Четирите цвята на магията

I

На един Лондон разстояние градските камбани удариха осем.

Звукът се разнесе от светилището в предградията, но отекна чак над бляскавата Айл, полетя по улиците, вля се през отворените прозорци, изниза се от зеещите врати и потече през града, за да стигне до „Рубинени поля“ и, по-точно отзад, до замръзналото тяло на мъжа в тъмното.

Бандитът с X от външната страна на ръката и краден кралски меч, все още вдигнат над главата. Пленникът на капана от лед или камък — или още по-странно вещество.

Щом камбаните заглъхнаха, в черупката над лицето на мъжа се образува назъбена цепнатина. След това и втора по протежение на ръката му. Както и трета — по острието. Малките пукнатини бързо се уголемяваха, разрастваха се подобно на пръсти през леда.

„Спри“ нареди младият антари на нападателя си и той не се вслуша, но магията го чу. Изля се от черния камък в ръката на магьосника, уви се около мъжа и се втвърди в черупка.

А сега заклинанието се разчупваше.

Не както би се разчупила черупка — повърхността да се нацепи и парчетата да се отронят и посипят по улицата. Не, тази черупка се разтвори, но така и не пусна мъжа отдолу. Просто полепна по него и се стопи. Протече през дрехите и кожата му, докато не изчезна — или не, не изчезна. Попи.

Доскоро замръзналият потрепери и си пое дъх. Кралският къс меч се изплъзна от пръстите му и издрънча върху камъните, докато последните трепкащи капчици магия блестяха по кожата му, преди да попият, а вените почерняха и се очертаха по него, все едно пълни с мастило. Главата на мъжа провисна напред с отворени, но празни очи. И бяха напълно черни — със зеници разширени и разтворили се през ирисите и в белтъка.

Заклинанието за принуда, чиято жертва бе първоначално, бе стопило съпротивата му и бе позволило на другата магия да се намести незабавно и през вени, мозък и мускули да превземе всичко, което докосне, а доскоро червената същина на живота му сега гореше чиста и черна. Полека-лека мъжът — или по-скоро тварта в него — вдигна глава. Черните му очи, лъскави на фона на сухия мрак, грееха, докато оглеждаше уличката. Тялото на втория главорез лежеше наблизо, но вече беше съвсем мъртво и огънят му бе угасен. Нямаше какво да се отмъкне от него. Какво да гори. И в това тяло тук също не беше останал много живот — само колкото пламъчето да се захрани — но засега щеше да свърши работа.

Мъжът размърда рамене и закрачи отначало колебливо като човек, непривикнал с тялото си. После — по-бързо и по-уверено. Изправи гръб и забърза към светлините в най-близката постройка. Разтегли устни в усмивка. Беше късно, но фенерите на прозорците грееха и смехът — висок, сладък и обещаващ — изпълваше въздуха като камбанен звън.

II

На връщане към „На хвърлей камък“ Лайла си тананикаше.

Докато крачеше към пивницата, постепенно се освободи от маскировката — първо свали маската, последва я широкополата шапка. Беше забравила, че ги носи, когато налетя на пияния в онази уличка, но той така се беше нажабурил, че май изобщо не забеляза. Също както не я отрази да рови из палтото му, докато му подаваше кърпичката с другата си ръка, нито как сви пръсти около съдържанието на джоба му, докато пъхаше тъмното парче плат в шепата му. Лесна работа.

Честно казано, Лайла все още се сърдеше на себе си за бягството — или по-скоро, задето падна в капана и се наложи да побегне — от тримата улични дрипльовци. Но, както си каза, стиснала в ръка удовлетворителната тежест в джоба на сюртука си, излизането не беше пълна загуба.

Пред очите ѝ се появи пивницата, тя измъкна дрънкулката от джоба си и спря под един фенер да огледа по-внимателно заграбеното. При вида му обаче сърцето ѝ се сви. Беше се надявала на метал — сребърна или златна дрънкулка — а държеше парче камък. Дори не беше скъпоценност или накит. Даже и кристал не беше. Приличаше на речно камъче — лъскаво и черно — от едната страна гладко, а от другата назъбено, все едно е било ударено или отчупено от по-голям каменен къс. Що за господин се разхожда с камъни в джоба? Че и строшени при това?

И все пак сякаш усещаше нещо — боцкане там, където кожата ѝ се долепяше до каменната повърхност. Лайла вдигна камъчето към светлината и присви очи за момент, преди да отхвърли усещането като измислица и да оцени камъка като безполезен — в най-добрия случай, сантиментален спомен. Настроението ѝ се вкисна, когато го пъхна обратно в джоба си и качи стъпалата към „На хвърлей камък“.

Макар пивницата да беше препълнена, Барън вдигна глава при влизането на гостенката си и стрелна поглед от лицето ѝ към маскировката, пъхната под мишница. На Лайла ѝ се стори, че забелязва искрица загриженост и това я накара да се озъби. Не му беше рода. Нито той — на нея. Нямаше нужда да се нагърбва с тревогите му и той — с нейното тегло.

— На неприятности ли се натъкна? — попита Барън, когато девойката подмина тезгяха и се упъти право към стълбите.

Лайла не възнамеряваше да признава нито как са я издебнали в уличката, нито как е избягала от битката, а още по-малко, че плячката ѝ е пълен провал, затова просто сви рамене.

— Нищо, с което да не мога да се справя.

Кльощавото момче от стълбите седеше в ъгъла и нагъваше яхния. Лайла осъзна колко е гладна — тоест, по-гладна от обикновено, понеже не се беше чувствала заситена от години — но същевременно беше и уморена, и с облекчение откри, че поривът на костите ѝ към леглото е по-силен от този на стомаха — към масата. А и не беше върнала монетите. Имаше си сребро, разбира се, но трябваше да пести, ако изобщо възнамеряваше да се махне от пивницата и от този град. Прекрасно знаеше как се затваря цикълът и какво става с крадците, които крадат само колкото да останат в занаята.

Нямаше намерение да се задоволява с подобни скромни победи. А сега, по принуда — ах колко не ѝ се нравеше дето тримата дрипльовци откриха онова, което три дузини констабъли не бяха успели; че издирваният господин изобщо не е мъж — обирите щяха да се затруднят още повече. Трябваха ѝ по-големи удари и то веднага.

Стомахът ѝ изкурка и Лайла си помисли, че Барън ще я нахрани и без пари, ако се пречупи да го помоли, но не можеше. Не искаше.

Ако и да беше крадец, Лайла Бард не ставаше за просяк.

И когато си тръгне — а това щеше да се случи — смяташе да изплати на съдържателя целия си дълг, чак до последния петак. Насочи се към стълбището.

Най-горе на тесните стълби имаше малка площадка със зелена врата. Лайла си спомни как тряска същата врата, шмугва се покрай Барън надолу по стълбите, и оставя само скандал подире си. Спомняше си караницата — посегна на посетител и заради това Барън ѝ създаде грижи. Даже и по-лошо, настояваше за наем, но ѝ забрани да му плаща стаята и храната с пари „назаем“. Приемаше само честно заработеното, каквото девойката нямаше откъде да вземе, така че ѝ беше предложил заплата срещу помощ да върти пивницата. Тя му отказа. Да се съгласи, означаваше да остане задълго, а останеше ли — щеше да се установи. В крайна сметка излезе по-лесно да зареже кръчмата и да избяга. Не от него, все си повтаряше Лайла. Не, бе побягнала към нещо друго. По-добро. И въпреки че още не го беше открила, то ѝ предстоеше.

— Това не е живот! — бе извикала над наръча си вещи, пъхнати под мишница. — Нищо не е. Не стига. Мамка му, не стига!

Тогава още не беше сложила маскировката, не бе достатъчно дръзка да граби без свян.

Трябва да има нещо повече, така си беше казала. Трябва да съм нещо повече.

Широкополата шапка грабна по пътя навън, от кука до вратата. Не беше нейна.

Барън не се беше опитал да я спре. Само се беше дръпнал встрани.

Живот, който си струва да задържиш, си струва и да отнемеш.

Мина почти година — единайсет месеца, две седмици и шепа дни — откакто Лайла изхвърча и от малката стая, и от „На хвърлей камък“ и се закле, че е приключила и с двете.

Но ето я отново тук. Стигна до най-горното стъпало — всяко възразяваше срещу присъствието ѝ също като нея — и си влезе.

Видът на стаичката я изпълни със смес от отвращение и облекчение. Уморена като куче, девойката изрови камъка от джоба си и го пусна с изтракване върху дървения скрин до вратата.

Барън беше оставил цилиндъра ѝ на леглото и Лайла се намърда до него да си развърже ботушите. Бяха износени почти до прозрачност и тя се намръщи при мисълта колко ще ѝ струва да си купи хубав чифт. Не беше лесно да ги открадне. Да отмъкне джобния часовник на някого беше едно. Да му смъкне ботушите — съвсем различно.

Някъде по средата на връзките на първия ботуш чу шум от разцепване — нещо подобно на „ууф“ — и като вдигна очи, откри мъж да стои насред стаята ѝ.

Не беше влязъл през вратата — беше заключена — но ето го на̀, с окървавена длан, опряна на стената. Кърпичката на Лайла беше свита на топка между пръстите му и дъските, и на девойката дори ѝ се стори, че различава следа от призрачен силует, очертан върху ламперията отдолу.

Косата му падаше в очите, но тя го разпозна от раз.

Беше онзи тип от уличката. Пияницата.

— Върни ми го — каза той задавено. Лайла не успя да разпознае лекия му акцент.

— Как, дявол го взел, влезе тук? — попита тя и скочи на крака.

— Трябва да ми го върнеш…

Тук, на светлината в малката стаичка, ясно се виждаше, че ризата е залепнала за гърдите му, а на челото му блестят капки пот.

— Не биваше… да го вземаш…

Погледът на Лайла се стрелна към камъка, оставен на скрина, мъжът също се обърна натам и го зяпна. Хвърлиха се едновременно напред. Или по-скоро Лайла се хвърли. Непознатият се оттласна от стената най-общо в тази посока, олюля се силно и рухна в краката ѝ. Главата му издрънча при удара о пода.

Страхотно, каза си Лайла, втренчена в трупа. Срита го в рамото с върха на ботуша си и, понеже не помръдна, коленичи и претърколи негодника. Изглежда бе изкарал ужасна нощ. Черната му туника беше залепнала за кожата; в началото момичето си помисли, че е от пот, но я пипна и пръстите ѝ се оцапаха в червено. Обмисли дали да не претърси джобовете му и да изхвърли трупа през прозореца, после забеляза обаче лекото повдигане и спадане на гърдите през окървавената риза и осъзна, че всъщност гостът ѝ не е мъртъв.

Засега.

Отблизо той съвсем не се оказа толкова възрастен, за колкото го беше помислила в началото. Под мръсотията и кръвта кожата му беше гладка, а на лицето още се забелязваха следи от момчешка заобленост. Лайла го оцени на година-две по-голям от нея, не повече. Бръсна медната коса от челото му и клепачите трепнаха и започнаха да се отварят.

Лайла рязко се отдръпна. Едното око на госта ѝ беше прелестно синьо. Другото — чисто черно. Не с черен ирис като на хората от Далечния Изток, които бе виждала, а чисто, неестествено черно — простираше се от край до край, без намеса на друг цвят или белтък.

Погледът на младежа започна да се фокусира и Лайла посегна към най-близкия предмет — книга — и го фрасна с нея. Главата му се килна и тялото му се отпусна; и когато гостът ѝ не даде повече признаци да се съвзема, тя остави настрани книгата и го хвана за китките.

Ухае на цветя, помисли си разсеяно, докато го влачеше по пода.

III

Кел се свести, вързан за някакво легло.

Китките му бяха увити с грубо въже и приковани към дъската на леглото. Главата му пулсираше и при опита да помръдне през ребрата го сряза притъпена болка, но поне кървенето беше спряло и когато се пресегна за силата си, с облекчение я усети да се надига в отговор. Заклинанието на кралското острие се беше разсеяло.

След няколко мига на самопреценка Кел осъзна, че не е сам в стаята. Надигна глава от възглавницата и откри крадлата, кацнала в кресло до долния край на леглото, да навива сребърен джобен часовник и да наблюдава пленника над свитите си колене. Беше свалила маскировката и Кел се изненада да види лицето отдолу. Тъмната ѝ коса бе подрязана до брадичката, която се оказа заострена. Момичето изглеждаше младо, но опасно и беше по-кокалесто от изпосталяла птица. Единственото обло нещо в нея бяха очите — и двете кафяви, но с не съвсем еднакъв цвят. Кел отвори уста с намерение да започне разговора им с въпрос от рода на „Ще ме отвържеш ли“ или „Къде е камъкът“, но вместо това взе, та каза:

— Едното ти око е по-светло от другото.

— А едното от твоите е черно — върна му го момичето. Съобщи го предпазливо, но на Кел не му се стори уплашена. Или пък се прикриваше много добре. Уточни: — Какво си ти?

— Чудовище — отвърна Кел дрезгаво. — Така че по-добре ме пусни.

Момичето се изсмя късо и подигравателно.

— Чудовищата не припадат в присъствието на дами.

— Дамите не се обличат като мъже и не джебчийстват — възрази Кел.

Усмивката ѝ само се заостри.

— Какво си ти всъщност?

— Вързан за леглото ти — отвърна Кел спокойно.

— И?

Той сбърчи чело:

— И съм в беда.

Това поне му спечели изненадано ококорване.

— По-сериозна от очевидното, че си вързан за леглото ми ли?

— Да — отвърна Кел и независимо от въжетата се помъчи да седне по-изправен, за да гледа домакинята си в очите. — Трябва да ме пуснеш и да ми върнеш откраднатото… — Огледа стаята с надежда да забележи камъка, но той вече не се намираше върху скрина. — Виж, няма да те издам. Ще се престорим, че нищо не се е случвало, но онова ми е нужно.

Надяваше се момичето да погледне, да посегне, даже да се наведе към амулета, ала тя остана напълно спокойна и дори не трепна.

— Как влезе тук?

Кел подъвка бузата си и пренебрежително отвърна:

— Няма да ми повярваш.

Момичето сви рамене.

— Лесно ще разберем.

Той се поколеба. Окото му не я плашеше, а и не го беше предала на ченгетата, нито пък беше повикала помощ, когато премина окървавен през стената и нахлу в спалнята ѝ. Сивият свят знаеше толкова малко за магията и бе забравил ужасно много, но в погледа на момичето имаше нещо — някакво предизвикателство, което го накара да се почуди дали тя няма да му докаже, че греши. Стига да можеше.

— Как се казваш? — попита Кел.

— Не сменяй темата.

— Не я сменям — размърда пръсти под въжетата, придържащи го към леглото. — Искам просто да знам кой ме е заловил.

Девойката го измери с поглед, преди да отговори:

— Делайла Бард. Лайла е достатъчно.

Лайла.

Меко име, но тя го въртеше като нож, режеше с върха на първата сричка и превръщаше втората в съскане на метал във въздуха.

— А пленникът ми е…?

— Кел — представи се младежът. — Казвам се Кел и идвам от друг Лондон, а в стаята ти влязох с помощта на магия.

Естествено, усмихна му се насмешливо. Повтори сухо след него:

— Магия.

— Да. Магия… — този път, изричайки думата, стисна здраво въжетата, те се запалиха и на мига се превърнаха в пепел. Може да беше бавен метод, но предизвика желания ефект. Лайла се вцепени потресена, докато Кел предпазливо сядаше изправен на леглото ѝ. Заля го вълна от замайване и той се спря, за да разтрие китки в очакване стаята да спре да се върти. Обясни:

— По-точно, използвах магия, за да си отворя врата.

Опипа се и откри, че ножът му е изчезнал. Момичето го беше обезоръжило. Намръщи се и полека преметна крака през ръба на леглото; ботушите му тупнаха на пода.

— Когато ми пребърка джобовете в уличката, ми даде кърпичката си. Успях да я използвам, за да отворя врата, която да ме доведе при теб…

По случайност това се оказа много по-трудно, отколкото прозвуча. Вратите бяха предназначени да водят към места, не към хора. Това беше едва втория читав опит на Кел успешно да използва магията си, за да намери път до някого. Да не споменаваме, че с всяка крачка силата му изтичаше. Прекалено много му дойде. Последните останки от магията го доведоха дотук и…

— Друг Лондон — повтори Лайла.

— Да.

— И си направи врата.

— Да.

— С помощта на магия.

— Да… — Кел я погледна в очите в очакване да види объркване, скептицизъм, невяра — и откри нещо друго. Тя се взираше в него с празен поглед — не, не с празен. Погледът ѝ беше настоятелен. Преценяващ. Кел се надяваше да не го помоли за друга демонстрация. Силата му едва бе започнала да прокапва обратно и се налагаше да я пести.

Лайла вдигна пръст към стената, където все още витаеше призрачното ехо на вратата му.

— Това, предполагам, обяснява следата.

Кел се намръщи леко. Повечето хора не бяха способни да виждат ехото от вълшебствата или поне не го забелязваха. Следите — като повечето прояви на магията — оставаха под спектъра на сетивата им.

— А камъкът? — попита момичето.

— Магия — отвърна Кел. Черна магия. Силна магия. Мъртва магия. — Лоша магия.

И най-сетне Лайла се издаде. Само за миг стрелна с очи скрина по протежение на стената. Кел не се поколеба. Хвърли се към горното чекмедже, но преди да успее да докосне дървото, в гърлото му се опря нож. Беше изникнал от нищото. От джоба. От ръкава. Тънко острие, опряно точно под брадичката му. Усмивката на Лайла беше остра като металния му ръб.

— Седни, преди да паднеш, магьоснико.

Девойката свали ножа, а Кел внимателно се намести в края на леглото. И тогава домакинята му го изненада втори път: измъкна талисмана, но не от горното чекмедже на скрина, както беше намекнала, а от нищото. Дланта ѝ уж беше празна, а след миг камъкът просто се озова там, с безгрешно фокусническо умение. Кел преглътна, замислен. Би могъл да изтръгне ножа от ръката на похитителката си, но тя вероятно имаше друг и, по-лошо, камъкът беше в нея. Тя беше простосмъртна и не познаваше магията, но ако си пожелаеше нещо, камъкът спокойно би могъл да ѝ отговори. Кел се сети за главореза, закован в камък.

Лайла прокара палец по черния камък.

— Какво му е толкова лошото?

Младежът се поколеба и внимателно подбра думите си.

— Не бива да съществува.

— Колко струва?

— Живота ти — отвърна Кел и сви юмруци. — Понеже, повярвай ми, който и да ме преследва, ще те убие за нула време, за да си го върне.

Лайла стрелна прозореца с поглед.

— Проследили ли са те?

Антари поклати глава и отвърна предпазливо:

— Не. Тук не могат да ме проследят.

— Тогава нямам от какво да се притеснявам… — Девойката отново съсредоточи вниманието си върху талисмана. Кел виждаше как любопитството си прогаря път в нея и се почуди дали камъкът ѝ въздейства по същия начин както на него.

— Лайла — призова я внимателно. — Моля те, остави го.

Тя присви очи срещу символа от предната страна, сякаш това с нещо щеше да ѝ помогне да го прочете.

— Какво означава?

Кел не отговори.

— Ако ми кажеш, ще ти го върна.

Той не ѝ повярва, но въпреки това отговори.

— Това е символът за магия. Витари.

— Магически камък, наречен „магия“? Не е особено оригинално. Какво може да прави?

— Не знам…

Което си беше един вид истина.

— Не ти вярвам.

— И какво от това?

Лайла се намръщи.

— Започвам да си мисля, че не си го искаш.

— Не го искам — отвърна Кел и като цяло каза истината, макар че дълбоко в себе си копнееше повече от всичко да го държи отново. — Но ми е нужен. И отговорих на въпроса ти.

Девойката премери амулета с поглед. Търкулна го в шепата си и промърмори:

— Магически камък, наречен на магията. Което ме навежда на мисълта, че какво? Прави магия? Или прави разни неща от магия? — Сигурно бе прочела отговора в притесненото изражение на Кел, понеже се усмихна триумфално. — Източник на сила, значи… — продължи, сякаш водеше разговор сама със себе си. — Може ли да направи нещо? Чудя се как раб…

Кел се хвърли към талисмана. Успя да се пресегне на средата на разстоянието, преди ножът на Лайла да изсвисти през въздуха в посока на дланта му. Антари изпъшка, а по пода прокапа кръв.

— Предупредих те — момичето размаха ножа като показалец.

— Лайла — каза Кел уморено, притиснал длан към гърдите си. — Моля те. Върни го.

Но знаеше, че тя няма да го стори. В окото ѝ светеше искрица лукавство — поглед, който той знаеше, че е присъщ и за него самия — и тя се вкопчи в камъка. Какво ли щеше да призове? Какво можеше да пожелае тази кльощава девойчица? Тя церемониално протегна ръце пред себе си и Кел проследи със смес от любопитство и загриженост как изпод пръстите ѝ бликва дим. Уви се около свободната ѝ ръка, усука се и се втвърди, и накрая се оказа, че Лайла държи прекрасен меч в лъскава ножница.

Тя се ококори от почуда и задоволство. Прошепна, по-скоро на себе си:

— Подейства!

Дръжката сияеше в същото лачено черно като окото на Кел и крадения камък, а когато Лайла извади меча от канията му, металът също заблестя в черно — на светлината на свещта беше плътен сякаш изкован от стомана. Девойката възкликна възхитено. Кел изпусна облекчено дъх при вида на меча — можеше да е и по-зле — и проследи как тя го обляга на стената.

— Ето, видя ли — каза ѝ младежът. — А сега ми го подай…

Тя не осъзнаваше — не би могла да осъзнае — нито че този вид магия е грешен, нито че камъкът се храни с енергията ѝ.

— Моля те. Преди да се нараниш!

Лайла погледна недоволно „госта“ си и гушна камъка. Отвърна:

— Нищо подобно. Та аз тъкмо започвам…

— Лайла… — поде Кел, ала се оказа твърде късно. Черен дим вече се лееше между пръстите ѝ — много повече отпреди — и взе да се оформя в стаята помежду им. Този път вместо оръжие, димът се събра в силует на младеж. И не просто на непознат, осъзна Кел, докато чертите се изглаждаха от дим в плът.

Беше Кел.

Имаше почти съвършена прилика — от сюртука с изтъркания му подгъв до червеникавата коса, която падаше пред лицето му и скриваше черното око. Само че този Кел нямаше синьо око. И двете сияеха лъскави и черни като камъка в ръката на Лайла. Видението не помръдна, поне в началото — стоеше неподвижно и чакаше.

Кел, който беше Кел, се втренчи злостно в Кел, който не беше Кел.

— Какво смяташ, че правиш? — въпросът беше отправен към Лайла.

— Просто се забавлявам — отвърна тя.

— Не можеш да се въртиш наоколо и да създаваш хора.

— Очевидно мога.

В този момент черноокият двойник се размърда. Смъкна си палтото и го запрати на най-близкия стол. Кел с ужас проследи как отражението му започва да си разкопчава туниката, копче след копче.

Антари се изсмя тихо и задавено:

— Шегуваш ли се?

Лайла само се усмихна и търкулна камъка в шепата си, а Кел Подобието полека и закачливо смъкна туниката си и застана гологръд. Взе да разкопчава колана на кръста си.

— Добре, стига толкова — възмути се Кел. — Разпръсни го.

Девойката въздъхна.

— Изобщо не си забавен.

— Това не е забавление.

— За теб може и да не е… — отвърна тя с подигравателна усмивчица, докато новосъздаденият Кел продължаваше със стриптийза и изниза колана от гайките.

Лайла обаче не видя онова, което виждаше антари: как доскоро празното лице на отражението започваше да се променя. Съвсем леко изменение в структурата на магията — кух съд, който започва да се пълни.

— Лайла — настоя Кел, — послушай ме. Разпръсни го веднага.

— Добре, добре — отвърна тя и погледна черноокия Кел в очите. — Ами… как да го направя?

— Ти пожела да се появи — младият антари се изправи на крака. — А сега пожелай да се махне.

Момичето свъси вежди, а фантомът спря да си сваля дрехите, но не изчезна.

— Лайла!

— Опитвам се. — Тя стисна по-здраво камъка.

В същия момент призрачният Кел се намръщи и изражението му бързо премина от празно до осъзнато и гневно. Все едно знаеше какво се случва. Премести поглед от лицето на Лайла към ръката ѝ и обратно. След това ѝ се нахвърли. Движеше се много бързо — същинска светкавица — и я връхлетя. Камъкът се изтърколи от ръката на Лайла, когато гърбом в стената я блъсна Кел — имитацията. Той отвори уста да заговори, но, преди да го стори, ръцете му се разтвориха — той целият се разтвори — внезапно отново на дим и след това в нищото, а Лайла се озова лице в лице с Кел, истинският, с окървавена длан, вдигната към мястото, заемано доскоро от илюзията, а заповедта му — Ас анаси — още отекваше в стаята.

Девойката се олюля и се облегна върху скрина с чекмеджетата — очевидно краткото притежание на камъка вземаше своя дан, както бе направило и с Кел. Тя успя да си поеме едничък разтреперан дъх, преди антари да я стисне с окървавената си ръка за гърлото.

— Къде ми е ножът? — изръмжа.

— Горното чекмедже — изпъшка Лайла.

Кел кимна, но не я пусна. Вместо това я хвана за ръката и я прикова за стената до главата ѝ.

— Какво правиш? — възпротиви се момичето, но той не отговори. Съсредоточи се върху дървото и то започна да пука и да се огъва, да се бели и да расте около китката на пленничката му. Лайла се гърчеше, но след миг всичко свърши. Кел я пусна, стената обаче не последва примера му. Той си прибра камъка от пода, а девойката се мяташе и се бореше със самоделните окови.

— Какво, дяволите да го вземат…? — Тя не спря да се мъчи да се освободи от дървените белезници, докато Кел бе зает да прибере камъка в джоба си. — Съсипа стената. Как според теб ще платя щетата? Изобщо как ще я обясня?

Младежът отиде до чекмеджето. Там намери по-голямата част от съдържанието на джобовете си — за щастие крадлата беше преджобила само черното лице на палтото му — и ножа си.

— Не може да ме оставиш така — възмути се Лайла.

Кел върна вещите в джобовете си и прокара пръст по познатите букви на острието, преди да го прибере в канията под мишницата си. Сепна го хлъзгането на метал в кожа — девойката бе извадила нов кинжал от кания на гърба си.

— На твое място не бих го хвърлил — подметна Кел и се упъти към прозореца.

— Защо? — изръмжа му тя.

— Понеже — той вдигна стъклото, — ще го ползваш вместо трион, за да се освободиш.

С тези думи стъпи на корниза и скочи от него.

Падането продължи по-дълго, отколкото очакваше, но се приземи приклекнал, а въздухът в уличката се втурна да омекоти скока му. Прозорецът му се беше сторил най-сигурния изход, защото всъщност не беше сигурен къде точно в Сивия Лондон се намира или дори в що за къща са го вкарали. Вече навън, осъзна, че това изобщо не е къща, а пивница и, когато зави зад ъгъла, откри и табелата, полюляваща се на вечерния ветрец. Поклащаше се от тъмното под светлината на фенера и обратно в тъмнината, но Кел от пръв поглед разпозна какво пише на нея.

Изобщо не биваше да се изненадва да я види — явно всички пътища водеха дотук, — но въпреки това му прималя. Каква ли беше вероятността? — помисли си той, макар да знаеше, че магията по принцип изкривява вероятностите. И все пак.

Странно предчувствие относно девойката обзе Кел, но той го изтри от мислите си.

Тя не беше от значение. Камъкът отново беше в ръцете му.

Сега трябваше само да измисли какво да прави с него.

IV

На Лайла ѝ отне по-голямата част от следващия час да просече, изреже и остърже пътя си до свободата. Когато дървото най-сетне поддаде под ножа ѝ, острието беше непоправимо затъпено, част от стената — разрушена, а тя отчаяно се нуждаеше от силно питие. Парите ѝ не се бяха умножили, но спестяванията да вървят по дяволите — тази вечер имаше нужда да си пийне.

Разтри китката си та да отмине болката, захвърли изтъпения нож на леглото и взе втория, все още остър кинжал от пода, където го беше изпуснала. Равномерен поток ругатни се лееше от устата ѝ, докато бършеше кръвта на Кел от острието и също така равномерен поток въпроси изпълни мислите ѝ, докато го прибираше, но тя ги стъпка до един, изрови револвера си от чекмеджето и го намести в кобура — ако го беше държала у себе си през цялото време, в главата на Кел щеше вече да зее дупка.

Все още ругаеше тихо и придърпваше плаща на раменете си, когато вниманието ѝ привлече необичаен предмет. Мечът — онзи, призованият — продължаваше да стои облегнат на стената. Копелето не беше спряло да го пръсне по пътя си навън. Сега Лайла го вдигна предпазливо — беше наистина прекрасен — и пак се възхити на бляскавата черна дръжка. Притежаваше всичко, което тя си представяше за своя бъдещ меч. Чак до гравираните в ръкохватката орнаменти. Ножницата бръмчеше под пръстите ѝ, точно както беше сторил камъкът, когато го държеше. Лайла искаше да задържи оръжието, искаше да го държи в ръце — и въобще не обърна внимание на този странен, проникващ чак до костите копнеж. Прекрасно знаеше как се чувства човек, когато желае нещо — знаеше как страстта шепти, напява и вие в костите ти. Това тук изглеждаше същото, но не беше. Беше заместител на копнежа.

Тя си спомни как се чувстваше, когато изпусна камъка — последва внезапен, смазващ световъртеж, все едно енергията в крайниците ѝ е свършила. Или е била открадната, докато не е внимавала. До известна степен ѝ напомни за джебчийството — скритата ловкост на ръката. Точно така действаше и камъкът. Най-умелият грабеж изисква две ръце — едната жертвата забелязва, докато пропуска да усети втората. Лайла се беше съсредоточила дотолкова в тази пред лицето ѝ, размахваща нещо лъскаво, че не беше забелязала онази, която краде от джоба ѝ.

Лоша магия, каза по този повод Кел.

Не, помисли си Лайла. Хитра магия.

И винаги, и по всяко време хитроумието излизаше далеч по-опасно от лошотията. Лайла беше наясно с това. По тази причина, колкото и да я болеше да го стори, отиде до отворения прозорец и хвърли меча навън. На добър ти път, помисли си, като го видя да се търкаля по плочника отдолу.

Вдигна очи към покривите и гората от комини и се зачуди къде ли е отишъл Кел. Чудеше се, но този въпрос породи дузина други и — наясно, че никога няма да научи отговорите на нито един — тя хлопна прозореца и тръгна да си търси питието.

Един посетител се препъна през предната врата на „На хвърлей камък“ и едва не падна от стъпалата и на улицата. Хитри копеленца, помисли си той замаяно. Само преди няколко часа, когато влезе в пивницата, стълбите определено ги нямаше. Или пък междувременно се бяха променили и преподредили. Сега май бяха повечко. Или по-малко? Помъчи се да ги преброи, но зрението му беше замъглено и той се отказа, и бездруго се олюляваше.

Пияният се наричаше Бут и му се пикаеше.

Тази мисъл се надигна от мъглата и засия, по-ярка от фар. Бут затътри ботуши по паважа към най-близката пряка (достойнството му стигаше да не се облекчава на стъпалата, ако ще и подло да бяха изникнали в краката му).

Част от разстоянието до тесния процеп между сградите извървя, остатъка се изтъркаля и едва в уличката се усети колко е тъмно; не си виждаше и ръката — то и не беше достатъчно трезвен, та да я погледне, — но и бездруго очите му се затваряха, та всъщност нямаше значение.

Докато пикаеше, Бут облегна чело върху прохладната каменна стена на пивницата и тихо си затананика — песничка за въртиопашки, вино и… сигурно още нещо, започващо с в, макар че в момента не помнеше какво е то. Остави мелодията да заглъхне, докато си връзваше отново панталоните, а обръщайки се отново към пивницата, ботушът му чукна нещо на земята. Преди да се удари в стената, то отлетя встрани със стържене и Бут като нищо щеше да го остави да си лежи там, ако порив на вятъра не разлюля най-близкия фенер на куката му и в тъмната уличка се отрази отблясък от нещо лъскаво.

Така можеше да блещука само метал и Бут се ококори. Ако и да беше на няколко пинти, от алчност се изтрезнява и — макар светлината да изчезна отново — той набързо залази на четири крака по мокрия плочник и продължи да рови из тъмнината, докато най-сетне не вкопчи пръсти в наградата си.

Бут се премъчи с изправянето и се примъкна на няколко крачки по-близо до светлината на фенера. Там осъзна, че държи канията на меч, а острието още си е на безопасно място вътре. Дръжката лъщеше — не сребърна или златна, или пък стоманена, а черна. Черна като масло и гладка като камък. Пияницата я стисна здраво и извади оръжието от скривалището му. Възкликна тихичко от възхита. Острието повтаряше същия лъскав и тъмен метал като дръжката. Странен меч — и рядък, ако се съди по вида му. Бут го претегли в месестите си ръце. Щеше да му донесе хубави парици. Много хубави парици. Ще го предложи само на подходящи места, разбира се. И не биваше да го мислят за краден, естествено. Който го намери — негово си е… и намерилите имат право да продават, така де, ясна работа.

Забавно беше обаче.

Усещаше боцкане във връхчетата на пръстите, с които стискаше дръжката на меча. Малко е странно, помисли си той на вълните на спокойствието и безразличието, които вървят ръка за ръка с опиянението. Не се притесняваше, поне не отначало. Но когато се опита да разхлаби хватка върху оръжието, не успя. Каза на пръстите си да пуснат, но те си оставаха здраво вкопчени в бляскавата черна дръжка на меча.

Бут тръсна ръка — първо полека, после енергично, но така и не успя да се освободи от оръжието. А сетне, твърде внезапно, боцкането се превърна в светкавица — едновременно гореща, студена и чужда, много неприятно усещане. Разпространи се нагоре по ръката му, под кожата, и когато той залитна крачка назад, към светлината в началото на уличката, видя, че са почернели вените от вътрешната страна на китката му, нагоре по ръката и чак до лакътя.

Взе да тръска ръка още по-силно и за малко да падне, но въпреки това не успяваше да пусне меча. Той не му позволяваше.

— Хайде де! — изръмжа Бут, без дори да е наясно дали говори на своята ръка или на оръжието, което тя стискаше.

В отговор ръката, хванала меча — и очевидно вече изобщо не му принадлежеше — се вкопчи по-здраво в дръжката. Бут простена, а пръстите му полека завъртяха острието към корема.

— Какво, по дяволите… — изруга той и се сборичка със себе си; със свободната си ръка се мъчеше да удържи другата. Но това не стигаше — завладялата го тъма се оказа по-силна — и с един чист удар ръката на Бут, тази, с меча, заби острието в корема му и го вкара до дръжката.

Той се преви в уличката със стенание, а ръката му остана вкопчена в дръжката. Черният меч блестеше с мрачна вътрешна светлина и постепенно започна да се разтваря. Бляскавото оръжие се стопи — не протече, а попи. През раната и навътре в тялото на Бут. В кръвта му. Сърцето му прескочи и после удвои ритъм, стабилно и силно тласкащо във вените му разпространяващата се магия. Тялото му потрепери и се успокои.

Известно време Бут — или поне черупката му — поседя на паважа на уличката: неподвижен и притиснал ръце към стомаха си там, където се бе забило острието, и сега от раната се виждаше само мастиленочерно петно като стопен восък. После полека отпусна ръце по шевовете, вените му — вече напълно черни. С цвета на истинската магия. Вирна глава, примигна с две черни очи и се огледа, погледна себе си и обмисли формата си. Размърда пръсти — предпазливо, внимателно.

След това полека и плавно се изправи на крака.