Циркът на прокълнатите

37.

Ранната утринна светлина се стелеше тежка и златна по улицата навън. Въздухът бе студен и мъглив. Оттук реката не се виждаше, но можеше да се усети онова чувство за вода във вятъра, което прави всеки дъх по-пресен и по-чист.

Лари извади ключовете на колата си.

— Можеш ли да караш? — попитах.

Той кимна. Сълзите бяха изсъхнали на тънки ивички по бузите му. Не си бе дал труд да ги избърше. Вече не плачеше. Беше мрачен като смъртта и все пак изглеждаше като прерасъл Хауди Дуди. Отвори вратата си и влезе в колата, като се наведе да отключи вратата откъм пътника.

Ричард стоеше отсреща. Студеният вятър развяваше косата пред лицето му. Прокара пръсти през нея, за да я отметне назад. Жестът беше болезнено познат. Филип винаги правеше така. Ричард ми се усмихна и усмивката му не бе като на Филип. Беше блестяща и открита, и в кафявите му очи нямаше стаено нищо.

Кръвта в ъгълчето на устата и на бузата му бе започнала да засъхва.

— Махай се, докато можеш, Ричард! — казах.

— Откъде?

— Ще има война на немъртвите. Не искаш да останеш в капан помежду им.

— Не смятам, че Жан-Клод би ми позволил да си ида ей тъй — отвърна той. Все още се усмихваше, когато го каза. Не можех да реша дали е по-красив усмихнат или сериозен.

— Хората не се справят особено добре в кюпа с чудовища, Ричард. Махай се, ако можеш.

— Ти си човек.

Свих рамене.

— Мнозина биха поспорили с теб.

— Не и аз… — Той посегна да ме докосне. Останах на място и не се отместих. Връхчетата на пръстите му се плъзнаха по бузата ми, топли и много живи.

— Ще се видим в три следобед, освен, ако няма да си прекалено уморена!

Поклатих глава и дланта му се смъкна от лицето ми.

— Няма да го пропусна — казах.

Той отново се усмихна. Вятърът вееше кичур през лицето му. Аз лично си държа косата отпред достатъчно късо подстригана, за да не ми влиза в очите, поне през повечето време. Подстригването на пластове е страхотно нещо.

Отворих вратата откъм пътника.

— Ще се видим следобед.

— Ще ти донеса и костюма.

— Като каква ще съм издокарана?

— Като булка от Гражданската война — уточни Ричард.

— Това включва ли кринолин?

— Вероятно.

Намръщих се.

— А ти какъв ще бъдеш?

— Конфедеративен офицер.

— Значи ще имаш право да носиш панталони — констатирах.

— Съмнявам се, че роклята ще ми стане.

Въздъхнах.

— Не, че не съм ти благодарна, Ричард, но…

— Кринолините не са ти по вкуса?

— Никак даже.

— Моето предложение включваше изподраскване и цялата кал, през която успеем да пропълзим. Партито беше твоя идея.

— Бих се измъкнала от него, ако имаше как.

— Може и да си струва целия труд само за да те видя издокарана. Имам чувството, че това е рядък момент!

Лари се наведе над седалката и се обади:

— Може ли да тръгваме? Имам нужда от цигара и малко сън!

— Идвам веднага! — обърнах се отново към Ричард, но внезапно не знаех какво да кажа. — Ще се видим после!

Той кимна.

— После.

Седнах в колата и Лари подкара, преди дори да си закопчая колана.

— Накъде бързаме?

— Искам да се махна колкото се може по-далеч от това място!

Погледнах партньора си. Беше пребледнял.

— Добре ли си?

— Не, не съм добре! — той също ме погледна с блеснали от гняв сини очи. — Как може да си толкова спокойна след всичко, което се случи?

— И ти беше спокоен след снощи. А снощи те ухапаха.

— Това е различно — възрази той. — Тази жена смучеше ухапването. Тя… — Той стисна волана толкова здраво, че ръцете му се разтрепериха.

— Беше наранен по-зле снощи. Какво прави събитието по-лошо?

— Снощи беше насилие, но не беше… извратено. Вампирите снощи искаха нещо. Името на Господаря. Тази днес не искаше нищо, просто беше…

— Жестока? — подсказах аз.

— Да, жестока.

— Те са вампири, Лари. Не са хора. Не следват същите правила.

— Тя щеше да ме убие тази нощ, просто ей така.

— Да, напълно възможно — съгласих се.

— Как можеш да издържаш да се мотаеш около тях?

Свих рамене.

— Това ми е работата.

— И моя също.

— Не е наложително да става, Лари. Просто откажи да работиш по вампирските случаи. Повечето съживители го правят.

Той поклати глава.

— Не, няма да се предам!

— Защо? — попитах.

Дълго време Лари не продума. Подкара по 270-та на юг.

— Как можеш да говориш за среща този следобед след случилото се току-що?

— Човек трябва да си има и личен живот, Лари. Ако допуснеш този бизнес да те изяде жив, никога няма да успееш… — огледах физиономията му. — А ти изобщо не отговори на въпроса ми!

— Кой въпрос?

— Защо не искаш да се откажеш от идеята да ставаш вампироубиец?

Лари се поколеба, съсредоточен върху шофирането. Внезапно заизглежда много занитересуван от насрещните коли. Преминахме под железопътен мост, от двете ни страни имаше складове. Много от прозорците им бяха счупени или липсваха. По колоните на моста се стичаше ръжда.

— Хубав квартал в града — каза той.

— Избягваш въпроса. Защо?

— Не искам да говоря за това.

— Попитах те за семейството ти; каза, че всички са още живи. Ами приятелите ти? Изгубил си приятел заради вампирите?

Той ме стрелна с кос поглед.

— Защо питаш?

— Познавам признаците, Лари. Решен си да убиваш чудовищата, защото им имаш зъб, нали?

Той присви рамене и се втренчи право напред. Мускулите на челюстите му се свиваха и разпускаха.

— Кажи ми, Лари! — настоях.

— Градчето, откъдето идвам е малко, само хиляда и петстотин жители. Докато бях в колежа през първата си година, дванадесет души били убити от глутница вампири. Всъщност не ги познавах — нито един от тях. Е, познавах ги колкото да ги поздравя, но това е всичко.

— Давай нататък!

Той ме погледна.

— Отидох на погребенията по време на коледната ваканция. Всички тези ковчези, всички тези семейства… Баща ми беше лекар, но не можа да им помогне. Никой не можеше да им помогне!

— Помня случая — казах. — Елбърт, Уисконсин, преди три години, нали така?

— Да, откъде знаеш?

— Дванадесет души са доста висок резултат за един-единствен вампир. Попадна във вестниците. За тази задача наеха ловеца на вампири Брет Колби.

— Никога не съм го виждал, но родителите ми разказаха за него. Превърнаха го в каубой, препуснал в града да победи лошите типове. Той издири и уби пет вампира. Помогна на града, когато никой друг не можеше.

— Ако просто искаш да помагаш на хората, Лари, стани социален работник или лекар.

— Аз съм съживител, имам вродена устойчивост към вампирите. Мисля, че Бог ме е предопределил да ги преследвам.

— Леле майко, Лари, не тръгвай на свещен кръстоносен поход, ще свършиш в ковчег!

— Можеш да ме научиш.

Поклатих глава:

— Лари, това не е нещо лично. Не може да бъде лично. Ако допуснеш емоциите да ти се пречкат, или ще те убият, или ще откачиш напълно.

— Ще се науча, Анита!

Втренчих се в профила му. Изглеждаше толкова упорит.

— Лари… — спрях се. Какво да му кажа? Какво вкарва всеки един от нас в този бизнес? Може би мотивите му не бяха по-лоши от моите собствени, а може и да бяха по-добри. Не беше само от любов към убийството, като при Едуард. А и небесата знаеха, че се нуждаех от помощ. Просто вампирите бяха твърде много за добрата стара Анита.

— Добре, ще те науча, но прави каквото ти казвам, когато ти го казвам. Без спорове!

— Както кажеш, шефе! — Той ми се ухили за миг, после се обърна отново към пътя. Изглеждаше целеустремен и облекчен, и млад.

Всички сме били млади някога. Това преминава, също като невинността и усещането за честна игра. Единственото, което остава накрая е добрият инстинкт за оцеляване. Можех ли да науча Лари на това? Можех ли да го обуча как да оцелява? Моля те, Боже, нека да го науча, и не допускай той да умре заради мен!