Циркът на прокълнатите

9.

Колата се носеше през мрака в тунел от светлина, който създаваше сама. Октомврийската нощ се затваряше зад стоповете като врата.

Стявън спеше на задната седалка на моята „Нова“. Ричард седеше на мястото до шофьора, полуобърнат в хватката на колана, за да ме гледа. Беше просто любезност да гледаш към някого, когато си говориш с него. Но аз усещах недостатъците, защото се налагаше да гледам към пътя. А той само ме зяпаше.

— Какво правиш в свободното си време? — попита Ричард.

Поклатих глава:

— Нямам свободно време.

— Хобита?

— Мисля, че и такива нямам.

— Е, все нещо трябва да правиш, освен да стреляш по главите на големи змии! — възрази той.

Усмихнах се и го стрелнах с поглед. Беше се навел към мен, доколкото му позволяваше коланът. Усмихваше се, но в очите му и в позата имаше нещо, което подсказваше, че е сериозен. Интересуваше се от това, което щях да кажа.

— Аз съм съживителка — обясних.

Ричард силете пръсти, опрял левия си лакът на облегалката на седалката.

— Добре, когато не съживяваш мъртъвци, какво правиш?

— Работя върху свръхестествени престъпления заедно с полицията, най-вече убийства.

— И? — подкани ме той.

— И екзекутирам полудели вампири.

— И?

— И стига ми толкова.

Погледнах го отново. В мрака не виждах очите му, бяха прекалено тъмни на цвят, но усещах погледа му. Вероятно си въобразявах. Аха. Твърде дълго се навъртах около Жан-Клод. Миризмата на коженото палто на Ричард се смесваше със слабото ухание на одеколона му. Нещо скъпо и сладко. Много добре си подхождаше с аромата на кожата.

— Работя. Тренирам. Излизам с приятели… — свих рамене. — А ти какво правиш, когато не преподаваш?

— Гмуркам се с акваланг, занимавам се с пещернячество, гледам птици, увличам се по градинарство и астрономия… — усмивката му бе като бледа белота в море от мрак.

— Сигурно имаш много повече свободно време от мен.

— Всъщност учителят винаги има повече домашни от учениците — уточни Ричард.

— Съжалявам да го чуя.

Той сви рамене, палтото изпука и зашушна по голата му плът отдолу. Хубавата кожа винаги се движи така, сякаш е още жива.

— Гледаш ли телевизия? — попита Ричард.

— Телевизорът ми се счупи преди две години и така и не си купих нов.

— Е, все някак се забавляваш!

Замислих се.

— Събирам пингвини-играчки — и в мига, когато го казах, съжалих за признанието си.

Ричард ми се ухили.

— Е, имаме някакъв напредък значи. Екзекуторката колекционира плюшени играчки. Харесва ми.

— Радвам се да го чуя — дори според мен самата прозвучах твърде намусено.

— Какво има? — попита той.

— Не ме бива много по празните приказки — признах.

— Добре се справяш.

Не, не се справях, но не бях сигурна как точно да го обясня. Не обичам да говоря за себе си пред непознати. Особено пред непознати, обвързани с Жан-Клод.

— Какво искаш от мен? — попитах.

— Просто да минава времето.

— Не, не е това… — Дългата му до раменете коса бе паднала около лицето. Той беше по-висок и по-едър, но силуетът му ми бе познат. В сенчестия сумрак приличаше на Филип. А Филип бе единственият друг човек, когото някога бях виждала с чудовищата.

Филип увисва на веригите. Кръвта се лее от гърдите му като яркочервен поток. Плиска на пода като дъжд. Факлите осветяват влажния му гръбначен стълб. Някой му е разкъсал гърлото.

Облягам се на стената, сякаш някой ме е ударил. Не мога да си поема въздух. Някой продължава да повтаря:

— О, Боже, о, Боже! — отново и отново. Аз. Слизам по стъпалата, притиснала гръб към стената. Не мога да откъсна поглед от него. Не мога да отклоня очи. Не мога да дишам. Не мога да заплача.

Светлината на факлите се отразява в очите му, предизвиквайки илюзия за движение. В корема ми се надига писък и се излива през гърлото ми:

— Филип!

Нещо студено ме докосна по гърба. Седях в колата си с призрака на гузната съвест. Не беше моя вината, че Филип умря. Определено не го бях убила аз, но… но още се чувствах виновна. Някой трябваше да го спаси и след като бях последната с възможност да го сторя, това трябваше да съм аз. Вината е извънредно популярно чувство.

— Какво искаш от мен, Ричард? — попитах.

— Нищо не искам — отстъпи спътникът ми.

— Лъжите са грозно нещо, Ричард!

— Какво те кара да мислиш, че лъжа?

— Добре подострените инстинкти — предположих.

— Наистина ли е минало толкова много време, откакто за последно някой мъж се е опитал да води любезен разговор с теб?

Понечих да го погледна, но се отказах. Да, много време беше минало.

— Последният, който флиртуваше с мен, бе убит. Това кара момичетата да са по-внимателни.

Ричард помълча малко.

— Благодаря за честността, но все пак ми се ще да знам повече за теб.

— Защо?

— А защо не?

Хвана ме неподготвена.

— Откъде да знам, че Жан-Клод не ти е наредил да се сприятелиш с мен?

— Че защо му е? Свих рамене.

— Добре, нека започнем отначало. Представи си, че сме се запознали във фитнеса… — предложи Ричард.

— Във фитнеса? — смръщих се.

Той се ухили:

— Точно така. Решил съм, че изглеждаш страхотно по трико.

— Анцуг — уточних.

Учителят кимна:

— Изглеждаш сладка по анцуг.

— Предпочитам да изглеждам страхотно.

— Ако успея да те облека по трико, ще изглеждаш страхотно, анцугът получава само „сладко“.

— Добре, честно е.

— Та, говорим си за глупости и те поканвам на среща.

Погледнах Ричард:

— На среща ли ме каниш?

— Да, именно.

Поклатих глава и се обърнах към пътя.

— Не мисля, че е добра идея.

— Защо не? — поинтересува се той.

— Казах ти вече.

— Само защото някой си бил убит не значи, че всеки един ще загине.

Стиснах волана достатъчно здраво да ме заболят пръстите.

— Бях на осем, когато почина майка ми. Баща ми се ожени повторно, когато бях на десет… — поклатих глава. — Хората изчезват и не се връщат.

— Звучи зловещо — призна Ричард с нисък мек глас.

Не знам какво ме накара да го кажа. По принцип не споменавам майка си пред непознати или пред когото и да било, ако става на въпрос.

— Зловещо… — повторих тихичко. — Не знаеш колко си прав!

— Ако никога не допуснеш човек близо до себе си, няма да те наранят, така ли?

— Във възрастовата група от двадесет и една до тридесет има много малко наистина свестни мъже — уточних.

Ричард се усмихна.

— Признавам ти го. Хубавите, интелигентни и независими жени също не са в голямо изобилие.

— Стига с комплиментите, ще се изчервя!

— Не ми приличаш на човек, който се изчервява лесно!

Представих си гледката отпреди малко. Ричард Зийман гол до леглото, мъчещ се да навлече анцуга. Тогава не се бях притеснила. Сетих се за случката едва сега, когато той бе тъй близо и присъствието му изпълваше колата. Топла вълна пропълзя по лицето ми. Изчервих се в тъмното, доволна, че никой не може да ме види. Не исках да знае, че си мисля как е изглеждал без дрехи. Обикновено не го правя. Разбира се, обикновено не виждам мъжете, както майка ги е родила, преди изобщо да съм излизала на среща с тях. Като се замисля, не съм виждала мъже голи и по време на среща.

— Така, ти си във фитнеса, пиеш плодов сок и те каня на среща.

Втренчих се упорито в пътя. Продължавах да си представям гладката линия на бедрото и по-долните му части. Бях се притеснила, но колкото повече се опитвах да не мисля за това, толкова по-ясен ставаше образът.

— На кино и ресторант? — поинтересувах се.

— Не — отвърна Ричард. — Нещо уникално. Пещернячество.

— Имаш намерение да пълзим из пещера на първата си среща?

— Била ли си някога в пещера?

— Веднъж.

— Хареса ли ти?

— Тогава се промъквахме в тила на лошите типове. Не мисля, че съм се наслаждавала кой знае колко.

— Значи трябва да опиташ отново. Ходя по пещерите поне два пъти месечно. Налага се да носиш най-старите си дрехи и е наистина мръсно занятие, но никой не ти забранява да играеш в калта.

— Кал? — изумих се аз.

— Твърде мръсно за теб, така ли?

— Бях лаборант в колежа, няма твърде мръсни неща за мен.

— Е, поне можеш да кажеш, че си използваш дипломата в работата!

Засмях се.

— Вярно си е.

— Аз също я използвам, но се захванах да обучавам дребосъците.

— Харесва ли ти да си учител?

— Много — каза го с такава топлота и възбуда, каквато не се чува често, когато хората говорят за професията си.

— И аз си харесвам работата.

— Дори когато те принуждава да играеш с вампири и зомбита?

Кимнах.

— Аха.

— Та, пием си сока в бара и току-що съм те поканил на среща. Какво ще кажеш?

— Ще откажа.

— Защо?

— Не знам.

— Много си подозрителна.

— Винаги — съгласих се.

— Никога да не поемаш рискове е най-лошият провал, Анита.

— Да не ходя по срещи е въпрос на избор, не на провал — започвах да навлизам в защитна позиция.

— Кажи, че ще дойдеш с мен на пещера този уикенд! — Коженото палто изпука и помръдна, когато Ричард се опита да се приближи до мен повече, отколкото позволяваше коланът на седалката. Можеше да се пресегне и да ме докосне. Част от мен копнееше за това, което бе доста притеснително само по себе си.

Понечих да кажа „не“, после осъзнах, че искам да кажа „да“. Което беше глупаво. Но ми беше приятно да седя в тъмното сред аромата на кожа и одеколон. Наречете го химия, страст от пръв поглед, все тая. Харесвах Ричард. Той ми беше щракнал копчето. Много време бе минало, откакто си бях харесвала някого.

Жан-Клод не се броеше. Не бях сигурна защо, но той не влизаше в сметката. Може би имаше нещо общо с това, че е мъртвец.

— Добре. Ще дойда с теб. Кога и къде?

— Страхотно. Ще се видим пред къщата ми, да речем, в десет в събота.

— Десет сутринта? — попитах.

— Не ставаш рано, така ли?

— Не много често.

— Трябва да започнем отрано, иначе няма да стигнем до края на пещерата за един ден.

— Какво да облека?

— Най-старите си дрехи. Аз ще нося гащеризон върху джинсите.

— Имам гащеризони… — не споменах, че използвам моите, за да си пазя дрехите от кръвта. Калта ми звучеше далеч по-привлекателно.

— Страхотно. Ще донеса остатъка от оборудването, което ще ни трябва.

— Че колко оборудване още ми е нужно?

— Твърда каска, фенерче и може би наколенки.

— Звучи ми като страхотна първа среща — обобщих.

— О, ще бъде страхотно — обеща Ричард. Каза го тихо, с нисък глас и някак по-интимно, а не сякаш просто си седяхме в колата. Не беше магическият глас на Жан-Клод, но какво тогава? Внезапно посочи една пресечка: — Завий тук. Третата къща отдясно.

Вкарах колата в къса, сенчеста алея. Къщата беше отчасти украсена с декоративни тухли и отчасти боядисана в някакъв светъл цвят. Беше трудно да се отгатне какъв в тъмното. Нямаше улични лампи, които да подпомогнат зрението. Човек забравя колко е тъмна нощта без електрическо осветление.

Ричард разкопча колана си и отвори вратата.

— Благодаря, че ни докара!

— Трябва ли ти помощ, за да го внесеш? — хванах бравата на своята врата.

— Не, ще се справя. Все пак благодаря.

— Няма за какво.

Ричард се втренчи в мен.

— Да не би да сбърках нещо?

— Още не — отвърнах.

Той се усмихна, бърз проблясък в мрака.

— Добре! — отключи задната врата зад себе си и излезе от колата. Наведе се и вдигна Стивън, притиснал здраво одеялото, за да не падне. Вдигна спящия върколак по-скоро с крака, отколкото с гърба си — на това те научава вдигането на тежести. Човешкото тяло се вдига много по-трудно дори от щанга. То просто не е така добре балансирано около центъра на тежестта си.

Ричард затвори вратата на колата с бедро. Тя изщрака и аз разкопчах колана си, за да мога да заключа. Новият ми познат ме наблюдаваше през все още отворената предна врата откъм пътника. Гласът му заглуши ръмженето на двигателя:

— Затваряш навън чудовищата?

— Човек никога не знае — съгласих се.

Той кимна:

— Така си е…

В начина, по който го каза, имаше нещо — тъга, копнеж, изгубена невинност… Беше ми приятно да поговоря с друг човек, който разбира. Долф и Зербровски разбираха насилието и близостта на смъртта, но не разбираха чудовищата.

Затворих вратата и се наместих отново зад волана. Закопчах колана и включих колата на скорост. Фаровете осветиха Ричард, косата на Стивън беше като златен проблясък в обятията му. Ричард все още ме наблюдаваше. Оставих го в тъмното пред дома му, насаме с песните на есенните щурци.