Четирите цвята на магията

I

— Дали не е по-добре да направим бал с маски?

— Хайде по-сериозно.

— Или даже бал с костюми. Нещо по-пищно.

— Стига де, Рай. Давай по-сериозно!

Принцът седеше в кресло с висока облегалка, вдигнал бе на масичката ботушите си със златни токи и премяташе в шепи стъклена топка. Тя представляваше част от по-голяма и по-сложна версия на играта, разменена от Кел в „На хвърлей камък“. На мястото на пръстта, локвата и купчинката пясък в комплекта на малката дъска, тук имаше пет стъклени топки, с по един елемент във всяка. Четири все още бяха на масата, в сандъчето от тъмно дърво с позлатени ръбове и вътрешност, облицована в коприна. Тази в ръцете на Рай съдържаше шепа пръст, която се клатеше насам-натам в синхрон с движението на пръстите му.

— Костюми на няколко ката, които да бъдат събличани… — продължи той.

Кел въздъхна.

— Всички ще започнем нощта напълно облечени и ще завършим…

— Дори не се опитваш.

Рай простена. Тежко стовари ботуши на пода, седна поизправено и вдигна стъклената топка помежду им.

— Добре — примири се. — Само виж каква магическа сръчност притежавам!

Присви очи срещу пръстта, затворена в стъклото и, в опит да се фокусира, ѝ заговори под нос — тихичко мърмореше на английски. Пръстта обаче не помръдна. Кел проследи появата на бръчка между очите на Рай — сигурен знак, че се съсредоточава. Принцът шепнеше, чакаше и все повече се изнервяше. Най-сетне пръстта помръдна (макар и неохотно) в стъкленицата.

— Успях! — възкликна Рай.

— Просто я тръсна — възрази Кел.

— Не бих посмял!

— Опитай пак.

Рай изсумтя недоволно и се разплу в креслото си.

— Санкт, Кел! Какво ми има?

— Нищо ти няма — успокои го младежът.

— Говоря единайсет езика — продължи принцът. — Дори на страни, които не съм виждал и няма вероятност да стъпя там, а не мога да убедя буца пръст да се размърда или капка вода да се вдигне от езерцето си… — Ядоса се. Изръмжа. — Влудяващо! Защо точно езика на магията овладявам толкова трудно и не ми се отдава?

— Понеже не можеш да спечелиш елемента с чара, усмивката или положението си — обясни Кел.

— Те не ме почитат, така ли? — уточни Рай със суха усмивка.

— Земята под краката ти не се интересува дали ще станеш крал. Нито водата в чашата ти. Нито въздуха, който вдишваш. Трябва да говориш с тях като с равни или дори по-добре — като молител.

Рай въздъхна и разтри очи.

— Знам. Знам. Ще ми се само… — и млъкна.

Кел се намръщи. Брат му май беше искрено разочарован.

— Какво ти се иска?

Принцът вдигна очи да го погледне и златните искрици ги изпълниха, още докато зад тях се вдигаше стена.

— Ще ми се да пийна — рече той, загърбвайки проблема. Бутна стола си и прекоси салона, за да си налее питие от барчето до стената. — Наистина се старая, Кел. Искам да съм добър или поне по-добър. Но не всички можем да сме… — отпи и махна с ръка към другаря си.

Младежът предположи, че Рай търси думата „антари“. Той обаче използва „като теб“.

— Как да се оправдая? — Кел прокара пръсти през косата си. — Аз съм единствен по рода си.

— Двама сте — поправи го Рай.

Кел смръщи чело.

— Все се канех да попитам… какво правеше Холанд тук?

Принцът сви рамене и се упъти към сандъчето с елементите.

— Същото, което прави винаги. Доставяше поща…

Кел огледа принца. Нещо не беше наред. Когато лъжеше, Раи се държеше като пословичен нервак — и сега го забеляза да пристъпва от крак на крак и да потупва с пръсти по отворения капак на сандъчето. Но вместо да настоява да научи истината, магьосникът се отказа и се пресегна да извади друга стъклена топка отвътре. Тази беше пълна с вода. Намести я в шепата си, с разперени пръсти.

— Прекалено много се стараеш — Кел призова водата в стъкленицата да помръдне и тя трепна, първо полека се завихри, сетне забърза все повече и повече и образува малък, затворен циклон.

— Ами да, защото е трудно — констатира Рай. — Само защото в твои ръце изглежда лесно, не означава, че наистина е така.

Кел не искаше да подсказва на принца, че дори няма нужда да говори, за да раздвижи водата. Бе достатъчно просто да помисли думите, да ги усети — и елементът ще го послуша и ще му отвърне. Каквото и да течеше през водата — и пясъка, и пръстта, и останалите — течеше и през него и следователно можеше да го управлява, както би сторил с крайник, който раздвижва. Единствено изключение беше кръвта. Макар да течеше със същата готовност като другите елементи, кръвта не се подчиняваше на природните закони — и не можеше да бъде манипулирана: нито да ѝ заповядат да се движи, нито да я принудят да стои неподвижно. Кръвта си имаше своя воля и към нея трябваше да се обръщаш не като към предмет, а като към равен — като към съперник. Това беше и причината антари да са отделен клас магьосници. Защото единствено те владееха не само елементите, но и кръвта. Там, където заклинанията на елементите бяха измислени просто за да помогнат на ума да се съсредоточи, да намери личния си синхрон с магията — те бяха медитативни, толкова псалм, колкото и стих — то кръвните указания на антари бяха, както терминът предполагаше, нареждания. Думите, които Кел изричаше, за да отваря врати или да лекува рани с кръвта си, бяха команди. И се налагаше да бъдат изречени на глас, за да бъдат изпълнени.

— Какво е усещането? — попита неочаквано Рай.

Кел отклони внимание от стъклото, но водата вътре продължи да се върти.

— Кое по-точно?

— Да си способен да пътуваш. Да ходиш в другите Лондони. Как изглеждат те?

Кел се поколеба. До едната стена имаше изтикана гадателска масичка. За разлика от гладките черни плочи гранит, чрез които се предаваха съобщения из града, масичката служеше за други цели. Вместо камък, тя съдържаше плитък басейн от неподвижна вода, омагьосана да прожектира върху повърхността представите, спомените и образите от ума на онзи, който борави с нея. Използваше се за размисъл — но и за да споделят хората мислите си с другите, помощен уред, когато думите не достигат или просто не успяват да предадат нужното.

Кел би могъл да придърпа масичката, за да покаже на принца. Да му даде възможност да види другите Лондони през неговите очи. Егоистично му се искаше да ги сподели с брат си, за да не се чувства така самотен, пък и някой друг да ги види и да знае. Но хората, както Кел беше открил, всъщност не искаха да знаят. Мислеха си, че го желаят, но знанието само ги правеше нещастни. Защо да си пълнят ума с неща, които не могат да използват? Защо да умуват върху места, където не могат да идат? Каква полза щеше да има за Рай, който, при все привилегиите, отредени му от кралският статут, никога не би могъл да стъпи в някой от другите Лондони?

— По-спокойни са — каза Кел и върна стъкленицата в сандъчето. Веднага щом отлепи пръсти от повърхността ѝ, циклонът вътре се разпадна, водата плисна и се успокои. Преди Рай да успее да зададе още въпроси, младежът посочи стъклената топка в ръката на принца и му предложи да опита отново.

Принцът пробва — и за пореден път се провали — да помръдне пръстта в топката. Изсумтя разочаровано и търкулна сферата през масичката.

— Не ме бива за тази работа и двамата го знаем.

Кел улови стъклената топка на ръба на масата и я върна обратно.

— Упражненията… — поде той.

— С упражнения нищо няма да постигна.

— Проблемът ти, Рай — скара му се Кел, — е, че не искаш да учиш магия просто за да умееш да я практикуваш. Искаш да я изучиш, само защото се надяваш тя да примамва повече народ в леглото ти.

Рай се ухили и отвърна:

— Не виждам това пък какъв проблем е. А и наистина ще ги примамва. Виждал съм как момичетата — и момчетата — въздишат по хубавото ти черно оченце, Кел… — Скочи на крака. — Забрави за урока. Не съм в настроение да се уча. Да излезем навън.

— Защо? — попита Кел. — За да използваме моята магия, та да примамваме жертви в твоето легло?

— Отлична идея — съгласи се Рай. — Но не. Ала все пак се налага да излезем, да знаеш, понеже сме на мисия.

— Така ли? — почуди се Кел.

— Да. Понеже, освен ако ти не възнамеряваш да се омъжиш за мен — и не ме разбирай погрешно, смятам, че от нас става поразителна двойка — трябва да се постарая да си намеря половинка.

— И очакваш това да се случи, докато се наливаш из града?

— Боже мили, не — възрази Рай с крива усмивка. — Но кой знае какви забавления ще открия, докато се провалям в търсенето.

Кел подбели очи и прибра топките.

— Продължаваме нататък.

— Хайде да приключваме вече! — простена Рай.

— Ще приключим — обеща Кел, — веднага щом успееш да удържиш пламък.

От всички стихии, огънят беше единственият, към който наследникът на короната демонстрираше… е, талант е твърде силна дума, но може би склонност. Кел разчисти дървената маса и постави пред принца наклонено метално блюдо заедно с парче бял тебешир, стъкленица с масло и странно малко устройство от две кръстосани клечки почерняло дърво, съединени с панта в средата. Рай въздъхна и с помощта на тебешира нарисува ограничителен кръг около блюдото на масата. После изпразни стъкленицата в блюдото и маслото се стече в средата под формата на локвичка с размер на десетлинова монета. Накрая принцът вдигна щракалото, което лесно се побра в дланта му. Беше запалка. Стисна я в юмрук и я щракна, двете рамена се потъркаха едно о друго и от пантата падна искра в езерцето с масло — и прихвана.

Малко синьо пламъче затанцува по повърхността на локвичката и Рай изпука с кокалчета, размърда шия и нави ръкави.

— Преди светлината да угасне — подкани го Кел.

Рай го изгледа криво, но вдигна длани от двете страни на тебеширения ограничителен кръг и заговори на огъня не на английски, а на арнески. Този език беше по-плавен, по-подходящ за убеждаване и сам по себе си по-склонен към магия. Думите се лееха в шепот — гладка, непрестанна нишка от звук, която сякаш оформяше стаята около тях.

И за обща изненада на младежите подействаха. Пламъчето в блюдото побеля и нарасна, погълна остатъците от маслото и продължи да гори без него. Разшири се, покри повърхността на блюдото и засия във въздуха пред лицето на Рай.

— Гледай! — възкликна принцът и посочи пламъчето. — Виж само, успях!

Така си беше. Но въпреки че беше спрял да говори на огъня, той продължаваше да расте.

— Не губи фокус! — скара му се Кел, понеже белият огън се разпространи и взе да ближе вътрешността на тебеширения кръг.

— Какво искаш да кажеш? — предизвика го Рай, в това време огънят се гърчеше и притискаше към ограничаващия го кръг. — Няма ли да ме похвалиш? — Отклони очи от огъня и погледна към Кел, а докато се обръщаше, пръстите бръснаха плота на масата. — Нито една…

— Рай! — предупреди го Кел, но се оказа твърде късно. Ръката на принца се отри в кръга и размаза тебешира. Огънят се освободи.

Обхвана цялата маса, бърз и горещ, и Рай едва не се катурна назад с все стола в опита си да се махне от пътя му.

С едно движение Кел освободи ножа си, прокара го през дланта си и притисна окървавената плът към плота на масата.

— Ас анаси — нареди. — Разпръсни се. — Омагьосаният огън незабавно изгасна, изчезна в нищото. На Кел му се виеше свят.

Рай застана до него, задъхан и виновно промълви:

— Много съжалявам! Знам, не биваше…

Мразеше, когато Кел беше принуден да използва кръвна магия, понеже се чувстваше лично отговорен — а и често беше — за съпътстващата жертва. Веднъж предизвика много болка за Кел и така и не си прости за това. Сега младият антари взе ленена салфетка и избърса ранената си ръка. Захвърли парцала с думите:

— Всичко е наред, добре съм. Но за днес, мисля, приключихме.

Рай кимна разтреперан и заяви:

— Добре ще ми дойде още едно питие. По-силничко.

— Съгласен — отвърна Кел с уморена усмивка.

— Хей, не сме ходили в „Авен Страс“ от сума време — предложи принцът.

— Не можем да идем там — възрази Кел. Имаше предвид „не мога да те пусна да ходиш там“. При все името си — „Благословени води“ — „Авен Страс“ се беше превърнал в свърталище за най-лошите типове в града.

— Хайде де — настоя принцът, вече възвърнал си обичайната дързост. — Ще накараме Париш и Джен да ни изровят някакви униформи и ще идем четиримата, преоблечени като…

Точно в този миг някой си прочисти гърлото и Рай и Кел се обърнаха, за да открият крал Максим, застанал на прага.

— Сир! — възкликнаха в хор.

— Момчета — поздрави той. — Как вървят уроците?

Рай погледна многозначително Кел, а той вдигна вежда и отвърна само:

— Минаха и отминаха. Тъкмо приключихме.

— Добре — кимна кралят и извади писмо.

Преди да види плика и да осъзнае, че няма да накваси устните си, Кел не си даваше сметка колко силно му се иска да обърне по едно с Рай. Сърцето му пропадна в петите, но той не го показа.

— Налага се да отнесеш съобщение — обяви кралят. — На силния ни съсед.

Гърдите на Кел се стегнаха в познатата смес от страх и възбуда, които вървяха ръка за ръка, ставаше ли дума за Белия Лондон.

— Разбира се, сир — отвърна той.

— Холанд ни достави писмо онзи ден — додаде кралят. — Но не можа да изчака да вземе отговора. Казах му, че ще го изпратя с теб.

Кел се намръщи.

— Надявам се всичко да е наред — каза предпазливо. Рядко узнаваше съдържанието на кралските вести, които носи, но обикновено го отгатваше по тона на задачата — кореспонденцията със Сивия Лондон се бе превърнала в чиста формалност, градовете нямаха много общо, а диалогът с Белите — постоянен и ангажиран — бе белязал с бръчка челото на краля. Техният „силен съсед“ (както кралят наричаше другия град) представляваше място, разкъсвано от насилие и борба за надмощие, а името в края на кралските писма се променяше с обезпокоителна честота. Щеше да е твърде лесно да прекратят кореспонденцията и да оставят Белия Лондон да гние в развала, но Червеният трон не бе съгласен. Не желаеше да го допусне.

Кралете от Лондон се чувстваха отговорни за умиращия град.

И наистина бяха.

В крайна сметка именно Червеният Лондон бе взел решението за запечатването си и бе оставил Белия — разположен между него и Черния — в капан, принуден да се сражава сам с черната чума, да се запечата отвътре, а покварената магия да остави отвън. Това беше решение, измъчвало столетия наред крале и кралици, но по онова време Белият Лондон беше силен — по-силен дори от Червения — и Червената корона вярваше (или поне твърдеше, че вярва), че това е единственият начин да оцелеят всички. Бяха и прави, и грешаха. Сивият Лондон гаснеше в тиха забрава. Червеният не само оцеля, но и процъфтяваше. Но Белият беше завинаги променен. Градът — някога славен — бе изпаднал в хаос и войни. Кръв и пепел.

— Добре е в рамките на възможното — отвърна кралят, докато връчваше на Кел писмото и се обърна отново към вратата. Антари понечи веднага да потегли на път, но Рай го хвана за ръката.

— Обещай — прошепна принцът тихичко, — обещай този път да се върнеш с празни ръце.

Кел се поколеба.

— Обещавам — каза, питайки се колко ли пъти бе изричал тази дума и до каква степен бе изгубила значението си.

Но, докато измъкваше бледата сребърна монета изпод яката си, искрено се надяваше този път да се окаже истина.

II

Кел премина през вратата между световете и потрепери. Червеният Лондон беше изчезнал и отнесъл топлината със себе си; ботушите му тупнаха върху леден камък и дъхът му разцъфна във въздуха пред устните, а той побърза да се загърне по-плътно в палтото си — черното със сребърните копчета.

Присте ир есен. Есен ир присте.

„Силата е в равновесието. Равновесието е в силата“. Едновременно девиз, мантра и молитва, думите бяха изписани под кралската емблема на Червения Лондон и се срещаха във всички магазини и домове. Хората в света на Кел вярваха, че магията не е нито неизчерпаем ресурс, нито основен такъв. Предназначена беше за употреба, но не и за злоупотреба и се прилагаше колкото с почит, толкова и с предпазливост.

Белият Лондон имаше съвсем различни представи.

Тук не гледаха на магията като на равна. Смятаха я за нещо, което трябва да се завоюва. Да се поробва. Да се владее. Черният Лондон беше допуснал магията да проникне в него, да го превземе и да го погълне. Като последица от рухването на града, Белият Лондон бе възприел противоположния подход — търсеше начин да обвърже магията по всякакъв възможен начин. Силата в равновесието се бе превърнала в Силата в превъзходството.

И понеже хората воюваха за управлението на магията, тя им се съпротивляваше. Свиваше се в себе си, заравяше се в земята и ставаше недостъпна. Хората драпаха по повърхността на света, копаеха малко магия — колкото все още можеха да докопат — но тя беше разредена и се разреждаше още повече, ведно с онези, които се биеха за нея. Магията изглеждаше решена да умори похитителите си от глад. И бавно, полека, успяваше.

Тази битка имаше страничен ефект и той беше причината Кел да нарече Белия Лондон бял: всеки инч от града, денем или нощем, лете или зиме, мъкнеше все същата плащаница, все едно тънък пласт сняг — или пепел — се бе утаил върху всичко. И всички. Магията тук беше горчива и зла и източваше живота на света, топлината и цветовете, изсмукваше ги от всичко и оставяше само бледи и подути трупове след себе си.

Кел окачи на шията си монетата от Бял Лондон — тежка желязна чудесия — и я пусна обратно под яката си. Отчетливата чернота на палтото му изпъкваше на избелелия фон на градските улици и той пъхна окървавената си ръка в джоба, преди наситеночервеният ѝ цвят да внуши на хората зловредни идеи. Седефената повърхност на полузамръзналата река — тук не я наричаха нито Темза, нито Айл, а Сийлт — се простираше зад гърба му, северната страна на града стигаше до хоризонта. Пред него се намираше южната половина и на няколко пресечки по-нататък замъкът промушваше въздуха с подобни на кинжали шпилове, а каменният му масив смаляваше сградите около него.

Кел не губи време, а се отправи направо нататък.

Твърде висок, младежът имаше навика да се прегърбва, но когато скиташе из улиците на Белия Лондон, се изправяше в целия си ръст, вирваше брадичка и опъваше рамене, а ботушите му тракаха по паважа. Променяше се не само стойката му. У дома Кел прикриваше силата си. Тук постъпваше тъкмо наопаки. Оставяше магията си да изпълва въздуха и изгладнялата атмосфера я поглъщаше, затопляше се върху кожата му и вдигаше струйки пара. Кел балансираше на ръба на опасен бръснач. Налагаше се да демонстрира сила, като същевременно я държи на сигурно място. Покажеше ли твърде малко и щяха да го смятат за плячка. Твърде много — и щеше да се превърне в ходеща награда.

На теория хората в града познаваха Кел или поне бяха чували за него и бяха наясно, че е под защитата на бялата корона. И пак на теория, никой не би проявил толкова глупост, че да се опъне на близнаците Дейн. Но гладът — за енергия, за живот — въздействаше на хората. Подтикваше ги към предприемчивост.

Ето защо през целия път Кел си отваряше очите на четири и следеше потъващото зад хоризонта слънце, наясно, че Белият Лондон е най-кротък на дневна светлина. Градът се променяше нощем. Тишината — неестествена, тежка тишина като от колективно сдържан дъх — се разбиваше и отстъпваше пред врявата: отзвуци на смях и страст, които се смятаха за начин да се призове сила, но най-вече от сбивания и убийства. Град на крайностите. Възбуждащ, може би, но смъртоносен. Улиците щяха да са почервенели от пролятата кръв още отдавна, ако главорезите не я изпиваха до капка.

Докато слънцето още беше на небосвода, бандити и паплач се мотаеха по праговете, надзъртаха от прозорците и се навъртаха в процепите между сградите. И всички следяха преминаването на Кел — с нагли погледи и изпосталели лица. Дрехите им бяха също тъй избелели, като всичко останало в града. Също и косите им, очите и кожата, чиято повърхност бе покрита с белези: от жигосване и изрязани с нож символи — все осакатявания, предназначени да ограничат магията, която успяваха да призоват, в телата. Колкото по-слаби бяха хората, толкова повече символични рани си нанасяха, съсипвайки плътта си в трескава битка да задържат малкото притежавана мощ.

В Червения Лондон подобни символични белязвания се смятаха за грешка, опетняваща не само тялото, но и магията, която носителите им привързват към себе си. Тук само силните можеха да си позволят да презират ритуалните белези и дори тогава не ги смятаха за ощетяващи — просто за драстична мярка. Но дори гледащите отвисоко на подобни процедури разчитаха на амулети и талисмани (единствен Холанд се движеше без никаква бижутерия, с изключение на брошката, която го определяше като слуга на трона). Магията тук не се даваше доброволно. Хората изоставиха езика на стихиите, щом те спряха да им се подчиняват (една-едничка се поддаваше на призоваване — изкривена форма на енергия, копеле на огъня и по-зловеща, опорочена сила). А колкото магия можеше да бъде придобита, я насилваха във формата на амулети, заклинания и обвързване. Никога не стигаше, не засищаше.

Ала хората не си бяха отишли.

Силата на Сийлт, дори и полузамръзнала, ги привързваше към града, чиято магия бе единствената останала искрица топлина.

И така, те живееха тук, а животът си вървеше. Онези, които (още) не бяха паднали жертва на мъчителния глад за магия, правеха каквото е нужно и си гледаха работата, като се стараеха да забравят как светът им бавно умира. Мнозина се придържаха към вярването за завръщането на магията: достатъчно силен властник ще успее да я принуди да изпълни отново вените на света и ще го съживи.

И така, те чакаха.

Кел се чудеше дали народът на Белия Лондон наистина вярва, че Астрид и Атос Дейн са достатъчно силни или просто изчакваха издигането на поредния вълшебник, който да ги свали от трона. Все някой, някога, щеше да го стори. Победител имаше винаги.

Близо до подножието на замъка тишината стана още по-плътна. Управниците на Сивия и Червения Лондони се ширеха в дворци.

Белият Лондон държеше своите в крепост.

Висока стена заобикаляше замъка, а между извисяващата се цитадела и външната ѝ стена се простираше необятен павиран двор на мястото на рова на титаничната постройка — и тук гъмжеше от мраморни статуи. Знаменитата Круз Мейкт — Каменната гора — беше направена не от дървета, а от статуи и всичките — човешки. Слуховете разправяха, че не винаги тези хора са били каменни и гората всъщност е гробище, което Дейн пазят като спомен за убитите от тях и като напомняне на всеки преминал през външната стена какво се случва с предателите в държания от близнаците Лондон.

Кел пристъпи под входната арка, прекоси плочника на двора и се приближи до масивните каменни стъпала. Десетима стражи обграждаха стълбището на крепостта, неподвижни като статуите в гората. Не бяха нищо повече от кукли, които крал Атос бе лишил от всичко, освен от дъха в дробовете, кръвта във вените и заповедта си в ушите им. Видът им накара Кел да потрепери. В Червения Лондон използването на магия за управление, обладаване или обвързване на тялото и ума на друг човек беше забранено. Тук беше просто поредният признак за силата на Атос и Астрид, за властта им над трона — и следователно за правото им да управляват.

Стражите стояха неподвижни; само празните им погледи проследиха как антари приближи и премина през тежките порти. Отвъд други стражи се бяха строили до стената на сводесто фоайе, неподвижни като камъни, с изключение на местещите се очи. Кел пресече фоайето и премина по друг коридор, оказал се празен. Едва когато вратите се затвориха зад гърба му, той си позволи да издиша и да свали с малко защитата си.

— Не бих се отпуснал все още — обади се глас от сенките. Миг по-късно в дълбините им се очерта и човешки силует. По стените имаше факли, които горяха, но никога не догаряха, и на тяхната трептяща светлина Кел видя автора на мъдрия съвет.

Холанд.

Кожата на белия антари беше почти безцветна, въгленовочерният му бретон — заресан напред така, че крайчетата да свършват точно над очите му. Едното беше сивкавозелено, другото — лъскаво и черно. И когато това око срещна погледа на Кел, все едно два камъка засвяткаха един срещу друг.

— Дошъл съм с писмо — осведоми го Кел.

— Така ли? — отвърна Холанд сухо. — Помислих, че си наминал за чай.

— Е, ще пийна и чай, предполагам, щом така и така съм тук.

Устните на местния антари трепнаха в гримаса, която не напомняше усмивка.

— Атос или Астрид? — попита той, сякаш ставаше дума за гатанка. Гатанките обаче имаха верни отговори, а такива липсваха, стигнеше ли се до близнаците Дейн. Кел така и не беше успял да реши с кого от двамата предпочита да се среща. Не им вярваше, когато бяха заедно, а поотделно — още по-малко.

— Астрид — отвърна, озадачен дали изборът му е мъдър.

Холанд не се издаде с нищо, само кимна и го поведе.

Замъкът беше построен като църква (а може и да е бил такава навремето), но с огромен и кух скелет. Вятърът свистеше през залите и стъпките отекваха по каменните плочи. Е, отекваха поне стъпките на Кел. Холанд се движеше със страховитата грация на хищник. На раменете му беше метнато късо бяло наметало. Развяваше се подире му и за да не падне го придържаше брошка — сребърна и обла, гравирана с шарки, които отдалеч приличаха просто на орнаменти.

Кел обаче знаеше историята на Холанд и на сребърната му брошка.

Не я беше чул от самия антари, естествено, а купи истината от посетител в „Ожарен кокал“ — още преди няколко години спазари целия разказ срещу един лин от Червения Лондон. Не разбираше защо Холанд — навярно най-могъщата личност в града, а сигурно и в света — ще служи на чифт прославили се главорези от рода на Астрид и Атос. Самият Кел бе идвал в града само няколко пъти преди падането на последния крал и бе виждал Холанд до управника, но в ролята на съюзник, не като слуга. По онова време той беше различен — по-млад и по-арогантен, да, но имаше и нещо друго, нещо повече… светлина в очите му. Огън. И после, между две посещения, огънят изчезна, също и кралят, заменен от близнаците Дейн. Холанд и досега присъстваше редом с тях, сякаш нищо не се беше променило. Но той беше различен, бе станал студен и мрачен и Кел искаше да узнае какво се е случило — какво е станало в действителност.

И тъй, тръгна да дири отговор. И го откри, подобно на повечето факти, намиращи го на свой ред, в пивницата, която никога не се местеше.

Тук тя се наричаше „Ожарен кокал“.

Разказвачът, присвит на стола, стискаше монетата, сякаш да се сгрее на нея и пресъздаде разказа на мактански — гърления местен език на суровия град.

— Он вейр тьок… — поде тихичко. Говори се, че… — Нашият трон не те очаква още с раждането. Не го възкачваш благодарение на кръвта си. С кръв се взема. Някой си просича път до трона и го удържа колкото успее — година, понякога две — и после пада, а на негово място се издига друг. Кралете идват и си отиват. Цикълът не спира. И обикновено няма нищо сложно. Убиецът заема мястото на убития… Преди седем години обаче, при падането на последният крал, неколцина се опитаха да си присвоят короната му, но накрая останаха трима. Астрид, Атос и Холанд.

Кел се ококори. Знаеше, че Холанд е служил на предишния управник, ала не бе наясно за въжделенията му да става крал, макар че изглеждаше логично за антари в свят, където силата означава всичко. Би следвало той да е очевидният победител. И все пак близнаците Дейн се бяха оказали почти толкова силни, колкото бяха безмилостни и лукави. И, заедно, го бяха победили. Но не го бяха убили. Вместо това го бяха оброчили.

В началото Кел си помисли, че не е разбрал правилно — мактанският му не беше така добър като арнеския — и накара разказвача да повтори думата. Вукст. Оброчен.

— Брошката го държи — обясни клиентът на „Ожарен кокал“ и се потупа по гърдите. — Сребърната брошка.

Самата тя представлявала обвързващо заклинание, както обясни. И при това — черна магия. Дело на самия Атос. Кралят имал неестествен дар за контрол над другите — но „печатът“ не превърнал Холанд в лишен от разум слуга като стражата, която охранява стените на замъка. Не го кара да мисли, да чувства или да копнее. Кара го само да действа.

— Белият крал е хитър — допълни разказвачът и се заигра с монетата си. — Ужасяващ, но хитър.

Холанд внезапно спря и Кел принуди мислите и погледа си да се върнат в коридора на замъка и да се насочат към вратата, която им предстоеше да преминат. Проследи как белият антари вдига ръка към нея — към кръга прогорени в дървото символи. Сръчно прокара пръсти по тях — докосна четири по ред — а ключалката отвътре се подчини и така Холанд преведе Кел през входа.

Тронната зала, също тъй просторна и празна като останалата част от замъка, беше кръгла и облицована с бляскав бял камък — от заоблените стени и сводестите ребра на тавана до сияйния под и двойния трон на висока платформа в средата. Кел потрепери, макар в помещението да не беше студено. Само изглеждаше като направено от лед.

Усети как другият антари се изнизва, но не отклони вниманието си от трона и жената, седнала на него.

Астрид Дейн щеше да се слее с ледената белота, ако не бяха вените ѝ.

Те изпъкваха на ръцете и слепоочията като тъмни нишки, а всичко друго в нея беше съвършено бяло. Почти всички местни жители се опитваха да скрият избледняването си: покриваха кожата си или я боядисваха, за да добие свежа розовина. Кралицата на Белия Лондон не го правеше. Дългата ѝ безцветна коса бе сплетена на плитка, а порцелановата кожа се сливаше с краищата на туниката ѝ. Цялото ѝ облекло прилягаше като броня; яката на ризата беше висока, корава и пазеше гърлото ѝ, а самата туника стигаше от брадичката до китките и кръста — не толкова от скромност, Кел беше сигурен, колкото за защита. Под бляскавия сребърен колан кралицата носеше прилепнали панталони, напъхани във високи ботуши (говореше се, че навремето един тип я наплюл, задето отказва да носи рокля; тя му отрязала устните). Единствените цветни елементи бяха бледосините ѝ очи и зеленото и червеното на талисманите, окичили шията и китките ѝ, и вплетени в косите ѝ.

Астрид се бе настанила на единия от двата трона, под дрехите дългото ѝ слабо тяло напомняше стегната пружина. Жилаво, но в никакъв случай лишено от сила. Тя си играеше с един от медальоните на шията си, с повърхност като заскрежено стъкло и ръбове, по-алени от прясно източена кръв. Странно, помисли си Кел, да видиш толкова ярка джунджурия в Белия Лондон.

— Надушвам нещо сладко — обади се кралицата. До този момент се взираше в тавана. Сега зарея поглед надолу и го спря върху госта си. — Здравей, момченце-цветенце!

Кралицата говореше английски. Кел знаеше, че не е изучавала езика, а — подобно на Атос — за целта разчита на заклинания. Някъде под плътно прилепналите ѝ дрехи в кожата бе врязана руна за превод. За разлика от татуировките — дело на отчаянието — които си правеха гладните за сила, езиковата руна изразяваше войнишки подход към политически проблем. Червеният Лондон смяташе английския за признак на благороден произход, но Белият Лондон нямаше полза от него. Веднъж Холанд бе споделил с Кел, че навремето това била земя на воини, не на дипломати. Ценели битките повече от балните танци и не виждали смисъл в език, който техният народ не разбира. Вместо да губят години да учат общия за кралете език, онези, които възкачвали трона, просто се сдобивали и с руната.

— Ваше Величество — кимна Кел.

Кралицата се надигна до седнало положение. Ленивите ѝ движения бяха преструвка. Астрид Дейн беше змия — бавна, само докато не реши да нанесе удар.

— Приближи се — призова тя. — Нека видя колко си порасъл.

— От доста време съм престанал да раста — отвърна Кел.

Тя простърга с нокът по подлакътника на трона.

— И при това не избледняваш.

— Все още не — той дари домакинята си с предпазлива усмивка.

— Приближи се — повтори кралицата, протегнала ръка. — Или аз ще те приближа.

Кел не схвана това обещание ли е, или заплаха, но и в двата случая нямаше избор, затова пристъпи напред към змийското гнездо.

III

Бичът изплющя силно и раздвоеният му край разцепи кожата на гърба на момчето. То не изпищя — както на Атос му се искаше — но през стиснатите му зъби все пак излетя измъчено стенание.

Момчето беше приковано към квадратна метална рамка като пеперуда, с широко разперени ръце и китки — вързани към двете вертикални пръчки, образуващи страниците на квадрата. Главата му беше провесена напред, по сгърченото му лице се стичаха пот и кръв и капеха от брадичката му.

Момчето беше на шестнайсет и не се поклони.

Обкръжени от празнооките си войници, Атос и Астрид бяха яздили през улиците на Белия Лондон на белезникавите си коне, наслаждаваха се на страха в очите на поданиците си и заедно с това на покорството им. Всички коленичеха на паважа. Прекланяха ниско глава.

Но едно момче — в последствие Атос научи, че името му било Белок; дума, изкашляна през окървавени устни — просто стоеше, едва привело глава. Тълпата се беше обърнала да го гледа, а вътрешностите на зяпачите се връзваха на възел — шок, да, но под него — почуда, граничеща с одобрение. Атос бе дръпнал юздите на коня си и се бе взрял изотгоре в момчето, потънал в размисъл върху славния миг на упорита младежка съпротива.

Преди години и той бе преминал през юношеството, разбира се. Бе вършил глупави своеволия. Но бе научил много уроци в битката за Белия трон и още цял куп, откакто той му принадлежеше, и знаеше твърдо, че неподчинението е плевел и трябва да се изтръгва от корен.

На коня си сестра му гледаше, развеселена, как Атос подхвърли монета на майката на момчето, застанала до него.

— От воса рийке — рече той. За твоята загуба.

Тази нощ празнооките войници дойдоха, строшиха вратата на малката къщурка на Белок и извлякоха момчето на улицата — с качулка на главата то риташе и пищеше, а надрасканото на каменната стена заклинание възпираше майка му и я оставяше безсилна да стори друго, освен да ридае.

Войниците влачиха момчето по целия път до замъка и го доставиха окървавено и пребито на бляскавия бял под пред трона на Атос.

— Я вижте само — скара се на подчинените си кралят. — Наранили сте го… — Изправи се и погледна отвисоко момчето. — А това е моя работа.

Бичът отново изсвистя и се вряза в плътта — и този път, най-сетне, Белок изпищя.

С едно завъртане на ръката Атос го изля като локва от течно сребро на пода до ботуша си и започна да го навива около китката си.

— Знаеш ли какво видях в теб? — Приключи с намотаването на сребърното въже и го прибра в кобур на кръста си. — Огън.

Белок изплю кръв на пода помежду им. Кралят се усмихна леко. Прекоси залата, стисна момчето за челюстта и блъсна главата му назад в дървото на рамката. Белок простена от болка, но прилепената върху устата му длан на краля заглуши звука. Атос поднесе устни към ухото на пленника си и зашепна с дъх, който милваше бузата му:

— Гориш като пламък. Нямам търпение да го изчовъркам с ножа си!

— Но кийн авост — изръмжа Белок, когато кралят отдръпна дланта си. Смъртта не ме плаши.

— Вярвам ти — отвърна Атос меко, — но нямам намерение да те убивам. Макар да съм сигурен — извърна се, за да допълни, — че ще ти се иска да съм го сторил.

Наблизо имаше каменна маса. На нея бяха подредени метална чаша, пълна с мастило, и извънредно остър нож. Атос ги взе и ги пренесе до прикованото тяло на Белок. Щом осъзна какво предстои да се случи, момчето се ококори и взе да се мята в оковите си, ала те не поддадоха.

Атос се усмихна:

— Чувал си значи какви шарки рисувам…

Целият град знаеше за таланта на Атос — и успеха му — с оброчните заклинания. Символи, отнемащи свободата на хората, самоличността и душите им. Преднамерено бавно кралят подготви ножа и остави страхът на момчето да изпълни стаята, докато топеше метала в мастилото и го разбъркваше с него. По дължината на острието имаше вдлъбнатина, а мастилото я изпълваше, все едно е писалка. Щом я зареди, кралят извади почернелия нож с жест, еротично бавен и жесток. Усмихна се и поднесе острието към трескаво надигащите се гърди на момчето.

— Ще те оставя да си запазиш разума — предупреди Атос. — Знаеш ли защо? — Заби върха на острието и Белок изпъшка. — За да наблюдавам войната, която се разиграва в очите ти всеки път, когато тялото ти се подчинява на моята воля, вместо на твоята…

Кралят натисна надолу и Белок преглътна първите си писъци, а ножът взе да гравира плътта му по протежение на ключицата и над сърцето. Атос шепнеше тихичко и неспирно, докато чертаеше линиите на оброчното заклинание. Разпаряше кожата, избилата кръв се лееше по дирите на острието, но магьосникът не се безпокоеше и с притворени очи направляваше ножа.

Най-после приключи. Остави острието настрани и отстъпи да се възхити на делото си.

Белок се беше отпуснал на оковите и дишаше тежко. Кръв и мастило се стичаха по кожата му.

— Застани мирно — заповяда Атос и се изпълни със задоволството при вида на пленника, който се опитваше да се съпротивлява, а мускулите му трепереха срещу повелята, преди да се предаде и да изпъне раненото си тяло в подобие на стойка. В очите на момчето гореше омраза, ярка както винаги, но тялото му сега принадлежеше на краля и той попита:

— Какво има?

Въпросът му не бе предназначен за новия слуга, а за появилия се на прага Холанд. Антари обхвана сцената с поглед — кръвта, мастилото, измъченото селянче — и на лицето му застина изражение между изненада и безразличие. Сякаш гледката не значеше нищо за него.

Което беше лъжа.

Холанд обичаше да се прави на безразличен, но Атос знаеше, че е преструвка. Може да се правеше, че му е все едно, но едва ли беше безчувствен към усещането. Към болката.

— Ос-во тач? — попита Холанд и кимна към Белок. Зает ли сте?

— Не — отвърна Атос и обърса длани в тъмна кърпа. — Засега, мисля, приключих. Какво има?

— Той дойде.

— Ясно — кралят остави кърпата. Бялото му наметало бе преметнато на едно кресло, той го взе и с едно плавно движение загърна раменете си, а брошката закопча на гърлото си. — Къде е сега?

— Доставих го на сестра ви.

— Много добре — кимна Атос, — да се надяваме да не закъснея твърде много.

Той се извърна към вратата, но в същия момент улови погледа на Холанд, защурал се отново към вързаното за металната рамка момче.

— Какво да сторя с него? — попита антари.

— Нищо — отвърна кралят. — Ще ме чака тук, когато и да се върна.

Холанд кимна, но преди да успее да се оттегли, кралят поднесе ръка към бузата му. Той не се дръпна, дори не се скова при допира на краля си.

— Ревнуваш ли? — попита Атос. Разноцветните очи на Холанд се втренчиха в неговите, зеленото и черното не трепваха, не мигаха. — Той страдаше — добави кралят тихо, — но не като теб… — и приближи устни до ухото му. — Никой не страда тъй прекрасно като теб.

Ето ги — в ъгълчето на устата на Холанд, в бръчката до окото му. Гняв. Болка. Непокорство. Атос се усмихна триумфално. Свали ръка и заяви:

— Най-добре да вървим. Преди Астрид да глътне младия ни гост на една хапка.

IV

Астрид го помами с пръст.

На Кел му се искаше да остави писмото на тясната масичка между троновете и да си отиде, да запази дистанция, но кралицата седеше, протегнала ръка в очакване да вземе плика и да заграби и вестоносеца с него.

Кел извади писмото на крал Максим от джоба си и ѝ го подаде, ала когато кралицата се пресегна, дланта ѝ подмина хартията и се вкопчи в китката му. Кел се дръпна по инстинкт, хватката на Астрид обаче само се стегна. Пръстените ѝ заблестяха и щом тя изрече магическата дума, въздухът изпука, а по ръката на Кел затанцува светлина, последвана почти незабавно от болка. Писмото падна от пръстите му, магията в кръвта му плисна бурно, подканваше го да действа, да реагира, и му се налагаше да се бори с копнежа. Беше само игра. Играта на Астрид. Тя искаше пътешественикът да се бори, затова Кел се помъчи да не го прави, дори когато силата ѝ — най-близкото до елементална енергия, което беше способна да призове, остра, наелектризирана и неестествена — застави единия му крак да се подвие.

— Харесва ми, когато коленичиш — каза кралицата ласкаво и най-сетне го пусна.

Кел притисна длани към хладните каменни плочи и си пое треперливо дъх. Астрид грабна от пода писмото и го постави на масичката, преди да се намести отново на трона.

— Ще ми се да те задържа — допълни тя и почука замислено с пръст по медальона, окачен на шията ѝ.

Кел се изправи полека на крака. След енергийния удар в ръката му се надигаше мъчителна болка.

— И защо? — попита той.

Кралицата отмести пръсти от амулета и обясни:

— Понеже не обичам ценностите да не ми принадлежат. Не им вярвам.

— А вярвате ли на каквото и да било? — контрира младежът, докато разтриваше китката си. — Или на когото и да било?

Кралицата го огледа с извити в лека усмивка крайчета на бледите устни.

— Труповете в пода ми до един са вярвали на някого. Сега минавам по тях, когато отивам да пия чай.

Кел сведе поглед към плочите под краката си. Носеха се слухове, разбира се, за парченцата по-плътен бял материал, вградени в камъка.

Точно в този миг вратата зад гърба му се отвори и той се извърна навреме да види влизането на крал Атос. На няколко крачки зад него се влачеше Холанд. Атос беше огледално отражение на сестра си, само леко изкривено от по-широките рамене и по-късата коса. Всичко друго в него съответстваше точно — от цвета на кожата до жилавите мускули и суетната жестокост, която близнаците споделяха.

— Имаме си компания, чух — подхвърли той весело.

— Ваше Величество — кимна му Кел. — Тъкмо си тръгвах.

— Вече? — изуми се кралят. — Остани да пийнем по едно.

Антари се поколеба. Да откаже на принц-регента да се почерпят беше едно; да отхвърли поканата на Атос Дейн беше друго.

Кралят се усмихна на нерешителността му:

— Виж как се безпокои той, сестро.

Кел забеляза, че Астрид е станала от трона едва когато я усети до себе си, да прокарва пръст по сребърните копчета на палтото му. Антари или не, близнаците Дейн го караха да се чувства като мишка в присъствието на змии. Застави се да не трепне от втория допир на кралицата, да не би да я провокира.

— Искам да го задържа, братко — заяви Астрид.

— Боя се, че съседният нам трон няма да бъде доволен — сподели Атос. — Но той ще остане за едно питие. Нали, мастър Кел?

Младежът кимна нерешително и домакинът разцъфтя в усмивка, а зъбите му заблестяха като връхчета на ножове.

— Прекрасно! — кралят щракна с пръсти и се появи слуга, който завъртя мъртви очи към господаря си. Атос му нареди: — Стол!

Слугата донесе стол и го постави зад Кел, преди да се оттегли, по-безшумен от призрак. Атос нареди:

— Седни!

Кел не се подчини. Наблюдаваше как кралят се изкачва на подиума и се приближава до масата между троновете. На нея бяха поставени гарафа със златиста течност и два празни стъклени бокала. Атос вдигна единия, но не го напълни от гарафата. Вместо това се обърна към Холанд.

— Ела тук!

Другият антари се беше оттеглил до отсрещната стена и бе съумял да се слее с нея независимо от черната си коса и черното си око. Призован, пристъпи напред с плавната си, безшумна походка. Стигна до Атос, а кралят му подаде празната чаша и заповяда:

— Порежи се.

Стомахът на Кел се преобърна. За миг пръстите на Холанд се насочиха в посока на брошката на рамото му, после пропълзяха към разтвореното му от едната страна късо наметало. Нави ръкав и оголи мрежата на вените си, но разкри също и хаос от белези. Раните на антари заздравяваха по-бързо от тези на обикновените хора. Разрезите, оставили тези следи, очевидно са били дълбоки.

Извади нож от колана си и поднесе ръка и ножа над бокала.

— Ваше Величество — обади се Кел припряно. — Аз не обичам кръв. Дали е удобно да помоля за нещо друго?

— Разбира се — отвърна Атос безгрижно. — Няма проблем.

Кел бе довършил треперливата си облекчена въздишка, когато кралят се извърна отново към започналия да отдръпва ръката си Холанд. Намръщи се.

— Стори ми се, че казах да се порежеш.

Кел стисна зъби. В същия миг белият антари вдигна ръка над бокала и прокара ножа по кожата си. Разрезът беше плитък — само драскотина, колкото да пусне кръв. Тя се процеди на тънка струйка в чашата.

Атос почти се усмихна, докато с магьосника се гледаха в очите. Каза:

— Нямаме цяла нощ на разположение. Режи по-дълбоко!

Холанд стисна зъби, но изпълни заръчаното. Ножът се заби в ръката му — дълбоко — и кръвта потече, гъста и тъмночервена. Вокалът се напълни, Атос го предаде на сестра си и прокара пръст по бузата на слугата си. Меко и нежно, както родител говори на дете, му нареди:

— Иди се превържи!

Холанд се оттегли и Кел осъзна, че не само седи на стол, но и стиска подлакътниците му до побеляване на кокалчета. Постара се да откопчи пръсти, в това време Атос взе втората чаша от масата и я напълни със светлозлатистата течност.

Вдигна я, та Кел да я види добре, отпи, за да покаже, че съдът и съдържанието му са безопасни, преди да налее нова доза и да я подаде на младежа. Жест на човек, привикнал с опитите за убийство.

Кел взе бокала и го изпи твърде бързо и на едри глътки в усилие да успокои нервите си. Щом чашата се изпразни, Атос я напълни отново. Самото питие беше леко, сладко и силно, и се плъзгаше по гърлото. Междувременно близнаците Дейн си поделиха другата чаша — устните им грееха яркочервени при всяка глътка от кръвта на Холанд. Силата се таи в кръвта, помисли си Кел, докато неговата започваше да се затопля.

— Изумително е — каза на глас и се застави да изпразни втората си чаша по-бавно от първата.

— Кое по-точно? — попита Атос.

Младежът кимна към бокала с кръвта на Холанд.

— Че успявате да опазите дрехите си тъй бели…

Довърши второто си питие, а Астрид се разсмя и му наля трето.

V

Би следвало Кел да спре на първата чаша.

Или на втората.

Мислеше си, че е спрял на третата, но не беше напълно сигурен. Пълното въздействие на питието му убягваше, докато не се изправи на крака и белият каменен под не се наклони зловещо под него. Осъзнаваше колко е глупаво да пие толкова много, но видът на кръвта на Холанд го бе разтърсил. Не можеше да изтрие от мислите си изражението на антари — гримасата, която пробяга по лицето му, точно преди ножът да се забие. Холанд носеше вечна маска на заплашително спокойствие, ала тя се пропука, макар и само за миг. А Кел не му помогна с нищо. Не беше молил — или дори притискал — Атос да се откаже от идеята. Нямаше да има никаква полза, просто жест, но… И двамата бяха антари. Само късметът бе захвърлил Холанд тук, в безмилостния Бял Лондон, и Кел — в жизнерадостния Червен. Ами ако ролите им бяха разменени?

Кел си поемаше треперливо дъх, а въздухът се обръщаше на мъгла пред устните му. Студът не помагаше особено за проясняването на мътилката в главата му, но съзнаваше, че не може да си иде у дома — не още, не и в това състояние, затова запреплита крака през улиците на Белия Лондон.

И това беше глупаво. Безразсъдно. Той обаче си беше дързък по природа.

Защо? — запита се, внезапно ядосан на себе си. Защо винаги постъпваше така? Излизаше от защитата на безопасността и навлизаше в сянката, в риска, в опасността? Защо? И Рай го беше питал същото на покрива онази нощ.

Не знаеше. Искаше му се да узнае, но нямаше отговор. Наясно беше само, че иска да спре. Гневът му се оттече и остави подире си топлина и увереност. Нищо чудно и да се дължаха на напитката.

А тя определено беше добра, каквото и да представляваше. Силна. Но не от силните, които те правят слаб. Не, не, беше от онези, които ти придават сила. Карат кръвта ти да пее. Карат… Кел вирна брадичка да погледне към небето и за малко да изгуби равновесие.

Трябваше да се съсредоточи.

Почти сигурен беше, че е тръгнал най-общо в посока към реката. Въздухът го хапеше за устните, а и се смрачаваше — кога ли беше залязло слънцето? — и в полите на нощта градът започваше да се раздвижва около него. Тишината се разпукваше в гълчава.

— Красива дрънкулка… — прошепна на мактански старица, застанала пред прага на дома си. — Красива кожа. Красиви кости.

— Насам, господине — повика друг глас.

— Влез у нас.

— Да си починат краката ти.

— Костите ти да отдъхнат.

— Хубави кости.

— Хубава кръв.

— Магия за пиене.

— Живот за ядене.

— Влез у нас.

Кел се опита да се съсредоточи, ала все не успяваше да си събере мислите в главата. Смогнеше ли да сграбчи няколко, през ума му лъхваше вятър и ги разпиляваше, а него оставяше зашеметен и малко замаян. Опасност витаеше по периферията на сетивата му. Затвори очи, но всеки път, щом го стореше, виждаше кръвта на Холанд да тече в чашата и се насилваше да ги отвори и да се огледа.

Не си беше наумил да ходи в пивницата. Краката му сами го бяха отвели. Тялото му бе избрало маршрута. И ето, озова се втренчен в табелата над вратата на „Ожарен кокал“.

Макар да беше неизменна точка, пивницата в Белия Лондон нямаше същото излъчване като останалите. Привличаше го по същия начин, но въздухът ухаеше не само на пепел, а и на кръв и уличните павета студенееха под ботушите му. Пиеха топлината му. Неговата сила. Краката му се опитаха да го понесат напред, той обаче им нареди да спрат.

Иди си у дома, помисли си Кел.

Рай беше прав. Нищо хубаво не би излязло от тези сделки. Нищо достатъчно хубаво. Не си струваше. Събраните дреболии не му носеха покой. Просто глупава забава. И беше време да спре с нея.

Вкопчи се в тази мисъл, докато вадеше ножа от канията му и го поднасяше към предмишницата си.

— Това си ти — обади се глас иззад гърба му.

Кел се обърна и отпусна острието надолу покрай хълбока си.

Във входа на близката уличка стоеше жена с лице, скрито от качулката на простичко синьо наметало. Ако се намираха в който и да е от другите Лондони, синьото вероятно щеше да е сапфирено или морскосиньо. Тук бе просто възможно най-блед нюанс — все едно небето, гледано през дебели пластове облаци.

— Познавам ли те? — попита младежът, присвил очи в тъмното.

Тя поклати глава.

— Аз обаче те познавам, антари.

— Не, не ме познаваш — възрази той с прилична доза увереност.

— Знам с какво се занимаваш. Когато не си в двореца.

Кел поклати глава:

— Тази нощ няма да правя сделки.

— Моля те — отвърна старицата и той осъзна, че тя стиска плик. — Не искам да ми носиш нищо… — и му подаде писмото. — Искам само да го вземеш.

Кел смръщи вежди. Писмо? Световете бяха запечатани един от друг вече векове наред. На кого би могла да пише тя?

— На рода ми — обясни непознатата, прочела въпроса в очите му. — Преди време, когато Черният Лондон падна и портите се затвориха, останахме разделени. С течение на вековете семействата ни се постараха да поддържат връзка… но аз съм последната от тази страна. Освен мен, всички тук са мъртви, както са мъртви и всички отвъд, с изключение на един. Оливар. Той е единствената ми останала кръв и е от онази страна на вратата, и умира, а аз просто искам… — тя притисна писмото към гърдите си. — Единствено ние сме си останали.

На Кел още му се виеше свят.

— Откъде изобщо си научила — попита той, — че Оливар е болен?

— Другият антари — обясни старицата и се озърна, сякаш се боеше да не би някой да ги чуе. — Холанд. Той ми донесе писмо.

Кел не бе в състояние да си представи Холанд да се принизи до контрабанда на каквото и да било между Лондоните, да не говорим за кореспонденция на простолюдието.

— Не искаше — добави жената. — Оливар му даде всичко, което имаше, за да купи доставката на писмото и дори така… — тя поднесе длан към шията си, сякаш да докосне огърлица и напипа само кожа, — … аз платих остатъка.

Кел се намръщи. Подобна постъпка му се струваше още по-неприсъща за Холанд. Не му изглеждаше чак алтруист, но младежът се съмняваше доколко белият антари е лаком за пари, а и въобще дали го е грижа за такъв тип заплащане. Но пък — всички си имат тайни и Холанд така добре пазеше своите, че Кел бе принуден да гадае познава ли изобщо нрава на другия пътешественик.

Старицата отново му подаде писмото.

— Нийк шуст — рече тя. Моля те, — мастър Кел.

Опита се да се съсредоточи и да помисли. Обеща на Рай… но това беше просто писмо. Пък и технически, според законите, постановени от троновете на всичките три Лондона, писмата представляваха нужно изключение от правилото да не се пренася нищо. Подразбираха се, разбира се, само писмата между самите кралски родове, но все пак…

— Ще ти платя в аванс — притисна го жената. — Няма нужда да се връщаш за приключване на сделката. Това е последното и единственото писмо. Моля те! — Тя порови в джоба си и извади малко, увито в плат пакетче и преди Кел да успее да се съгласи или откаже, бутна и плика, и отплатата в ръцете му. Тъканта на вързопчето докосна кожата му и странна тръпка го разтърси целия. Жената веднага заотстъпва.

Кел погледна към писмото — на плика имаше забоден адрес — а после огледа и пакетчето. Понечи да го разопакова, но жената се стрелна напред и го хвана за ръката.

— Не се дръж като глупак — изсъска тя и се озърна подозрително. — В тоя квартал ще те накълцат за едната стотинка… — сви пръстите му около вързопчето и предупреди отново: — Не тук! Но е достатъчно, кълна се. Трябва да стигне! — Тя отпусна ръце. — Само толкова мога да дам.

Кел изгледа предмета намръщен. Загадката бе съблазнителна, но възникваха твърде много въпроси, твърде много части не си пасваха; той вдигна очи и понечи да откаже услугата…

Само че нямаше на кого.

Жената бе изчезнала.

Постоя пред входа на „Ожарен кокал“, все още в плен на замайването. Какво се беше случило току-що? Най-сетне бе взел решение да не върти повече сделки, а сделката сама го беше намерила. Втренчи се в писмото и разплатата, каквато и да беше. Точно тогава в далечината се разнесе писък и ехото отново пробуди Кел за мрака и опасността. Пъхна и писмото, и вързопчето в джоба на палтото, плъзна ножа по ръката си и се постара да преглътне неприязънта, която се надигна заедно с кръвта му, докато призоваваше вратата към дома.