Четирите цвята на магията

I

Лондонското светилище се намираше на речен завой, недалеч от края на града — каменна постройка с простата елегантност на храм и съответното благоговейно излъчване. Мъже и жени идваха на това място както да изучават магия, така и да ѝ се кланят. Учени и майстори прекарваха живота си в стремеж да проумеят — и да се свържат със — същността на силата, произхода ѝ, нейния източник. Да разберат стихийната сила на магията. Движещата същност на всичко и на нищо.

Като малък Кел прекарваше в светилището толкова време, колкото и в двореца, обучаваше се при майстор Тийрън — а и той го изучаваше — но, макар да наминаваше от време на време, не бе нощувал там от години (не и откакто Рай започна да изпада в нервни пристъпи при всяко отсъствие на Кел, твърдейки, че той не е само собственост, но и член на семейството). Въпреки това Тийрън държеше на своето: стаята на антари винаги ще се пази и Кел бе поддържал нарисувана на стената си врата, белязана от прост кръг от кръв и начертано в него X.

Символът на убежището.

Сега те с Лайла — и кървящия Рай помежду им — се препънаха през вратата и от величието на двореца и настъпилия там хаос попаднаха в проста каменна стая.

Свещ озаряваше гладко одяланите стени на помещението — тясно, с висок свод и оскъдно обзаведено. Светилището се мръщеше на разточителността и личните покои бяха снабдени само с най-нужното. Кел може и да беше авен — благословен — но Тийрън настояваше да се отнася към него както с всеки друг ученик (факт, за който Кел му беше благодарен). Ето защо неговата стая не беше по-различна от всички други: дървено бюро по протежение на едната стена и нисък нар — на другата, с малко шкафче до него. На масата гореше — както винаги бе горяла — вечна свещ. Стаята, без прозорци, имаше само един вход, но въздухът в нея бе наситен с прохладата на подземията и криптите.

На пода бе гравиран кръг с начертани покрай него символи. Усилваща сфера, предназначена за медитация. Кръвта на Рай очерта пътека през нея, докато Кел и Лайла го влачеха към леглото и го положиха на него възможно най-нежно.

— Дръж се — продължаваше да повтаря Кел, но тихите „добре“, „става“ и „както речеш“ на Рай бяха отстъпили на мълчание и плитко дишане.

Колко ас хасари бе изрекъл младият антари! Думите отново се превърнаха в тих напев на устните му, в главата и в сърцебиенето му, но Рай не оздравяваше. Колко време бе нужно магията да проработи? Трябваше да подейства! Страхът зачегърта с нокти в гърлото на Кел. Така и не провери оръжието на Астрид. Не обърна внимание на метала и гравираните по него шарки. Дали не бе блокирала по някакъв начин лечебната магия? Защо не се получаваше нищо?

— Дръж се! — мърмореше той.

Рай бе застинал неподвижно. Очите му бяха затворени, а напрежението се бе оттекло от лицето му.

— Кел — обади се Лайла тихо. — Мисля, че е твърде късно.

— Не — възрази антари и стисна ръба на леглото. — Не е. Магията просто се нуждае от време. Не разбираш как действа.

— Кел…

— Просто е нужно време! — Кел притисна и двете си длани към гърдите на брат си и сподави ридание. Никакво повдигане, никакво спускане. Не усещаше и сърцебиене под ребрата. — Не мога… — той изпъшка, все едно сам бе останал без въздух, — не мога… — гласът му потрепери, а той вкопчи пръсти в окървавената риза на брат си. — Не мога да се предам!

— Всичко свърши — възкликна Лайла. — Няма какво повече да направиш.

Не беше вярно. Все още имаше изход. Цялата топлина се оттече от тялото на Кел. А с нея си отидоха колебанието, объркването и страхът. Знаеше как трябва да действа. Какво е нужно да направи.

— Дай ми камъка — каза той.

— Не.

— Лайла, дай ми проклетия камък, преди да стане твърде късно.

— Вече е твърде късно. Той е…

— Не е мъртъв — отряза Кел. Протегна окървавена, трепереща ръка. — Дай ми го.

Лайла бръкна в джоба си, но се поколеба.

— Има причина да го държа в мен, Кел — напомни тя.

— Дявол го взел, Лайла. Моля те.

Тя въздъхна тихичко и извади камъка. Кел го издърпа от пръстите ѝ, без да обърне внимание на пулсацията на енергия, протекла в ръката му. Обърна се към трупа на Рай.

— От това няма да излезе нищо хубаво, ти ми го каза… — промърмори момичето, когато младият антари постави камъка върху спрялото да бие сърце на Рай и притисна длан върху него. — Знам колко си разстроен, но защо си мислиш, че това…

Не биваше да я слуша. Гласът ѝ се разтвори с всичко останало, докато Кел се фокусираше върху магията, препускаща във вените му.

Спаси го, заповяда той на камъка.

Мощта зазвънтя в кръвта му и изпод пръстите му блъвна дим. Плъзна се по ръката му и покрай ребрата на Рай, после се превърна в черно въже, което се усука около трупа. Свързваше ги. Обвързваше ги. Ала Рай продължаваше да лежи неподвижно.

Моят живот е негов живот — помисли си Кел. Неговият живот е мой. Вържи го за моя и върни брат ми.

Усещаше магията — гладна и нетърпелива — да пърха в него, да се опитва да нахлуе в тялото му, в неговата собствена мощ, в жизнената му сила. И този път ѝ отвори път.

Черното въже веднага се затегна и сърцето на Кел подскочи в гърдите му. Прескочи един удар и сърцето на Рай поде ритъма му, отново затупка под ръката на младия антари. За миг той изпитваше само облекчение и радост.

Сетне го облада болка.

Все едно го разкъсваха на части, нерв по нерв. Кел пищеше, превит по лице над принца, но не го пусна. Гърбът на Рай се огъна на дъга под дланта му, тъмните намотки на магията се затягаха върху двама им. Болката само се влоши, вряза се като огнен бич по кожата на Кел, по сърцето му, по живота му.

— Кел! — гласът на Лайла разсея мъглата и той я видя да се втурва крачка, сетне втора, да се пресяга да го спре, да го издърпа и освободи от заклинанието. Спри, помисли си той. Не го изрече на глас, не вдигна пръст, но магията беше в ума му и чу волята му. Бликна през него, димът се втурна и блъсна Лайла назад. Тя се удари силно в каменната стена и рухна на пода.

В душата на Кел се размърда далечен, приглушен глас. Шепнеше: Грешно е… Това е… После нова вълна болка го преви отново. Силата пулсираше във вените му и главата му тупна върху ребрата на брат му, а болката го разкъсваше с все кожа и мускули, кости и душа.

Рай изпъшка. Кел също. Сърцето му отново пропусна удар в гърдите.

И спря.

II

Стаята застина в мъртвешки покой.

Дланта на Кел се изхлузи от гърдите на Рай и тялото му с болезнено издумкване се търколи от леглото върху каменния под. Ушите на Лайла още звънтяха от силния удар на главата ѝ в стената, но тя се надигна на ръце и колене и постепенно се изправи и на крака.

Кел не мърдаше. Не дишаше.

И изведнъж след миг, сякаш продължил часове, той си пое дълбок, треперлив дъх. Рай го последва.

Лайла изруга от облекчение и коленичи до младия антари. Ризата му беше разтворена, а коремът и гърдите му — целите в кръв, под която се виждаше черен символ, съставен от концентрични кръгове. Беше врязан в кожата, точно над сърцето. Лайла погледна към леглото. Същият се виждаше и по окървавените гърди на Рай.

— Какво си направил? — прошепна Лайла. Не знаеше много за магията, но беше почти сигурна, че връщането на някого от света на мъртвите определено се вписва в графата „грях“. Ако всяка магия си имаше цена, какво ли бе струвало това на Кел?

Сякаш в отговор клепачите му трепнаха. Лайла с облекчение видя, че едното му око е все така синьо. По едно време, докато заклинанието се тъчеше, и двете бяха станали абсолютно черни.

— Добре завърнал се — поздрави го момичето.

Кел простена и тя му помогна да се надигне да седне на студения под. Вниманието му се насочи към леглото, където гърдите на Рай се надигаха и спускаха бавно, но равномерно. Прехвърли поглед от символа на гърдите на принца към огледалния на своите; докосна го с лека гримаса.

— Какво си направил? — попита Лайла.

— Обвързах живота на Рай с моя — каза той дрезгаво. — Докато аз живея, ще живее и той.

— Струва ми се опасно заклинание.

— Не е заклинание — поправи я Кел тихо. Девойката се поколеба дали му липсва сила да говори по-високо, или се бои да не пробуди брат си. — Нарича се „душевен печат“. Заклинанията могат да бъдат развалени. Душевният печат — не. Той е постоянна магия. Но това… — добави той, опипвайки белега, — това е…

— Забранено? — пробва се Лайла.

— Невъзможно — уточни Кел. — Този вид магия не съществува.

Изглеждаше замаян и машинално се изправи на крака, а Лайла се притесни, като видя, че още стиска камъка. Черните вени стигаха чак до лакътя му.

— Трябва вече да го пуснеш.

Кел сведе поглед, сякаш забравил, че държи амулета. Успя да разтвори пръсти, ала той не изпадна от шепата му. Нишки чернота се изплъзваха от камъка и криволичеха по пръстите му и нагоре по китката. В течение на няколко дълги секунди той се взираше в камъка. Накрая констатира:

— Изглежда, че не мога.

— Това не е ли много зле? — притесни се Лайла.

— Да — потвърди той и спокойствието му я притесни повече от всичко друго. — Но нямах избор… трябваше да… — млъкна и се обърна към Рай.

— Кел, добре ли си? — при тези обстоятелства въпросът прозвуча абсурдно и Кел я изгледа изпод вежди, но Лайла продължи. — Когато правеше заклинанието, не беше на себе си.

— Е, сега съм.

— Сигурен ли си за това? — попита тя и посочи ръката му. — Понеже това е ново…

Младият антари се намръщи.

— Този камък е лоша магия, ти го каза. Храни се с енергия. С хора. А сега се е прикачил към теб. Не ми казвай, че това не те притеснява.

— Лайла — поде Кел мрачно, — не можех да го оставя да умре.

— Но онова, което направи наместо…

— Направих, каквото трябваше — запъна се той. — Няма значение, предполагам. Вече изгубих битката.

Крадлата се озъби:

— Това пък какво ще рече?

Погледът на Кел омекна леко.

— Някой трябва да върне камъка в Черния Лондон, Лайла. Не става дума просто да се отвори врата и да се хвърли предмет през нея. Налага се да го занеса там. Трябва да мина с него отвъд… — Кел погледна към камъка, който се бе сраснал с ръката му. — Никога не съм очаквал да се върна оттам.

— Исусе, Кел — изръмжа Лайла. — Ако няма да си даваш труда да се опазиш жив, тогава какъв е проклетият смисъл? Защо да привързваш живота на Рай към своя, ако просто се каниш да го захвърлиш?

Кел поклати глава:

— Докато съм жив аз, ще живее и той. Не съм казал, че планирам да умирам.

— Но току-що рече, че…

— Казах, че няма да се върна оттам. Печатите на Черния Лондон са направени не толкова да попречат на влизането там, колкото да предотвратят излизането отвътре. Не мога да премахна заклинанията. И дори да можех, не бих го направил. А ако успея да отворя врата към Черния Лондон, печатите никога няма да ме пуснат да изляза.

— И не възнамеряваше изобщо да споменеш за това? Щеше да ме оставиш просто да те последвам на еднопосочно пътуване до…

— Ти искаше приключение — отряза Кел. — И не, не съм възнамерявал да…

В този миг вратата се отвори. И двамата млъкнаха, а спорът им рикошира в стените на тясната каменна стая.

На прага застана облечен в черна роба старец. С една ръка се облегна на рамката, в другата държеше сфера с бледа, белезникава светлина. Не беше стар в смисъл на спаружен. Всъщност, имаше изправена стойка и широки рамене, а възрастта му подсказваха само бялата коса и дълбоките бръчки на лицето му, задълбочени още повече от сенките, хвърляни от светлика в шепата му. Кел придърпа куртката си по-плътно и скри увредената си ръка в джоба.

— Майстор Тийрън — поздрави спокойно, сякаш с дружеския си тон би прикрил факта, че двамата с Лайла са покрити с кръв и стоят пред почти мъртъв принц.

— Кел — новодошлият се намръщи силно. — Керс ла? Ир ванеш мер… — млъкна и се вгледа в Лайла. Имаше светли, стряскащо сини очи; погледът му я прониза от край до край. Сбърчи вежди и заговори отново, този път на английски. Сякаш с един поглед бе успял да отгатне, че тя не го разбира и не е от този свят.

— Какво ви води насам? — обърна се и към двамата.

— Нали каза, че стаята ми ще се пази — отвърна Кел уморено. — Боя се, че се нуждая от нея.

Отстъпи встрани, та майстор Тийрън да види ранения принц.

Жрецът разтвори широко очи и допря пръсти до устните си в подобен на молитва жест.

— Той…?

— Жив е — Кел подръпна с ръка яката си, за да скрие символа на печата. — Но дворецът е подложен на нападение. Не мога да обясня всичко, не сега, но трябва да ми повярваш, Тийрън. Дворецът е завзет от предатели. Използват забранена магия, обладават телата и умовете на всички около себе си. Никой не е в безопасност — и никъде не е безопасно — и не бива да се има доверие никому… — задъха се, докато свърши.

Тийрън се приближи към Кел с няколко плавни крачки. Задържа лицето му в шепите си — странно интимен жест — и се вгледа в очите му, както беше сторил с Лайла, сякаш виждаше отвъд тях.

— Какво си си причинил?

Гласът на Кел заседна в гърлото му.

— Само каквото се налагаше.

Куртката му се беше разтворила и погледът на учителя се плъзна по почернелия знак над сърцето на младежа. Кел продължи изплашено:

— Моля те! Не бих довел опасността в светилището, но нямах избор.

Старецът отпусна ръце.

— Светилището е защитено срещу всяко зло. Принцът ще бъде в безопасност сред стените ни.

Облекчението заля Кел като вълна. Тийрън се обърна да огледа Лайла повторно. Вместо запознанство, констатира:

— Ти не си оттук.

Лайла протегна ръка.

— Делайла Бард.

Жрецът се ръкува с нея и под кожата ѝ пролази нещо като тръпка — но по-топла — и след нея се разля спокойствие.

— Наричам се майстор Тийрън — представи се той. — Аз съм онаси авен, с други думи, главен жрец в Лондонското светилище. Също и лечител — добави, сякаш да обясни усещането. Приключиха ръкуването, Тийрън се приближи до принца и положи леко като перце кокалестите си пръсти върху гърдите на Рай. — Раните му са много тежки.

— Знам — отвърна Кел разтреперан. — Усещам ги, все едно са мои.

Лайла се напрегна, а Тийрън помрачня.

— Тогава ще направя каквото мога, за да облекча болката му — и твоята.

Младежът кимна с благодарност и побърза да обясни:

— Вината е моя. Но ще оправя всичко…

Тийрън отвори уста да каже нещо, ала младежът го спря.

— Не мога да ти разкрия какво се случи. Налага се да те помоля за доверие, както и за дискретност.

Жрецът стисна устни.

— Ще ви заведа в тунелите — каза той. — Оттам сам ще да намериш пътя. Който и да е той.

След като излезе от стаичката си, Кел потъна в мълчание. Не бе в състояние да погледне брат си, нито да си вземе сбогом, само преглътна, кимна и се извърна, за да последва майстор Тийрън навън. Лайла се повлече след тях и започна да чопли засъхналата кръв на Рай от маншетите на новата си куртка (така или иначе щеше да ѝ се наложи да си оцапа ръцете — и ръкавите — рано или късно). Докато се провираха през вътрешността на светилището, следеше Кел и как той се взира в Тийрън, сякаш копнее жрецът да каже нещо. Но майсторът мълчеше и гледаше право напред. Накрая Кел взе да изостава все повече, докато двамата с Лайла не тръгнаха редом зад гърба на жреца.

— Дрехите ти отиват — подхвърли тихо той. — Искам ли да знам откъде ги намери?

Девойката наклони глава.

— Не съм ги откраднала, ако това питаш. Купих ги от жена на пазара, казва се Кала.

Кел се усмихна лекичко при споменаването на името.

— И как точно ги плати?

— Още не съм. Но това не означава, че няма да го направя… — Лайла отклони поглед. — Макар че не знам кога ще имам възможност…

— Ще имаш — обеща Кел. — Защото оставаш тук.

— Как ли пък не — запъна се девойката.

— Светилището ще те пази.

— Няма да позволя да ме зарежеш.

Кел поклати глава:

— Изобщо не съм имал намерение да те водя нататък. Съгласих се, идеята ми беше да те оставя тук, в моя град, за да отнесеш вестта за съдбата ми на краля и кралицата… — Лайла си пое рязко дъх, но той вдигна здравата си ръка. — И да те предпазя. Белият Лондон не е място за обитател на Сивия. Не е място за никого.

— За това имам право да съдя аз — възрази крадлата. — Идвам с теб.

— Лайла, не обсъждаме игра. Достатъчно хора умряха и аз…

— Прав си, не е игра — прекъсна го Лайла. — Стратегия е. Чух какво каза кралицата за камъка, който бил счупен на две. Трябва да се отървеш и от двете парчета, а точно в момента разполагаш само с едното. Другото е у Белия крал, нали? Следователно, ще ни предстои доста работа. И е на двама ни, Кел. Те са двамина, значи и ние трябва да сме заедно. Ти поеми краля, а аз ще се оправям с кралицата.

— Не можеш да се мериш с Астрид Дейн.

— Кажи ми, всички ли подценяваш, или само мен? Дали е защото съм жена?

— Защото си човек, затова — отряза Кел. — Може да си най-храбрата и горда душа, която съм срещал някога, но въпреки това си съставена от твърде много плът и кръв и твърде малко магия. Астрид Дейн е само магия и злоба.

— Е, всичко това е много хубаво, нали, но тя дори не е в тялото си, така ли е? Тя е тук и си прекарва страхотно в Червения Лондон. Това означава, че представлява лесна мишена… — Лайла стрелна Кел с остра като бръснач усмивка. — А аз може и да съм човек, но все пак стигнах до тук.

Младият антари се намръщи замислено.

Изумително е, помисли си Лайла, как така още не се е сбръчкал от толкова умуване.

— Стигна до тук — съгласи се той, — но няма да продължиш.

— Момичето таи сила в себе си — обади се Тийрън, без да поглежда през рамо.

Лайла се зарадва и изтъкна:

— Виждаш ли? Нали ти го разправям през цялото време.

— Каква сила точно? — полюбопитства Кел и вдигна вежда.

— Не се дръж толкова скептично! — възмути се крадлата.

— Незахранена — отвърна Тийрън. — Непреднамерена. Непробудена.

— Е, хайде тогава, онаси авен — Лайла вдигна ръце, — пробуди я.

Тийрън погледна през рамо и ѝ се усмихна лекичко:

— Сама ще се пробуди силата ти, Делайла Бард. А ти ще я подхраниш и тя ще расте.

— Тя идва от другия Лондон — уточни Кел. Тийрън изобщо не се изненада. — Онзи без магия.

— Никой Лондон не е изцяло лишен от магия — отбеляза жрецът.

— И, човек или не, — допълни Лайла остро, — ще ми се да ти напомня, че си все още жив благодарение на мен. Аз съм причината Бялата кралица да не те носи вместо палто. И имам нещо, което ти трябва.

— Какво например?

Лайла извади белия топ от джоба си.

— Ключът.

Кел се ококори от изненада, после присви очи.

— Наистина ли смяташ, че можеш да го скриеш от мен, ако пожелая да го взема?

Миг по-късно Лайла държеше топа в една ръка и ножа си в другата. Бронзовият бокс на дръжката блестеше на светлината на свещите, а камъкът бръмчеше басово и равномерно, сякаш шепнеше на Кел.

— Пробвай де — озъби му се момичето.

Антари спря на място и я погледна.

— Какво ти става? — попита той, искрено озадачен. — Толкова малко ли те е грижа за собствения ти живот, че си готова да го захвърлиш в замяна на няколко часа приключения и жестока смърт?

Лайла се намръщи. Трябваше да признае, че в началото наистина искаше да се отдаде само на приключения, но в момента не се инатеше точно заради забавлението. Истината беше, че видя настъпилата промяна в Кел — видя сянката, паднала в очите му, когато призова онази проклета прокълната магия и колко трудно му беше да се върне в кожата си след използването ѝ. Всеки път, когато прибягваше до камъка, той сякаш губеше все по-голяма част от себе си. Така че не, Лайла не възнамеряваше да го придружи само за да задоволи жаждата си за опасност. И не тръгваше с него просто за да му прави компания. Тръгваше, защото бяха стигнали до тук и защото се боеше, че той няма да успее — не и сам.

— Животът си е мой и ще го пилея както си искам — заяви тя. — И няма да го прекарам тук, все едно колко приятен е градът ти или колко по-безопасно би било. Сключихме сделка, Кел. А сега Тийрън пази тайната ти и лекува брат ти. Не съм му от полза. Нека бъда полезна за теб.

Кел я погледна в очите и поясни:

— Когато изпълня задачата, ти ще останеш в капан в Белия Лондон.

Лайла потрепери, но дръзко отвърна:

— Може и така да стане — или пък ще ида с теб до последния свят. В крайна сметка, ти пробуди любопитството ми.

— Лайла…

Очите на младежа бяха потъмнели от болка и тревога, но тя само се усмихна:

— Нека се впускаме в приключенията едно по едно.

Стигнаха до края на тунела и Тийрън бутна навън двукрила метална врата. Червената река засия срещу пътниците. Стояха на северния ѝ бряг, а дворецът грееше в далечината, все още заобиколен от звездна светлина, сякаш всичко си беше наред.

Тийрън вдигна ръка към рамото на Кел и промърмори нещо на арнески, после добави на английски:

— Нека светците и изворът на всичко да бъдат с двама ви!

Кел кимна и стисна ръката на жреца, преди да пристъпи навън в здрача. Междувременно, докато Лайла се канеше да го последва, Тийрън я улови за рамото. Присви очи срещу нея, сякаш търсеше някаква тайна.

— Какво? — попита Лайла.

— Как си го изгубила? — отговори той на въпроса с въпрос.

Момичето се намръщи:

— Кое да съм изгубила?

Леките като перо пръсти на жреца се плъзнаха под брадичката ѝ.

— Окото си.

Лайла се дръпна от хватката му и вдигна ръка към по-тъмното си око. Стъкленото. Малцина го забелязваха. Бретонът очертаваше рязка граница през лицето ѝ и дори когато гледаше някого в очите, отсреща рядко задържаха погледа си достатъчно дълго, та да забележат разликата.

— Не си спомням. — Не беше лъжа. — Резултат от нещастен случай, още докато съм била малка, така са ми казвали.

— Хм… — промърмори Тийрън замислено. — Кел знае ли?

Крадлата се намръщи още повече:

— Какво значение има?

След продължителен размисъл, старецът наклони глава и прецени:

— Навярно никакво.

Кел се бе извърнал назад към Лайла и я чакаше.

— Ако тъмата го погълне — продължи Тийрън тихичко, — трябва да сложиш край на живота му… — И погледна момичето. Погледна през него. — Смяташ ли, че ще успееш?

Лайла не беше сигурна дали той иска да знае ще ѝ стигне ли силата — или волята. Отвърна:

— Ако той умре, Рай ще го последва.

Тийрън въздъхна и с тъга уточни:

— Тогава светът ще си дойде на мястото. Вместо да остане, както е сега.

Девойката преглътна и кимна; после пристъпи към Кел.

— Е, отиваме в Белия Лондон, нали? — попита тя, когато застана до него и извади топа.

Младежът не помръдна. Взираше се отвъд реката и към прекрачилия я дворец. Лайла си помисли, че навярно съзерцава своя Лондон, своя дом, и се сбогува с него. Тогава той обади.

— Костите са едни и същи във всеки свят — посочи града, — но останалото ще бъде различно. Толкова различно, колкото е този свят от твоя… — той махна с ръка да покаже реката и центъра на Лондон. — Там, където отиваме, замъкът се намира тук. Атос и Астрид също ще са в него. Щом пресечем, стой до мен. Не смей да се отделяш. Тук е нощ, значи, че и в Белия Лондон е нощ, а градът гъмжи от сенки… — Кел погледна Лайла. — Все още можеш да премислиш.

Тя изправи гръб и подръпна яката на куртката си. Усмихна се.

— Няма начин.

III

В двореца цареше пълен хаос.

По грамадното стълбище се изливаха объркани и притеснени гости, подканвани от кралски гвардейци. Слухове се разпространяваха из тълпата със скоростта на пожар — слухове за насилие и смърт, за ранени членове на кралското семейство. Думи от рода на „предателство“, „преврат“, „убийство“ отравяха атмосферата и само подхранваха вълнението.

Някой обяви, че имало убит гвардеец. Друг — че гвардеецът паднал от терасата на принца в двора долу. Трети твърдеше, че жена в зелена рокля откраднала огърлица от зловещото местопрестъпление и избягала вътре в двореца. Четвърти уверяваше, че я видял да пъха медальона в ръцете на друг гвардеец и после рухнала в краката му. Гвардеецът дори не повикал подкрепление. Направо се втурнал към кралските покои.

Кралят и кралицата се бяха оттеглили там, а странното им спокойствие само допълваше объркването на гостите. В стаята им нахълта гвардеец. Миг по-късно, кралят изхвърча оттам, захвърлил плаща на спокойствието. Започна да крещи за предателство. Обвини Кел, че е промушил принца и призоваваше да арестуват този антари. И просто с едно щракване на пръстите объркването прерасна в паника, а хаосът блъвна като дим в нощта.

По времето, когато крачките на Джен приближиха двореца, стълбите бяха препълнени с притеснени гости. Тварта в бронята на гвардееца вдигна черните си очи към танцуващите светлини и блъскащите се тела. Не хаосът го беше привлякъл насам. А миризмата. Някой бе използвал силна магия — прекрасна магия — и той възнамеряваше да открие кой точно.

Изкачи се по стълбите, промъквайки се покрай развълнуваните гости. Май никой не забелязваше, че бронята му е повредена, пробита точно на сърцето и отпред има петно като черен восък. Нито пък забелязаха кръвта — тази на Париш — разплискана по метала.

Стигна до горната площадка, пое си дълбоко дъх и се усмихна — нощта бе натежала от паника и сила, енергията изпълваше дробовете му и го разръчкваше като жарава. Вече надушваше магията. Дори я вкусваше.

И беше гладен.

Беше избрал доста сполучливо най-новата си черупка: в объркването си гвардейците го пропуснаха да мине. Дежурен с шлем го спря едва когато се озова вътре и мина през украсеното с цветя фоайе и закрачи през празната бална зала.

— Джен — настоятелно поде гвардеецът, — къде беш… — думите обаче заседнаха в гърлото на нещастника, когато видя очите на събеседника си. — Мас авен…

Мечът на Джен пресече ругатнята му, понеже се плъзна през бронята и право между ребрата. Гвардеецът си пое последен, треперлив дъх и се опита да изкрещи, но разрез с меча странично и нагоре прекъсна свистенето на въздуха в гърлото му. Тварта, облякла тялото на Джен, отпусна полека трупа, прибра оръжието си и свали шлема на гвардееца, за да го нахлузи на своята глава. Смъкна визьора и черните му очи останаха само проблясък през металната цепка.

Из двореца отекваха стъпки, на горния етаж се разнасяха заповеди на висок глас. Джен изпъна рамене. Въздухът бе изпълнен с кръв и магия, и той тръгна да търси източника им.

Камъкът пееше в дланта на Кел, но не точно както преди. Сега мелодията — пулсирането на силата — изглежда пееше в костите му, а не над тях. Усещаше го едновременно в сърцебиенето си и в главата. С него прииждаше и странен покой, умиротворение, на което младежът се доверяваше още по-малко, отколкото на първоначалния прилив на сила. Покоят му казваше, че всичко ще бъде наред. Гукаше, напяваше и успокояваше сърцето му и караше Кел да забравя, че нещо не е наред; че изобщо държи камъка. Това беше най-лошото от всичко. Камъкът беше обвързан за ръката му, но висеше извън сетивата му — налагаше се да се бори, за да помни, че все още е в него. Вътре в него. И щом си го спомнеше, все едно се будеше от сън, изпълнен с паника и страх, само за да бъде завлечен обратно под повърхността на унеса. В тези кратки мигове на яснота му се искаше да издере, да отчупи или откъсне камъка от кожата си. Не го правеше обаче, понеже с необходимостта да го захвърли се бореше равното по сила, ала противоположно желание да го държи до себе си, да се прилепи до топлината му, все едно умира от студ. Имаше нужда от силата му. В момента — повече от всякога.

Кел не искаше Лайла да види колко е уплашен, но смяташе, че въпреки това тя го е прозряла.

Бяха се насочили обратно към центъра на града. Улиците от тази страна на реката бяха като цяло празни, но все пак се налагаше пътешествениците да пресекат някой от мостовете, прехвърлени тук-там над Айл. Беше твърде опасно, твърде открито. Особено предвид, че по средата на пътя лицето на Кел отново се появи по многобройните новинарски дъски, които осейваха улиците.

Този път обаче вместо:

Там пишеше:

От тези обвинения Кел го заболя сърцето, но се вкопчи с две ръце за факта, че Рай е в безопасност — поне доколкото това изобщо бе възможно. Плъзна пръсти по знака над сърцето си — ако се съсредоточеше, усещаше ехото от сърцебиенето на Рай: туптене, което изоставаше с частица от секундата от неговото.

Озърна се в опит да си представи улиците не само както са тук, но и както щяха да бъдат в Белия Лондон, налагаше образите в ума си. Отсече:

— Трябва да свърши работа.

В момента стояха в началото на една пряка срещу редица кораби — Лайла ги оглеждаше с възхищение — а в съседния град щяха да се намират пред мост. Мост, който водеше към улица, завършваща пред стените на Белия замък. Докато вървяха, Кел запозна момичето с опасностите на другия Лондон, като се почне от управниците-близнаци и се стигне до изгладнялото, зажадняло за сила население. Описа ѝ замъка и основите на плана си, понеже в момента разполагаше само с основи.

Основи и надежда. Надежда, че ще успеят, че ще смогне да издържи достатъчно дълго, за да победи Атос и да вземе от него втората половина от камъка, а после…

Кел затвори очи и си пое продължителен, уравновесяващ дъх. Нека се впускаме в приключенията едно по едно — отекваха в ума му думите на Лайла.

— Какво чакаме още?

Крадлата се бе облегнала на стената. Почука по тухлите.

— Хайде, Кел. Време за врати!

Държеше се по присъщия си начин, с все същата непреклонност дори сега; не изглеждаше нито загрижена, нито уплашена и това само го възбуждаше, придаваше му сила.

Раната на дланта му — макар и отчасти скрита от черния камък — беше още прясна. Кел докосна разреза с пръст и изрисува знак на тухлената стена пред тях. Лайла го хвана за ръката, стисна здраво заедно с него камъка, който вибрираше помежду им, и му подаде белия топ, а той го поднесе към кръвта на стената и преглътна, за да се отърве от нервността си.

— Ас траварс — нареди и светът омекна и потъмня около двамата пътешественици, когато пристъпиха напред през новоотворения праг.

Или поне така трябваше да се случи.

По средата на крачката обаче някаква сила дръпна Кел назад, откъсна ръката на Лайла от неговата, откъсна и него от мястото между световете и го върна на твърдата каменна улица в Червения Лондон. Замаян, Кел запримигва срещу нощта, а сетне осъзна, че не е сам. Някой се бе изправил над него. В началото силуетът беше само сянка, която си навиваше ръкавите. Едва по-късно Кел забеляза сребърния кръг, украсил яката му.

Холанд го гледаше отвисоко и се мръщеше.

— Толкова бързо ли ни напускаш?

IV

Лайла стъпи с черните си ботуши на обезцветена улица. От внезапната промяна леко ѝ се виеше свят и тя се облегна на стената. Чу отгласа на стъпките на Кел подире си.

— Е, имаме подобрение — каза и се извърна. — Поне сме на едно и също място този…

Ала него го нямаше.

Крадлата стоеше на улица пред мост, а Белият замък се издигаше в далечината отвъд река, която не беше нито сива, нито червена, а седефена, полузамръзнала ивица вода, сияеща мътно в падащата нощ. По протежението на реката горяха фенери с бледосинкави пламъчета, озаряващи околностите по странен, безцветен начин, а Лайла с нейните яркочерни дрехи изпъкваше досущ като маяк в мрака.

Нещо сияеше в краката ѝ, тя сведе очи и видя на земята белия топ, чиято светла повърхност все още бе изцапана с кръвта на Кел. Самият той липсваше. Тя вдигна амулета и го прибра, същевременно се постара да дръпне юздите на твърде разтрепераните си нерви.

Наблизо я наблюдаваше изпосталяло куче с празен поглед.

Твърде бързо Лайла осъзна, че я наблюдават отвсякъде. От прозорци и прагове, от тъмното между езерцата измъчена светлина. Посегна към ножа с металния бокс.

— Кел? — изсъска под нос, но не получи отговор. Изглежда бе станало като предния път. Вероятно просто се бяха разделили и в момента той си проправяше път към нея. Може и така да беше, но Лайла усети странно придръпване, когато прекрачиха отвъд, усети как ръката му изчезва от нейната твърде рано.

Отекнаха стъпки и тя се завъртя полека в кръг, ала не видя никого.

Кел я беше предупредил за този свят — той го нарече опасен — но понеже изразът обхващаше твърде голяма част от света на Лайла, тя не бе обърнала особено внимание на думите му. В крайна сметка, той беше израсъл в дворец, а тя — на улиците и смяташе, че знае доста повече от Кел за опасните улички и още по-опасните хора. Сега обаче, самичка, Лайла започваше да съжалява задето не му повярва достатъчно. Всеки — дори високопоставен аристократ — би могъл да види опасността. Би я надушил. Смърт и пепел в зимния въздух.

Тя потрепери — не само от студ, но и от страх. Просто, пронизващо до костите усещане за погрешност. Все едно надзърташе в черното око на Холанд. За първи път Лайла си пожела да разполага с нещо повече от ножове и револвер.

— Овос норевийк — разнесе се глас от дясната ѝ страна и тя се извърна срещу някакъв плешивко, всеки видим инч от кожата на който — от темето и чак до пръстите — беше покрит с татуировки. Какъвто и език да говореше, не ѝ прозвуча като арнески. Беше твърд и гърлен и макар Лайла да не разбираше думите, можеше да се ориентира по тона, а той не ѝ хареса.

— Товач ос мостевна — рече друг, изникнал от лявата ѝ страна; кожата му имаше вид на пергамент.

Първият се изкиска. Вторият изцъка с език.

Лайла извади ножа си.

— Назад — нареди тя с надежда жестът ѝ да преодолее езиковата бариера.

Мъжете се спогледаха и извадиха своите назъбени оръжия.

Лъхна студен ветрец и Лайла потисна потреперването си. Двамата се ухилиха с гнили зъби. Тя отпусна ножа. Сетне, с едно гладко движение, измъкна пистолета от колана си, вдигна го и застреля първия нападател между очите. Той падна като чувал с картофи, а крадлата се усмихна, преди да осъзна с каква сила е отекнал изстрелът. Не беше забелязала колко е смълчан градът, преди гърмът да изтрещи и да се разнесе по улиците. Наоколо трескаво започнаха да се отварят врати. Раздвижиха се сенки. Шепот и мърморене се разнесоха откъм уличните ъгли — в началото един глас, после два, сетне половин дузина.

Вторият тип — онзи с пергаментовата кожа — погледна мъртвеца, погледна и Лайла. Отново заговори с басово, заплашително ръмжене и тя се зарадва, че езикът не ѝ е познат. Не искаше и да знае какво ѝ казва.

Около ножа на нападателя ѝ запукаха струи тъмна енергия. Лайла долови движение на хора около себе си, сенките започваха да се оформят в зяпачи — изпосталели и сиви.

Хайде де, Кел — помисли си тя. — Къде си?

V

Кел изрече:

— Остави ме да мина.

Холанд само вдигна вежда.

— Моля те — опита пак Кел. — Мога да сложа край.

— Можеш ли? — предизвика го Холанд. — Съмнявам се дали куражът ще ти стигне… — стрелна с поглед ръката на Кел и тъмната магия, увита около нея. — Предупредих те, магията не разбира от равновесие. Важно е превъзходството. Или ти я контролираш, или тя те контролира.

— Все още я контролирам — заяви Кел през стиснати зъби.

— Не — възрази Холанд. — Нищо подобно. Пуснеш ли веднъж магията вътре, вече си изгубил.

Сърцето на младия антари се сви.

— Не искам да се бия с теб, Холанд.

— Нямаш избор — белият антари носеше пръстен с остър връх на едната си ръка и сега го използва да направи разрез на дланта си. По улицата покапа кръв. Той каза тихо: — Ас исера. Замръзни.

Тъмните капки цопнаха на земята и се превърнаха в черен лед, който се стрелна през плочника. Кел се опита да отстъпи, но ледът се движеше твърде бързо и след секунди младежът вече стоеше върху него и се бореше за равновесие.

— Знаеш ли какво те прави слаб? — попита Холанд. — Никога не ти се е налагало да бъдеш силен. Никога не се е налагало да опитваш. Не ти е било нужно да се биеш. И определено никога — за живота си. Но тази нощ това се променя, Кел. Тази нощ, ако не се биеш, ти ще умреш. И ако…

Кел не го изчака да довърши. Внезапен порив на вятъра връхлетя напред и едва не събори младежа на леда, докато се завихряше към Холанд. Обкръжи белия антари и го скри от поглед. Вятърът свиреше, но през воя му Кел чуваше басов и зловещ звук. После осъзна, че е смях.

Холанд се смееше.

Миг по-късно окървавената ръка на Холанд се появи отново, раздели пелената на циклона, самият Холанд излезе от него, а колоната от вятър се срути околовръст.

— Въздухът не може да бъде заострен — порица той противника си. — Не може да наранява. Не може да убива. Следва да си подбираш стихиите с повече внимание. Виж сега!

Холанд се задвижи с такава гладка елегантност, че беше трудно да се проследят движенията му, камо ли да си в крак с него. С едно плавно движение падна на коляно, докосна земята и рече „ас стено“.

Разтроши се.

Калдъръмът под ръката му се разби на дузина заострени парчета и при изправянето му те полетяха заедно с него и увиснаха във въздуха, както бе станало с гвоздеите в онази уличка. Той врътна ръка и късовете се понесоха стремително към Кел. Камъкът в дланта му завибрира предупредително, а той едва смогна да вдигне ръка с грейналия в нея талисман и да отвърне:

— Спри!

Димът се изля пред него и улови остриетата в полет, като ги строши на прах. През Кел заедно с командата се изстреля енергия, последвана незабавно от нещо по-мрачно и по-студено. При тази вълна той изпъшка. Усещаше магията да се катери над кожата му и под нея и ѝ нареди да спре, блъсна я назад с цялата си мощ, докато димът се разсейваше.

Холанд заклати глава.

— Давай, Кел. Използвай камъка. Ще те погълне по-бързо, но пък току-виж победиш.

Кел изруга под нос и призова друг циклон, този път — пред себе си. Щракна с пръстите на ръката, на която нямаше камък. В шепата му се появи огън и когато се допря до въздушния вихър, прихвана и обви вихрушката в пламъци. Огненият циклон изпепели земята и стопи леда. Докато нападаше Холанд, той — от своя страна — вдигна ръка и призова земята да се вдигне като щит, а сетне — в мига, щом пламъкът угасна — прати каменната стена да връхлети Кел. Кел вдигна ръце в борба да овладее камъните и твърде късно осъзна, че са пратени само за отвличане на вниманието му от извисилата се водна вълна, която го удари откъм гърба.

Речният изблик събори Кел на четири крака, той не успя да се изправи, тя го заля и се уви около него. След секунди младият антари вече се намираше в капана на вълната, мъчеше се да си поеме въздух, преди да го е погълнала изцяло. Бореше се, прикован от силата на водата.

— Астрид те иска жив — напомни Холанд, вадейки извит нож изпод наметалото си. — Настоя за това… — свободната му ръка се сви в юмрук, а водата се стегна и изкара въздуха от дробовете на Кел. — Но положително ще разбере, че за да се сдобия с камъка не съм имал друг избор, освен да те убия.

Холанд закрачи към противника си с премерени стъпки по заледената земя, извитото острие висеше отпуснато покрай хълбока му, а Кел се гърчеше и си блъскаше ума в търсене на нещо, каквото и да е, което да използва. Посегна към ножа в хватката на Холанд, но металът беше омагьосан и дори не трепна. Въздухът на младежа свършваше, а белият антари почти го беше връхлетял. И в този миг през вълната от вода видя неясен образ на корабни товари, купчина дъски и колци, и тъмния метал на вериги, навити върху стълбове по моста.

Кел сви пръсти, най-близката връзка вериги полетя напред и се уви около китката на Холанд, като развали фокуса му. Водата изгуби форма и се разпадна, жертвата ѝ се просна по лице на земята, прогизнал до кости и давещ се за въздух. Холанд още се опитваше да се освободи; Кел си даваше сметка, че не може да си позволи колебание. Около краката и кръста на магьосника се уви още един наръч вериги, свалени от друг прът. Белият антари понечи да запрати закривения нож, но трети чифт вериги прихвана ръката му и я притисна към тялото. Нямаше да го удържат, не и задълго. С магия Кел изтръгна метален прът от настилката на пристана и го запрати във въздуха, за да увисне на около фут зад Холанд.

— Не мога да ти позволя да победиш — подвикна му младежът.

— Тогава най-добре ме убий — изръмжа Холанд. — В противен случай, няма да има край.

Кел извади ножа изпод мишницата си и го вдигна като за удар.

— Ще се наложи повечко да се постараеш — присмя се белият антари, щом ръката на Кел застина, понеже костите му се оказаха застопорени на място от волята на противника му. Точно на това се надяваше младежът. В мига, щом фокусът на Холанд се съсредоточи в ножа, Кел го нападна, но не отпред, а изотзад, като заповяда на металния прът да полети с цялата си мощ.

Той се стрелна през въздуха и улучи целта, ръгна Холанд в гърба с достатъчно сила да проникне през наметалото, през кожата и костите. Щръкна през гърдите на антари, металът и кръвта скриваха душевния печат около сърцето му. Сребърният диск на брошката му се счупи и падна, а късото наметало се смъкна от раменете му, когато рухна с омекнали колене.

Холанд тупна на влажната улица, а Кел се изправи с олюляване. Обзе го ужасна тъга, докато крачеше към тялото на белия антари. Бяха само двамина от вида си, измираща порода хора. Сега бе останал самичък. А скоро нямаше да има нито един. Вероятно така бе и редно да бъде. Така трябваше да бъде.

Кел хвана здраво окървавения метален прът и го извади от гърдите на Холанд. Захвърли го встрани — глухото му издрънчаване върху плочника прозвуча като пресекващо сърцебиене. Младежът коленичи до поваления си противник, под който започваше да се събира локва кръв. Провери за пулс и го напипа, но беше плитък и неравен.

— Съжалявам — каза му Кел.

Беше глупаво и безполезно твърдение, но острието на гнева му се бе притъпило и сега тъга, страх и загуба се сливаха във всеобхватна болка, която, струваше му се, никога няма да отърси. Бръкна под ризата на антари и напипа амулета от Белия Лондон на връв на шията му.

Холанд знаеше. Бе забелязал предстоящото нападение, но не го спря. В мига преди металният прът да го удари откъм гърба, той спря да се бори. Продължи само секунда — едно поемане на дъх — но стигаше да даде на Кел предимство, да му се разкрие. И в отрязъка от време, след като металът прониза тялото на белия магьосник и преди той да падне, на лицето му не се изписа нито гняв, нито болка. А облекчение.

Кел скъса връвта и се изправи, но не можеше да се застави да остави събрата си тук, насред улицата. Прехвърли поглед от амулета към очакващата го стена и изправи омекналото тяло на Холанд на крака.

VI

След стъпването си в Белия Лондон, Кел най-напред видя как Лайла размахва два ножа. И двата — окървавени. Беше успяла да си прореже път през неколцина нападатели — труповете им лежаха проснати на улицата — но я обкръжаваха още и мнозина се навъртаха по-надалеч, следяха схватката с алчни погледи и си шепнеха на гърления си език.

— Хубава червена кръв.

— Мирише на магия.

— Разпори я.

— Виж каква е вътре.

Кел отпусна тялото на Холанд на земята и пристъпи напред.

— Вос ренск торейк! — изрева той и за всеки случай разлюля и земята. Отдръпнете се от нея.

При вида му тълпата подивя — някои избягаха, но другите, твърде любопитни, отстъпиха назад само крачка-две. Щом Лайла го съзря, присви очи.

— Много, много закъсня — изръмжа тя. Обичайното ѝ спокойствие се беше пропукало и под него изглеждаше вкочанена от страх. — И защо си мокър?

Кел огледа прогизналите си дрехи. Прокара ръце по тях и заповяда на водата да се махне — миг по-късно остана сух, с изключение на локвата около ботушите му.

— Сблъсках се с препятствие — махна към Холанд зад гърба си.

Неколцина тъмнооки местни жители вече бяха започнали да проучват страдалеца. Един извади нож и го притисна към китката на умиращия антари.

— Спри — изрече властно Кел и блъсна нападателите назад с порив вятър. Преметна белия антари през рамо.

— Остави го — плю Лайла. — Нека оглозгат костите му.

Кел поклати глава.

— Иначе ще оглозгат нашите — предупреди тя.

Кел се извърна и видя, че ги обграждат мъже и жени.

Жителите на Белия Лондон знаеха заповедите и бяха наясно, че близнаците Дейн ще отсекат главата на всеки, докоснал техния гост „отдалеч“, но беше нощ и съблазните на прясната магия и беззащитния Холанд натежаваха на везните. Лайла и Кел заотстъпваха заднешком, докато не стъпиха на моста.

— Лайла — обади се младежът тогава.

— Да? — отвърна тя тихо и напрегнато.

— Бягай.

Без да се поколебае, Лайла се извърна и хукна с все сили по моста. Кел вдигна ръка и с нея — стена от камък. Барикадата трябваше да им спечели време. Той също се впусна да бяга. Колкото сили имаше, с Холанд на тясното си рамо и с черна магия, плискаща във вените.

Кел стигна до средата на моста, а Лайла почти до другия му край, когато местните жители най-сетне събориха преградата и се втурнаха след тях по конструкцията. Стигайки до отсрещния бряг, младият антари коленичи на земята и опря окървавена ръка до основите на моста.

— Ас стено — нареди той, точно както бе направил Холанд. Мостът незабавно започна да се руши; камъни и хора се посипаха в ледената Сийлт. Кел едва си поемаше дъх, пулсът громолеше в ушите му. Лайла застана до него, втренчена в трупа на Холанд.

— Мъртъв ли е?

— Почти — отвърна Кел, изправи се на крака и понесе другия антари на рамо.

— Дано да си го накарал да страда — плю Лайла и се извърна към извисяващия се замък.

Не, помисли си Кел, докато тръгнаха нататък. Той е страдал предостатъчно.

Напредваха по улиците и той усещаше погледите на хората, но никой не излезе от дома си. Вече се намираха твърде близо до замъка, а той имаше хиляди очи. Скоро се извиси пред пътешествениците — каменна цитадела зад висока стена, със сводест вход като зейнала паст, който водеше към тъмен двор, пълен със статуи.

Камъкът бръмчеше в дланта на Кел и той осъзна, че вече не зове само него. Викаше и другата си половина. До него Лайла измъкна ново острие изпод палтото си. Това обаче не беше обикновен нож. Беше кралски къс меч от Червения Лондон.

Кел зяпна и попита:

— Откъде го взе?

— Отмъкнах го от гвардееца, дето се опита да ме убие — отвърна тя и се възхити на оръжието. Кел различи дори символите, начертани по острието, изработено от метал. Метал, годен да обезврежда магия.

— Както казах, човек не може да има прекалено много ножове.

Младият антари протегна ръка.

— Ще ми услужиш ли с него?

Лайла го изгледа замислено, сви рамене и му подаде оръжието. Кел стисна дръжката, а тя извади пистолета си и се зае да го презареди.

— Готов ли си? — попита крадлата и завъртя барабана.

Кел се взираше през портите към очакващия ги замък.

— Не.

При тези думи тя му показа най-остроръбата си усмивка.

— Добре. Които смятат, че са готови, винаги свършват мъртви.

Младият антари съумя да ѝ се усмихне леко в отговор.

— Благодаря ти, Лайла.

— За какво?

Той не обясни, а просто пристъпи напред в очакващата ги тъмнина.