Циркът на прокълнатите

44.

Това е единствената нощ в годината, когато Бърт позволява да се носи черно на работа. Смята, че този цвят е твърде суров за обикновените делови часове. Имах черни джинси и хелоуински пуловер с голям ухилен тиквен фенер на стомаха. Комбинирах го с черен суичър с цип и черни найки. Дори презраменният кобур с браунинга им отиваше. Взех си резервното оръжие в подпанталонния кобур. Освен това сложих и два допълнителни пълнителя в сака си. Замених ножа, който ми се наложи да оставя в пещерата. В джоба на якето ми тежеше деринджър и носех още два ножа, един в кания на гърба и един на глезена. Не ми се смейте. Картечницата оставих вкъщи.

Ако Жан-Клод откриеше, че съм го предала, щеше да ме убие. Щях ли да разбера, когато умре? Щях ли да усетя? Нещо ми подсказваше, че ще усетя.

Взех визитката, която Карл Ингър ми даде и позвъних на изписания на нея номер. Ако нещо трябва да се свърши, най-добре го свърши бързо.

— Ало?

— С Карл Ингър ли говоря?

— Да, аз съм. Кой е на телефона?

— Анита Блейк. Трябва да говоря с Оливър.

— Решихте ли да ни дадете Господаря на града?

— Да.

— Ако изчакате за момент, ще ида да доведа господин Оливър! — Той остави слушалката. Чух го как се отдалечава и на линията се възцари тишина. По-добре от Мюзак.

Приближиха се стъпки, после се разнесе глас:

— Здравейте, госпожице Блейк, много се радвам, че се обадихте!

Преглътнах болезнено.

— Господаря на града е Жан-Клод.

— Аз го отхвърлих. Не е достатъчно силен.

— Скрива силата си. Повярвайте ми, той е много повече, отколкото се вижда на пръв поглед!

— Откъде тази искреност, госпожице Блейк?

— Той ми постави третия белег. Искам да се освободя от него.

— Госпожице Блейк, може да се окаже сериозен удар за системата, ако си обвързан трижди с вампир и той умре. Това вероятно ще ви убие.

— Искам да се освободя от него, господин Оливър!

— Дори ако умрете? — попита вампирът.

— Да дори ако умра.

— Много бих искал да сме се срещнали при други обстоятелства, Анита Блейк. Вие сте забележителна личност!

— Не, просто съм видяла твърде много неща. Няма да позволя той да ме притежава!

— Няма да ви проваля, госпожице Блейк. Ще се погрижа да умре.

— Ако не вярвах в това, нямаше да ви кажа нищо.

— Оценявам доверието ви.

— И още едно нещо, което следва да знаете. Днес ламията се опита да ви предаде. Тя е в съдружие с друг повелител на име Алехандро.

— Наистина ли? — Оливър ми се стори развеселен. Какво й е предложил той?

— Свободата й.

— Да, това би съблазнило Мелани. Държа я на толкова къса каишка!

— Тя се опитва да се… развъди. Знаехте ли го?

— Какво имате предвид?

Разказах му за мъжете, особено за последния, който бе почти изцяло преобразен. Оливър помълча малко.

— Бил съм твърде невнимателен. Ще се оправя с Мелани и Алехандро.

— Добре. Ще се радвам да се обадите утре, за да ме осведомите как вървят нещата!

— Да ви уверя, че е мъртъв — уточни Оливър.

— Да — съгласих се.

— Ще получите обаждане от Карл или от мен. Но първо — къде да открием този Жан-Клод?

— „Циркът на прокълнатите“.

— Колко подходящо!

— Това е всичко, което мога да ви кажа.

— Благодаря ви, госпожице Блейк и весел Хелоуин!

Не можах да сдържа смеха си.

— Ще бъде адска нощ!

Той се засмя тихо.

— Така си е. Довиждане, госпожице Блейк! — Телефонът заглъхна в ръката ми.

Взирах се в слушалката. Налагаше се да го сторя. Налагаше се. Защо тогава стомахът ме свиваше? Защо имах желанието да се обадя на Жан-Клод и да го предупредя? Дали беше заради белезите или Ричард бе прав? Дали обичах Жан-Клод по някакъв странен, извратен начин? Бог да ми е на помощ, надявах се, че не.