Циркът на прокълнатите

3.

През октомври има само няколко наистина топли дни. Небето се разтяга над главата ясносиньо, тъй дълбоко и идеално, че всичко изглежда още по-хубаво. Дърветата покрай магистралата са в червено, златно, охра, бургундско, оранжево… Всеки цвят е ярък като неон и пулсира на силната златна слънчева светлина. Въздухът е хладен, но не студен; на обед можеш да си наметнат и с леко якенце. Прекрасно време за дълги разходки в гората, особено ако те придружава човек, с когото можете да се държите за ръце. Но тъй като не разполагах с подобна личност, надявах се само на един свободен уикенд — да се поразходя сама. Шансовете бяха твърде малки, разбира се.

Октомври е страхотен месец за вдигане на мъртъвци. Всеки си мисли, че Хелоуин е идеалното време за вдигане на зомбита. Не е. Тъмнината е само едно от изискванията. Но всеки иска да си назначи час за полунощ на Хелоуин. Смятат, че е страхотно забавление да прекарат Вечерта на вси светии в гробище, убивайки пилета и гледайки как зомбитата изпълзяват от земята. Бих могла и билетчета да продавам.

Вдигах средно по пет зомбита на нощ. С едно повече, отколкото можеше всеки друг. Не следваше изобщо да разкривам пред Бърт, че четири зомбита не ме скапват напълно. Моя си е вината, че съм толкова дяволски откровена. Разбира се, истината беше, че и пет не ме изтощават, но дяволите да ме вземат, ако му го кажех.

Като стана дума за шефа ми, трябваше да му се обадя, щом се приберях вкъщи. Той щеше да умре от радост, когато си поискам една свободна нощ… ухилих се само при тази мисъл. Всеки ден, в който мога да му дръпна каишката, е прекрасен.

Паркирах пред блока си чак в един следобед. Исках само бърз душ и седем часа сън. Бях се отказала от осемте — прекалено късно бе за такова нещо. Трябваше да се видя и с Жан-Клод тази вечер. Каква радост! Но той беше Господаря — вампирът повелител на града. Ако наоколо обикаляше и някой друг повелител, той щеше да знае. Мисля, че могат да се надушват взаимно. Разбира се, ако Жан-Клод бе извършил убийството, надали щеше да си признае. Но всъщност не ми се вярваше да е виновен. Беше твърде добър бизнес вампир, за да оплеска нещата. Беше единственият вампир повелител, който бях срещала и не бе луд по някакъв начин — психотичен или социопат, изберете си какво не му е в ред.

Добре де, добре — и Малкълм не беше луд, но не одобрявах методите му. Той оглавяваше най-бързо разрастващата се църква в Америка в днешно време. „Църквата на вечния живот“ предлагаше точно това, което подсказваше и името. Никакви скокове във вярата, никаква несигурност, само гаранция. Ставаш вампир и живееш завинаги, освен ако някой като мен не те убие или не попаднеш в пожар… или не те удари автобус. За автобуса, признавам, не бях сигурна, но винаги съм се чудила. Все трябва да има нещо достатъчно масивно, което да повреди вампира отвъд границите на самоизлекуването. Надявах се някой ден да изпробвам тази теория.

Бавничко изкачих стълбите. Чувствах се така, все едно носех оловен корсет. Очите ми пареха от недоспиване. Оставаха три дни до Хелоуин и изгарях от нетърпение месецът да свърши. Бизнесът щеше да започне да замира пред Деня на благодарността. Отливът на клиенти продължаваше до след Нова година, след това съживителството отново добиваше популярност. Молех се за ранна снежна буря. Бизнесът спада силно, ако снегът е дълбок. Хората явно смятат, че в сняг до колене не могат да се възкресяват мъртъвци. Може, но не казвайте на никого! И аз имам нужда от почивка!

В коридора отекваха приглушени звуци от обедната дейност на съседите ми. Ровех в джоба си за ключовете, когато вратата срещу моята се отвори. Оттам излезе госпожа Прингъл. Тя беше висока, слаба, изсушена от възрастта, с бяла коса, стегната в малък кок на тила. Косата й беше идеално бяла. Госпожа Прингъл не се интересуваше от боя и гримове. Беше минала шейсет и петте лазарника и въобще не й пукаше кой го знае.

Кремчо, нейното померанче подскачаше на края на каишката си. Беше като обла топка от златна козина с малки лисичи ушенца. Доста котки тежаха повече от самия него, но той беше от онези дребни кученца с дух на едра порода. В миналия си живот ще да е бил немски дог.

— Здравей, Анита — госпожа Прингъл ми се усмихна. — Не се прибираш току-що от работа, нали?

В светлите й очи се четеше неодобрение. Отвърнах на усмивката.

— Аха, имах… спешен случай.

Съседката ми вдигна вежди — вероятно се чудеше какво ли минава за спешен случай при съживителите, но бе твърде любезна, за да попита.

— Не се грижиш достатъчно добре за себе си, Анита! Ако палиш свещта и от двата края, докато станеш на моите години, ще си същинска развалина!

— Сигурно! — съгласих се.

Кремчо ме залая. На него не му се усмихнах. Не вярвам в окуражаването на малките, пухкави кученца.

Със странното си кучешко седмо чувство той знаеше, че не го харесвам и бе твърдо решен да ме спечели на своя страна.

— Видях бояджиите в апартамента ти миналата седмица. Всичко ли оправиха?

Кимнах:

— Аха, всички дупки от куршуми бяха закърпени и боядисани.

— Наистина съжалявам, че не си бях вкъщи да ти предложа да се преместиш временно при мен! Господин Джовони каза, че си отишла на хотел!

— Аха.

— Не разбирам защо някой от другите съседи не те е настанил на дивана поне за една нощ!

Усмихнах се. Аз разбирах. Преди два месеца бях разфасовала в апартамента си две зомбита-убийци и имаше полицейска престрелка. Пострадаха мазилката и един прозорец. Някои от куршумите минаха през стените и влязоха в съседни апартаменти. Нямаше други ранени, но и никой от съседите вече не искаше да има нещо общо с мен. Подозирах силно, че когато двегодишният ми договор изтече, ще ме помолят да се изнеса. Предполагам и че не мога да ги виня за това.

— Чух, че си била ранена…

Кимнах:

— Нищо особено!

Не си дадох труда да обяснявам на съседката си, че раната не е била от престрелката. Любовницата на един много лош човек ме простреля в дясната ръка. Всичко зараства до гладък, лъскав белег — още малко розовичък.

— Как мина посещението при дъщеря ти? — попитах.

Лицето на госпожа Прингъл цялото се озари от усмивка.

— О, прекрасно. Последното ми и най-ново внуче е чудесно. Ще ти покажа снимките по-късно, след като се наспиш!… — неодобрителният поглед се върна в очите й. На лицето й на учителка. Беше поглед, който може да те прикове от десет метра, дори и да си невинен. А аз от години не страдах от невинност.

Вдигнах ръце.

— Предавам се, отивам да си лягам. Обещавам!

— Наистина се погрижи за себе си — посъветва ме съседката. — Хайде, Кремчо, трябва да излезем да се поразходим както всеки следобед!

Миниатюрното псенце изпъна каишката и затанцува, дърпайки се напред като мъничко впрегатно куче.

Госпожа Прингъл остави топката от кило и половина пухкава козина да я повлече по коридора. Поклатих глава. Да позволяваш на една плюшена играчка да те командори не отговаря на моята представа да притежаваш куче. Ако изобщо си взема друго куче, шефът ще съм аз, иначе един от нас няма да оцелее. Това е основен принцип.

Отворих вратата и влязох забързано в апартамента си. Климатикът виеше, лъхайки горещ въздух. Аквариумът щракаше. Звуците на празнотата. Прекрасно беше!

Новата боя бе със същия мръснобял цвят като старата. Килимът беше сив; диванът и подходящите столове — бели. Кухничката бе от светло дърво, линолеумът — в бяло и златисто. Кухненската маса за двама беше малко по-тъмна от шкафчетата. Съвременна гравюра представляваше единственото цветно петно на белите стени.

Пространството, където повечето хора биха поставили голяма кухненска маса, бе заето от облегнат на стената аквариум от трийсет галона, плюс стерео в съседния ъгъл.

Тежки бели завеси скриваха прозорците и превръщаха златното слънце в блед здрач. Когато спиш през Деня, непременно ти трябват хубави завеси.

Метнах сакото си на дивана, изритах обувките си и просто се порадвах на усещането да стъпвам боса по килима. Дойде ред на чорапогащника, който се просна сбръчкан и забравен до обувките ми. Боса се насочих към аквариума.

Скалариите се надигнаха към повърхността, просейки храна. Рибите са по-големи от разперената ми длан. Това са най-големите скаларии, които съм виждала извън зоомагазина, откъдето ги купих. Там държат и няколко бройки, дълги почти трийсет сантиметра.

Свалих презраменния кобур и поставих браунинга във втория му дом — специално изработен кобур на таблата на леглото. Ако някой лош тип ми налети, мога да го извадя и да стрелям. Поне това е идеята. Засега вършеше работа.

Окачих в гардероба костюма и блузата, които си бяха само за химическо чистене и се хвърлих на леглото по сутиен и гащички, все още със сребърния кръст, който нося дори под душа. Никога не знаеш, кога ще ти налети и ще се пробва да те гризне някой нагъл вампир. Винаги готов — това ми е девизът… или беше на бойскаутите? Свих рамене и се обадих в офиса. Мери дневната ни секретарка — вдигна на второто позвъняване.

— „Съживители“ ООД. С какво мога да ви помогна?

— Здравей, Мери, Анита е.

— Здрасти, кво ста’а?

— Трябва да поговоря с Бърт.

— Той е с потенциален клиент в момента. Може ли да попитам по каква причина го търсиш?

— Трябва да размести часовете ми за довечера.

— Ох, леле. По-добре сама му го кажи. Ако ще крещи на някого, по-добре да е на теб…

Това беше шега само отчасти.

— Добре — съгласих се.

Тя понижи глас и прошепна:

— Клиентката се насочва към вратата. Ще ти го дам след секунда.

— Благодаря, Мери!

Секретарката ме включи на изчакване преди да я помоля да не го прави. От слушалката се поля музика. Беше окепазена версия на „Утре“ на „Бийтълс“. Предпочитах да слушам бял шум. За щастие, Бърт вдигна и ме спаси.

— Анита, кога ще можеш да дойдеш днес?

— Не мога.

— Какво не можеш?

— Не мога да дойда днес!

— Изобщо? — Бърт повиши глас с една октава.

— Схвана.

— И защо, по дяволите? — Вече ме ругаеше, лош знак.

— Свирнаха ми от полицията след сутрешната ми среща. Дори още не бях си легнала.

— Ще можеш да си отспиш, не се притеснявай за срещата с нови клиенти следобеда. Просто ела за часовете си нощес.

Беше много щедър и добродушен. Имаше нещо гнило.

— Няма да мога да си поема и ангажиментите тази нощ.

— Анита, претрупани сме! Имаш петима клиенти нощес! Петима.

— Разпредели ги сред другите съживители — предложих аз.

— Всички са вече на максимум.

— Слушай, Бърт, ти си човекът, който прие предложението на полицията. Ти си този, който ме пусна на договор с тях. Смяташе, че ще е чудесна реклама.

— И се оказа чудесна реклама — съгласи се шефът ми.

— Аха, но понякога е като да ходиш на две работни места. Не мога да се справям и с двете.

— Тогава зарежи договора. Нямах представа, че ще ти отнема толкова време!

— Става въпрос за разследване на убийство, Бърт. Не мога да го зарежа.

— Ами нека полицията сама си върши мръсната работа!

На Бърт нищо не му пречеше да си говори така. Той, човекът със стерилно чистите нокти и хубавия спокоен кабинет.

— Те се нуждаят от опита и връзките ми. Повечето чудовища няма да говорят с ченгетата.

Бърт помълча от своя край на телефона. Дишането му беше накъсано и гневно.

— Не можеш да ми причиниш това! Взели сме пари, подписали сме договори…

— Още преди месеците помолих да наемеш помощници!

— Наех Джон Бърк. Той се занимава с някои от вампирските ти убийства, както и със съживяването на мъртъвци.

— Аха, Джон е от голяма помощ, но ни трябват още хора. Всъщност смятам, че той може да поеме поне едно от днешните ми зомбита.

— Да вдигне пет за една нощ?

— Аз се справям, нали?

— Да, но Джон не е същият… Това беше почти комплимент.

— Имаш два избора, Бърт — или разместваш часовете, или ги прехвърляш на някой друг.

— Аз съм ти шеф. Мога просто да кажа — идваш днес или си уволнена… — произнесе го твърдо и спокойно.

Бях уморена и ми ставаше студено да стоя на леглото по бельо. Нямах време за такива разправии.

— Ами, уволни ме.

— Не говориш сериозно…

— Виж, Бърт, на крак съм вече над двадесет часа. Ако не си легна скоро, няма да мога да работя за никого.

Той помълча доста време, дишаше равномерно и тихо в ухото ми. Накрая отвърна:

— Добре, тази нощ си свободна. Но по-добре да си на работа утре!

— Не мога да ти го обещая, Бърт!

— По дяволите, Анита, искаш ли да те уволня?

— Това е най-хубавата година, която сме имали, Бърт. Част от успеха се дължи на статиите за мен в „Пост Диспач“.

— Те бяха за правата на зомбитата и правителствената програма, в която участваш. Не си ги правила, за да рекламираш бизнеса ни.

— Да, но свършиха работа, нали? Колко хора ти се обаждат и питат специално за мен? Колко души ти казват, че са ме видели във вестника? Колко са чули за мен по радиото? Може и да прокламирам правата на зомбитата, но това е дяволски добре за бизнеса. Така че — пробвай да ме изхвърлиш от работа!

— Не мислиш, че ще го направя, така ли? — изръмжа той по телефона. Беше ядосан.

— Не, не смятам — съгласих се.

Бърт си пое остро дъх.

— По-добре да ми цъфнеш тук утре вечер, иначе ще разсея блъфа ти! — и тресна слушалката. Детинско.

Затворих телефона и се втренчих в него. Преди няколко месеца „Калифорнийската съживителска компания“ ми направи съблазнително предложение. Но всъщност не исках да се местя на западния бряг — или дори на източния. Харесваше ми Сейнт Луис. Но на Бърт му се налагаше да се пречупи и да наеме още хора. Не можех да продължавам с този график. Да, положението щеше да се подобри след края на октомври, но явно прескачах от един спешен случай на друг вече цяла година.

Само за четири месеца ме бяха наръгали, пребили, бяха стреляли по мен, бяха ме душили и ме беше хапал вампир. Стигна се до точка, в която просто твърде много неща се случваха в твърде кратък времеви отрязък. Страдах от бойна умора.

Оставих съобщение на телефонния секретар на треньора ми по джудо. Ходех два пъти седмично в четири следобед, но днес нямаше да успея. Три часа сън просто нямаше да ми стигнат.

Позвъних и на номера на „Престъпни удоволствия“. Това беше вампирски стриптийз клуб — „Чипъндейл“ със зъби. Жан-Клод го въртеше. Гласът на вампира се разнесе в слушалката, нежен като коприна, и погали гърба ми, въпреки факта, че беше на запис и аз го знаех.

— Свързахте се с „Престъпни удоволствия“. С удоволствие ще сбъдна най-тъмните ви фантазии. Оставете съобщение, аз ще ви се обадя.

Изчаках бибипването.

— Жан-Клод, Анита Блейк е. Трябва да те видя довечера. Важно е. Обади ми се с час и място… — оставих му домашния си телефон, поколебах се и се вслушах в стърженето на лентата. — Благодаря! — и затворих, край на разговора.

Той или щеше да ми се обади, или нямаше. Вероятно щеше. Въпросът беше дали искам да го чуя? Не. Не, не исках, но се налагаше да опитам в името на полицията и в името на всички онези, които щяха да умрат. Лично за мен обаче срещата с Господаря не беше добра идея.

Жан-Клод вече ме беше белязал два пъти. Още два белега и щях да стана негов човешки слуга. Споменах ли, че и двата пъти не бе получил съгласието ми? Негов слуга до края на вечността… Не ми звучеше особено съблазнително. Той явно копнееше и за тялото ми, но това бе второстепенно. Бих могла да се справя, ако желанията му бяха само физически, но той преследваше и душата ми. Нея нямаше да получи.

Бях успяла да го избягвам в течение на два месеца. Сега доброволно се пъхах в ръцете му отново. Глупаво. Но си спомних косата на безименния мъж, мека и разпиляна по зелената морава. Следите от зъби, бялата като хартия кожа, крехкостта на голото му тяло, покрито с роса… Щеше да има и още трупове от този вид, ако не побързахме. А бързането минаваше през Жан-Клод.

Пред очите ми танцуваха видения на вампирски жертви. И всяка една от тях бе отчасти по моя вина, защото бях толкова страхлива, че не исках да се срещам с Господаря. Ако успеех да спра убийствата сега, след само един мъртвец, бях готова ежедневно да си рискувам душата. Вината е чудесен мотив.