Четирите цвята на магията

I

За втори път в една нощ Кел се събуди в леглото на Лайла.

Този път поне, както откри, въжета липсваха. Ръцете му бяха прибрани до хълбоците, ограничени само от грубото одеяло, с което беше завит. Отне му известно време да си спомни, че се намира в стаята на Лайла и това е нейното легло; да сглоби спомена за Холанд и уличката, за кръвоизлива, а после — за хватката на девойката и гласа ѝ, стабилен като дъжда. Впрочем, вече беше спрял и в небесата се прокрадваше слабата утринна светлина. За момент на Кел му се прииска единствено да си иде у дома. Не в мизерната стая в „Рубинени поля“, а в двореца. Затвори очи и почти чу Рай да блъска по вратата и да му вика да се обличат, понеже каляските ги чакат и народът — също.

— Приготвяй се или оставаш тук — щеше да каже Рай, нахлувайки в стаята.

— Ами остави ме де — щеше да простене Кел.

— Няма начин — щеше да отговори брат му и да се ухили с най-добрата си усмивка на принц. — Не и днес.

Отвън издрънча каруца и Кел примигна, а Рай се стопи в небитието.

Дали у дома вече се притесняваха за него? Дали кралското семейство имаше и най-малка представа какво се случва? И откъде да узнаят? Дори Кел не знаеше. Наясно беше само, че притежава камъка и трябва да се отърве от него.

Опита се да седне, но тялото му се възпротиви; наложи се да стисне зъби, за да не изстене. Кожата му, мускулите, самите му кости… Всичко го болеше равномерно и страховито, все едно целият представляваше една голяма синина. Дори ударите на сърцето в гърдите му и пулсът на кръвта във вените бяха мъчителни и болезнени. Чувстваше се като умрял. Не се бе приближавал по-близо до смъртта, пък и дори така беше по-близо, отколкото му се искаше. В един момент болката — или поне неочакваната ѝ поява — отслабна, той се застави да седне, като за целта се хвана за дъската на леглото.

Помъчи се да фокусира зрението си и, успявайки, откри, че се взира право в очите на Лайла. Тя седеше в същото кресло до леглото, с пистолет в скута.

— Защо го стори? — попита тя. Въпросът бе назрял на езика ѝ, сякаш само това чакаше.

Кел присви очи.

— Кое?

— Върна се — съобщи тя тихичко. — Защо се върна?

Две думи останаха да висят във въздуха, неизречени, но разбрани. За мен.

Кел се помъчи да си събере ума, но мислите му бяха сковани и натъртени като него.

— Не знам.

Лайла не му се стори впечатлена от отговора — просто въздъхна и прибра оръжието си в кобура на кръста.

— Как се чувстваш?

Като труп, помисли си Кел. Но после се огледа и осъзна че, при все болките в тялото, раните в ръката му, получена от гвоздея, и онази на стомаха от крадения меч на главореза, бяха почти заздравели.

— Колко съм спал?

— Няколко часа — отвърна Лайла.

Кел колебливо потърка с пръсти ребрата си. Странна работа. Толкова дълбоки порязвания отнемаха дни за възстановяване, не часове. Освен ако…

— Използвах това — момичето му подхвърли кръгла кутийка. Кел я хвана във въздуха, макар и да се намръщи от болка. Липсваше надпис, но я позна веднага. Малката тенекиена съдинка съдържаше лечебна маз. И не просто обикновена маз, а негово производство, с кралската емблема на потира и изгряващото слънце на капака. Беше я изгубил преди седмици.

— Откъде я взе?

— Беше в един от джобовете на палтото ти — обясни Лайла и се протегна. — Между другото, знаеше ли, че това твое палто е повече от една дреха? Почти съм сигурна, че прерових поне пет-шест, докато намеря мазилото.

Кел я зяпаше с отворена уста.

— Какво? — учуди се тя.

— Откъде знаеше за какво служи?

Лайла сви рамене.

— Не знаех.

— Ами ако беше отровно? — сопна ѝ се той.

— С теб не може да се излезе на глава — сопна му се и тя. — Добре ми миришеше. Стори ми се подходящо…

Кел простена.

— И, естествено, първо го пробвах на себе си.

— Какво си направила?

Лайла скръсти ръце:

— Няма да се повтарям, ако ще ми се кокориш и цупиш.

Кел поклати глава и изруга под нос, а тя кимна към купчинка дрехи в долния край на леглото.

— Барън ги донесе за теб.

Кел се намръщи (вси светии, дори челото го заболя при тази гримаса). Той и Барън имаха делово споразумение. То обаче определено не включваше убежище и вещи от първа необходимост. Щеше да му е длъжник за причинените неприятности, а те не бяха малко. И двамата си го знаеха.

Кел усещаше, че докато се пресяга към чистата туника и внимателно я намъква през глава, Лайла не отлепя очи от него.

— Какво има?

— Каза, че никой не те преследва.

— Казах, че никой не може да ме последва — поправи я Кел. — Понеже наистина не могат, с изключение на Холанд… — Погледна ръцете си и се намръщи. — Но не мислех, че…

— Един човек и никой не е едно и също, Кел — обърна му внимание Лайла. Изпусна дъх и прокара пръсти през подстриганата си на черта тъмна коса. — Но, да речем, не си бил съвсем на себе си… — Кел я погледна изненадано. Нима тя наистина му търсеше оправдание? — А и аз те праснах с книга.

— Какво?

— Нищо — махна с ръка Лайла. — Та този Холанд. Той като теб ли е?

Кел преглътна и си спомни думите на белия антари в уличката: Може двамата с теб да притежаваме една и съща способност, но това не ни прави равни… — и злокобното, почти презрително изражение, пролазило по лицето му, докато го изричаше. Сети се за символа, отпечатан в кожата на другия антари, за мрежата белези по ръцете му и за самодоволната усмивка на Белия крал, когато Холанд заби ножа в кожата си. Не, белият пътешественик въобще не беше като червения и Кел нямаше нищо общо с него.

— Той също може да пътува между световете — обясни младежът. — В определен смисъл си приличаме.

— А окото? — поинтересува се Лайла.

— Знакът на нашата магия — поясни Кел. — Антари. Така се наричаме. Кръвни магьосници.

Момичето подъвка устната си.

— Има ли друг, за когото не си ми споменал?

На Кел му се стори, че забелязва следа от… страх?… да пробягва по лицето ѝ и да изчезва почти незабавно зад упорито стиснатите ѝ зъби.

Той поклати бавно глава.

— Не. Само ние двамата сме.

Очакваше Лайла да се отпусне, но изражението ѝ само помрачня още повече.

— Затова ли той не те уби?

— Какво имаш предвид?

Тя се намести по-напред в стола.

— Е, ако искаше да те убие, щеше да го направи. Защо да те изкървява до капка? Заради забавлението ли? Не ми изглеждаше да се забавлява.

Права беше. Нищо не пречеше на Холанд да му пререже гърлото. Но не го стори.

Всъщност е доста трудно да убиеш антари, отекнаха думите на Белия в главата на Кел. Но не мога…

Какво не можеше той, зачуди се младежът. Колкото и трудно беше да прекъснеш живота на антари, не беше невъзможно. Дали Холанд се бореше със заповедите си, или ги изпълняваше?

— Кел? — сръчка го Лайла.

— Холанд никога не се забавлява — промърмори той под нос и сетне вдигна стреснато очи. — Къде е сега камъкът?

Лайла го претегли с продължителен поглед и отвърна:

— У мен е.

— В такъв случай ми го върни — настоя Кел и сам се изненада на припряността си. Каза си, че ще е най-безопасно да държи черния амулет у себе си, но всъщност просто искаше да го подържи, не можеше да се отърси от усещането, че тогава болката в мускулите му ще утихне и слабата му кръв ще се засили.

Лайла подбели очи.

— Не пак същото.

— Лайла, чуй ме. Нямаш представа какво…

— Всъщност — прекъсна го тя, изправяйки се на крака, — започвам да придобивам съвсем ясна представа за способностите му. Ако си го искаш обратно, разкажи ми останалото.

— Няма да разбереш — подхвърли Кел неволно.

— Пробвай — предизвика го тя.

Кел присви очи срещу нея. Какво странно момиче! Лайла Бард определено притежаваше способност да се справя със загадките: все още беше жива. Това говореше много. И се беше върнала да му помогне. Не знаеше защо — главорезите и крадците обикновено не се славеха с моралния си компас — но знаеше, че без нея щеше да е в далеч по-лошо състояние.

— Много добре — съгласи се Кел и спусна крака от леглото, — камъкът е от място, известно като Черен Лондон.

— Спомена за други Лондони — отбеляза Лайла, сякаш концепцията беше интересна, но напълно възможна. Не се обезпокояваше лесно. — Колко точно на брой са?

Кел прокара пръсти през рижавата си коса. От дъжда и съня стърчеше в сто посоки.

— Съществуват четири свята — отвърна той. — Представи си ги като различни къщи, построени върху една основа. Нямат почти нищо общо, като изключим географските особености и факта, че във всеки има по една версия на този град, яхнала реката в същата островна страна, и във всеки един свят този град се нарича Лондон.

— Сигурно е объркващо.

— Всъщност не е, когато живееш само в един от тях и не е нужно да мислиш за останалите. Но когато човек се мести помежду им… Аз използвам цветова схема, за да не ги бъркам. Сивият Лондон — това е твоят. Червеният Лондон е моят. Белият Лондон е на Холанд. И Черният Лондон е ничий.

— А защо е така?

— Понеже падна — Кел и разтри врата си отзад, охлузен от скъсаните върви на медальоните. — Изгубихме го заради мрака. Първото, което непременно трябва да научиш за магията, Лайла, е, че тя не е неодушевена. Жива е. Вярно, по начин много по-различен от нашия с теб, но въпреки това си е съвсем жива.

— Затова ли се ядоса? — попита Лайла. — Когато се опитах да се отърва от нея?

Кел се намръщи. Никога не беше виждал чак толкова жива магия.

— Преди почти три века — той започна да пресмята наум годините (струваше му се дори по-далечно събитие, резултат от постоянното упоменаване просто като „едно време“), — четирите свята се били преплели; магията и онези, които са я използвали, са можели да пътуват през тях с относителна лекота, благодарение на множество извори.

— Извори ли?

— Водни басейни с невероятна естествена мощ — поясни Кел. — Някои били малки, потайни — поточе в Далечния Изток, рекичка на континента — а други големи като вашата Темза.

— Темза ли? — изпръхтя презрително Лайла. — Темза е извор на магия?

— Навярно най-големият в света — потвърди Кел. — Не че тук сте способни да я усетите, но ако можеше да я видиш каквато е в моя Лондон… — замълча за момент. — Както казах, вратите между световете били отворени и четирите града Лондон се смесвали. Независимо от постоянното движение обаче не били напълно равни по сила. Ако истинската магия е огън, то Черният Лондон се намирал най-близо до огнището… — По тази логика Белият Лондон следваше да е втори по сила и Кел знаеше, че несъмнено е било така, макар днес да се затрудняваше да си го представи. — Смятало се е, че силата тече не само в кръвта, но и пулсира във всичко като втора душа. И в определен момент станала твърде могъща и превзела домакина си. Светът се намира в равновесие — човешкото от едната страна и магията от другата. Двете съществуват във всяка жива твар и в един съвършен свят запазват хармонията си: едната част не надвишава другата по сила. Ала повечето светове не са съвършени. В Сивия Лондон — твоя, човечеството е станало силно, а магията — слаба. Но в Черния Лондон било обратното. Хората не само държали магия в телата си, но и я допуснали в умовете си и тя ги превзела, изгаряйки живота им, за да захранва могъществото си. Те се превърнали в съдове, проводници на волята ѝ и чрез тях тя изкривявала реалността спрямо желанията си, замъглявала границите, разбивала ги, творяла и разрушавала, и покварила всичко.

Лайла не казваше и дума, само слушаше и обикаляше из стаята.

— Разпространила се като чума — продължи Кел, — и другите три свята се оттеглили в черупките си и заключили вратите си, за да предотвратят разпространението на болестта… — Не спомена, че решението било взето от Червения Лондон, който се запечатал и с това принудил другите градове да го последват, а Белият Лондон останал прикован между техните затворени врати и врящата магия на Черния Лондон. Не спомена и че така заклещеният свят бил принуден да отблъсне мрака самичък. — След като всички извори били овладени и вратите — затворени, другите три града се оказали изолирани и започнали да се разделят, всеки тръгнал по своя път. Можем само да гадаем какво е станало с Черния Лондон и отпадъците от онзи свят. Магията изисква жив домакин — годна е да процъфтява само където има живот — затова повечето хора приемат, че чумата е изгорила домакините си и в крайна сметка горивото ѝ е свършило, останали са само овъглени късове. Никой не знае със сигурност. С времето Черният Лондон се е превърнал в страховита легенда. В приказка. Разказвана е толкова много пъти, че мнозина дори не я смятат за истина.

— Но камъкът… — понечи да каже Лайла, без да спира да обикаля из стаята.

— Камъкът не би трябвало да съществува — прекъсна я Кел. — След запечатването на вратите, всички реликви от Черния Лондон били проследени и разрушени като предпазна мярка. До последната, до една.

— Очевидно не е до една — отбеляза Лайла.

Кел поклати глава:

— Предполага се, че Белият Лондон е изпълнил задачата с усърдие, дори по-голямо от нашето. Трябва да разбереш, колко са се бояли да не би вратите да не удържат и магията да пробие и да ги погълне. В пречистването си не са се ограничили с артефактите и предметите. Прерязвали са гърлото на всеки, само заподозрян да притежава — или да е влизал във връзка с — изкривената магия от Черния Лондон… — Кел посочи с пръст черното си око. — Мнозина са смятали и белега на антари за такава поквара и са измъквали магьосниците от домовете им посред нощ. Цяло поколение било избито, преди хората да осъзнаят, че без врати подобни магьосници са единственият им начин да стигнат отвъд… — Кел отпусна ръка. — Но не, очевидно реликвите не са били унищожени до последната… — Запита се как ли е бил натрошен камъкът — дали опитът е бил безуспешен и са го заровили, а в последствие някой го е изкопал. — Камъкът не би трябвало да съществува и не може да му се позволи да съществува. Той е…

Лайла спря да крачи.

— Зъл?

Кел поклати глава.

— Не. Той е витари. В определен смисъл, предполагам, е чист. Но е чист потенциал, чиста сила, чиста магия.

— И без човешката част — допълни Лайла, — без хармония.

Младежът кимна.

— Чистотата без равновесие е развала по свой собствен начин. Щетите, които този талисман може да нанесе в погрешните ръце… — Всъщност си мислеше „в чиито и да е ръце“. — Магията на камъка е магия от рухнал град. Не може да остане тук.

— Е, и какво възнамеряваш да сториш? — Поинтересува се Лайла.

Кел затвори очи. Не знаеше кой се е натъкнал на камъка или как, но разбираше страха, който е пробудил. Призля му от спомена за него в ръцете на Холанд и от мисълта да попадне в ръцете на Атос или Астрид. Дори той бленуваше за талисмана, жадуваше за него и това го плашеше повече от всичко друго. Черният Лондон бе паднал заради подобна магия. Какви ли ужасии щеше да донесе тя на останалите Лондони? На гладуващия Бял, на цветущия Червен, на беззащитния Сив?

Не, камъкът трябваше да бъде унищожен.

Но как? Не беше като другите реликви. Не и предмет, който да хвърлиш в огън или да счупиш с брадва. Изглежда вече бяха опитвали да го разбият, но отчупеното крайче не намаляваше въздействието и следователно дори да успееше да го разчупи, най-вероятно просто щеше да произведе повече парченца и да превърне всяко от тях в отделно оръжие. Само силна магия би следвало да съумее да размагьоса подобен предмет — но понеже талисманът сам по себе си беше магия, антари се усъмни в способностите на насрещно заклинание да го унищожи.

Главоболие връхлетя Кел при прозрението, че камъкът не е възможно да бъде премахнат — налагаше се да търси друг начин да се отърве от него. Да го изпрати надалеч, където не би причинил щети. И само на едно място щеше да е безопасен, негоден да навреди някому…

Кел знаеше какво е нужно да направи. Бе го разбрал още в мига, когато камъкът попадна в ръцете му. Каза:

— Принадлежи на Черния Лондон. Трябва да го върна там.

Лайла наклони глава:

— Но как? Нямаш представа какво е останало от града, а дори и да имаше, нали каза, че светът е запечатан?

— Не съм наясно какво е останало, но магията на антари поначало е предназначена да отваря врати между световете. И пак нея са използвали, за да ги запечатат. Затова изглежда логично тъкмо тя да е в състояние да отвори дверите отново. Или поне да създаде пукнатина.

— Тогава защо не си го направил? — предизвика го Лайла с плам. — Защо никой не е опитал? Добре, рядка порода сте, но не ми казвай, че през вековете, откакто сте се заключили отвън, никой антари не е бил достатъчно любопитен, за да пробва да се вмъкне обратно.

Кел изучи инатливата ѝ усмивка и благодари от името на човечеството, задето ѝ липсва магия да опита. Що се отнася до него — проявяваше любопитство разбира се. Докато растеше, така и не повярва, че Черният Лондон е истински или че изобщо го е имало — вратите стояха запечатани от твърде много време. Кое дете не копнее да разбере дали приказките му за лека нощ са измислица или истина? Но дори и да искаше да строши печата — а той не го желаеше, във всеки случай не достатъчно, та да рискува мрака от другата страна — не бе разполагал с начин.

— Сигурно е имало достатъчно любопитни — отвърна на Лайла. — Но за да отвори врата, антари се нуждае от две неща — първото е кръв, второто — амулет от мястото, където иска да иде. А както ти обясних, те всички са били унищожени.

Лайла се ококори:

— Но камъкът е амулет!

— Амулет е — съгласи се Кел.

Девойката посочи към стената, откъдето той бе влязъл първоначално.

— Значи отваряш врата към Черния Лондон и после какво — хвърляш камъка вътре? Какво, да му се не види, чакаш?

Кел поклати глава:

— Не мога да отворя врата оттук дотам.

Лайла изпъшка разстроено:

— Нали току-що каза…

— Другите Лондони стоят помежду ни — обясни той. На шкафчето до леглото имаше малка книга. Той прокара пръст по страниците. — Световете са като листове хартия, натрупани едно върху друго… — Винаги така си ги представяше. — Трябва да се движиш поред… — прищипа няколко листа между пръстите си. Преди да пусне първия обясни: — Сивият Лондон… — преди втория — Червеният Лондон… и после Белият… — третият лист изпърха на свой ред. — И Черният… — Кел пусна останалите листове и затвори книгата.

— Значи се налага да минеш през тях — прецени Лайла.

В нейната уста звучеше толкова просто. Но нямаше да бъде. Без съмнение в Червения Лондон го издирваха и кралското семейство, и само едни светии знаеха кой още (дали Холанд бе омагьосал и други жертви? Те също ли го търсеха?), а без медальоните, на Кел щеше да му се наложи да издирва нови дрънкулки, които да го прехвърлят в Белия Лондон. А стигнеше ли чак дотам — ако успееше да стигне — и ако приемем, че близнаците Дейн не му се нахвърлят начаса, а също и да речем, че ще съумее да преодолее печата и да отвори врата към Черния Лондон, камъкът не можеше просто да бъде хвърлен оттатък. Вратите не работеха по този начин. Налагаше се Кел да премине с него. Опита се да не мисли за това.

— Тъй значи — очите на Лайла блестяха. — Кога тръгваме?

Кел вдигна поглед.

— Няма „ние“.

Тя стоеше облегната на стената точно до мястото, където я беше приковал за дървенията — дъската беше нацепена и съсипана, понеже се бе наложило да си прореже път — сякаш му напомняше и за неговите действия, и за нейните.

— Искам да дойда — настоя тя. — Няма да ти кажа къде е камъкът. Не и докато не се съгласиш.

Кел сви юмруци.

— Оковите, които призова за Холанд, няма да удържат. Магията на антари е достатъчно силна да ги разтвори, щом се събуди. Няма да му отнеме много време да го осъзнае, да се освободи, и отново да тръгне да ни търси. Следователно не разполагам с време за игрички.

— Не е игра — възрази Лайла простичко.

— Тогава какво е?

— Възможност… — тя се оттласна от стената. — Изход… — спокойствието ѝ се разклати като завеса и за момент Кел съзря какво има отдолу: копнеж, страх, отчаяние.

— Искаш да се махнеш оттук — констатира той, — но нямаш представа в какво се забъркваш.

— Не ми пука — изсумтя тя. — Искам да дойда.

— Не можеш — Кел се изправи на крака. За момент го разлюля лек световъртеж и той се подпря на леглото в очакване да премине.

Лайла се засмя подигравателно:

— Не си във форма да тръгнеш сам.

— Не би могла да дойдеш, Лайла — натърти той. — Само антари могат да се движат между световете.

— Този мой камък…

— Не е твой.

— В момента е. И ти каза, че е чиста магия. Създава магия. Ще ми позволи да премина!

Девойката го заяви така, сякаш изгаряше от увереност.

— Ами ако не го направи? — поинтересува се Кел. — Ами ако не е всемогъщ? Ако е само дрънкулка за призоваване на дребни заклинания?

Лайла явно не му повярва. Впрочем, той не беше сигурен дали и сам си вярва. Беше държал камъка в ръка. Бе усетил силата в него и му се стори безгранична. Но му се щеше Лайла да не го изпробва. Заключи:

— Няма откъде да знаеш.

— Този риск ще си го поема аз, а не ти.

Кел я измери с поглед, преди да попита:

— Защо?

Девойката сви рамене:

— Търсен престъпник съм.

— Престъпница, понеже не си мъж.

Лайла му се усмихна високомерно:

— Властите все още не го знаят. Вероятно затова и продължават да ме издирват, а не са ме окачили вече на бесилото.

Кел отказа да смени темата.

— Защо всъщност искаш да го направиш?

— Понеже съм глупачка.

— Лайла…

— Понеже не мога да остана тук — сопна му се тя и усмивката ѝ угасна. — Понеже искам да видя свят, пък дори и да не е моят. И понеже ще ти спася живота.

Лудост, помисли си Кел. Пълна лудост! Тя нямаше да премине през вратата. И дори камъкът да подейства, дори ако някак си се получеше, тогава какво? Прехвърлянето представляваше предателство и той беше сигурен, че това се отнася и за хора, особено за престъпници. Да прекара контрабанда музикална кутийка беше едно, но да прехвърли крадец беше съвсем друго. Ами реликва от Черния Лондон? — скастри го гласче в главата му. Той разтри очи. Лайла го приковаваше с поглед. Като изключим предателството, оставаше си фактът, че тя е от сивия свят — нямаше място в неговия Лондон. Беше прекалено опасно. Лудост — и той щеше да е луд да я остави да опита… но Лайла имаше право за едно. Кел не се чувстваше достатъчно силен да предприеме пътешествието сам. И по-лошо, не му се искаше. Страхуваше се — повече, отколкото беше склонен да признае — относно предстоящата си задача и съдбата, която го очакваше в края ѝ. Пък и някой трябваше да сподели с Червения трон — да съобщи на майка му и баща му, а и на Рай — какво е станало. Не можеше да отнесе тази опасност на прага им, но би могъл да прати Лайла да им разкаже за нея.

— Не знаеш нищо за тези светове — опита Кел, но съпротивата се оттичаше от гласа му.

— Знам, разбира се — възрази Лайла весело. — Имаме Скучен Лондон, Лондон на Кел, Зловещ Лондон и Мъртъв Лондон… — изброи тя, като ги отмяташе на пръсти. — Виждаш ли? Бързо се уча.

Освен това си и човек, помисли си Кел. Странен, инатлив, човек-главорез, но все пак простосмъртен. В небесата започваше да се прокрадва светлина — бледа и разводнена от дъжда. Кел не можеше да си позволи да стои тук и да изчаква тя да се откаже. Нареди:

— Дай ми камъка и ще ти позволя да дойдеш.

Лайла заглуши пристъп на смях:

— Смятам да се държа за него, докато не преминем.

— А ако не оцелееш? — полюбопитства Кел.

— Тогава ще ограбиш трупа ми — отвърна тя сухо. — Съмнявам се, че ще ми пука.

Антари я зяпна, останал без думи. Дали храбростта ѝ беше маска, или тя наистина имаше толкова малко за губене? Но Лайла притежаваше живота си, а животът винаги може да бъде изгубен. Как е възможно да не се бои от нищо, дори от смъртта?

А ти боиш ли се от смъртта? Беше го попитал Холанд в уличката. Да, Кел се боеше. Винаги се бе страхувал, още откакто се помнеше. Страхуваше се да не живее, да престане да съществува. Светът на Лайла може и да вярваше в Рая и Ада, но в неговия свят вярваха в прахта. Още поначало бе научен, че магията си прибира вересиите и земята — пръстта, и двата елемента се разделят, когато тялото умре, а човекът, в когото са се съчетали, просто остава изгубен, изчезва. Нищо не беше вечно. Не оставаше нищо.

Докато растеше, сънуваше кошмари как внезапно се разпада — както си тича през двора или стои на стълбите на двореца — и изведнъж се превръща на въздух и пепел. Пробуждаше се потънал в пот и задъхан, а Рай го разтърсваше за рамото.

— Не се ли боиш да умреш? — попита Кел сега.

Лайла го погледна, сякаш ѝ задаваше странен въпрос. Поклати глава. Отвърна простичко:

— Смъртта навестява всички. Не се страхувам да умра. Но се боя да умра тук… — махна с ръка да обхване стаята, пивницата, града. — Предпочитам да загина по време на приключение, вместо да живуркам в застой.

Известно време Кел обмисля думите ѝ. После каза:

— Много добре.

Лайла недоверчиво сбърчи вежди.

— Какво значи това „много добре“?

— Можеш да дойдеш с мен — поясни Кел.

Тя се ухили широко. Усмивката озари лицето ѝ по съвсем нов начин и я подмлади. Стрелна прозореца с поглед и заяви:

— Слънцето почти изгря. И Холанд вероятно вече ни търси. Достатъчно ли си добре да пътуваш?

Всъщност е доста трудно да убиеш антари.

Кел кимна, докато Лайла премяташе плащ през раменете си и прибираше оръжията — всичко правеше с отсечени, ефикасни движения, сякаш се боеше, че ако се забави прекалено, той ще си оттегли предложението. Кел само стоеше и се дивеше.

— Не искаш ли да кажеш довиждане? — попита и посочи пода и някъде по-надолу. — Барън.

Лайла се поколеба, загледана в ботушите си и света под тях.

— Не — отвърна тихо с глас, неуверен за първи път, откакто се бяха срещнали.

Кел не знаеше как са се преплели пътищата на Барън и Лайла, но не повдигна повече въпроса. Не я винеше. В крайна сметка, нали нямаше планове да се отбива до двореца и да види брат си за последен път. Прецени го като твърде опасно, пък и Рай нямаше да го пусне да си тръгне, но всъщност истината беше, че той самият не бе в състояние да се застави да се сбогува.

Палтото на Кел висеше на стола. Отиде до него и го обърна наопаки отляво надясно, като смени износеното черно с рубиненочервено.

В очите на Лайла любопитството припламна като фитил във фенер, но тя не му позволи да се разгори, а и младежът предположи, че е видяла лично как става номерът, когато е тръгнала да рови из джобовете му снощи.

— Колко палта според теб има вътре в това? — попита тя делово, сякаш се интересуваше от времето, а не от сложно заклинание.

— Не съм съвсем сигурен — призна Кел, докато ровеше в обточения със златно джоб и въздъхна наум с облекчение, понеже напипа в него дребна монета. — От време на време си мисля, че съм ги виждал всичките, а после се натъквам на някое ново. А понякога старите се губят. Преди няколко години попаднах на едно късо палтенце — грозно зелено, със закърпени лакти. Но оттогава не съм го виждал… — извади от палтото лина от Червения Лондон и го целуна. Монетите представляваха идеалните ключове за врати. На теория всичко от един свят би свършило работа — повечето вещи, носени от Кел, идваха от Червения Лондон — но монетите бяха прости, твърди, конкретни и гарантирано работеха. Той не можеше да си позволи да оплеска нещата, не и когато втори живот му висеше в ръцете (а той висеше, независимо от твърденията на Лайла).

Докато търсеше парата, тя си изпразни джобовете — събра се доста шарена „компания“ от шилинги, пенита и фартинги, които струпа върху скрина до леглото. Кел се пресегна и измъкна едно половин пени от купчината, за да замени изгубения Сив амулет. В това време Лайла дъвчеше устни и зяпаше монетите, пъхнала ръка във вътрешния джоб на куртката си. Играеше си с нещо вътре и след няколко секунди измъкна елегантен сребърен джобен часовник и го постави до купчината с монети.

— Готова съм — заяви тя и откъсна поглед от часовника.

Аз не съм, помисли си Кел, но си надяна палтото и отиде до вратата. Поредната вълна световъртеж го разлюля — този път по-слаба — ала премина по-бързо от предишната, още преди да е отворил вратата.

— Чакай — спря го Лайла. — Няма ли да преминем, откъдето дойде? През стената.

— Стените не винаги са там, където е редно да бъдат — обясни Кел. Всъщност „На хвърлей камък“ беше едно от малкото места, където стените не се променяха, но това не го правеше по-безопасно. „Залязващото слънце“ може и да се намираше на същата основа в Червения Лондон, но беше също и място, където Кел въртеше бизнес и едно от първите, където биха го потърсили.

— Освен това не знаем какво… или кой… — додаде той, спомняйки си нападателите и магията им, — ни чака от другата страна. По-добре да идем по-близо до крайната си цел, преди да се преместим отвъд. Разбираш ли ме?

Лайла не даваше вид да е разбрала, но все пак кимна.

Двамата се прокраднаха по стълбите и покрай малка площадка, която се разклоняваше в тесен коридор, с многобройни стаи. Лайла се поспря до най-близката врата и се вслуша. През дървенията се разнасяше басово тътнещо хъркане. Барън. За миг тя докосна вратата, промуши се покрай Кел и слезе по останалите стъпала, без да поглежда назад. Издърпа резето от задната врата и забърза през уличката. Кел я последва. Спря само колкото да вдигне ръка и да нареди на металното резе да се върне на място зад гърба им. Заслуша се в шушненето на плъзгащия се метал, извърна се и откри Лайла да потропва нетърпеливо, решително обърнала гръб на пивницата, сякаш настоящето ѝ вече бе станало нейно минало.

II

Дъждът бе спрял и след него улиците се виеха студени и влажни, но въпреки мократа пръст и октомврийския хлад, Лондон започваше да се пробужда мъчително. Отвсякъде отекваше тракането на паянтови каруци, пресрещнато от аромата на пресен хляб и напалени огнища, а търговци и клиенти подемаха бавния танц на работния ден, вдигаха резетата на вратите и капаците на магазините и се подготвяха да се трудят. Кел и Лайла напредваха през пробуждащ се град и бързаха в бледата утринна светлина.

— Сигурна ли си, че камъкът е у теб? — притисна я Кел.

— Да — отвърна Лайла с лека усмивчица. — И ако възнамеряваш да си го откраднеш, съветвам те да не пробваш, понеже ще се наложи да ме претърсиш и — с магия или не — ножът ми, обзалагам се, ще налучка сърцето ти, преди твоите пръсти — камъка… — заяви тя с такава спокойна увереност, че Кел загуби желание да проверява дали е права. Вместо това насочи вниманието си към околните улици и се опита да си ги представи какви са на един свят разстояние.

— Почти стигнахме.

— Къде сме стигнали?

— „Уитбъри“ — уточни Кел.

Беше преминавал оттук и преди (така се оказваше близо до стаята си в „Рубинени поля“, с други думи имаше къде да остави всички новопридобити предмети, преди да докладва в двореца). Но, нещо по-важно, редицата магазини по „Уитбъри“ не се намираха непосредствено върху „Рубинени поля“, а на около две пресечки оттам. Отдавна се беше научил колко е рисковано да влиза в някой свят точно там, където иска да се озове. Ако те очакват проблеми, ще тупнеш право върху тях.

— В Червения Лондон има една кръчма — обясни той, опитвайки се да не мисли нито за последното си посещение в пивницата, нито за проследяващото заклинание и нападението, нито за труповете на мъжете в задната уличка. Трупове, които породи той. Продължи. — Там държа стая. В нея ще намерим нужното да си отворя врата към Белия Лондон.

Лайла не се заяде за употребата на единствено вместо множествено число или поне не си даде труд да го поправи, ако го беше забелязала. Всъщност, по време на прехода през мрежата от задни улички, изглеждаше потънала в собствените си мисли. Кел си отваряше очите на четири, наострил сетива.

— Няма да се натъкна на себе си, нали? — наруши мълчанието Лайла.

Кел я зяпна.

— Какви ги говориш?

Тя подритна едно хлабаво паве.

— Ами, там е съвсем друг свят, нали? Друга версия на Лондон? А има ли моя друга версия?

Антари се намръщи:

— Никога не съм срещал друга като теб.

Не го беше намислил като комплимент, но Лайла го прие по този начин и се усмихна широко.

— Какво да ти кажа, единствена съм по рода си.

Кел успя да отвърне на усмивката ѝ и тя се ококори.

— Какво ти има на лицето?

Усмивката му угасна.

— Какво?

— Нищо — тя се разсмя. — Вече изчезна…

Кел само поклати глава — не успя да схване шегата — но каквато и да беше, явно много зарадва Лайла, защото тя не престана да се кикоти под нос през целия път до „Уитбъри“.

Свиха в приятна малка уличка. Кел се спря на тротоара между две витрини. Едната — собственост на зъболекар, другата — на бръснар (в Червения Лондон бяха билкар и каменоделец) и ако младежът присвиеше очи, различаваше даже следи от кръвта си по тухлената стена помежду им — повърхност, прикрита от тесен навес. Лайла се взираше настоятелно в стената.

— Тук ли се намират? Стаите ти?

— Не — отвърна той. — Но тук ще минем отвъд.

Лайла свиваше юмруци и ги отпускаше край хълбоците си. Кел си каза, че сигурно се страхува, но когато тя погледна към него, очите ѝ сияеха, а на устните ѝ цъфтеше едва загатната усмивка.

Младежът преглътна и пристъпи към стената, а Лайла се присъедини към него. Той се поколеба.

— Какво чакаш?

— Нищо — отвърна Кел. — Просто… — Свали си палтото и го метна на раменете ѝ, сякаш магията можеше да бъде измамена толкова лесно. Сякаш не би забелязала разликата между човек и антари. Съмняваше се, че палтото му ще бъде от полза — камъкът или щеше да я пропусне да мине, или пък не — но все пак го направи.

В отговор Лайла си извади кърпичката — онази дето му даде, когато му пребърка джобовете и си я взе, докато лежеше припаднал на пода ѝ — и я пъхна в задния му джоб.

— Какво правиш? — попита той.

— Стори ми се някак правилно. Ти ми даде нещо твое. Аз ти връчвам нещо мое. Сега сме свързани.

— Магията не действа така.

Лайла сви рамене:

— Няма да навреди.

Кел предположи, че е права. Извади ножа и прокара острието през дланта си, а в резката изби тънка черта от кръв. Той намокри пръсти в нея и нарисува знака на стената. Каза:

— Извади камъка.

Лайла го погледна с недоверие.

— Ще ти трябва — настоя Кел.

Тя въздъхна и измъкна широкополата си шапка от джоба на сюртука си. Беше смачкана, но с един замах на китката я разгъна и бръкна в нея като магьосник. Оттам извади черния камък. При вида му нещо в Кел трепна — болка в самата му кръв — и изпита потребност от последната си капка сила, за да не посегне към талисмана. Стисна зъби срещу необходимостта да го направи и за първи път си помисли, че навярно наистина е по-добре да не държи амулета.

Лайла сви пръсти около камъка, а Кел — своите около нейните. Стори му се, че дори усеща талисмана да вибрира през плътта и костите на ръката ѝ. Постара се да не мисли за сладката му песен. За последен път попита:

— Сигурна ли си?

— Ще стане — промълви Лайла. Сега не звучеше толкова уверена, колкото преди — сякаш не толкова вярваше, колкото искаше да се получи и Кел кимна. Тя добави. — Сам каза, че всеки има смес от човешко и магическо в себе си. Това е валидно и за мен… — И го погледна. — Какво ще стане сега?

— Не знам — отвърна той честно.

Лайла се притисна съвсем плътно към него, чак ребрата им се докоснаха и той усети препускането на сърцето ѝ върху своите. Беше много добра да прикрива страха си. Не личеше в очите ѝ, нито в изражението, но пулсът я издаде. Само че в този миг Лайла се усмихна и Кел се запита дали тя всъщност изпитва страх, или нещо съвсем друго.

— Няма да умра — заяви тя. — Не и преди да го видя.

— Какво да видиш?

Усмивката ѝ се разшири:

— Целия свят.

Кел ѝ се ухили в отговор. Лайла вдигна свободната си ръка и придърпа устата му към своята. Целувката бе мимолетна и отмина, също като някоя от усмивките ѝ.

— Това пък за какво беше? — попита антари замаян.

— За късмет! — отвърна тя и долепи рамене до стената. — Не че ми трябва.

Кел я зяпна за момент и тутакси се насили да се обърне към окървавените тухли. Хвана я отново за ръката и вдигна пръсти към знака. Изрече:

— Ас траварс.

Стената поддаде и пътешественикът и крадлата пристъпиха напред и отвъд.

III

Барън се събуди от шум.

Случваше се за втори път тази сутрин.

Шумът беше нещо сравнително обикновено за една пивница — нивото му се надигаше и спадаше в зависимост от часа: понякога гръмотевичен, друг път тих, но винаги присъстваше в някаква пропорция. Дори когато пивницата беше затворена, „На хвърлей камък“ никога не замлъкваше напълно. Но Барън познаваше всеки шум, който се чуваше тук — от пукането на дъските на пода до скърцането на вратите и воя на вятъра през стотиците цепнатини в старите стени.

Познаваше ги всичките.

И този беше различен.

Барън притежаваше пивницата „на междината“ — защото така си мислеше за измъчената стара сграда — от много дълго време. Достатъчно, за да открие странните явления, които се носеха насам-натам между световете като пяна по водата. Достатъчно странното да се възприеме като нормално. И макар самият той да не представляваше част от тази странност и да не се интересуваше, нито да проявяваше склонност да практикува онова, което другите наричаха магия, с времето успя да развие своеобразно сетиво, което реагираше на нея.

И го слушаше.

Точно както сега се вслушваше в шума над главата си. Не беше силен — даже никак — но не беше на място и заедно с него в костите и под кожата на съдържателя се пробуждаше сърбеж. Усещане за погрешност. За опасност. Космите на ръцете му настръхнаха, а сърцето, с винаги равномерен ритъм, предупредително взе да бие по-бързо.

Шумът се повтори и той разпозна скърцането от стъпки по стария дървен под. Седна в леглото. Стаята на Лайла се намираше точно над неговата. Но стъпките не принадлежаха на момичето.

Прекара ли някой достатъчно време под покрива ти (както тя под неговия), човек свиква с шума, който се вдига — не само с гласа на госта, но и как той се движи в пространството. Барън познаваше стъпките на Лайла и когато искаше да бъде чута, и когато не желаеше, и те не отекваха над него. Пък и наскоро се пробуди от шума, вдигнат от Лайла и Кел, докато си тръгваха (не я спря, защото отдавна разбра колко са безплодни опитите му и вместо това взе решение да служи за котва, да стои в готовност с отворени обятия, когато тя се върне, което неизменно се случваше).

Но ако сега Лайла не обикаляше из стаята си, кой тогава?

Барън стана, докато дръпна тирантите от корема върху широките си рамене и си нахлузи ботушите, а тръпките на усещането за нередност го полазваха още по-осезателно.

На стената до вратата висеше пушка, почти ръждясала от неупотреба (в случай на безредици долу в залата масивното туловище на Барън обикновено се оказваше достатъчно да им сложи край). Сега я хвана за дулото и я свали от куката. Отвори вратата, намръщи се на скърцането ѝ и тръгна по стълбите към стаята на Лайла.

От опит знаеше колко безполезно беше да се прокрадва. Барън никога не бе минавал за дребен, а на всяко стъпало ботушите му трополяха силно. Стигна малката зелена врата на горната площадка, поспря се и притисна ухо до дървенията. Не чу нищо и за миг се усъмни в себе си. Бе задрямал неусетно след напускането на Лайла и си помисли, че просто е сънувал стъпките от притеснение. Взе да отпуска хватката си върху пушката, която стискаше с побелели кокалчета, издиша и се накани да се върне в леглото. След това обаче чу метално дрънчене от падане на монета и съмнението му пламна като свещ. Отвори с трясък вратата, вдигнал оръжието.

И Лайла, и Кел вече ги нямаше, но стаята не беше празна — до отворения прозорец стоеше мъж и подхвърляше в шепата си сребърния часовник на момичето. Фенерът на масата гореше с особена бледа светлина, на която непознатият изглеждаше странно обезцветен, като се започне от въгленовочерната коса и бледата кожа, и се стигне до избеляло сивите му дрехи. Погледът му се отклони спокойно от часовника и се спря върху Барън — не изглеждаше никак впечатлен от пушката — и тогава кръчмарят видя, че едното му око е зелено. Другото беше черно като нощ.

Лайла беше описала този човек на Барън и дори му бе споменала името.

Холанд.

Съдържателят не се поколеба. Дръпна спусъка и пушката изтрещя през стаята с оглушителен тътен, от който му зазвъняха ушите. Но когато облакът дим се разсея, безцветният нашественик стоеше точно където се бе намирал преди изстрела — невредим. Барън го зяпна в потрес. Въздухът пред Холанд проблясваше леко и на кръчмаря му потрябва известно време да осъзнае, че е пълен със сачми. Малките метални зрънца висяха пред гърдите на непознатия. След това паднаха и се разсипаха по пода като гвоздеи.

Преди Барън да успее да изпразни и другата цев, Холанд сви пръсти, а оръжието излетя от ръцете на съдържателя и се преметна през тясната стая, за да се удари с дрънчене в стената. Барън се хвърли след него — или поне имаше такова намерение, но тялото му отказа да мръдне и остана твърдо вкоренено на място, не от страх, а от нещо по-силно. Магия. Той насили крайниците си да шавнат, ала невъзможна сила надвиваше над волята му и ги задържа неподвижни.

— Къде са те? — попита Холанд. Говореше тихо, студено и безразлично.

Капка пот протече по бузата на Барън, докато се бореше с магията — безполезно.

— Няма ги — оповести с глас като гръмотевична буря.

Холанд се намръщи, разочарован. Извъди от колана си закривен нож.

— Забелязах… — пресече стаята с равни, отекващи стъпки и плавно поднесе острието към гърлото на съдържателя. Беше много студено и много остро. — Къде отидоха?

Отблизо Кел ухаеше на лилии и трева. Холанд миришеше на пепел, кръв и метал.

Барън погледна магьосника в очите. Толкова приличаха на очите на Кел! И същевременно бяха толкова различни. Вгледан в тях, видя гняв, омраза и болка — все страсти, които не се изливаха навън и не се показваха по останалата част от лицето му.

— Е? — настоя Холанд.

— Представа си нямам — изръмжа Барън. Надяваше се само да са отишли някъде надалеч.

Холанд недоволно изви устни.

— Грешен отговор!

Дръпна острието по права линия и Барън усети пронизваща горещина при гърлото си — и после нищо.