Циркът на прокълнатите

15.

Вампирският ми комплект включваше рязана пушка със сребърни куршуми, колове, чук и достатъчно кръстове и светена вода да удавиш вампир. За нещастие, въпросният комплект си седеше в гардероба в спалнята ми. Преди го носех в багажника, с изключение на рязаната пушка, която винаги е била незаконна. Но днес, ако ме хванеха да нося вампирски комплект без заповед за екзекуция в мен, това щеше да значи автоматично изпращане в затвора. Новият закон бе влязъл в сила едва преди няколко седмици. Идеята бе да предпази някои от най-престараващите се екзекутори да не убият и после да кажат: „Олеле, извинявай!“. Аз, между другото, не съм сред най-престараващите се.

Честно.

Долф изключи сирените на около километър от болницата. Влязохме на паркинга тихо и кротко. Маркираната кола зад нас последва примера ни. Там вече имаше паркирана една служебна кола, която ни чакаше. Двамата полицаи се бяха свили в прикритието й с оръжия в ръка.

Изсипахме се от тъмните коли, също въоръжени. Чувствах се като участничка във филм на Клинт Истууд. Не виждах колата на Джон Бърк. Което означаваше, че Джон проверява пейджъра си по-често от мен. Помолих се вампирът да се намира на сигурно място зад металните стени и си обещах да реагирам незабавно на всички пейджърни съобщения. Моля те, нека поне грешката не ми струва човешки животи! Амин.

Един от униформените, който ни чакаше, се приближи патешката до Долф и каза:

— Нищо не е мръднало, откакто пристигнахме, сержант.

Долф кимна.

— Добре. Специалният отряд ще пристигне, когато може. Ние сме в списъка.

— Какво имаш предвид — в списъка? — попитах.

Сержантът ме стрелна с поглед:

— Специалният отряд разполага със сребърни муниции и ще дойдат веднага, щом могат.

— Ще ги чакаме ли? — поинтересувах се.

— Не.

— Сержант, от нас се изисква да изчакваме специалния отряд, когато се сблъскаме със свръхестествени ситуации — обади се униформеният.

— Не и ако си в Регионалния отряд за свръхестествени разследвания — отвърна сержантът.

— Би трябвало да имате сребърни куршуми — намесих се аз.

— Попълнил съм искане — отвърна Долф.

— Искане? Да, много полезно!

— Ти си цивилна. Ще трябва да изчакаш отвън. Така че не се дръж нагло — изръмжа ми той.

— Също така съм и упълномощен екзекутор на вампири за щата Мисури. Ако бях реагирала на пейджъра, вместо да го пренебрегна, за да дразня Бърт, вампирът вече щеше да е набучен на кол, а ние нямаше да сме тук. Не може да ме оставите навън. Това е no-скоро моя работа, отколкото ваша!

Долф ме позяпа една-две минути, после кимна много бавно.

— Трябваше да си затваряш устата — каза Зербровски. — И следва да чакаш в колата.

— Не искам да чакам в колата!

— Аз пък бих искал! — отвърна той.

Долф тръгна към вратата. Зербровски го последва. Аз вървях в ариегарда. Бях полицейският експерт по свръхестественото. Ако положението тръгнеше на зле тази нощ, щях да си заслужа парите по договора.

Всички вампирски жертви — дори онези от съседните окръзи — свършват в мазето на старата сейнтлуиска градска болница. Просто моргите, екипирани да се разправят с прясно литнали вампири са твърде малко. Тази разполагаше със специална подземна зала, облицована със закалена стомана и кръстове от външната страна на вратата. Имаше дори цистерна с храна, която да попритъпи онази първа жажда за кръв. Плъхове, зайци, морски свинчета. Просто малка закусчица за успокояване на току-що събудилите се.

При нормални обстоятелства тялото на мъжа щеше да бъде положено във вампирската стая и да не възникват проблеми, но аз бях гарантирала, че той е безопасен. Бях експертът — онзи, когото викаха да пронизва мъртъвците. Щом бях казала, че трупът не е опасен, следваше да ми повярват. А бях сгрешила. Бог да ми е на помощ, сбърках!