Циркът на прокълнатите

21.

Лари се сети да попита:

— Ами колата ми?

Свих рамене.

— Застрахована е, нали?

— Да, но…

— След като не успяха да попилеят нас, може да решат да си го изкарат на нея.

Той ме погледна така, сякаш не беше сигурен дали не се шегувам. Не се шегувах.

От мрака пред нас внезапно изникна колело. Детско бледо личице засия под фаровете.

— Внимавай!

Лари върна поглед обратно на пътя навреме да види ококорените, стреснати очи на хлапето. Спирачките изсвириха и детето изчезна от тесния конус светлина. Чу се хрущене и колата подскочи, преди да спре странешком. Колегата ми дишаше тежко, аз изобщо не дишах.

Гробището беше точно от дясната ни страна. Бяхме твърде близо да спираме, но…, но, мамка му, това беше дете.

Взирах се през задното стъкло. Колелото беше смачкано до неузнаваемост. Детето лежеше на твърде неподвижна купчинка. Боже, моля те, нека да не е мъртво!

Не мисля, че „Хората преди всичко“ имаха толкова въображение, че да използват дете за примамка. Ако наистина ставаше дума за капан, той беше твърде изобретателен, защото не можех да оставя дребното телце сгърчено насред пътя.

Лари стискаше волана толкова силно, че ръцете му трепереха. Ако преди бях смятала, че е пребледнял, значи бях грешала. Сега приличаше на болен призрак.

— То… ранено ли е? — гласът му бе натежал и дрезгав от напиращите сълзи. Не „наранен“ искаше да каже. Просто не можеше да се насили да произнесе онази думичка с „м“. Не още, не и ако имаше как да го избегне.

— Остани в колата — наредих.

Лари не отговори. Просто седеше, втренчен в ръцете си. Не ме погледна. Но, по дяволите, вината не беше моя. Фактът, че той бе изгубил черешката си тази нощ не бе по моя вина. Защо тогава имах чувството, сякаш беше?

Излязох от колата, приготвила браунинга за в случай, че лудите решат да ни преследват по пътя. Нищо чудно да бяха взели 45-калибровия и да дотърчат да ни изпозастрелят. Детето не помръдваше. Бях все още твърде далеч да видя дали гръдният му кош се движи. Аха, точно тъй. Бях на, да речем, около метър от него.

Моля те, бъди живо!

Детето лежеше по корем, едната му ръка бе приклещена отдолу, вероятно счупена. Огледах тъмното гробище, докато коленичех до жертвата. Хлапето бе облечено в стандартните за малките момченца раирана ризка, шорти и малки гуменки. Кой го беше пратил по летни дрехи в такава студена нощ? Майка му. Дали някоя жена го бе облякла, целунала и изпратила към смъртта?

Къдравата му кестенява коса бе като коприна, бебешки тънка. Кожата на шията му хладенееше под пръстите ми. Шок? Бе твърде рано да изстине от смъртта. Чаках пулсът във вената на шията му да трепне, но не се случваше нищо. Мъртъв. Моля те, Боже, моля те!

Главата на хлапето се надигна и от устата му се чу тих звук. Жив. Благодаря ти, Господи!

Малкият се помъчи да се преобърне, но падна на пътя. Изплака.

Лари излезе от колата и тръгна към нас.

— Добре ли е?

— Жив е — казах.

Момчето бе твърде решено да се претърколи, така че го хванах за раменете и му помогнах. Постарах се да придържам ръката му до тялото. Мернах големите му кафяви очи, облото детско лице и в дясната ръка — нож, по-голям от самото хлапе. То прошепна:

— Кажи му да дойде да ти помогне да ме преместите!

Малки кучешки зъбки се показваха между детските устенца. Хлапето притисна ножа към корема ми, над чантичката. Върхът се плъзна под коженото яке и опря блузата отдолу. Беше един от онези застинали мигове, когато секундите се точат като в кошмар от катран. Разполагах с цялото време на света да реша дали да предам Лари, или да умра. Никога не предавай някого на чудовищата, това е мое правило. Отворих уста и изпищях:

— Бягай!

Вампирът не ме набучи. Просто застина. Искаше ме жива; ето защо използваше ножа, а не зъбите си. Изправих се и хлапето просто остана да се взира в мен. Нямаше си резервен план. Направо страхотно.

Колата стоеше с отворени врати, през които се лееше светлина в мрака. Фаровете чертаеха широка театрална черта. Лари просто си стоеше нерешително на място. Извиках:

— Марш в колата!

Той тръгна към отворената врата. Една жена се изправи на светлината на фаровете. Беше облечена в дълго бяло палто, отворено над кремаво-бежов, много елегантен костюм с панталон. Тя отвори уста и изръмжа срещу светлината, оголвайки зъби. Вече тичах и крещях: — Зад теб!

Лари се взираше в мен; погледът му обаче минаваше встрани. Ококори се. Чувах тропота на малки крачета зад гърба си. Ужас се разля по лицето на колегата ми. Дали това беше първият видян някога от него вампир?

Извадих пистолета си, но все още тичах. Не можеш да улучиш и лайно, ако тичаш. Имах вампир пред мен и зад мен. Хвърляй чоп.

Женската вампирка скочи на покрива на колата и се хвърли в дълъг, красив скок, който я отнесе върху Лари и го търкулна по пътя.

Не можех да я застрелям, без да рискувам живота на колегата си. Обърнах се в последната секунда и опрях пистолета от упор в лицето на детето-вампир.

Очите му се ококориха, когато натиснах спусъка. Нещо ме удари изотзад. Куршумът отлетя встрани, а аз тупнах на пътя, право по корем и с нещо по-тежко от кутия за хляб, залепнало за гърба ми.

Въздухът ми излетя. Но се обърнах, опитвайки се да насоча пистолета в тварта на гърба си. Не сторех ли нещо сега, вероятно никога повече нямаше да се налага да се тревожа за дишането си.

Момчето ме връхлетя, замахвайки с ножа. Пистолетът се въртеше, но твърде бавно. Ножът се заби в ръкава на якето ми. Усетих как острието се впива в асфалта отдолу. Ръката ми бе прикована. Натиснах спусъка и куршумът отлетя безследно в мрака.

Извъртях врат да видя кой или no-скоро какво ме е яхнало. Какво? На червената светлина на задните стопове на колата лицето му изглеждаше плоско, имаше високи скули с тесни очи — почти цепки и дълга, права коса. Една идея по-типичен и вече щеше да е гравиран от камък, обкръжен от змии и ацтекски богове.

Мъжът се пресегна и стисна дясната ми ръка, онази — прикованата, в която още държах пистолета. Стисна костите на китката ми в метала. Гласът му бе дълбок и мек.

— Хвърли пистолета или ще ти счупя ръката! — и продължи да стиска, докато не изпъшках. Лари пищеше високо и жалостиво. Писъците са запазени за момента, когато нямаш какво по-добро да правиш. Аз потърках левия си ръкав в пътя, оголвайки часовника и гривната-амулет. Трите малки кръстчета заблестяха на лунната светлина. Вампирът изсъска, но не пусна ръката ми с пистолета. Прокарах гривната по ръката му. Разнесе се остра миризма на горяща плът; тогава той използва свободната си ръка да вдигне левия ми ръкав. Стискайки само ръкава, вампирът придържаше назад лявата ми китка, така че да не мога да го докосна с кръстовете.

Ако беше новоумрял, самият вид на кръстове щеше да го прогони с викове; но той не беше просто починал отдавна, беше древен. Трябваше му нещо повече от осветен кръст, за да избяга. Лари изпищя отново.

Аз също изпищях, защото нищо повече не можех да сторя, освен да стискам пистолета и да го карам да ми мачка ръката. Не беше продуктивно. Те не ме искаха мъртва, но наранена, наранена беше добре за тях. Щеше да ми смачка ръката на кървава каша. Отказах се от пистолета с писъци и задърпах ножа, който придържаше ръката ми прикована, опитвайки се да измъкна и левия ръкав от хватката, та да забия кръстовете в плътта на вампира.

Над главите ни проехтя изстрел. Всички застинахме и се втренчихме към гробището. Джереми Рубенс и компания си бяха намерили оръжието и стреляха по нас. Дали смятаха, че сме в един кюп с чудовищата? Дали им пукаше по кого стрелят?

Някаква жена изпищя:

— Алехандро, помогни ми! — писъкът се разнесе изотзад. Вампирът на гърба ми внезапно изчезна. Не знаех защо и не ми пукаше. Останах насаме с детето-чудовище, надвесено над мен и втренчило в лицето ми огромните си тъмни очи.

— Не те ли боли? — попита то.

Беше толкова неочакван въпрос, че дори му отговорих:

— Не.

Той изглеждаше разочарован. Приклекна до мен, положил длани на малките си бедра.

— Имах намерение да те клъцна, за да ближа от кръвта ти… — Все още говореше с гласа на малко дете, но познанието в очите му се лееше по кожата ми като горещ повей. Беше по-възрастен от Жан-Клод, много по-възрастен.

Един куршум се удари в задницата на колата ми, точно над главата на момчето. То се обърна към фанатиците с твърде недетинско ръмжене. Опитах се да извадя ножа от асфалта, но беше като закован. Не можех да го помръдна.

Момчето изпълзя към мрака и изчезна с порив на вятъра. Беше тръгнал към фанатиците. Бог да им е на помощ!

Погледнах през рамо. Лари бе прикован на земята под жена с дълга, вълниста кестенява коса. Мъжът, който ме бе яздил — Алехандро — и друга жена се бореха с вампирката върху колегата ми. Тя искаше да го убие и те се опитваха да я спрат. На мен ми изглеждаше като добър план.

Друг куршум изсвистя покрай нас. Не се приближи. Полузадавен писък — и никаква стрелба повече. Дали момчето бе спипало стрелеца? Лари беше ли пострадал? И какво, по дяволите, можех да сторя да му помогна, а и на себе си?

Вампирите явно бяха загазили. Каквото и да възнамеряваха да правят, вече нямаха време. Опитах се да разкопчея с лява ръка якето си, но ципът заседна на половината път. Страхотно! Захапах ревера му, използвайки зъбите си наместо хванатата в капан ръка. Разкопчах се… сега какво?

Свалих със зъби ръкава от лявата си ръка, след това го пъхнах под бедрото си и се измъкнах с гърч от него. Освобождаването на дясната ми ръка от прикования ръкав беше лесна работа.

Алехандро вдигна кестенявата жена и я метна над колата. Тя заплува в мрака, но не я чух да пада. Може би можеше да лети. Не исках и да знам дали беше способна на това.

Лари почти бе изчезнал зад завеса от руса коса. Втората жена се бе навела над него като принц, канещ се да принесе магическата целувка. Алехандро награби в шепа тази дълга, дълга коса и вдигна вампирката на крака. Захвърли я встрани от колата. Тя се олюля, но не падна, зъбеше му се като куче на верига.

Заобиколих ги отдалеч, вдигнала кръстовете пред себе си като във всеки един традиционен стар филм. Само дето никога не бях виждала ловец на вампири с гривна-амулет…

Лари стоеше на четири крака и се олюляваше леко. Гласът му бе висок, почти истеричен. Просто повтаряше безспир:

— Кървя! Кървя!

Побутнах го по ръката и той подскочи, сякаш съм го ухапала. Беше подбелил очи. По шията му се стичаше кръв, черна на лунната светлина. Жената го беше ухапала, Исус да ни е на помощ, беше го ухапала.

Бледата вампирка още се бореше да докопа колегата ми.

— Не надушваш ли кръвта? — примоли се тя.

— Овладей се, иначе аз ще го сторя вместо теб! — изкрещя басово Алехандро. Гневът бе изписан открито на лицето му, остър като нож. Русата застина неподвижно.

— Вече съм добре — каза ужасена.

Не бях чувала вампир изплашен до… до смърт или нещо такова. Нека се избият един друг. Аз имах по-важни неща за вършене. Като например да измисля как да прекарам двама ни покрай останалите вампири и в колата.

Алехандро натискаше русата с една ръка върху капака. С лявата държеше моя пистолет. Откопчах гривната на глезена с хубавите й кръстчета. Човек не може да се промъкне тихичко до някой вампир. Дори новите мъртъвци са по-нервни от дългоопашата котка в стая, пълна с люлеещи се столове. Тъй като нямах шанс да го издебна, предпочетох прекия подход.

— Тя го ухапа, кучи син такъв! Ухапа го! — Дръпнах го за ризата, сякаш за да привлека вниманието му. Пуснах кръстчетата в гърба му.

Той изпищя.

Бръснах ръката му с кръстовете на гривната. Вампирът изтърва пистолета, а аз го хванах. Езиче син пламък блъвна от гърба му. Алехандро драпаше и се въртеше, но не можеше да докопа кръстовете. Гори, бебчо, гори!

Той се завъртя с писък. Разперената му длан ме улучи в слепоочието. Излетях във въздуха. Ударих се с гръб в асфалта. Опитах се да смекча, доколкото е възможно удара с ръце, но главата ми залитна назад и се удари в земята.

Навсякъде заплуваха черни кръгове. Когато зрението ми се проясни, се взирах в бледо лице: дълга, русо-бяла коса с цвят на необработена коприна ме галеше по бузата, докато вампирката коленичеше да похапне.

Все още държах браунинга в дясната си ръка. Дръпнах спусъка. Тялото на блондинката подскочи назад, сякаш някой я бе ритнал. Вампирката падна по гръб на пътя, с бликаща от дупката в корема й кръв, но това не беше нищо в сравнение с дупката на гърба й. Надявах се да съм й прекъснала гръбначния стълб.

Мъчително се изправих на крака.

Мъжкият вампир — Алехандро — бе скъсал ризата си. Кръстовете паднаха на пътя в малка локва стопен син огън. Гърбът му бе изгорен до черно, тук-там мехури придаваха допълнително цвят. Той се обърна към мен и аз го прострелях веднъж в гърдите. Изстрелът беше прибързан и той не падна.

Лари го сграбчи за глезена. Алехандро продължи напред, влачейки колегата ми по асфалта като дете. Стисна го за ръката и го издърпа да се изправи. Лари преметна някаква верига през врата на вампира. Тежкият сребърен кръст избухна в пламъци. Алехандро изпищя.

Извиках:

— Бързо в колата, веднага!

Лари се плъзна на мястото на шофьора и продължи настрани, докато не се озова на седалката на пътника. Тресна вратата от своята страна и я заключи, макар че нямаше голяма полза от това. Вампирът скъса веригата и метна края й с кръста през дърветата до пътя. Кръстът изчезна от поглед като падаща звезда.

И аз се пъхнах в колата, тряснах вратата и заключих. Щракнах предпазителя на браунинга и го пъхнах между краката си.

Вампирът, Алехандро, се бе присвил от болка, твърде пострадал, за да хукне подире ни на момента. Слава Богу!

Включих на скорост и пришпорих колата. Тя се залюля нестабилно. Забавих до скоростта на светлината и возилото захапа пътя. Понесохме се през тъмния тунел в кръг от бляскава светлина и сенки от дървета. А в края на нашия тунел стоеше силует в бяло с дълга кестенява коса, вееща се на вятъра. Беше вампирката, която се нахвърли на Лари. Тя просто си стоеше на средата на пътя. Просто стоеше. Щяхме да открием играят ли си и вампирите на „кой е по-корав“. Аз щях да проверя и собствения си съвет. Натиснах газта до ламарината. Колата се стрелна напред. Вампирката просто стоеше на място, а ние се прицелвахме в нея.

В последната секунда осъзнах, че тя няма да се мръдне, а и аз нямах време за реакция. Щяхме да тестваме теорията ми за колите и вампирската плът. Къде е сребърната кола, когато имаш нужда от нея?