Циркът на прокълнатите

22.

Фаровете осветяваха вампирката като прожектори. Видях ясно бледото й лице, кестенявата коса, широко разтворените челюсти. Ударихме я с над сто и двайсет в час. Колата се разтърси. Вампирката болезнено бавно литна над покрива, но все пак всичко това ставаше твърде бързо, за да предприема нещо. Тя се удари в предното стъкло с остро изпукване. Изскърца метал.

Предното стъкло се разпадна на мрежа пукнатини, като паяжина. Внезапно се оказа, че се опитвам да надничам навън през неправилния край на счупена призма. Предпазното стъкло си изпълни задачата — не се разби и не ни накълца на салата. Просто се напука изцяло, та не виждах накъде карам. Настъпих спирачката.

Една ръка се изстреля през стъклото, обсипвайки Лари с порой от бляскави късчета. Той изпищя. Ръката сграбчи ризата му и го задърпа към счупените стъклени зъбци.

Завъртях волана наляво колкото по-рязко можех. Колата се завъртя и можех само да пусна газта, да не пипам спирачката и да се возя на въртележката.

Лари бе сграбчил здраво дръжката на вратата и облегалката на седалката. Пищеше и се бореше, за да не го издърпат през назъбеното стъкло. Бързо изрекох молитва и пуснах волана. Колата се завъртя безпомощно. Цапардосах ръката с кръст. Тя задимя и се покри с мехури. Пусна Лари и изчезна през дупката на прозореца.

Сграбчих волана, но бе мъничко късно. Колата се изнесе от пътя в оврага. Заскърца метал, когато нещо отдолу се счупи, нещо голямо. Ударих се във вратата. Лари внезапно се озова върху мен, след това и двамата се люшнахме в другата посока. И после всичко свърши. Тишината беше смазваща. Сякаш бях оглушала. В ушите ми звучеше само величествен ревящ бял шум.

Някой каза:

— Боже, благодаря ти! — Бях аз.

Вратата откъм пътника се обели като шлюпка на орех. Запълзях надалеч от отвора. Лари остана вързан за седалката и втренчен. Измъкнаха го от колата. Пъхнах се на пода под седалката, прицелвайки се натам, накъдето бе изчезнал той.

Взирах се в тялото му, към устата му бе притисната мургава ръка — толкова плътно по гърлото, че не бях сигурна дали може да диша. Взирах се по протежение на дулото на пистолета си в мургавото лице на вампира Алехандро. Изражението му бе неразгадаемо, когато ми каза:

— Ще му разкъсам гърлото!

— Аз пък ще ти издухам главата! — казах. През счупеното стъкло бръкна някаква ръка и допълних: — Назад, иначе губиш хубавата си физиономия!

— Той ще умре по-скоро — каза вампирът. Но ръката изчезна обратно през дупката. Долавях следи от някакъв друг език в английския му. Емоциите му връщаха акцента.

Очите на Лари бяха твърде широко ококорени, виждаше се твърде много бяло. Той дишаше, плитко и твърде бързо. Щеше да хипервентилира, ако оцелееше дотогава.

— Решавай — каза вампирът. Говореше равно, без следа от чувство. Ужасът в очите на Лари стигаше и за двама им.

Натиснах предпазителя на пистолета и го връчих с приклада напред в протегнатата ръка. Това беше грешка. Знаех го, но знаех също и че не мога да си седя кротко и да наблюдавам как разкъсват гърлото на Лари. Има някои неща, които са по-важни от физическото оцеляване. Човек трябва да може да се гледа в огледалото. Предадох си пистолета по същата причина, поради която бях спряла заради детето. Нямах избор. Бях от добрите. Добрите типове са жертвоготовни. Все някъде има такова правило.