Циркът на прокълнатите

39.

Карахме по 270-та. Стръмни, обрасли канавки с малки дръвчета обграждаха пътя. Идентични къщи се издигаха по хълмовете, оградите разделяха малките дворове от съседните малки дворчета. Високи дървета растяха в множество дворове. Двеста и седемдесета беше главен път, минаващ през Сейнт Луис, но тук почти винаги присъстваше усещането за зелена природа, открито пространство. Плавните форми на земята никога не изчезваха напълно.

Поехме по 70-та западна, в посока към Сейнт Чарлз. От двете ни страни се разкриха равни полета. Царевицата стърчеше висока и златна, готова да бъде ожъната. Зад нивите имаше модерна стъклена сграда, която рекламираше пиано и закрито голф игрище. Изоставен „Ес Ей Ем Холсейл“ и паркинг за употребявани коли водеха към моста Бланшет.

От лявата страна на пътя се виждаше мрежа от пълни с вода оврази, които предпазваха от свлачища.

Индустрията се бе преместила във високата стъклена сграда. Най-близо до пътя стоеше хотел от веригата „Омни“ с все фонтана пред него.

Тук-там все още растяха горски гъсталаци, твърде начесто, за да бъдат изсечени и превърнати в сгради. Те очертаваха лявата страна на пътя, чак докато дърветата не отстъпиха пред река Мисури. Преместиха се на другия тротоар, когато влязохме в Сейнт Чарлз.

Тук нямаше свлачища, така че бяха издигнали жилищни стради, търговски центрове, луксозен супермаркет за животни, кинотеатър, „Дръг Емпориум“, „Олд кънтри бъфет“ и „Апълби“. Земята се губеше зад сградите. Трудно беше човек да си спомни, че реката е точно зад гърба ти и че тук някога е имало гора. Трудно бе да се види земята от сградите.

Седнала в топлата кола, съпровождана само от съскането на колелата по асфалта и мърморенето на гласове от предната седалка, осъзнах колко съм уморена. Бях на път да заспя, дори и притисната между двамата мъже. Прозях се.

— Колко път ни остава? — попитах.

Ламията се обърна в седалката.

— Отегчена ли си?

— Не съм си лягала все пак. Просто исках да знам колко време още ще отнеме пътуването.

— Много съжалявам, че те обезпокоихме — каза змията. — Не е много далеч, нали, Роналд?

Той поклати глава. Не бе казал и дума, откакто го срещнах. Дали можеше да говори?

— А къде точно отиваме? — Те явно не искаха да отговарят на въпроса, но може би, ако го перифразирах…

— Мястото е на около четиридесет и пет минути отвъд Сейнт Питърс.

— Близо до Венцвил? — уточних.

Тя кимна.

Около час да се доберем дотам и два часа обратно. Което означаваше, че ще се прибера у дома някъде около един следобед. Два часа сън. Страхотно.

Оставихме Сейнт Чарлз зад гърба си и природата се появи отново — под формата на ниви от двете ни страни, зад добре поддържани огради с бодлива тел. По ниските, полегати хълмове пасяха крави. Единственият признак за цивилизация беше бензиностанцията недалеч от пътя. Далеч встрани се издигаше голяма къща с идеално пространство трева, простиращо се чак до шосето. Из тревата грациозно препускаха коне. Продължавах да очаквам да завием към някое от величествените имения, но ги подминахме до едно.

Най-сетне завихме по тесен път със знак, който бе толкова ръждясал и изкривен, че не можах да го прочета. Пътят беше тесен и извънредно първобитен. Канавките ни притискаха и от двете страни. Трева, буренак… Последните за годината златники растяха колкото човешки бой и придаваха на мястото див вид. Нива с изсъхнал и пожълтял боб очакваше да бъде ожъната. Тесни чакълени пътища изникваха от буренака с ръждясали пощенски кутии, които показваха, че някъде понататък има къщи. Но повечето домове едва се мяркаха между дърветата. Селски лястовици се рееха и гмуркаха в небето. Пътят свърши рязко, изтърсвайки колата върху чакъл.

Камъчетата дрънчаха и рикошираха под гумите. Залесени хълмове притискаха чакълената ивица. Тук-там все още имаше и къщи, но бяха малко и раздалечени. Къде отивахме?

Чакълът свърши и пътят се превърна в гол червеникав коловоз с големи червени камъни. Дълбоки бразди поеха гумите на колата. Тя подскачаше и се мъчеше. Тяхната кола си беше. Ако искаха да я съсипват като карат по черни пътища, това си беше тяхна работа.

Най-сетне дори и този път свърши в груб кръг от камъни. Някои от тях бяха големи почти колкото колата. Спряхме. Облекчена бях, че има неща, през които дори и Роналд не би ни прекарал.

Ламията се обърна с лице към мен. Усмихваше се, излъчвайки позитивна енергия. Беше дяволски весела. Нещо не беше наред. Никой не е толкова радостен, освен, ако не иска нещо. Нещо голямо. Какво ли искаше тя? Какво искаше Оливър?

Мелани излезе от колата. Мъжете я последваха като добре обучени кучета. Поколебах се, но вече бях стигнала чак дотук; нищо не ми пречеше да проверя и какво иска Оливър, винаги можех да му откажа.

Ламията отново хвана Роналд под ръка. На високи токчета, по неравна земя, това бе разумен подход. В моите малки найки аз не се нуждаех от помощ. Русокоско и Усмивчо ми подадоха ръка едновременно; не им обърнах внимание. Стига толкова преструвки. Бях уморена и не ми харесваше да ме влачат до края на света. Дори Жан-Клод никога не би ме замъкнал на някакво забравено от бога гористо място. Той беше градско момче. Разбира се, Оливър също ми се бе сторил гражданче. Което показва, че не бива да съдиш за вампирите по първата среща.

Каменистият склон ни водеше по един хълм. По склона му имаше срутени скали, струпани на неравни, назъбени купчини. Роналд на практика вдигна Мелани и я пренесе през най-лошия участък.

Спрях мъжете, преди да ми предложат помощта си.

— Мога и сама, благодаря все пак!

Сториха ми се разочаровани. Русият каза:

— Мелани ни нареди да се грижим за теб. Ако се спънеш и паднеш на камъните, ще бъде много недоволна от нас!

Брюнетът кимна.

— Ще се справя, момчета, наистина! — Тръгнах пред тях, без да чакам да видя каква ще е реакцията им. Навсякъде имаше подвижни малки камъчета. Покатерих се по една скала, по-голяма от мен самата. Двамата мъже вървяха плътно зад мен с протегнати ръце, готови да ме подхванат, ако се препъна. Никога не съм била дори и на среща с толкова параноичен партньор.

Някой изруга — обърнах се и видях брюнета, проснат на земята. Не можах да не се усмихна. Не ги изчаках да ме догонят. Стигаше ми толкова любезна грижа, а и не ми ставаше по-добре на душата при мисълта, че днес изобщо няма да мога да поспя. Най-добре Оливър да имаше нещо важно за казване.

Зад висока купчина натрошен камък зееше черен отвор на пещера. Роналд и ламията влязоха вътре, без да ме чакат. Пещера? Оливър се е преместил в пещера? Кой знае защо след модерния, облян в слънце кабинет не можех да си го представя в пещера.

Светлината проникваше през входа, но мракът се сгъстяваше само на няколко крачки по-навътре. Изчаках на границата със светлината, неуверена какво да правя. Двете ми бавачки застанаха зад гърба ми. Извадиха малки фенерчета от джобовете си. Лъчите им изглеждаха смешно слаби на фона на мрака.

Русокоско поведе напред, Усмивчо вървеше отзад. Вървях в средата на тънката им верижка от светлина. Бледо езерце следваше стъпките ми и ме предпазваше да не се препъна в някой камък, но като цяло тунелът бе гладък и идеален. Тънка струйка вода минаваше по средата на пода, търпеливо дялайки камъка. Взирах се в чезнещия в мрака таван. Всичко това е било изваяно от водата… Впечатляващо.

Отвътре навън върху лицето ми лъхаше студен и влажен ветрец. Радвах се, че съм си облякла коженото яке. Никога не бих се стоплила тук, но и нямаше да умра от студ. Ето защо предците ни са живели в пещери. Целогодишен контрол на температурата.

Широк коридор завиваше наляво. Плътният звук на бълбукаща и лееща се вода изпълваше мрака. Много вода. Русокоско прокара фенерчето си по поток, който изпълваше по-голямата част от лявото разклонение. Беше тъмен и изглеждаше дълбок и студен.

— Не съм си взела рибарските ботуши! — казах.

— Ще вървим по главния коридор — отвърна Усмивчо. — И не се подигравай с нея. Господарката не обича! — На слабата светлина изглеждаше извънредно сериозен.

Русокосият сви рамене, след което обърна фенерчето си право напред. Струйката вода се разгръщаше на тънка мрежичка по скалите, но и от двете й страни имаше предостатъчно сухо място. Поне засега нямаше да си мокря краката.

Придвижвахме се до лявата стена. Докоснах я, за да запазя равновесие и се дръпнах трескаво. Стените бяха хлъзгави от влагата и размекващите се минерали.

Усмивчо ми се засмя. Предположих, че присмехът е разрешен.

Погледнах го, намръщих се и отново облегнах ръка на стената. Не беше толкова гадно. Просто се бях изненадала. Пипала съм и по-лоши неща.

Звукът на падаща от голяма височина вода изпълваше мрака. Някъде пред нас имаше водопад; нямах нужда от очи, за да отгатна.

— Колко висок според теб е водопадът? — попита Русокоско.

Тътенът изпълваше мрака. Обкръжаваше ни. Свих рамене.

— Три-четири метра, може би и повече.

Той освети с фенерчето си струйка вода, която се спускаше от около една педя височина. Миниатюрното водападче захранваше поточето.

— Пещерата увеличава звука и го кара да отеква — обясни той.

— Хубав номер — казах.

Широка каменна площадка водеше през серия от малки водопадчета до широка каменна основа. Ламията седеше на площадката, спуснала обутите си във високи токчета крака през ръба. Височината беше по-малко от три метра, но таванът над главите ни изчезваше в мрака. Ето това пораждаше ехото на водата.

Роналд стоеше зад ламията като добър телохранител, скръстил ръце на гърдите си. До тях зееше широк отвор, който водеше навътре в пещерата и към източника на малкото изворче.

Русокоско се покатери горе и ми подаде ръка.

— Къде е Оливър?

— Точно пред нас — отвърна ламията. В гласа й долових нотка смях, сякаш не бях посветена в някаква шега. Вероятно шегата бе за моя сметка.

Пренебрегнах ръката на Русокоско и издрапах сама горе на площадката. Ръцете ми бяха покрити с тънък пласт светлокафява кал и вода, идеална рецепта за хума. Преборих се с желанието да ги изтрия в панталоните си и коленичих до малко вирче, захранвано от водопадчетата. Водата бе леденостудена, но си измих ръцете и се почувствах по-добре. Сега вече ги обърсах в джинсите.

Ламията седеше с мъжете си, строени около нея като че ли позираха за семейна снимка. Чакаха някого. Оливър. Къде беше той?

— Къде е Оливър?

— Боя се, че няма да дойде. — Гласът се разнесе пред мен от дълбините на пещерата. Отстъпих назад, но нямаше как да се отдалеча, без да падна през ръба.

Двете фенерчета се обърнаха към отвора като прожектори. Алехандро излезе под светлината им.

— Няма да се срещнеш с Оливър тази вечер, госпожице Блейк!

Посегнах към пистолета си, преди да може да се случи каквото и да е друго. Светлината угасна и аз останах в абсолютния мрак заедно с един вампир повелител, ламия и трима враждебно настроени мъже. Това не се очертаваше като един от хубавите ми дни.

Паднах на колене с готов за стрелба пистолет, притиснат към тялото ми. Мракът бе гъст и кадифен. Не виждах дори ръката пред лицето си. Затворих очи, опитвайки се да се съсредоточа върху шумовете. Ето го стържене на обувки по камъка. Движение на въздух, причинено от приближаването на някого до мен. Имах тринадесет сребърни куршума. Беше време да открия дали среброто наранява ламията. Алехандро вече бе получил сребърен куршум в гърдите и не го понесе никак зле.

Бях затънала до шия в лайната.

Стъпките буквално ме връхлитаха. Усещах нечие тяло близо до мен. Отворих очи. Все едно надничах в зала изпълнена с ебонитово, плътно черно. Но усещах, че някой се е надвесил над мен. Вдигнах пистолета на ниво слабини или корем и стрелях, както си бях на колене.

Фенерчетата светнаха като светкавици в мрака светкавици от син огън. Усмивчо падна по гръб в езеро от светлина. Чух го да се прекатурва през ръба, после нищо. Нищо, освен мрак…