метнах на облегалката на дивана. Стоях си по сутиен и презраменен кобур и пресрещнах погледа на госта си, без да се изчервя. Голяма точка за мен. Свалих колана и махнах кобура, след това го взех с мен в кухнята. Оставих пистолета, все още в убежището му, на плота и извадих от фризера кафе на зърна, все още само по сутиен и джинси. Пред който и да е друг мъж — жив или мъртъв — бих се притеснила, но не и пред Едуард. Помежду ни никога не е имало сексуално напрежение. Може да се застреляме някой хубав ден, но никога няма да спим заедно. Той се интересуваше повече от прясното изгаряне, отколкото от гърдите ми.

— Как стана? — попита.

Смлях кафето в малката електрическа машинка за подправки, която бях купила точно за тази цел. Самият аромат на прясно кафе ме накара да се почувствам по-добре. Сложих филтър в моя „Господин Кафе“, сипах кафето, налях вода и натиснах копчето. Горе-долу това е сложността, до която се простират готварските ми умения.

— Ще си донеса една блузка — казах.

— Изгарянето няма да понесе допир — възрази Едуард.

— Няма да я закопчавам значи.

— Ще ми кажеш ли как си се изгорила?

— Да — взех си пистолета и отидох до спалнята. В дъното на гардероба си имам риза с дълги ръкави, която навремето е била пурпурна, но вече бе избеляла до светлолилаво. Беше мъжка, официална риза и ми стигаше почти до коленете, но ми беше удобна. Навих ръкавите до лактите си и я закопчах до половината. Оставих я отворена над изгарянето. Погледнах се в огледалото и открих, че повечето ми интимни части са прикрити. Идеално.

Поколебах се, но накрая поставих браунинга „Хай-Пауър“ в кобура на таблата на леглото. Нямаше да се бием тази вечер с Едуард, а ако нещо минеше през вратата с новите ключалки, първо трябваше да се справи с госта ми. Чувствах се що-годе в безопасност.

Едуард седеше на дивана, вдигнал крака и преметнал глезени един върху друг. Беше се отпуснал назад така, че раменете му опираха в подлакътника.

— Чувствай се като у дома си — казах.

Той само се усмихна.

— Ще ми разкажеш ли за вампирите?

— Да, но имам проблем да реша колко точно да ти кажа.

Усмивката му се разшири.

— Естествено!

Подредих две чаши, захарница и истинска сметана от хладилника. Кафето църцореше в малката стъклена кана. Ароматът бе наситен, топъл и достатъчно гъст да си го увиеш около пръстите.

— Как предпочиташ кафето?

— Направи го, както го правиш за себе си.

Погледнах през рамо към Едуард:

— Никакви претенции?

Той поклати глава, както я беше облегнал на подлакътника.

— Добре… — налях кафето в чашите, добавих по три лъжички захар и много сметана във всяка, разбърках и ги поставих и двете на плота.

— Няма ли да ми го донесеш?

— Кафе не се пие на бял диван — заявих.

— А! — Той се надигна с едно плавно движение, цял изтъкан от грация и енергия. Щеше да е много впечатляващо, ако не бях прекарала по-голямата част от нощта с вампири.

Седнахме един срещу друг. Очите на Едуард имат цвета на пролетно небе, онзи светлосин топъл оттенък, който все пак ти се струва студен. Лицето му бе симпатично, очите му — безизразни и следяха всяко мое движение.

Разказах му за Ясмийн и Маргьорит. Пропуснах Жан-Клод, вампирското убийство и гигантската кобра, Стивън Върколака и Рич Зийман. Което означаваше, че разказът бе доста кратък.

Когато завърших, Едуард си седеше, отпиваше от кафето си и ме зяпаше.

И аз отпих от кафето и го зяпнах.

— Това обяснява изгарянето — каза той.

— Отлично — съгласих се.

— Но пропусна доста нещо.

— Откъде знаеш?

— Ами, следях те.

Втренчих се в него, задавяйки се с кафето. Когато успях да заговоря, без да кашлям, попитах:

— Какво си правил?

— Следях те — отвърна Едуард. Все още ме гледаше безизразно с приятна усмивка.

— Защо?

— Наеха ме да убия Господаря на града.

— Това беше преди три месеца.

— Николаос е мъртва, но новият Господар не е.

— Не ти уби Николаос — възразих, — а аз.

— Искаш ли половината хонорар?

Поклатих глава.

— Тогава от какво се оплакваш? Счупиха ми ръката, докато ти помагах да я убиеш!

— А на мен ми сложиха четиринайсет шева, плюс, че и двамата ни хапаха вампири — допълних аз.

— И се пречиствахме със светена вода — съгласи се Едуард.

— Която гори като киселина — уточних аз.

Той кимна и отпи от кафето си. Имаше нещо в очите му — нещо течно и опасно. Изражението му не се промени, кълна се, но внезапно не ми бе по силите да посрещна погледа му.

— Защо си ме следил, Едуард?

— Казаха ми, че ще се срещнеш с новия Господар тази нощ.

— Кой ти каза това?

Той поклати глава, непоклатимата усмивка цъфтеше на устните му.

— Бях в „Циркът“ тази вечер, Анита. Видях с кого беше. Игра си с вампирите, после си отиде у дома, значи някой от тях е бил Господаря.

Постарах се да запазя изражението си безизразно, твърде безизразно, така че усилието си пролича, но не и паниката. Едуард ме бе следил, а аз не знаех. Той познаваше всички вампири, с които съм се виждала тази нощ. Списъкът не беше кой знае колко дълъг. Той го беше изчислил.

— Чакай малко — казах. — Ти си ме оставил да се изправя срещу змията, без да ми помогнеш?

— Дойдох след като публиката избяга. Всичко беше почти свършило по времето, когато надникнах в шатрата.

Допих кафето и се опитах да измисля как да се измъкна от тази каша. Той имаше договор за убийството на Господаря, а аз го бях отвела право при него. Бях предала Жан-Клод. Защо това ме притесняваше?

Едуард ме гледаше така, сякаш искаше да запомни всяка пора по лицето ми. Чакаше изражението ми да ме издаде. Постарах се да изглеждам непоклатима и загадъчна. Той се усмихна с онази негова искрена, глътни-канарче усмивка. Забавляваше се. Не и аз.

— Тази вечер се срещна само с четири вампира — Жан-Клод, онази екзотична чужденка, която сигурно е Ясмийн и двамата руси. Да знаеш как се казват?

Поклатих глава. Усмивката му се разшири.

— Щеше ли да ми кажеш, ако ги знаеше?

— Може би.

— Русите са без значение — заключи наемният убиец. — И двамата не са повелители.

Взирах се в него и се стараех лицето ми да остане безизразно, приятно, нащрек, празно. Празнотата не е сред най-добрите ми изражения, но може би ако се упражнявах достатъчно…

— Така че остават Жан-Клод и Ясмийн. Ясмийн е нова в града, така че сигурно е Жан-Клод.

— Наистина ли смяташ, че шибаният Господар на града ще се показва на открито просто ей така? — извадих на показ целия сарказъм, който можах да събера. Не съм най-добрата актриса на света, но може би можех да се науча.

Едуард се втренчи в мен.

— Жан-Клод е, нали?

— Жан-Клод няма достатъчно сила, та да удържи града. Знаеш го. Той е на колко — малко над двеста години? Не е достатъчно стар.

Убиецът се намръщи срещу мен. Добре.

— Не е и Ясмийн.

— Така е.

— Не си говорила с други вампири тази нощ, нали?

— Може и да си ме проследил до „Циркът“, Едуард, но не си подслушвал на вратата, когато се срещнах с Господаря. Не би могъл. Вампирите или превръщачите щяха да те чуят.

Той призна с кимване.

— Да, срещнах се с Господаря тази нощ, но той не е сред онези, които излязоха да се бият със змията.

— Господаря оставя хората си да си рискуват живота и не им помага? — Гостът ми пак се ухили.

— Господаря на Града не се нуждае от физическо присъствие, за да делегира силата си, знаеш го.

— Не — възрази Едуард, — не го знаех.

Свих рамене.

— Е, ако щеш вярвай.

Молех се да ми повярва.

Той се мръщеше.

— Обикновено не си толкова добра с лъжите.

— Не те лъжа — казах го спокойно, нормално и искрено. „Честност-за-нас“.

— Ако Жан-Клод наистина не е Господаря, знаеш ли кой е?

Въпросът беше капан. Не можех да отговоря с „да“ и на двете му части, но, мътните го взели, и бездруго лъжех, защо да спирам точно сега?

— Да, знам кой е.

— Кажи ми — настоя Едуард.

Поклатих глава.

— Господаря ще ме убие, ако разбере, че съм говорила с теб.

— Можем да го убием заедно, както сторихме с предишния. — Каза го ужасяващо разумно.

Обмислих за кратко идеята. Представих си, че му казвам истината. „Хората преди всичко“ може и да не успееха да се забъркат с Господаря, но Едуард беше друго нещо. Можехме да го убием заедно, като отбор. Животът ми щеше значително да се опрости. Поклатих глава и въздъхнах. Мамка му.

— Не мога, Едуард.

— Не искаш — поправи ме той.

Кимнах:

— Не искам.

— Ако ти повярвам, Анита, това ще значи, че ми трябва името на Господаря. Ще значи, че ти си единственият човек, който знае кой е той… — Приятелската топлина изчезваше от лицето му като топящ се лед. Очите му бяха празни и безмилостни като зимно небе. У дома нямаше никой, на чийто здрав разум да се позова.

— Не искаш да си единственият човек, който знае името на Господаря, Анита!

Прав беше, не исках, но какво да кажа?

— Ако щеш го приеми, Едуард.

— Спести си много болка, Анита, кажи ми името.

Той ми вярваше. Мътните го взели! Сведох поглед и се втренчих в кафето си, за да не забележи триумфалния блясък в очите ми. Когато отново вдигнах поглед, вече се бях взела в ръце. Аз и Мерил Стрийп.

— Не се поддавам на заплахи, както знаеш.

Едуард кимна. Допи кафето си и постави чашата в средата на масата.

— Ще сторя това, което е нужно, за да изпълня задачата си.

— Никога не съм се съмнявала — казах.

Той хладнокръвно ме предупреждаваше, че ще ме измъчва до получаването на информация. Каза го почти със съжаление, но чувствата нямаше да го спрат. Едно от главните правила на Едуард е „Винаги довършвай започнатото“. Нямаше да допусне някаква си дреболия от рода на приятелството да съсипе идеалното му досие.

— Ти ми спаси живота, а аз спасих твоя — каза той. В случая обаче това нищо не значи. Наясно си, нали?

Кимнах:

— Да, знам.

— Добре… — Едуард се изправи. Аз също. Измерихме се с поглед. Той поклати глава. — Ще те намеря довечера и ще те питам отново!

— Не се оставям да ме тормозят, Едуард! — Най-сетне бях успяла да се ядосам малко. Той бе дошъл тук да моли за сведения, а сега ме заплашваше. Позволих на гнева ми да проличи. Нямах нужда от актьорско майсторство.

— Корава си, Анита, но не чак толкова! — Погледът на госта ми бе неутрален, но предпазлив — като на вълка, който веднъж бях видяла в Калифорния. Просто заобиколих едно дърво и ето ти го на срещу мен. Смразих се. Така и не бях разбрала какво значи „неутрален“, дотогава. На вълка изобщо не му пукаше дали ще ме нарани или не. Мой избор. Заплаши го и ще пръснат лайна чак до тавана. Дай му пространство да избяга и ще избяга. Но вълкът не го бе грижа; беше готов и за двата варианта. Аз бях онзи с пулса в гърлото, толкова стресната, че забравих да дишам. Затаих дъх и се почудих какво ли ще избере вълкът. Накрая побягна сред дърветата.

Тогава успях наново да си поема дъх и се върнах в лагера. Бях уплашена, стигаше ми да затворя клепачи и да видя светлосивите очи на вълка. Чудото да се взираш в едър хищник без решетки между вас. Беше прекрасно!

Сега се взирах в Едуард и знаех, че това също е прекрасно по свой собствен начин. Независимо дали разполагах със сведенията, които му трябваха или не, не бих му казала. Никой не ме тормозеше. Никой. Това беше едно от моите правила.

— Не искам да се налага да те убивам, Едуард!

Той се усмихна.

— Да ме убиеш, ти? — Присмиваше ми се.

— И още как! — заявих.

Смехът се изля в очите му, през устните, на лицето му, докато не остана да се взира в мен с неутралния си, хищен поглед.

Преглътнах и си спомних, че трябва да дишам бавно и леко. Той щеше да ме убие. Може би. А може би не.

— Господаря струва ли си някой от нас да умре? — попитах.

— Въпрос на принцип е — каза Едуард.

Кимнах:

— За мен също.

— Значи знаем какви са ни позициите.

— Аха.

Гостът ми тръгна към вратата. Последвах го и отключих, за да излезе. Той поспря на прага.

— Давам ти време до утре вечер, на здрачаване.

— Отговорът ми ще е същият.

— Знам — каза той.

Излезе, без дори да погледне назад. Проследих го как изчезва по стълбите. След това затворих вратата и заключих. Облегнах гръб на нея и се постарах да измисля как да изляза от блатото.

Ако споменех на Жан-Клод, той може би щеше да успее да убие Едуард, но пък аз не предавам хора на чудовищата. Независимо от причината. Можех да кажа на русия си гост за Жан-Клод. Нищо чудно той да успееше да убие Господаря, а аз — даже да му помогна.

Опитах се да си представя съвършеното тяло на вампира, накъсано от куршуми и покрито с кръв. Лицето му издухано от упор с карабина. Поклатих глава. Не можех да го сторя. Не знаех точно защо, но не можех да предам Жан-Клод на Едуард.

Не можех да предам нито един от двамата. Което ме оставяше затънала сред алигаторите. Май нищо ново, а?