Четирите цвята на магията

I

Червеният Лондон посрещна Кел у дома, сякаш всичко си беше наред. Тук не беше валяло и небето бе прошарено от тънки влакънца облаци и алена светлина, същинско отражение от Айл. Карети громоляха по изровените коловози в уличния калдъръм, а сладко ухание на подправки и чай изпълваше въздуха. В далечината се разнасяха отгласи от начеващите празненства.

Нима наистина бяха минали само часове, откакто, ранен и объркан, Кел избяга от този свят в следващия? Простичкото, утешително спокойствие и привичността на града нарушиха равновесието му и го накараха да се усъмни — пък макар и за момент — дали наистина всичко е наред. Знаеше, че покоят е измамен — в недрата на стъпилия на двата бряга на реката дворец положително бяха забелязали отсъствието му; нейде из града се търкаляха двама мъртъвци и най-вероятно техни другари с празни погледи го търсеха ведно с плячката му — но на сивата „Уитбъри“ и тукашната „Вес Анаш“, където светлината от реката се лееше от една страна и утринното слънце — от другата, Червеният Лондон изглежда не забелязваше в каква опасност се намира. Опасност, която Кел мъкнеше през него.

Малко черно камъче беше в състояние да сътворява и унищожава. Той потрепери при тази мисъл и стисна по-здраво ръката на Лайла, само за да осъзнае, че шепата му е празна.

Обърна се с надежда да види девойката да стои редом и са се разделили само на една-две стъпки по време на преминаването им. Но беше самичък. Ехото от магията на антари сияеше слабо върху стената и белязваше откъде е преминал заедно с Лайла.

Нея обаче я нямаше.

А с нея бе изчезнал и камъкът.

Кел удари стената с ръка и отвори наново разреза, тъкмо започнал да зараства. По китката му потече кръв, той изруга и тръгна да рови за кърпичка в палтото си, забравил, че го преметна през раменете на Лайла. Начена поредната ругатня, но си спомни за носната ѝ кърпа. Онази, която му даде в замяна — пъхната в задния му джоб.

Струва ми се някак правилно — беше казала тя. Ти ми даде нещо твое. Аз ти връчвам нещо мое. Сега сме свързани.

Свързани — помисли си Кел. Мислите му полетяха, докато издърпваше парчето плат. Дали ще подейства? Не и ако тя е по някакъв начин разкъсана на парчета или заседнала между световете (носеха се легенди за не-антари, опитвали се да отворят врати и останали в междината). Но ако Лайла не бе преминала, или ако се намираше тук някъде… жива или мъртва… магията би трябвало да подейства.

Кел поднесе окървавената кърпичка до стената и притисна длан към ехото от скорошния си белег.

— Ас еноси — нареди на магията. — Ас еноси Делайла Бард.

Лайла отвори очи и видя червенина.

Не дръзко червено, изплискано като боя върху сградите, а нежен, повсеместен оттенък, все едно надзърташе през цветно стъкло. Опита се да го прочисти от очите си с примигване, но то не искаше да си отиде. Когато Кел нарече града си Червен Лондон, тя прие, че е избрал цвета по някакъв типичен белег — или поне с конкретна причина. Сега виждаше, че е „червен“ съвсем буквално. Девойката си пое дъх и вкуси цветя във въздуха. Лилии, маргаритки, кремове. Ароматът витаеше навсякъде и граничеше с болезнената сладост на парфюм — нищо чудно, че обгръщаше около Кел. След малко поизчезна (както и червеното), понеже сетивата на пътешественичката се приспособиха към новата обстановка, но когато си пое дъх твърде дълбоко, отново я връхлетя.

Лайла се задави и остана неподвижна. Лежеше по гръб в някаква уличка, пред доста симпатична червена врата (боядисана, не резултат от оттенъка). Неравно улично паве се врязваше в гърба ѝ през палтото. Палтото на Кел. Беше проснато под нея на земята, разперено като крила.

Но Кел липсваше.

Лайла стисна юмрук, за да се убеди, че може да си мърда пръстите, и усети черния камък, загнезден в дланта ѝ, все още вибриращ леко. Стана, помисли си тя и въздъхна изумено, докато сядаше. Наистина беше станало!

Не беше съвършено — ако номерът беше сработил идеално, двамата с Кел щяха да се намират на едно и също място — но ето я тук, което ще рече там. На ново място.

Беше успяла!

Делайла Бард най-сетне избяга, отплава. Не с кораб, а с камъче.

Що се отнася до това къде точно се намира — нямаше си ни най-малка представа. Изправи се и откри, че червеният оттенък не идва от небето, а от земята. Светът от дясната ѝ страна беше значително по-червен от този отляво. И, както осъзна, когато сетивата ѝ привикнаха, градът беше значително по-шумен. Не ставаше дума за обичайната врява на търговци и каруци, защото Лондоните явно имаха тази обща особеност, а гълчава от нарастваща тълпа, която скандираше, крещеше и се веселеше. Лайла сама се посъветва да стои кротко и да чака Кел да я намери, но вече беше тръгнала към извора на светлина, цвят и звук.

Кел я намери веднъж, разсъждаваше тя. Пак щеше да го направи.

Пъхна черния камък в тайния джоб на износения си сюртук (замайването от пускането му беше кратко и незначително), сетне грабна палтото на Кел, изтърси го и го навлече. Очакваше да ѝ бъде голямо, да не говорим и обемисто, но за нейна изненада ѝ пасна идеално, а сребърните му копчета лежаха гладко и равно върху пищния черен плат.

Странно, помисли си Лайла и пъхна ръце в джобовете му. Не беше най-странното нещо напоследък, но все пак беше необичайно.

Тя пое по уличките, напомнящи нейния Лондон по криволиченето и усукването си, но същевременно бяха тъй различни. Вместо дялан камък и осаждени стъкла, по фасадите преобладаваха тъмно дърво и полиран камък, витражи и лъскав метал. Сградите изглеждаха едновременно здрави и странно деликатни и през тях, през всичко, минаваше енергия (Лайла не се сещаше за по-добра дума). Тя вървеше заедно с тълпата и се дивеше на промяната, сполетяла света — свят, чиито кости бяха разчупени заедно с нейния, но чието тяло бе израсло ново и пищно.

Миг по-късно зави зад поредния ъгъл и откри източника на гълчавата. По протежение на главната улица се беше събрала голяма тълпа и се вълнуваше нетърпеливо. Хората имаха вид на обикновени граждани, но с дрехи, далеч по-изискани, отколкото Лайла бе виждала на гърба на лондончани у дома. Самата им кройка не беше толкова чужда — мъжете носеха елегантни сюртуци с високи яки, жените — пристегнати в кръста рокли и над тях — плащове; но платовете се стичаха по хората като течен метал и в косите, по шапките и маншетите им бяха вплетени влакна златна сърма.

Лайла се загърна по-плътно в палтото на Кел със сребърните копчета, благодарна, че скрива износения ѝ сюртук отдолу. В процепите между ликуващата тълпа успя да различи червената река отвъд — точно където би се намирала Темза — а странната ѝ светлина къпеше бреговете.

Темза? Извор на магия?

Навярно най-големият на света. Не че тук сте способни да я усетите, но ако можеше да видиш каква е в моя Лондон…

Наистина беше величествена. И все пак Лайла се чувстваше привлечена не толкова от водата, колкото от корабите по течението. Имаше съдове с всевъзможни размери и форми, от бригантини и галери до шхуни и фрегати, които се люлееха по червените вълни с издути платна. Дузини емблеми грееха по платната на мачтите им и по корпусите, но над всички се вееха флагове в червено и златно. Те блестяха и мамеха Лайла. Качи се на борда, така ѝ казваха. Мога да съм твой. Да беше Лайла мъж, а корабите — запретнали полите си млади девици, пак нямаше да ги желае по-силно. Задръжте си изисканите рокли, помисли си тя. Аз избирам корабите.

Но макар разнородният флот да пробуждаше трепет в гърдите на девойката, вниманието на тълпата не беше насочено нито към възхитителните кораби, нито към невъзможно червената река.

По булеварда напредваше процесия.

Лайла стигна покрайнините на тълпата, точно когато колона мъже измарширува по улицата в плащове от тъмна тъкан, които се увиваха около телата им, сякаш крайниците им бяха втечнени. Носеха огън в шепите си и докато танцуваха и се въртяха, огънят се виеше около тях, проследяваше движенията им и витаеше във въздуха зад тях. Устните на танцьорите мърдаха, макар словата им да оставаха скрити под гълчавата от парада и Лайла се запромъква напред сред народа, за да вижда по-добре. Мъжете отминаха твърде бързо, но подир тях се появи редица жени. Облечени в широки роби, изпълняваха по-гъвкава версия на същия танц, но с вода. Лайла гледаше, ококорена: водата се държеше като лента в ръцете им, усукваше се и се гънеше из въздуха, сякаш по магия.

Разбира се, помисли си девойката. То си е по магия.

Водните танцьори отстъпиха на земни, след тях минаха повелители на метал и накрая на вятър, които правеха поривите му видими като издухваха от шепите си цветен прах във въздуха.

Всеки танцьор бе облечен по свой, своеобразен начин, но всички имаха панделки в червено и златно, вързани за ръцете или краката и оставени да се влачат подире им сякаш са опашки на комети, докато пресичаха града.

След танцьорите премина оркестър с музика, по-силна от барабанни удари и по-сладка от струнни инструменти — музикантите извличаха ноти, каквито Лайла не си беше представяла, от инструменти, каквито не беше виждала. Оркестрантите продължиха нататък, ала мелодията им остана да звучи, виеше се над тълпата като таван на шатра, сякаш самият звук добиваше физическа форма. Беше хипнотизиращо.

След това се появиха рицари, яхнали жребци — броните им блестяха на слънцето, а червените им наметала се вееха след тях. Самите коне бяха прекрасни животни, не петнисти, а чисто бели, сиви и лъскавочерни. Почти така прекрасни, помисли си Лайла, както и корабите. Очите им наподобяваха лъснати камъчета, имаше кафяви, а също и сини или зелени. Блестящите им гриви бяха или черни, или сребърни, или пък златни, и конете се движеха с грация, изненадваща за размера и скоростта им.

Рицарите до един държаха вместо копия флагове със златно слънце, изгряващо в червено небе.

В този момент няколко хлапета се приближиха до Лайла и тръгнаха да я подминават; от ръцете и краката им се влачеха панделки. Тя прихвана едно за яката.

— За какво е цялата тази работа? — попита тя шаващото момче.

То се ококори и избълва поредица думи на език, който тя не разпозна. Определено не беше английски.

— Разбираш ли ме? — попита девойката, като нарочно провлачи думите, но момчето само поклати глава, загърчи се в хватката ѝ и продължи да ръси чуждестранни думи, докато тя не го пусна.

Друг, по-шумен възглас се разнесе през гъстата тълпа и Лайла вдигна очи да проследи приближаването на открита каляска. Теглеха я чифт бели коне и бе обградена от въоръжена охрана. Над каляската се вееха флагове, по-орнаментирани и с по-сложна украса — тук слънцето, което се виждаше на много от знамената, изгряваше над чаша, пълна сякаш до ръба с утринна светлина. Самият потир беше украсен с орнаментирано М, всичко това — везано със златна нишка на основа от червена коприна.

В каляската стояха мъж и жена, хванати за ръце, алени наметала трептяха на раменете им и се спущаха чак до лъскавия под. И двамата бяха мургави, с целуната от слънцето кожа и черни коси, на които изпъкваха положените на главите им златни корони. (Благородници, помисли си Лайла. Разбира се. Светът беше различен. С различни крал и кралица. Но благородниците винаги бяха налице.)

Между краля и кралицата, качил единия си ботуш на седалката като победител, се беше изправил младеж с тънка коронка, засияла в черните му, разбъркани кичури, а наметало от чисто злато се спускаше от широките му рамене. Принц. Вдигна ръка да помаха на тълпата и народът полудя от радост.

— Варес Рай! — надигна се вик от отсрещната страна на парада, бързо подет и разнесен от дузина други гласове. — Варес Рай! Варес Рай!

Принцът засия с ослепителна усмивка и на няколко фута вляво от Лайла млада жена взе, че припадна. Лайла се намръщи на глупостта на момичето, но когато се извърна отново към парада, забеляза, че принцът я гледа. Настоятелно. Тя пламна цялата. Благородникът не се усмихна, не смигна, просто задържа погледа ѝ в течение на един дълъг, много дълъг миг, леко свъсил чело, сякаш му беше ясно, че мястото ѝ не е тук; сякаш гледаше нея и виждаше някой съвсем друг. Лайла знаеше, че вероятно е редно да се поклони или поне да отклони очи, но се взираше упорито в отговор. След това мигът отмина. Принцът се усмихна отново и се извърна към поданиците си, а каляската продължи нататък с плющящи флагове, следвана от танцьори и възбудени граждани.

Лайла отново се взе в ръце. Не осъзнаваше колко надалеч напред е отишла с другите от тълпата, докато не осъзна, че групичка момичета бърборят до самия ѝ лакът.

— Къде е той? — попита една от тях. Лайла я зяпна, облекчена да чуе поне някой да говори на нейния език.

— Сера сина госе — отвърна друго момиче и после, на английски със силен акцент. — Произношението ти е много добро.

— Ренса тав — наду се първото девойче. — Упражнявам се за довечера. И на теб ще ти е от полза, ако искаш да танцуваш… — надигна се на пръсти да помаха на изчезващия в далечината принц.

— Партньорът ти по танци — отбеляза третото момиче на развален английски, — май изглежда липсва.

— Мас авен — отвърна втората и подбели очи. — Елиса е влюбена в черноокия принц.

Лайла се намръщи. Черноок принц ли?

— Не отричай, че е главозамайващ. По особен начин.

— Анеш. По страховит начин.

— Так. Нищо не е в сравнение с Рай!

— Извинете — намеси се Лайла. Трите девойчета се обърнаха към нея. — Какво е всичко това? — попита тя и посочи парада. — За какво е?

Първата заговорила на развален английски се разсмя изумено, сякаш Лайла се шегуваше.

— Мас авен — отвърна втората. — Откъде си, та не знаеш? Днес е рожденият ден на принц Рай, разбира се.

— Разбира се — повтори Лайла.

— Великолепно произношение имаш — обади се момичето, което търсеше черноокия си принц. Елиса. — При кой учител ходиш?

Сега беше ред на Лайла да се разсмее. Момичетата само я зяпаха. Сетне обаче тромпети — или поне звучаха приблизително като такива — отекнаха от посоката, от където беше дошло кралското семейство, а тълпата вече тръгнала след процесията, се люшна към призива им и отнесе момичетата. Лайла излезе встрани и пъхна ръка в джоба си, за да провери дали черното камъче още е там. Не го беше загубила. То вибрираше и искаше да го държат, но девойката устоя на тази потребност. Колкото и хитро да беше, тя не падаше по-долу.

След като процесията отмина, нищо не ѝ препречваше гледката към бляскавата река от другата страна на пътя. Сияеше с невъзможна червена светлина, все едно осветена изотдолу. Извор, беше нарекъл реката Кел и Лайла виждаше защо. Тя вибрираше от сила и кралската карета сигурно беше минала по някой мост, защото сега се движеше по отсрещния бряг, съпроводена от далечни възгласи и викове. Крадлата плъзна поглед по водата и накрая го спря върху масивна, сводеста постройка — нямаше какво друго да бъде, освен дворец. Намираше се не на брега — както парламента у дома — а над самата река, стъпил на двата бряга над водата като мост. Изглеждаше издялан от стъкло или кристал, споени с мед и камъни. Лайла огледа постройката с алчен поглед. Дворецът приличаше на скъпоценен камък. Не, на корона със скъпоценности, но с размер за планина, а не за глава.

Тромпетите свиреха от стълбите, където слуги с къси ливреи в червено и златно се изливаха като река, понесли храна и напитки за тълпите.

Уханието във въздуха — непознати ястия, питиета и магия — опияняваше силно. Лайла усети как ѝ завърта главата, още докато тръгваше по улицата.

Тълпата оредяваше и между празната улица и червената река се разкри пазар, разцъфтял като букет рози. Част от хората се бяха разотишли след кралския парад, но останалите се насочваха към пазара и Лайла ги последва.

— Крайсак! — викаше жена, вдигнала огненочервени камъни. — Ниса лин.

— Тесани! — подканваше друга с нещо, подобно на димящ метален чайник. — Кас тесани! — Размаха два пръста във въздуха. — Сеса лин.

Навсякъде търговци рекламираха стоките си на странния си език. Лайла се опита тук-там да прихване по нещо, за да свърже извиканите на висок глас думи с предметите, които се продаваха — кас явно значеше горещ, а лин, предположи тя, беше някаква монета — но всичко бе тъй ярко и живописно, и така натежало от сила, че трудно успяваше да се съсредоточи достатъчно, за да следи каквото и да е.

Понамести палтото на Кел на раменете си и тръгна между шатрите и сергиите с алчен поглед. Нямаше пари, но имаше бързи пръсти. Подмина сергия с надпис „ЕСЕНИР“ и на нея — дъска, затрупана с полирани камъчета във всякакви цветове — не просто червено или синьо, а съвършени имитации на природата: огненочервено, лятно тревистозелено, нощно синьо. Търговецът стоеше с гръб към нея и тя не можа да се сдържи.

Посегна към най-близкия талисман — прелестен синьо-зелен камък с цвета на открито море — или поне с цвета, който тя си представяше, че има морето и онзи, с какъвто го бе виждала нарисувано — с малки бели петънца като разбиващи се вълни. Но когато сви пръсти около плячката си, опари я остра болка.

Тя изпъшка, по-скоро от шока на опарването, отколкото от самата горещина, и бързо се дръпна с тръпнеща ръка. Преди да успее да отстъпи, търговецът я хвана за китката.

— Керс ла? — попита строго. Тя не отвърна — понеже не можеше — и той се разкрещя все по-силно и по-високо, а думите се сливаха в ушите ѝ.

— Пусни ме — настоя Лайла.

Търговецът сбърчи чело, като чу гласа ѝ.

— Какво тебе мислиш? — попита той на гърлен английски. — Да измъква се с изискани приказки?

— Нямам и най-малка представа какви ги говориш — сопна се Лайла. — Я ме пусни.

— Говори арнески. Говори английски. Няма значение. Все си гаст. Крадец си.

— Не съм гаст — изръмжа Лайла.

— Вирис гаст. Глупав крадец. Опитва се да краде от омагьосана шатра.

— Не знаех, че е омагьосана — възпротиви се Лайла и посегна към кинжала на кръста си.

— Пилсе — избълва търговецът и я остави с усещането, че току-що са я обидили. А сетне повиши глас: — Страст! — извика и Лайла се загърчи в хватката му при вида на бронираната стража в покрайнините на пазара. — Страст! — викна пак търговецът и един от гвардейците наклони глава и се обърна към тях.

Да му се не види, помисли си Лайла и се отскубна от хватката на търговеца, само за да попадне в капана на друг чифт ръце. Нападателят изотзад се вкопчи в раменете ѝ и тя вече сериозно се канеше да измъкне кинжала си, но търговецът пребледня, припряно се приведе в поклон и възкликна:

— Мас авен!

Хватката върху Лайла изчезна и тя се обърна, за да открие, че зад нея стои Кел, мръщи се по привичния си начин и се взира над рамото ѝ в търговеца.

— Какво значи всичко това? — попита той и Лайла не знаеше какво я изненада повече — внезапната му поява, как заговори на продавача — със студен и презрителен тон — или как го гледаше онзи със смес от почуда и страх.

Рижавата коса на Кел бе заресана назад и черното му око блестеше на червената утринна светлина.

— Авен варес. Ако знаех, че е с вас… — заекна търговецът, преди да премине обратно на арнески или както там се наричаше езикът.

Лайла се изненада да чуе същият език да се лее и от устата на Кел в отговор, докато се опитваше да успокои човека. След това отново същата дума — гаст — прозвуча от устата на търговеца и тя му се нахвърли. Кел я дръпна назад.

— Стига — изсъска той в ухото ѝ. — Соласи — рече извинително на търговеца. — Тя е чужденка. Нецивилизована, но безвредна.

Лайла го изпепели с поглед.

— Анеш, мас варес — отвърна търговецът и се поклони още по-ниско. — Достатъчно вредна да краде… — със сведена глава, той не видя как Кел надзърта през рамо към стражата, която се насочваше към тях през пазара. Не видя как се скова младежът. Но Лайла забеляза.

— Ще купя каквото се е опитала да вземе — заяви Кел припряно и бръкна в джоба на палтото си, без да обръща внимание, че още го носи Лайла.

Търговецът се изправи и взе да клати глава.

— Ан. Ан. Не мога да вземам пари от вас!

Стражата се приближаваше, Кел очевидно не искаше да се задържа да ги изчака, извади монета от палтото и я постави със звън на тезгяха.

— За предизвиканите неприятности — каза и обърна Лайла настрани. — Вас ир.

Не изчака отговора на търговеца, а просто бутна момичето в тълпата, надалеч от сергията и стражата, която беше на крачка да стигне до нея.

— Нецивилизована? — възнегодува Лайла, а Кел я стисна за рамото и я поведе към изхода на пазара.

— Пет минути! — възмути се той, смъкна палтото от раменете ѝ, метна го на своите и вдигна яката. — Не можеш да си удържиш ръцете даже за пет минути! Кажи ми, че не си се помъчила вече да продадеш камъка.

Лайла изсумтя недоволно. Докато Кел я извеждаше от блъсканицата и встрани от реката, към по-тесните улички, не спря да се възмущава:

— Невероятно. „Толкова се радвам, че си добре, Лайла…“ — имитира го тя. — „Благодаря се на Бога, че използването на камъка не те е накъсало на хиляди крадливи парченца“…

Кел отпусна хватката си върху рамото ѝ:

— Не мога да повярвам, как така проработи.

— Не ми звучиш особено зарадван — сухо отбеляза Лайла.

Той спря и се обърна към нея.

— Не съм. — Синьото му око изглеждаше притеснено, черното — неразгадаемо. — Радвам се, защото не си пострадала, Лайла, но вратите между световете следва да си останат затворени за всички, освен антари, и фактът, че камъкът ти е позволил да преминеш само доказва колко е опасен. И всяка секунда, докато е тук, в моя свят, аз умирам от ужас.

Лайла несъзнателно сведе поглед. Рече:

— Ами добре тогава. Да се махаме оттук?

Тънка, но благодарна усмивчица плъзна по устните на Кел. Лайла извади камъка от джоба си и го вдигна, а Кел изшътка зашеметен и покри шепата ѝ със своята, за да го скрие. При докосването им в очите му проблесна искрица, но тя не смяташе, че допирът до нея го е разчувствал. Камъкът потрепери по-особено в ръката ѝ, сякаш бе усетил Кел и искаше да иде при него. Лайла се почувства леко обидена.

— Санкт! — изруга младежът срещу нея. — Ама защо просто не го вдигнеш за всеобщо обозрение, а?

— Нали си го искаше обратно — възмути се тя, стресната. — С теб не се излиза на глава.

— Просто го дръж в теб — изсъска Кел. — И, в името на краля, не го показвай на открито!

Лайла го пъхна обратно в сюртука си и пророни под нос няколко извънредно нелюбезни думички.

— И по въпроса за езика — допълни Кел, — тук не може да го говориш така свободно. Простолюдието не използва английски.

— Това го забелязах. Благодаря за предупреждението.

— Световете ни са различни, казах ти. Но си права, трябваше да те предупредя. Тук елитът и онези, които искат да се сближат с тях, използват английски. Щом го говориш, ще се отличаваш от другите.

Лайла присви очи.

— Какво да правя според теб? Да не говоря?

— Хрумна ми тази мисъл… — подхвърли Кел. Тя му се озъби. — Но понеже се съмнявам, че е по силите ти, ще те помоля просто да говориш по-тихо… — усмихна се и Лайла отвърна на усмивката му, потискайки желанието си да му счупи носа.

— А сега, след като уредихме въпроса… — той се извърна и пое нанякъде.

— Пилсе — изсумтя Лайла с надеждата това наистина да значи нещо отвратително. После тръгна по петите му.

II

Олдъс Флечър не беше почтен човек.

Държеше заложна къща в пряка до пристанището и всеки ден го навестяваха сума хора от корабите — понякога търсеха туй-онуй, друг път носеха разни работи, за да се отърват от тях. Флечър осигуряваше и двете. Не отказваше и на местните. Сред обитателите на тъмните кътчета на Червения Лондон беше публична тайна, че дюкянът на Флечър ще приюти всичко, на което не му е мястото у теб.

От време на време тук се залутваха и почтени хора, разбира се, в очакване да открият или пък да се отърват от лули и инструменти, гадателски дъски и рунни камъни, а също и свещи. Флечър нямаше против да обогати дюкяна си и с техните вещи — да има какво да покаже в случай, че кралската стража намине на проверка. Но истинската си търговия въртеше с рискови и редки стоки.

На стената до тезгяха висеше гладка каменна плоча, голяма колкото прозорец и черна като катран. По повърхността ѝ се местеше бял дим, блещукаше и се разнасяше подобно на тебешир, обявявайки пълния график на празненствата за рождения ден на принца. Ехо от усмихнатото лице на Рай изгря призрачно на новинарската дъска над обявата. Той засия и смигна и под гърлото му се изписа следното съобщение:

След няколко секунди съобщението и лицето на принца се разтвориха в нищото и за момент дъската почерня, сетне се съживи и започна да изрежда други съобщения.

— Ераси ес фераси? — изтътна Флечър с басовия си глас. Вземаш или оставяш?

Въпросът бе запратен срещу момче — на практика вече юноша, с четината на първата брадица, избила на ивици по лицето — което се взираше замислено в масичка с дрънкулки до вратата. „Вземаш“ ще рече — клиент, а „оставяш“ — продавач.

— Не съм за стока — промърмори момчето.

Флечър следеше пъргавите му ръце, но не се безпокоеше особено — магазинът беше омагьосан срещу кражби. Денят не беше натоварен и търговецът направо копнееше хлапето да се пробва. Щеше да му се отрази добре малко забавление.

— Просто зяпам — добави момчето.

Дюкянът на Флечър обикновено не привличаше зяпачи. Хората идваха тук с цел. И следваше да я оповестят. Каквото и да търсеше хлапето, явно не го искаше достатъчно много, за да си признае.

— Ти само ми кажи, ако не намериш каквото дириш.

Хлапето кимна, но продължаваше да поглежда тайничко към Флечър. Или по-скоро, към ръцете му, отпуснати на тезгяха. Въздухът отвън бе натежал за утро, тъй късно в сезона на жътвата (човек да си рече, че предвид клиентелата му, дюкянджията би работил в часовете на крадците, от здрач до зори, но той отдавна бе открил умението на най-добрите бандити да пробутват престъплението като сделка) и Флечър бе навил ръкави до лактите, разкривайки шарен набор белези и знаци по загорелите си от слънцето ръце. Кожата му представляваше карта на живота му. И то на бая тежък живот при това.

— Верно ли е, дето го разправят? — попита накрая хлапето.

— Кое? — вдигна дебела вежда Флечър.

— За тебе… — погледът на юношата се стрелна към белезите около китките на Флечър. Магически ограничители обхващаха и двете като пранги, врязваха се в плътта и оставяха и по-дълбоки белези отвътре. — Мож’ ли да ги разгледам?

— А, тези ли? — Флечър вдигна ръце.

Белезите му бяха оставени за наказание, каквото се налага само на нарушителите на златното правило на магията.

— „Не ползвай силата си да управляваш другиго“ — цитира той със студена и крива усмивка.

За такова престъпление тронът не проявяваше милост. Виновните биваха осъдени и жигосани с ограничители, предназначени да сложат турникет на силите им.

Но дамгите на Флечър бяха размагьосани. Символите от вътрешната страна на китките му изглеждаха размазани и неясни — все едно счупени халки на метална верига. Стигна до края на света, за да строши онези ми ти окови, замени кръв, душа и години от живота си, но ей го на̀. Отново свободен. В известен смисъл. Все още беше окован към дюкяна и поддържаше илюзията за безсилие, да не би стражата да научи за възстановяването му и да се върне да му отнеме нещо повече от магията. Помагаше, разбира се, пълненето на някоя и друга ръка от службите. Всички — дори богатите, гордите и аристократите — искаха разни неща, които не им се полагат. И тъкмо те бяха специалитет на Флечър.

Момчето все още се взираше в белезите му, ококорено и пребледняло.

— Так! — Флечър отново отпусна длани върху тезгяха. — Времето за зяпане свърши. Ще купуваш ли нещо, или не?

Хлапето побърза да се измъкне — с празни ръце — а дюкянджията въздъхна и извади лулата от задния си джоб. Щракна с пръсти и малко синьо пламъче затанцува в края на палеца му. Използва го да си запали листата, натъпкани в лулата. После извади още нещо от джоба на ризата си и го положи на дървения тезгях.

Беше фигурка за шах. По-точно малък бял топ. Знак за незаплатен дълг, който му тежеше на душата.

Навремето топът бе принадлежал на младото псе антари, Кел, но се беше озовал в магазина на Флечър преди няколко години като част от печалбата на игра на санкт.

Лесно беше да заобичаш санкта. Смес от стратегия, късмет и прилична доза измама, партията можеше да приключи за минути или пък да продължи с часове. А последната ръка за нощта се разиграваше тогава от почти два. Последни бяха останали двама играчи — Флечър и Кел — и с отминаването на нощта залогът не спираше да расте. Не играеха за монети, разбира се. Масата беше отрупана с амулети, дрънкулки и редки магии. Стъкленица с пясък на надеждата. Воден нож. Палто, което криеше безброй лица.

След всички изиграни карти на Флечър му оставаха само три — чифт крале и светец. Беше сигурен, че печели. И тогава Кел извади трите светеца. Възникна проблем, защото в цялата колода те са само три, а Флечър държеше единия. Но щом антари врътна китка, картата в ръката на дюкянджията заблещука и се промени от светец на слуга, най-ниската карта в колодата.

При вида ѝ Флечър почервеня. Кралското псенце бе сложило омагьосана карта в колодата и бе изиграло противника си по всички правила в учебника. И точно това беше най-хубавото и най-лошото на санкта. Нямаше забранени хватки. Нямаше нужда да печелиш честно. Трябваше само да победиш.

На Флечър не му оставаше избор, освен да положи съсипаната си ръка на масата, а около тях гръмнаха буйни коментари и приветствия. Кел само се усмихна, сви рамене и се изправи на крака. Дръпна си една дрънкулка от върха на купчината — фигурка за шах от друг Лондон — и я подхвърли на Флечър.

— Без лоши чувства — смигна му, заграби останалото и си тръгна.

Без лоши чувства.

Флечър стисна здраво малката каменна статуйка. Камбанката на входа на дюкяна звънна при появата на поредния клиент — висок, слаб мъж с посивяваща брада и алчна искрица в очите. Флечър прибра топа и събра сили да се усмихне мрачно.

— Ераси ес фераси?

Вземаш или оставяш?

III

Както си вървяха заедно Кел усещаше камъка в джоба на Лайла.

В онзи миг, когато сключи пръсти върху нейните и се отърка леко в талисмана, единственото му желание беше да ѝ го отнеме. Изгаряше го убеждението, че всичко ще се оправи, стига само да го стисне. Което беше абсурдна идея. Нищо нямаше да се оправи, докато съществуваше самият камък. Въпреки това копнежът беше мъчителен и Кел потрепери, опита се да не мисли за него, докато водеше Лайла през Червения Лондон към „Рубинени поля“, далеч от гълчавата.

Празненствата на Рай щяха да продължат цял ден и да привлекат по-голямата част от обитателите на града — цивилни и гвардейци — към бреговете на реката и червения дворец.

Вина гризеше Кел. Редно беше да участва в процесията, да се вози в откритата каляска с кралското семейство, да дразни брат си и да се шегува с него, задето така се опива от вниманието.

Рай положително щеше да се цупи със седмици заради отсъствието му. Изведнъж се сети, че няма да му се отвори възможност да се извини. Тази мисъл го поряза като нож, независимо колко пъти си беше повторил, че тъй и трябва да бъде сега, а когато му дойде времето, Лайла щеше да смогне да обясни. А Рай? Рай щеше да му прости.

Кел си държеше яката вдигната и главата — сведена, но въпреки това навсякъде по улиците долавяше насочени към него погледи. Все се озърташе през рамо, неспособен да се отърси от усещането, че го следят. Което и се случваше, разбира се. При криволиченията им из града Лайла го наблюдаваше с нарастващо притеснение.

Нещо очевидно я смущаваше, но тя държеше устата си затворена и в крайна сметка Кел започна да се пита дали се подчинява на заповедта му, или просто печели време. И точно когато появата на двойка кралски гвардейци с пъхнати безгрижно под мишница шлемове принуди Кел — а по необходимост и Лайла — припряно да се оттеглят под козирката на една врата, тя най-сетне наруши мълчанието. След отминаването на опасността двамата се върнаха на тротоара и тя попита:

— Кажи ми едно, Кел. Простолюдието се отнася с теб като с благородник, но се криеш от стражите като крадец. Какъв си?

— Нито едното, нито другото — отвърна той, а наум се примоли спътничката му да не рови повече по темата.

Лайла обаче не се отказа.

— Да не си някакъв благороден престъпник? — притисна го тя. — Робин Худ, герой за народа и бандит според короната?

— Не.

— Да не те търсят за нещо?

— Не съвсем.

— Според мен — отбеляза момичето, — човек или го търсят, или не. Защо ще се криеш от стражите, ако не си престъпник?

— Защото си помислих, че може да търсят и мен.

— А защо да го правят?

— Защото липсвам.

Кел чу как Лайла забавя крачка.

— И какво им пука? — попита тя и спря. — Кой си ти?

Той се обърна да я погледне.

— Казах ти…

— Не — отвърна тя, присвила очи. — Кой си ти тук? Какъв си за тях?

Кел се поколеба. Искаше му се само да пресекат града възможно по-бързо, да си вземе от стаята талисмана от Белия Лондон и да изнесе проклетия черен камък от този свят. Ала Лайла не даваше вид, че ще мръдне от мястото си, преди той да ѝ отговори, затова каза:

— Принадлежа към кралския род.

За броените часове, откакто познаваше Лайла, Кел научи, че тя не се изненадва лесно, но най-сетне тя посрещна това твърдение ококорена от недоверие.

— Ти си принц?

— Не — заяви твърдо той.

— Като онзи хубавец в каляската? Той брат ли ти е?

— Името му е Рай, и не, не съм като него — Кел се намръщи и се поправи. — Е… не точно.

— Значи ти си черноокият принц. Трябва да призная, не си бях и помисляла, че…

— Не съм принц, Лайла.

— Ами да, то си личи, какъвто си арогантен и…

— Не съм…

— Но какво прави член на кралското семейство…

Кел я блъсна в тухлената стена отсреща и отряза:

— Не съм член на кралството семейство. Принадлежа им.

Лайла сбръчка вежди.

— Какво искаш да кажеш?

— Тяхна собственост съм — обясни антари с гримаса. — Аз съм вещ. Дрънкулка. Нали разбираш, израснах в двореца, но той не ми е роден дом. Отгледаха ме аристократи, но те не са ми семейство, нямаме кръвна връзка. За тях съм ценен и затова ме държат, но не е същото като да принадлежиш към нещо.

Думите го изгаряха при произнасянето им. Знаеше колко нечестно постъпва спрямо краля и кралицата, защото те се грижеха за него с топлота, ако не и с любов, нито към Рай, който винаги го беше смятал за свой брат. Но казваше истината, нали? Колкото и да го болеше. Независимо от неговата привързаност — или от тяхната — оставаше си факт, че е оръжие, щит, полезен инструмент. Не беше принц. Не беше кралски син.

— Горкичкият ти — ухили се Лайла студено и го отблъсна. — Какво искаш? Жалост? Няма да я намериш у мен.

Кел стисна зъби.

— Нямах…

— Имаш къща, ако не дом — плю тя. — За теб се грижат хора, ако и да не е от обич. Дори да не разполагаш с всичко, което желаеш, нужното ти е поднесено на тепсия, обзалагам се, и на всичкото отгоре имаш нахалството да твърдиш, че това било напразно, понеже не е от любов…

— Аз…

— Любовта не ни предпазва от измръзване до смърт, Кел — продължи Лайла, — нито от гладна смърт, нито от намушкване заради монетите в джоба. С любов не можеш да си купиш нищо, затова се радвай на онова, което притежаваш и на хората около себе си, защото независимо за какво копнееш, нуждите ти са задоволени.

Докато свърши, тя се беше задъхала, очите ѝ блестяха, а бузите бяха порозовели.

И за първи път Кел видя истинската Лайла. Не онази, каквато би желала да бъде, а каквато наистина беше. Уплашено, макар и умно момиче, което с все сили се старае да се опази живо. Момиче, което най-вероятно бе умирало от студ и глад, и бе водило битки — и почти със сигурност бе убивало — за да поддържа подобие на живот, пазило го е като свещица при силен вятър.

— Кажи нещо де! — предизвика го тя.

Кел преглътна, сви юмруци покрай хълбоците си и я погледна сурово. Призна:

— Права си.

Разкритието го остави странно безтегловен и в същия миг пожела просто да си иде у дома (и да, имаше си дом — много по-добър от този, с който вероятно разполагаше Лайла). Мечтаеше да подложи лице под милувката на кралицата и рамо под десницата на краля. Да преметне ръка през плещите на Рай и да честити рождения му ден, а после да го слуша как бъбри и се смее.

Толкова силно го искаше, че чак се присви от болка.

Но не би могъл.

Направи грешка. Изложи всички от семейството си на опасност и се налагаше да поправи положението.

Понеже беше негов дълг да ги защитава.

И понеже ги обичаше.

Лайла продължаваше да се взира в него в очакване на подмолната уловка в думите му, но такава нямаше.

— Права си — повтори Кел. — Съжалявам. В сравнение с твоя живот моят сигурно изглежда безценна…

— Не смей да ме съжаляваш, хлапенце с магия! — изръмжа Лайла с нож в ръката. Изведнъж изплашеното улично мишле изчезна и главорезът се завърна.

Кел се усмихна сухо. Нямаше начин да спечели битките със спътничката си, но с облекчение я видя да се връща в заплашителната си форма. Отклони очи и вдигна поглед към небето — червенината на Айл се отразяваше в ниските облаци. Задаваше се буря. Рай щеше да се цупи и заради това, недоволен от всичко, засенчило великолепието на неговия ден.

— Хайде — подкани Кел, — почти стигнахме.

Лайла прибра ножа и го последва, този път с не толкова недружелюбен поглед.

— Там, накъдето сме се запътили… — намекна, — има ли си име?

— Ис Кир Айес — отвърна Кел. „Рубинените поля“. Още не бе споменавал на Лайла, че пътуването ѝ ще свърши тук. Налагаше се да стане така. Заради неговото спокойствие и заради нейната безопасност…

— Какво се надяваш да намериш там?

— Някой талисман. Предмет, който да ни позволи да преминем в Белия Лондон… — Прерови наум чекмеджетата и лавиците; в мислите му блещукаха всевъзможни дрънкулки от разнообразни градове. Продължи: — Странноприемницата държи жена на име Фауна. Двете сигурно много ще се харесате.

— И защо така мислиш?

— Понеже и двете сте…

Преди да каже „твърди като гвоздеи“ зави зад ъгъла и спря рязко, а думите изсъхнаха неизречени.

— Това ли са „Рубинените поля“? — попита Лайла зад рамото му.

— Това са. Или поне бяха.

Не беше останало нищо, освен пепел и дим.

Странноприемницата бе изгоряла до основи, заедно с всичко в нея.

IV

Пожарът не беше обикновен.

Обикновеният огън не поглъща метал с лекотата, с която изгаря дървото. А и обикновените пожари се разрастват. Този не се бе разпространил. Бе преминал по ръбовете на сградата и бе оставил почти съвършен отпечатък с формата на странноприемницата, а по околните улици имаше само няколко осаждени ивици.

Не, пожарището беше дело на заклинание.

И беше прясно. От руините още лъхаше топлина, когато Кел и Лайла ги обиколиха в търсене на нещо — каквото и да е — оцеляло. Не намериха нищо.

На Кел му призля.

Този вид огън гореше силно и бързо, а ръбовете подсказваха наличие на ограничителен кръг. Той не удържаше само пламъците вътре. Задържаше всичко. И всички. Колцина бяха останали в капан в кръчмата? Колко трупа имаше в развалините, обърнати на кости или направо на пепел?

Заедно с това Кел егоистично си помисли за стаята си.

Събираната с години колекция — музикални кутийки и медальони, инструменти и орнаменти, безценни, обикновени и странни, всички бяха изчезнали.

Предупреждението на Рай — откажи се от тази глупост, преди да те хванат — отекна в главата му и за момент Кел се зарадва, че са му отнели плячката, преди да го разкрият. После обаче случилото се блесна в съзнанието му с цялата си тежест. Който и да беше изпепелил кръчмата, не го беше ограбил — или поне не това е била целта на занятието. Бяха му взели плячката, за да му отрежат достъпа. Един антари не може да пътува без амулети. Враговете се опитваха да го приклещят в ъгъла, да са сигурни, че успее ли да избяга в Червения Лондон, няма да разполага с какво да продължи нататък.

Беше щателно планирана мярка и силно миришеше на ръката на Холанд. Същия човек, изтръгнал от шията на Кел монетите от Лондоните и захвърлил ги в тъмнината.

Лайла подритна стопените останки на някакъв чайник.

— А сега какво?

— Тук няма нищо — Кел остави шепа пепел да се стече между пръстите му. — Ще трябва да намерим амулет другаде…

Замислено отърси саждите от ръцете си. Не беше единственият в Червения Лондон с дрънкулки от отвъд, но списъкът беше къс, пък и той бе много по-склонен да се занимава с артефакти от забавния, безвреден Сив, отколкото от извратения и свиреп Бял. Самият крал имаше предаван през годините амулет. Фауна бе имала — дрънкулката се явяваше част от тяхната сделка (макар че Фауна, боеше се той, сега бе погребана някъде в руината).

Предмет имаше и Флечър.

Кел мислено направи гримаса.

— Познавам един тип.

Не беше и половината от истината, но несъмнено беше по-просто, отколкото да обяснява, че Флечър е дребен престъпник, изгубил цяло съкровище при игра на санкт преди време, когато антари беше няколко години по-млад и няколко степени по-арогантен, и младежът му подари дрънкулка от Белия Лондон или като предложение за мир (ако му се щеше да лъже сам себе си), или за да го уязви (ако му се щеше да бъде честен).

— Казва се Флечър. Има дюкян на пристанището. Амулетът е у него.

— Аха, добре, дано не са изгорили и неговия дюкян тогава.

— Не е зле да видя как опит… — репликата на Кел заседна в гърлото му. Някой идваше. Някой, вмирисан на засъхнала кръв и нажежен метал. Младият антари се хвърли към Лайла и тя измънка половинчато възражение, преди той да притисне длан към устата ѝ и да бръкне с другата ръка в джоба ѝ. Намери камъка, стисна го, силата бликна през тялото му и протече с кръвта му. Кел си пое дъх при разтърсилата го тръпка, но нямаше време нито да се възхищава на изживяването — едновременно прелестно и ужасяващо — нито миг за колебания. Ключът е в убеждението, беше казал Холанд, тъй че Кел не се мота и не се замисли. Нареди на талисмана:

— Скрий ни!

И камъкът се подчини. Завибрира пробуден, силата му протече през антари, и сетне — в паузата между два удара на сърцето — черен дим обви и Кел, и Лайла. Утаи се върху тях като сянка, като воал: когато той поднесе пръсти към него, се натъкна на преграда, по-плътна от въздух и по-тънка от плат. Кел погледна към девойката, съумя да я види и когато тя вдигна глава, очевидно също го виждаше, а и светът около тях си оставаше съвършено видим, макар и оцветен в тъмен нюанс от магията. Кел затаи дъх и се примоли камъкът да се е справил със задачата си. Нямаше избор. Нямаха време за бягство.

Точно тогава откъм една пресечка се зададе Холанд.

При вида му и двамата едновременно се напрегнаха. Времето, прекарано на земята в уличката, го беше поомърляло. Китките му под намачкания къс плащ изглеждаха зачервени и разранени. Сребърната му брошка бе потъмняла, яката — опръскана с кал, и изражението му бе тъй близо до гняв, както Кел никога не го беше виждал: малка бръчка между веждите, здраво стиснати зъби.

Кел усещаше как камъкът трепери в ръката му и се почуди дали Холанд се чувства привлечен от камъка или обратното, витари е привлечен от белия магьосник.

Другият антари държеше пред устните си нещо — приплеснат кристал с размера и формата на карта за игра — и говореше в него с равния си шепот.

— Ова су таро — изрече на родния си език. В града е.

Кел не чу отговора на човека отсреща, но след кратка пауза Холанд отвърна:

— Куса. Сигурен съм — и прибра кристала в джоба си. Антари облегна рамо на стената и огледа овъглените руини на странноприемницата. Постоя, потънал в размисъл.

Или в очакване.

От нетрепващия му поглед Лайла се разшава в обятията на Кел и той притисна още по-здраво ръка върху устата ѝ.

Холанд присви очи. Дали в размисъл? Може би срещу жертвите си? И заговори. На английски и с глас, твърде силен, за да изглежда просто мънкане под нос.

— Те пищяха, докато сградата гореше. Накрая пищяха до един. Включително и старицата.

Кел стисна зъби.

— Тук си, Кел, знам — продължи Холанд. — Дори изгорелите руини не са в състояние да прикрият мириса ти; дори магията на камъка е негодна да го скрие. Не и от мен. Той ме зове точно както и теб. Ще те намеря навсякъде, затова прекрати тази глупост и се изправи срещу мен.

Кел и Лайла стояха смразени срещу него, разделяха ги само няколко къси крачки.

— Не съм в настроение за игрички — предупреди Холанд, а раздразнение нарушаваше обичайното му спокойствие.

Жертвите му не помръднаха. Той въздъхна и извади от джоба си сребърен часовник. Кел го позна — същия, който Лайла бе оставила за Барън. Усети я как се вцепенява в ръцете му, когато Холанд подхвърли часовника към тях, той отскочи по осаждената улица, пързулна се и спря на ръба на изпепелените останки от странноприемницата. От мястото си Кел виждаше, че е оцапан с кръв.

— Той умря заради теб — обърна се Холанд към Лайла. — Защото ти избяга. Показа се страхливка. Такава ли си още?

Лайла взе да се бори, за да се отскубне от хватката на Кел, но той я задържа на място с цялата си сила, прикова я към гърдите си. Сълзите ѝ се стичаха по дланта му, лепната върху устата ѝ, но антари не я пусна.

— Не — изсъска едва чуто в ухото ѝ. — Не тук. Не по този начин.

Холанд въздъхна:

— Чака те смъртта на страхливците, Делайла Бард… — той извади закривено острие изпод плаща си. — Когато всичко това приключи, и двамата ще копнеете да се бяхте показали.

Вдигна празната си ръка, вятърът улови пепелта от изгорялата странноприемница и я завъртя във въздуха над него. Кел се вгледа в облака над главите им и изрече наум молитва.

— Последен шанс — предупреди Холанд.

Отвърна му само тишина. Той отпусна ръка и пепелта полетя. Тогава Кел видя какво ще се случи. Щеше да се зарее, да се полепи по воала им, да ги разкрие и Холанд да ги връхлети начаса. Младежът трескаво търсеше изход, стискаше още по-силно камъка и тъкмо се канеше да почерпи отново от силата му, когато пепелта стигна до воала им… и премина през него.

Спусна се право към невъзможната тъкан и сетне през тях, все едно изобщо ги нямаше. Все едно не бяха истински. Бръчката между двуцветните очи на Холанд се вдълба, когато и последните прашинки пепел се утаиха обратно върху руините и Кел почерпи (поне малка) утеха от разочарованието на белия антари. Беше в състояние да долови присъствието им, ала не можеше да ги види.

Най-сетне вятърът утихна и пепелта се слегна, а Кел и Лайла останаха прикрити от силата на камъка. Увереността на Холанд трепна. Той прибра закривеното острие и отстъпи крачка назад, обърна се и се отдалечи, а плащът се вееше зад него.

Щом изчезна, Кел отпусна хватката си върху Лайла и тя се отскубна от него и заклинанието и хукна към сребърния часовник на улицата.

— Лайла — извика я Кел.

Тя сякаш изобщо не го чу и той не разбра дали защото е напуснала защитния им покров, или понеже светът ѝ се бе стеснил до размера и формата на малък окървавен часовник. Проследи я как пада на коляно и взема часовника с треперещи пръсти.

Кел отиде до Лайла и положи ръка на рамото ѝ — или поне опита, но дланта му мина право през нея. Значи беше прав. Воалът не ги правеше просто невидими. Правеше ги безтелесни.

— Разкрий ме — нареди на камъка.

Енергията протече през него и миг по-късно воалът се разтвори. Докато коленичеше до Лайла, за миг Кел се възхити колко лесно му се получи — магията му се бе отдала без усилие, но той за първи път я бе развалил доброволно, сам. Не можеха да си позволят да останат тук, така разкрити, Кел хвана момичето за ръка и безмълвно призова магията да ги скрие отново. Тя се подчини, а сенчестият воал се спусна и върху двамата.

Лайла трепереше в хватката му и Кел ужасно искаше да ѝ каже, че всичко е наред, а Холанд и да е взел часовника, е подарил на Барън живота, но не искаше да я лъже. Какъвто и да беше белият магьосник и независимо колко добре се прикриваше, той не страдаше от сантименталност. Ако изобщо някога бе проявявал състрадание или поне милост, то Атос отдавна ги бе източил с кръвта му, беше ги изрязал с все душата му.

Не. Холанд беше безмилостен.

И Барън лежеше мъртъв.

— Лайла — каза Кел нежно. — Моите съболезнования.

Тя се вкопчи в часовника и се изправи на крака. Кел се надигна заедно с нея и макар че девойката не смееше да го погледне в очите, той ясно виждаше гнева и болката, отпечатани в бръчките на лицето ѝ.

— Когато това свърши — заяви тя и пъхна часовника в тайния си джоб, — искам аз да му прережа гърлото… — Въздъхна тихичко и пресекливо. И смени темата: — Така, къде е този твой Флечър?