Четирите цвята на магията

I

Бут започваше да се разпада.

В мрачния сив Лондон тялото на пияницата изобщо не беше изтраяло дълго — за голямо недоволство на онова, което го изгаряше отвътре. Не беше по вина на магията — в него просто имаше твърде оскъдно количество жарава, където да се закрепи, и малко сила, та да се храни с нея. Хората имаха животец колкото тлеещо пламъче на свещ — не огъня, към който бе привикнала тъмата. Толкова малко топлина и толкова лесна за гасене! Щом се вмъкваше в тях, на мига ги изгаряше с все кръвта и костите до черупка и пепел.

Черните очи на Бут се стрелнаха към овъглените му пръсти. С такива мизерни носители изобщо не можеше да се разпространи, не можеше да се задържи в никое тяло.

Не че не беше опитвал. В крайна сметка очерта пътека от изоставени черупки по протежение на пристанището.

Само за час изпепели квартала, наричан от всички Саутуарк.

Но сегашното му тяло — онова, дето превзе в уличката зад кръчмата — вече се разпадаше. Черното петно отпред на ризата му пулсираше и се опитваше да удържи последните капки живот да не изтекат. Изглежда не биваше първо да промушва пияницата, но тогава това му се стори най-бързият начин.

Разпадащата се черупка и липсата на перспективи обаче го обричаха. При това май изгниваше.

Парчета кожа се отлюспваха при всяка стъпка. Хората по улиците го поглеждаха и отстъпваха надалеч, сякаш онова, което го прояждаше, беше заразно. То, разбира се, беше. Магията наистина беше прелестна болест. Но само когато домакините ѝ се оказваха достатъчно силни. Достатъчно чисти. Хората тук не бяха.

Той крачеше през града — или по-скоро вече се тътреше и куцаше — а силата в тази черупка бе останала само жарава и бързо изстиваше.

И в отчаянието си Бут откри, че е привлечен — придърпан обратно — към мястото, където бе започнал подобието на живот: „На хвърлей камък“. Чудеше се какъв ли е източникът на привличане на странната пивничка. Приличаше на искрица топлина в студен, мъртъв град. Проблясък светлина, живот, магия.

Успееше ли да се добере до нея, нищо чудно да си намери и огън.

Толкова беше погълнат от необходимостта да стигне до пивницата, че не забеляза мъжа, застанал до вратата, нито каретата, която бързо приближи, точно когато слезе от тротоара и тръгна да пресича.

Едуард Арчибалд Тътъл стоеше пред „На хвърлей камък“ и се мръщеше на часа.

Вече би трябвало да е отворено, но резетата още не бяха дръпнати, капаците на прозорците стояха спуснати и всичко вътре изглеждаше необичайно безжизнено. Провери джобния си часовник. Минаваше обяд. Колко странно. Подозрително, помисли си той. Даже престъпно. Наум премисляше всякакви вероятности — до една мрачни.

Семейството му твърдеше, че въображението му било твърде живо, но той смяташе, че светът като цяло просто е лишен от прозрение, от чувствителност за магия, каквато той очевидно притежаваше. Или поне си въобразяваше, че притежава. Или всъщност бе започнал да се бои, че никога нямаше да я придобие и вече бе на ръба да отрича (макар да не искаше да си го признае) нейното съществуване.

Докато не откри пътешественика. Знаменитият магьосник, известен само под името „Кел“.

Тази единствена — и последна — среща възобнови вярата му и разпали огньовете по-жарки, отколкото някога бяха пламтяли.

Затова Едуард правеше както му е заръчано и се върна в „На хвърлей камък“ с надежда да открие магьосника втори път и да получи обещаната торбичка с пръст. По тази причина намина вчера и по същата щеше да дойде и утре, и вдругиден, докато знатният странник се завърне.

Докато чакаше, Нед — понеже така го наричаха приятелите и семейството му — си измисляше наум разни истории и се опитваше да си представи как ще протече срещата помежду им, как ще се развие. Подробностите се променяха, но краят си оставаше един и същ: във всяка версия магьосникът Кел накланяше глава и се вглеждаше в Нед с черното си око.

— Едуард Арчибалд Тътъл — казваше той, — позволяваш ли да те наричам Нед?

— Всичките ми приятели го правят.

— Е, Нед, забелязвам нещо специално в теб…

След това той настояваше да стане учител на Нед или, още по-добре, негов партньор. А после въображаемата му реч обикновено стигаше до порой от хвалебствия.

Докато стоеше на стълбите пред „На хвърлей камък“ и чакаше, Нед разиграваше поредната такава мечта. В джобовете му тежаха дрънкулки и монети — все неща, каквито магьосникът евентуално би пожелал в замяна на неговата поръчка. Ала вълшебникът не се появяваше, а пивницата си оставаше заключена. След като прошепна нещо, в равни пропорции заклинание, молитва и безсмислица, Нед се опита безуспешно да премести резето със силата на волята си. Вече се канеше за момента да престане да виси тук и да иде да прекара няколко часа в някое отворено заведение, когато чу сблъсък на улицата зад гърба си.

Коне зацвилиха и с грохот застъргаха колела. Няколко щайги ябълки се изтърколиха от каруца, чийто кочияш бе дръпнал рязко юздите. Изглеждаше по-уплашен от впряга си.

— Какво става? — попита Нед и се упъти към него.

— Дяволите да го вземат — повтаряше коларят, — ударих го. Ударих някого.

Нед се озърна:

— Не виждам пострадали.

— Да не е под каруцата? — попита коларят. — О, Боже! Не го виждам.

Нед коленичи да проучи пространството под каруцата и спиците на колелата ѝ и видя на камъните само ивица сажди — странно, имаше смътни очертания на човек — и вятърът вече разнасяше пепелта. Стори му се, че една от купчинките помръдна, но сетне се срути в себе си и изчезна.

Странно, помисли си той и се намръщи. Зловещо. Затаи дъх и посегна към петното въгленовочерен прах с очакване прахът да се съживи. Пръстите му напипаха пепел и… нищо не се случи. Разочарован, потри саждите между палеца и показалеца си. Изправи се на крака с думите:

— Тук няма нищо, сър.

— Кълна се — отвърна коларят, — имаше човек. Тук беше.

— Сигурно си се заблудил.

Коларят поклати глава, мърморейки под нос, смъкна се от капрата и натовари обратно щайгите, надзъртайки още няколко пъти под осите — за всеки случай.

Нед вдигна пръсти към светлината: чудеше се на саждите. Беше усетил нещо — или му се стори, че усеща — искрица топлина например, но усещането бързо изчезна и се стопи. Подуши веднъж пепелта, кихна силно, избърса я в крачола си и се отдалечи по улицата.

II

Кел и Лайла успяха да стигнат до пристанището, невидими за минувачите. Но не само невидими. Недоловими. Точно както пепелта мина през тях при съсипаната странноприемница и ръката на Кел — през рамото на Лайла, същото ставаше и с хората по улиците. Нито ги усещаха, нито ги чуваха. Все едно те двамата под воала не представляваха част от света около тях. Сякаш съществуваха извън него. И точно както светът не можеше да ги докосне, така и те не можеха да го пипнат. Когато Лайла несъзнателно се опита да прибере една ябълка от каруца, ръката ѝ мина през плода точно както и плодът — през дланта ѝ. Бяха като призраци в оживения град.

Тази магия беше силна — дори за напращелия от мощ Лондон. Енергията на камъка пулсираше през Кел и се преплиташе с неговата собствена като второ сърцебиене. Гласче в главата му го предупреждаваше за чуждата магия, протекла във вените му, но той го изтласка от мислите си. За първи път, откакто бе ранен, не се чувстваше замаян и слаб. Вкопчил се в силата толкова, колкото и в самия камък, той водеше Лайла към пристанището.

Откакто напуснаха останките на странноприемницата, тя крачеше притихнала и държеше Кел с една ръка, а с другата — часовника. Най-сетне заговори с тих и измъчен глас. Както си вървяха редом, отбеляза:

— Преди да си помислиш, че аз и Барън сме били рода, ще ти кажа: не, не бяхме. Не ми беше семейство. Не истинско… — Лайла го изрече безразлично и студено, но ако се съди как стискаше зъби и триеше очи (когато си мислеше, че Кел не гледа), ставаше ясно, че историята е друга. Младежът обаче не я уличи в лъжа.

— Ти имаш ли си? — попита той, като си спомни горчивите ѝ забележки за положението му в кралския род. — Семейство, имах предвид.

Лайла поклати глава.

— Мама умря, когато навърших десет.

— Нямаш ли баща?

Тя се засмя тихо и невесело.

— Баща ми… — Изплю го като ругатня. — Последния път, когато го видях, той се опита да ме продаде, та да си плати сметките.

— Много съжалявам — рече Кел.

— Недей — отвърна Лайла с усмивка, по-остра от нож. — Прерязах му гърлото, преди да успее да си свали колана…

Младият магьосник се вцепени.

— Бях на петнайсет — продължи спокойно тя. — Помня, че се чудех колко много е кръвта и как не спира да бълва от него…

— За първи път ли уби тогава? — поинтересува се Кел.

— Така си е. — Усмивката ѝ се изкриви. — Но, предполагам, хубавото на убиването е, че с времето става все по-лесно.

Кел сбърчи вежди.

— Не би трябвало.

Лайла го стрелна с поглед:

— А ти убивал ли си някога?

Той се намръщи още повече:

— Да.

— И?

— И какво? — запъна се той.

Очакваше тя да го попита кого или къде, или кога, или как. Но не това беше въпросът. Попита „защо“.

— Защото нямах избор.

— Хареса ли ти?

— Не, разбира се.

— На мен ми се понрави… — в признанието на Лайла се долавяше горчива нотка. — Така де, кръвта не ми хареса, нито гъргоренето, което издаваше, като умря, нито как изглеждаше тялото, като се приключи. Празно. Но в мига, когато реших да го сторя и после, след като ножът се заби и знаех, че съм свършила работа, усетих… — тя потърси нужната дума, — усетих сила… — вгледа се в Кел и попита искрено: — Така ли се усеща магията?

Може би в Белия Лондон, помисли си той, където силата се върти като нож — оръжие, използвано срещу застаналите на пътя ти.

— Не — отвърна той. — Това не е магия, Лайла. Просто е убийство. Магията е… — млъкна, отвлечен от най-близката новинарска дъска, която внезапно бе потъмняла.

Черните дъски за обяви, прикачени за осветителните стълбове и пред магазините навсякъде из града, потъмняваха. Кел забави крачка. Цяла сутрин от двореца бяха излъчвали обяви за празненствата на Рай, повтаряше се програмата за деня — и седмицата — на паради и пиршества, фестивали и танци. Когато дъските се изпразниха, първоначално Кел предположи, че просто отгоре сменят текста. Но след това на всичките се появи едно и също притеснително съобщение. Само една дума:

Буквите проблясваха, ярки и бели на най-горния ред на всяка дъска, а под тях имаше рисунка на Кел. Рижа коса и черно око, както и палто със сребърни копчета. Образът леко помръдна, но не се усмихна, само се взираше в света отвъд. Втора дума се изписа под портрета му:

Санкт!

Кел се закова на място и, изостанала с половин крачка, Лайла се блъсна в него.

— Какво има? — попита тя и бутна ръката му. След това и тя видя съобщението. — О…

Старец спря на няколко крачки от тях да прочете дъската, без да има представа, че „изчезналият“ стои до рамото му. Под трепкащото изображение на лицето на Кел се изрисува празен тебеширен кръг. Инструкциите до него гласяха:

Кел изруга под нос. Достатъчно неприятно беше Холанд да е по петите му, а сега и целият град щеше да е нащрек. Двамата с Лайла не можеха да останат невидими до безкрайност. Нямаше да е в състояние да вдигне талисмана, да не говорим да го използва, докато се намират под воала.

— Хайде — Кел ускори крачка и повлече Лайла след себе си на път към пристанището. Навсякъде около тях лицето му ги гледаше от дъските и се мръщеше леко.

Стигнаха до дюкяна на Флечър. Вратата се оказа затворена и заключена, а на нея висеше малка табела с надпис „РЕНАЧИ“. Отсъствам.

— Ще го чакаме ли? — попита Лайла.

— Не тук отвън — отряза Кел.

Вратата беше снабдена с три различни ключалки и най-вероятно — омагьосана, но те нямаха нужда да си отключват. Просто минаха направо през дървенията, както бяха прекрачили през поне половин дузина души на улицата.

Щом се озоваха на безопасно място вътре в дюкяна, Кел пожела магията да свали воала. Тя отново го послуша и се подчини без възражения, а самият воал изтъня и сетне се разтвори напълно. Убеждение, промърмори той, докато заклинанието се вдигаше от раменете му и помещението около него се връщаше на ясен фокус. Холанд беше прав. Важно беше да дърпаш юздите. И Кел го правеше.

Лайла се огледа и се обърна с лице към него.

— Кел — начена внимателно.

— Какво?

— Пусни камъка.

Той се намръщи, погледна към талисмана в ръката си и затаи дъх. Вените на вътрешната страна на китката му бяха почернели — толкова тъмни, че изпъкваха като мастило на фона на плътта му и се очертаваха нагоре до лакътя. Силата, която бе усетил да пулсира през тялото му, наистина беше препускала по вените и бе боядисвала кръвта му в черно. Дълбоко съсредоточен върху възобновената си свежест и самото заклинание — да остане скрит, не бе усетил… не бе поискал да усети… как топлината на магията се разпространява нагоре по ръката му като отрова. Но би трябвало да е забелязал, следвало е да забележи — там беше въпросът. Той не беше глупак. Знаеше колко опасен е камъкът и въпреки това дори сега, когато гледаше право в почернелите си вени, опасността му се струваше странно далечна. Настойчиво спокойствие се плискаше във вените му, точно следвайки пулсациите на магията и му подсказваше, че всичко ще е наред, стига да не спира да държи…

В стълба до главата му се заби нож и помещението се върна на фокус.

— Да не си оглушал? — изръмжа Лайла и извади нов нож. — Казах да го оставиш веднага.

Преди спокойствието да успее отново да го обземе, Кел си заповяда да пусне камъка. В началото пръстите му останаха свити около талисмана, докато топлината — и подир нея нещо като вцепенение — се лееха през него. Той вдигна празната си, светла ръка към почернялата си китка, стисна я здраво, и напъна съпротивляващите се пръсти да се разтворят, за да освободят камъка.

Най-сетне, колебливо, те го направиха.

Камъчето се изтърколи от хватката му и коленете на Кел незабавно поддадоха. Зинал за въздух, той се хвана за ръба на една маса, пред очите му се спусна чернота и помещението се залюля. Не беше усетил камъкът да смуче енергията му, но сега, лишен от него, все едно някой бе угасил огъня му. Светът изстина.

Талисманът сияеше на дървения под, оцапан с малко кръв по назъбения ръб — Кел го беше стискал твърде силно. Дори в разгара на последиците, младежът се нуждаеше и от последната капка воля, за да не го вдигне пак. Разтреперан и вкочанен, той все пак копнееше за камъчето. Хора из бардаците и здрачните ъгълчета на Лондон си умираха за такава омая, ала Кел никога не се бе превръщал в един от тях, никога не бе копнял за сурова сила. Не бе имал нужда. Магията не представляваше нещо, за което ламти — той просто я притежаваше. Но сега вените му бяха изпразнени и изгладнели за нея.

Преди да успее да загуби битката за контрола си, Лайла коленичи до камъка и посегна към него с думите:

— Хитра малка гадорийка…

— Недей — изхриптя Кел, но тя вече бе използвала кърпичката си да го вдигне.

— Все у някой трябва да бъде — отсече Лайла и пъхна талисмана в джоба си. — И се обзалагам, че в момента аз съм по-добрият избор.

Кел продължи да стиска масата, докато магията се оттегляше, а вените в ръката му изсветляваха лека-полека.

— Още ли си тук? — попита момичето.

Той преглътна, кимна и се надигна. Камъкът беше отрова и се налагаше да се отърват от него.

— Добре съм.

Лайла вдигна вежда.

— Да. Самото въплъщение на здравето.

Кел въздъхна и се просна в едно кресло. На пристанището отвън празненствата бяха в разгара си. Фойерверки подчертаваха музиката и ликуването, шумът беше приглушен — но съвсем малко — от стените на магазинчето.

— Какъв е той? — попита Лайла, загледана в една витрина. — Принцът.

— Рай ли? — Кел прокара пръсти през косата си. — Ами… чаровен и разглезен, щедър и вятърничав и обича да си угажда. Готов е да флиртува и с по-хубавко тапицирано кресло и никога не взема нещата на сериозно.

— Забърква ли се в толкова неприятности, колкото и ти?

Кел се ухили леко:

— О, в много повече. Ако щеш вярвай, аз съм отговорният брат.

— Но двамата сте близки.

Усмивката на антари угасна и той кимна кратко.

— Да. Кралят и кралицата може да не са ми родители, но Рай ми е брат. Готов съм да умра за него. Бих убил за него. И съм го правил.

— Я виж ти! — възкликна Лайла, която се възхищаваше на една шапка. — Разкажи ми.

— Не е приятна история — отвърна Кел и се наведе напред.

— Е, сега още повече искам да я чуя.

Той премери крадлата с поглед и въздъхна, загледан в дланите си.

— Отвлякоха Рай, когато беше на тринайсет. По време на похищението играехме някаква глупава игра в околностите на двореца. Като познавам Рай, възможно е първоначално да е тръгнал доброволно. Като малък беше прекомерно доверчив.

Лайла остави шапката настрани.

— Какво стана?

— Червеният Лондон е хубаво място — натърти Кел. — Властниците тук са добри и справедливи и повечето поданици са щастливи. Но аз съм ходил и в трите Лондона и ще кажа едно: в нито една версия не липсват страдания под една или друга форма.

Той се замисли за изобилието, за бляскавите съкровища и как ли изглеждат на лишените от тях. Онези, лишени от силата си за престъпления, и тези, които не са благословени с нея поначало. Кел не можеше да не се пита какво ли би станало с Рай Мареш, ако не беше член на кралското семейство. Къде ли щеше да се намира? Но, разбира се, Рай щеше да преживява дори и само благодарение на чара и усмивката си. Щеше да намери изход от всяко положение.

— Светът ми е пропит от магия — обясни Кел. — Надареният обира плодовете, а кралското семейство би искало да вярва, че благоденстват и не така облагодетелстваните, че кралската щедрост и грижа се простират върху всички граждани… — погледна Лайла в очите. — Но аз съм виждал и по-тъмните части на този град. В твоя свят магията е рядкост. В моя липсата ѝ е също такава странност. Често гледат отвисоко лишените от този дар, смятат ги за недостойни и се отнасят с тях зле заради недостатъка им. Хората тук вярват, че магията избира пътя си. Щом тя е отсъдила, то могат и те. Авен есен, така го наричат. Божествено равновесие.

Само че по тази логика магията беше избрала Кел, а той не го вярваше. Вместо него всеки би могъл също толкова лесно да се пробуди или роди с белега на антари и да бъде отгледан в пищния разкош на червения дворец.

— Живеем ярко — каза Кел. — За добро или лошо, градът ни кипи от живот. От светлина. И там, където има светлина… Така де. Преди няколко години започна да се формира групировка, наречена Сенките. Половин дузина мъже и жени — някои дарени със сила, други без такава — според които градът изгаряше енергията си твърде ярко и твърде безгрижно, хабеше я. Според тях Рай не беше просто момче, а символ на всичко погрешно. Затова и го отвлякоха. По-късно научих, че възнамерявали да окачат трупа му на дворцовите порти. Благодаря се на светците, задето Сенките така и не получиха тази възможност… Бях на четиринайсет, когато това се случи — с година по-голям от Рай — и все още овладявах силите си. Щом кралят и кралицата научиха за похищението на сина им, пратиха кралската гвардия навред из града. На всеки градски площад и в частните домове новинарските дъски до една сияеха с настоятелната молба да се намери похитеният принц. Но аз знаех, че никой няма да го открие. Знаех го с костите и с кръвта си. Отидох в покоите на Рай — помня колко празен беше дворецът без всички гвардейци, наизлезли да го търсят — и открих първата вещ, за която бях сигурен, че наистина е негова: малко дървено конче, беше го издялал сам — не по-голямо от дланта ми. С помощта на талисмани бях отварял и преди врати, но никога такава, никога до човек, а не до място. Но на антари съществува дума за „търсене“ и се надявах да подейства. Налагаше се. И наистина стана! Стената на стаята му се отвори към трюм на кораб. В него намерих Рай. И не дишаше.

Лайла изпусна със съскане въздух през стиснатите си зъби, но не го прекъсна.

— Бях научил кръвните команди за много неща — продължи Кел. — Ас атера. За растеж. Ас пайрата. За горене. Ас илюмаи. За светлина. Ас траварс. За пътуване. Ас оренси. За отваряне. Ас анаси. За разпръскване. Ас хасари. За лекуване. Опитах се да го излекувам. Порязах си ръката, притиснах я към гърдите на Рай, и изрекох думите. Нищо не се получи… — Кел никога нямаше да забрави образа на принца, проснат на мокрото дъно блед и неподвижен. Беше един от малкото пъти в живота му, когато се бе почувствал нищожен.

— Не знаех какво да правя — продължи Кел. — Реших, че вероятно не съм използвал достатъчно кръв. Прерязах си вените…

Под нетрепващия поглед на Лайла сведе очи към ръцете си и ги завъртя с вътрешната страна нагоре. Загледа се в едва видимите белези.

— Помня как бях коленичил над Рай, тъпа болка се разпростираше нагоре по ръцете ми, а аз притисках длани към него и повтарях думите нескончаемо, до безкрай. Ас хасари. Ас хасари. Ас хасари. Тогава не осъзнавах, че лечебното заклинание — дори кръвна заповед — отнема време. Всъщност, тя вече действаше, още след първото произнасяне. Няколко секунди по-късно Рай се пробуди… — Кел се усмихна тъжно. — Погледна нагоре, видя ме приведен и кървящ, и първото, което каза, не беше „Какво е станало“ или „Къде сме“. Докосна кръвта ми на гърдите си и попита: „Твоя ли е? Всичката ли е твоя?“, аз кимнах, а той избухна в сълзи. Отведох го у дома.

Най-после младежът успя да погледне Лайла в очите — беше се ококорила.

— А какво стана със Сенките? — попита тя, разбрала, че историята свършва тук. — Онези, похитителите му? Били ли са на кораба? Върна ли се за тях? Гвардейци ли прати?

— Точно така стана — потвърди Кел. — Кралят и кралицата проследиха всеки един член на Сенките. И Рай ги помилва всичките.

— Какво? — зяпна Лайла. — След като са се опитали да го убият?

— В това е силата на брат ми. Инатлив е и в последно време мисли с всички други части на тялото си, но не и с главата — но е добър принц. Притежава качество, което липсва на мнозина — емпатия. Прости на похитителите си. Разбираше подбудите им и съчувстваше на страданията им. А и беше убеден, че, покаже ли милост, няма да се опитат да го наранят отново… — Кел сведе поглед към пода. — Аз пък се погрижих да нямат възможност да повторят.

Лайла свъси вежди, осъзнавайки какво ѝ е споделил.

— Нали каза…

— Казах, че Рай им е простил — Кел се изправи на крака. — Аз не споделях мнението му.

Лайла се взираше в него не с шок или ужас, а с определено уважение. Антари размърда рамене и си приглади палтото.

— Май е най-добре да започнем търсенето.

Девойката примигна няколко пъти, явно имаше желание да попита още нещо, но Кел даде ясно да се разбере, че за него разговорът е затворена страница. Накрая тя се осведоми:

— Какво точно търсим?

Кел огледа претъпканите лавици, препълнените витрини и шкафове.

— Бял топ.

III

По време на щателното ровичкане около руините на „Рубинени поля“, Кел бе пропуснал да обърне внимание на пряката, където го бяха пресрещнали враговете при първото му идване — и където остави след себе си два трупа — само преди няколко часа. Ако бе навлязъл в нея, щеше да види, че единият труп е изчезнал — главорезът, когото остави облечен в камък.

Същият бандит сега крачеше по тротоара и си тананикаше тихичко, докато се наслаждаваше на слънчевата топлина и далечните отзвуци от празненствата.

Тялото му не се справяше особено добре. Повече го биваше от другата черупка, разбира се, пияницата в по-мъждивия Лондон, който въобще не изкара дълго. Този тук се държеше далеч по-добре, несравнимо по-добре, но вече целият бе изгорял отвътре и започваше да почернява и отвън, тъмата се разпростираше във вените му и по кожата като петно. Вече не приличаше толкова на човек, колкото на овъглено парче дърво.

Но това можеше да се очаква. В крайна сметка доста се беше потрудил.

Снощи лампите на дома за наслади горяха ярко и примамливо в мрака и една жена го чакаше на прага с нарисувана усмивка и коса с цвета на огъня, на живота.

— Аван, рес настар — бе измъркала тя на сладкия арнески език. Повдигна полите си, когато го казваше и му показа коляното си отдолу. — Няма ли да влезете?

И той се отби, а монетите на главореза подрънкваха в джоба му.

Жената го поведе по коридор — тъмен, много по-тъмен, отколкото нощта навън — и той я остави да води, като се наслаждаваше на допира до ръката ѝ — или по-скоро на пулса ѝ — в своята. Тя така и не го погледна в очите, инак щеше да забележи, че са много по-тъмни от коридора околовръст. В место това се съсредоточи върху устните му, яката, колана.

Той все още изучаваше нюансите на новото си тяло, но успя да притисне напуканите си устни в меката уста на жената. Помежду им премина нещо — въгленче от чисто черен огън — и тя потрепери.

— Ас бесара — прошепна той в ухото ѝ. Вземи.

Свали роклята от раменете ѝ и я целуна по-дълбоко, а по езика ѝ и през главата ѝ премина тъмата му. Беше опияняваща. Мощ. Всички я искаха, искаха да са близо до магията, до източника ѝ. И жената го прие с отворени обятия. Прие него. Нервите ѝ трепкаха, когато магията ги обземаше, пируваше с течението на живота, на кръвта, на тялото. Той бе взел насила пияндето, Бут, но доброволен домакин винаги бе по-добрият избор. Или поне траеше по-дълго.

— Ас херена — гукаше той, притиснал тялото на жената към леглото. Отдай. А когато я взе и тя го допусна в себе си, продължи: — Ас атера. Порасни.

Движеха се заедно като съвършен пулс, единият изкървяваше в другия и когато се свърши, а очите на жената се отвориха, отразиха неговите — и двете лъскаво черни. Тварта в кожата ѝ придърпа пухкавите ѝ устни в крива усмивка.

— Ас атера — повтори и тя и се изхлузи от леглото.

Той се изправи и я последва и двамата излязоха — един ум в две тела — да обиколят първо през дома за удоволствия, а сетне и навън в нощта.

Да, доста се беше потрудил.

Крачеше към очакващата го червена река и чувстваше как се разпространява през града, а пулсът на магията и живота се разстилаше пред него като дългоочаквано пиршество.

IV

Дюкянът на Флечър бе построен като лабиринт, подреден така, че само змия би разбрала потайностите му. Кел прекара последните десет минути да рови из чекмеджета и откри разнообразни оръжия и амулети, относително безопасен слънчобран и никакви бели топове. Простена и захвърли слънчобрана.

— Не можеш ли просто да намериш проклетото нещо с магия? — попита Лайла.

— Всичко тук е омагьосано — отвърна Кел. — Срещу заклинания за намиране. Също и срещу кражба, тъй че — върни го.

Девойката пусна обратно върху тезгяха дрънкулката, която се канеше да прибере.

— И какво — полюбопитства тя, докато преглеждаше съдържанието на поредната стъклена витрина, — значи с Флечър сте приятели?

Кел си представи физиономията на бандита в нощта, когато изгуби банката.

— Не съвсем.

Лайла вдигна вежда.

— Хубаво. По-забавно се краде от врагове.

„Врагове“ беше приемливо определение. Странното беше, че двамата с Флечър можеше да са и партньори.

— Контрабандист и пласьор на крадено — беше обобщил дюкянджията. — Страхотен екип става от нас.

— Предпочитам да се въздържа — беше отвърнал Кел. Но когато играта на санкт стигна до последната си ръка и той осъзна, че ще спечели, все пак примами Флечър с единственото, на което той не можеше да откаже. Беше му обещал: — Анеш, ако спечелиш, ще работя за теб.

Пласьорът се бе ухилил алчно и бе изтеглил последната си карта.

А Кел бе отвърнал на усмивката му, бе изиграл ръката си и спечели всичко, като остави Флечър с натъртено его и малък бял топ.

Без лоши чувства.

А сега Кел обърна с краката нагоре половината дюкян да търси фигурката, всеки няколко секунди надзърташе към вратата, докато собственото му лице го следеше от новинарската дъска на стената.

Междувременно Лайла спря да рови и сега се взираше в рамкирана карта. Присвиваше очи и накланяше глава, сякаш нещо липсва.

— Какво има? — попита Кел.

— Къде е Париж? — попита тя и посочи мястото на континента, където следваше да се намира градът.

— Няма Париж — обясни антари, ровейки в поредния шкаф. — Няма Франция. Няма и Англия.

— Че как може да има Лондон без Англия?

— Казах ти, названието на града е лингвистична странност. Тук Лондон е столица на Арнес.

— Значи Арнес е просто вашата версия на Великобритания?

Кел се засмя.

— Не — отвърна той и застана до Лайла, като клатеше глава. — Арнес заема повече от половината ваша Европа. Островът — твоята Англия — се нарича Раска. Короната. Но той е само връхчето на империята… — очерта границите с върха на пръста си. — На север от нашата страна лежи Веск, а на юг е Фаро.

— А отвъд тях?

Кел сви рамене:

— Други държави. Има големи, има и малки. Цял свят е това, все пак.

Лайла плъзна поглед по картата. Очите ѝ грееха. Малка, потайна усмивчица пролази по устните ѝ.

— Да, така си е…

Оттегли се и отиде в съседната стая. След малко се провикна:

— Ха!

Кел се стресна.

— Откри ли го?

Лайла се появи, стиснала находката си, но не беше фигурка за шах, а кинжал. Настроението на Кел се вкисна.

— Не — отвърна момичето, — но не е ли чудесен?

Тя вдигна острието пред очите на спътника си. Дръжката на кинжала не беше просто ръкохватка — металът следваше извивката на кокалчетата във вълниста клупка, преди да се влее обратно в основата.

— За удряне — обясни Лайла, сякаш Кел нямаше представа какво е предназначението на металния бокс. — Можеш да наръгаш противника или да му избиеш зъбите. А защо не и двете… — изпробва върха на острието с пръст. — Не едновременно, разбира се.

— Разбира се — повтори Кел и затвори шкафа. — Много обичаш оръжията, а?

Лайла го зяпна изумено:

— Че кой не ги обича?

— И вече си имаш нож — посочи ѝ той.

— Е, и? — тя продължи да се възхищава на дръжката. — Няма такова нещо като прекалено много ножове.

— Свирепа жена си ти.

Лайла размаха острието:

— Не всички имаме дарбата да си правим оръжия от кръв и шепот.

Кел настръхна:

— Не шепна. А и не сме дошли да грабим.

— Пък аз мислех, че точно затова сме тук…

Младият антари въздъхна и продължи да претърсва дюкяна. Беше го обърнал целия с хастара навън, включително претъпкания склад на Флечър отзад, и не откри нищо. Негодникът не би продал фигурата… или напротив? Кел затвори очи, остави сетивата си да се реят свободно, сякаш би могъл да усети чуждата магия. Но магазинчето припукваше от изобилие на заклинания — припокриващи се тонове, които правеха невъзможно да се разделят чуждото и опасното от просто забраненото.

— Имам въпрос — обади се Лайла, чиито джобове подрънкваха подозрително.

— Ще имаш, естествено — Кел въздъхна и отвори очи. — И съм сигурен, че те предупредих да не крадеш.

Тя подъвка устна и измъкна от джоба си няколко камъка и метална джунджурия, чието предназначение дори младежът не успя да разгадае. Остави ги на един от шкафовете.

— Каза, че световете били разделени. Как тогава този човек — Флечър — се е сдобил с фигура от Белия Лондон?

Кел прерови бюро, което се кълнеше, че вече е претърсил, сетне порови под плота му за тайни чекмеджета.

— Аз му го дадох.

— Е, а какво е правила тя у теб? — присви очи Лайла. — Да не си я откраднал?

Кел се намръщи. Всъщност така си беше.

— Не.

— Лъжец.

— Не я бях взел за себе си — обясни той. — Малцина в твоя свят знаят за моя. Които са наясно — колекционери и ентусиасти — са готови да платят прескъпо за късче от него. Дрънкулка. Талисман. В моя свят повечето знаят за твоя — малцина са заинтригувани толкова от сивотата ви, колкото вие от нашата магия, но всички са наясно за другия Лондон. Белия град. И за късче от този друг свят някои са готови да си платят добре.

Суха усмивка изкриви устните на Лайла.

— Ти си контрабандист.

— … каза джебчийката — сопна ѝ се Кел в своя защита.

— Да, крадла съм — Лайла вдигна от капака на близкия сандък червен лин и го търкулна по кокалчетата си. — Примирила съм се с това. Не е моя вината, че ти не си… — монетата изчезна. Кел отвори уста да възрази, но линът се появи след миг в другата ѝ ръка. — Не разбирам обаче. Ако си от кралския…

— Не съм…

Лайла го изпепели с поглед:

— Ако живееш с кралското семейство и се храниш на масата им, и си тяхна собственост, несъмнено не се нуждаеш от пари. Защо да рискуваш?

Кел стисна зъби и се сети за молбата на Рай да спре с глупавите игрички.

— Няма да ме разбереш.

Лайла вдигна вежда:

— Престъплението не е кой знае каква философия. Хората крадат, защото да вземат нещо чуждо, им носи облаги. Ако не го правят за пари, значи е заради властта. Актът на вземане, на нарушение на правилата ги кара да се чувстват по-силни. Правят го заради чистия инат… — Тя се извърна. — Някои крадат, за да останат живи, други крадат, за да се чувстват живи. Съвсем просто е.

— А ти от кои си? — полюбопитства Кел.

— Крада за свобода — отвърна Лайла. — По малко и от двете, бих казала… — Тя се залута по къс коридор между две помещения. Подвикна през рамо: — Значи така си се натъкнал на черния камък? Сключи ли сделка за него?

— Не — отвърна Кел. — Направих грешка. И възнамерявам да я поправя, ако успея да намеря проклетото нещо… — в разочарованието си той тресна със сила едно чекмедже.

— Полека — обади се дрезгав глас на арнески. — Ще вземеш да счупиш нещо.

Кел се обърна и откри собственикът на магазина да стои облегнал рамо на един гардероб с лека развеселена усмивчица.

— Флечър — поздрави младият антари.

— Как влезе? — поинтересува се дюкянджията.

Кел се застави да свие рамене, докато поглеждаше към Лайла, която прояви здрав разум да остане в коридорчето и да не се показва.

— Магиите ти се износват, струва ми се.

Флечър скръсти ръце:

— Съмнявам се.

Кел погледна втори път към Лайла, но нея я нямаше в коридорчето. По гърба му пролази паническа тръпка и миг по-късно се усили, щом тя се появи зад Флечър. Движеше се безшумно, с блеснал в ръката нож.

— Так! — възкликна дюкянджията и вдигна ръка покрай главата си. — Приятелката ти е много некултурна…

При тези му думи Лайла застина насред крачка. Лицето ѝ се изкриви от усилието, докато се опитваше да се бори с невидимата сила, която я задържаше на място, но нямаше полза, Флечър притежаваше рядката и опасна способност да управлява кости, а следователно — тела. Същата способност му бе спечелила оброчните окови, които толкова се гордееше, че е строшил.

Лайла например не изглеждаше впечатлена. Засипа го с порой свирепи предложения и Флечър разтвори пръсти. Кел чу звук, наподобяващ трошене на лед и момичето изпусна приглушен вик, а ножът се изхлузи от пръстите ѝ.

— Ти не предпочиташ ли да работиш сам — каза Флечър спокойно.

— Пусни я — нареди Кел.

— Ще ме принудиш ли, антари?

Кел сви юмруци — магазинът беше оплетен поне с дузина магии — срещу нашественици, крадци и, такъв му бил късметът, срещу всеки, който мислеше зло на Флечър. Собственикът на дюкяна се изсмя тихичко и отпусна ръка, а Лайла се препъна и рухна на колене, стиснала китката си и бълваща ругатни.

— Анеш — отсече Флечър. — Какво те води отново в скромния ми дюкян?

— Преди време ти дадох нещо — рече Кел. — Искам да го взема назаем.

Пласьорът изсумтя презрително.

— Не отдавам вещи под наем.

— Тогава ще го купя.

— А ако не се продава?

Кел се усмихна насила:

— Ти най-добре знаеш, че всичко се продава.

Флечър отвърна на усмивката му със студена и куха гримаса.

— Няма да го продам на теб, но на нея може… — стрелна с поглед Лайла, вече изправила се на крака и отстъпила към най-близката стена да се прислони до нея и да ругае, — за подходящата цена.

— Тя не говори арнески — обясни Кел. — Няма ни най-малка представа какво ѝ казваш.

— Така ли? — Флечър се хвана за слабините и спретна към Лайла няколко чупки в кръста. — На бас, че мога да я накарам да разбере…

Девойката присви очи:

— В ада да гориш, ши…

— Не бих се занимавал с нея — прекъсна я Кел. — Хапе.

Флечър въздъхна и поклати глава.

— В какви неприятности си се забъркал, мастър Кел?

— В никакви.

— Сигурно са големи, щом си дошъл тук. Освен това — Флечър се ухили по-зловещо, — едва ли ще ти качат физиономията на дъските за нищо.

Кел стрелна с поглед новинарската дъска на стената — там през последния час непрестанно показваха портрета му. Сетне пребледня. Кръгът отдолу, където пишеше „Натиснете тук“, пулсираше в ярко зелено.

— Какво си сторил? — изръмжа Кел.

Флечър само се усмихна.

— Без лоши чувства — заяви мрачно, точно преди вратата на дюкяна да се отвори и вътре да нахлуят кралски гвардейци.

V

Кел разполагаше само със секунда да се стегне и да превърне паниката си в гордост, преди стражата да влезе — петима мъже изпълниха помещението с движение и шум.

Не можеше да избяга — нямаше накъде да се бяга — а не искаше и да нарани гвардейците, а Лайла… Е, нямаше представа къде е тя. Както си стоеше непосредствено до стената, след миг беше изчезнала (макар Кел да забеляза как тя бърка в джоба на сюртука си миг преди да се изгуби от поглед и долавяше във въздуха леката вибрация на магията на камъка, както сигурно и Холанд го бе усещал в „Рубинени поля“).

Кел си наложи да остане неподвижен, да се престори на спокоен, независимо от лудото блъскане на сърцето му в гърдите. Постара се да си припомни, че не е престъпник, а кралското семейства най-вероятно просто се притеснява от изчезването му. Не бе направил нищо лошо — не и в очите на кралския трон. Нищо, за което да са научили. Освен ако в негово отсъствие Рай не беше казал на родителите си за нарушенията му. Не би го сторил — Кел се надяваше, да не е — но дори и да беше, в ролята на антари и член на кралското семейство, следваше младежът да бъде уважаван и дори да буди страх. Загърна се с тази увереност и лениво, почти арогантно се облегна на масата зад гърба си.

Когато кралските гвардейци го видяха да си стои там жив и здрав, по лицата им се изписа объркване. Труп ли бяха очаквали да открият? Или съпротива? Двама коленичиха пред него, другите двама отпуснаха длани върху дръжките на мечовете си, а между тях един остана прав и смръщен.

— Елис — кимна Кел на началника на кралската стража.

— Мастър Кел — Елис излезе напред. — Добре ли сте?

— Разбира се.

Гвардеецът пристъпи от крак на крак.

— Притеснихме се за вас. Целият дворец.

— Не съм възнамерявал да тревожа никого — отвърна Кел и огледа отряда. — Както виждате, съвсем добре съм.

Елис също се озърна, сетне се обърна към Кел.

— Просто… сър… когато не се върнахте от поръчката си зад граница…

— Забавиха ме — отвърна Кел с надеждата това да потуши въпросите.

Елис се намръщи:

— Не видяхте ли табелите? Навсякъде са окачени.

— Току-що се върнах.

— Простете ми тогава — запъна се Елис и посочи дюкяна. — Но какво правите тук?

Флечър се намръщи. Макар да говореше само арнески, очевидно разбираше достатъчно добре кралския език, за да схване, че го обиждат.

Кел се усмихна сухичко.

— Купувах подарък за Рай.

Нервен смях премина по отряда гвардейци.

— Значи ще дойдете с нас? — попита Елис и Кел прекрасно разбра неизречената част от думите му — без съпротива.

— Разбира се — кимна младежът, изправи се гордо и поправи палтото си.

Стражите се поотпуснаха. Кел трескаво премисляше възможните варианти, докато се обръщаше към Флечър, за да благодари за помощта.

— Мас марист — отвърна мрачно собственикът на магазинчето. Удоволствие е за мен. — Просто изпълнявах гражданския си дълг.

— Ще се върна — каза Кел на английски (с което си спечели смръщване от кралските гвардейци), — веднага щом приключа. Да намеря каквото търсех…

Всъщност думите му бяха адресирани към Лайла. Все още долавяше присъствието ѝ в помещението и чувстваше камъка, въпреки че той я скриваше. Шепнеше му.

— Сър — обади се Елис и посочи вратата. — След вас.

Кел кимна и излезе навън.

Лайла имаше достатъчно здрав разум да сграбчи камъка и да каже „Скрий ме“, веднага след като чу стражата да нахлува в дюкяна.

И талисманът ѝ се подчини отново.

Усети трепване в ръката си — непосредствено под кожата. Прелестно усещане — дали предишния път, когато използва камъчето, то бе също така хубаво? — и после воалът се спусна над нея и тя изчезна. Точно като преди виждаше себе си, но никой не можеше да я види. Нито гвардейците, нито Флечър, нито дори Кел, чиито двуцветни очи се спряха върху нея, но явно търсеха мястото, където я бяха видели за последно, а не онова, на което се намираше.

Той не бе в състояние да я забележи, ала тя го виждаше и на лицето му прочете притеснение, маскирано от тона, но не и от стойката му, и скрито под горния пласт предупреждение, пронизало измамното спокойствие на думите му.

Стой тук, сякаш я приканваше то, дори преди да го оформи с думи, отправени към помещението, но явно предназначени за нея. Така че тя остана и изчака, като проследи как Кел и четирима от петимата гвардейци излизат на улицата. Последният — с лице, скрито под спуснатия визьор на шлема — изостана.

Флечър му забърбори и вдигна длан в универсалния знак за заплащане. Гвардеецът кимна и посегна към колана си, докато пласьорът се обръщаше да погледне Кел през прозореца.

Лайла първа долови какво се мъти.

Флечър така и не разбра.

Вместо да бръкне за кесия, гвардеецът извади острие. Металът проблесна веднъж на слабата светлина в дюкяна, озова се под брадичката на Флечър и очерта безшумно червена черта през гърлото му.

Пред дюкяна чакаше затворена карета, теглена от кралски бели коне, с все още вплетени в гривите златни и червени панделки от свършилия вече парад.

Стигнаха до нея. Кел си свали палтото и го обърна отляво надясно, като пъхна ръце в сега червените ръкави на царствения си костюм. Припряно обмисляше какво да каже на краля и кралицата — естествено, не истината. Кралят имаше амулет от Белия Лондон — орнамент, поставен на полица в личните му покои, и ако Кел успееше да го вземе и да се върне при Лайла и камъка… Крадлата с все амулета, на свобода в града — това беше притеснителна мисъл. Но той се надяваше тя да внимава, поне за известно време. Да не се забърква в неприятности.

Елис вървеше на половин крачка зад Кел, тримата други гвардейци ги следваха. Петият бе останал да поговори с Флечър и най-вероятно да уреди въпроса с наградата (макар Кел да бе почти сигурен, че дюкянджията го мрази достатъчно, за да го предаде дори и без допълнителната наслада от парите).

По течението на реката и в посока към двореца празненствата постепенно затихваха — не, не затихваха, а отстъпваха, за да направят място на вечерните забавления. Музиката бе по-мека и тълпите по пристанището и пазарната улица бяха оредели — местеха се към различните пивници и кръчми в града, за да продължат да славят името на Рай.

— Хайде, сър — подкани го Елис и задържа отворена вратата на каретата, за да се качи Кел. Вместо седалки, разположени една срещу друга, в тази имаше два реда пейки, и двата — обърнати напред: двама гвардейци се качиха отзад, единият отиде да седне при кочияша, а Елис се намести на предната пейка до Кел и затвори вратата на каретата.

— Да ви откараме у дома.

Сърцето на Кел го болеше при тази мисъл. Беше се постарал да не мисли за дома и за силното си желание да се прибере, не и откакто се сблъска с камъка — и възникна мрачната задача да се отърве от него. Сега копнееше единствено да види Рай, да го прегърне за последно и тайно се радваше на отворилата се възможност.

Въздъхна треперливо и се отпусна на пейката, а Елис дръпна завесите на каретата. Каза:

— Съжалявам за това, сър.

Кел понечи да попита за кое, но нечия ръка лепна парцал върху устата му и дробовете му се напълниха с нещо горчиво и сладко. Опита се да се освободи, но в китките му се вкопчиха бронирани ръкавици и го удържаха на пейката, а след секунди над всичко се спусна мрак.

Под воала Лайла изпъшка нечуто, когато гвардеецът пусна рамото на Флечър и той рухна по лице, а бездиханното му тяло тупна върху изтърканите дъски на дюкяна.

Гвардеецът постоя неподвижен, без да се притеснява от убийството и очевидно без да обръща внимание на факта, че в момента е опръскан с чужда кръв. Огледа помещението, плъзгайки поглед покрай Лайла, и през цепката в шлема му тя видя странно блещукане в очите. Нещо като магия. Доволен от отсъствието на свидетели за премахване, войникът прибра меча в канията, завъртя се на пети и излезе от магазинчето. Приглушено звънче го изпроводи и след малко Лайла чу карета да се раздвижва и да трополи нататък по улицата.

Трупът на Флечър остана проснат на пода на магазина му, а кръвта се стичаше през рошавата му руса коса и цапаше дъските под гърдите му. Наглото му изражение бе изчезнало, заменено от изненада, емоцията бе съхранена в смъртта като насекомо в кехлибар. Очите му бяха отворени и празни, а нещо светло се бе изтърколило от джоба на ризата му и сега бе приклещено между трупа му и пода.

Твърде много приличаше на бял топ.

Лайла се озърна, за да се убеди, че е сама, и свали скриващото я заклинание. Беше достатъчно лесно да развали магията, но да пусне камъка се оказа далеч по-трудно; отне ѝ доста време и когато най-сетне успя да се освободи и да пусне талисмана в джоба си, цялото помещение се наклони. Разтърсилата я тръпка открадна топлина и нещо повече. След оттеглянето на магията тя се почувства… празна. Лайла беше свикнала с глада, но камъкът я остави изгладняла чак до костния мозък. Куха.

Проклет камък, каза си тя, пъхна върха на ботуша си под мъртвото рамо на Флечър и го преобърна. Сега слепият му поглед бе насочен нагоре в тавана и в нея.

Девойката коленичи, като внимаваше да не размазва хлъзгавата червена локва, докато вдига опръсканата с кръв шахматна фигура.

Изруга с облекчение и се изправи. Прецени топа с поглед. Първоначално ѝ се стори съвсем обикновен, но когато сви пръсти около основата от камък — или може би кост? — буквално усети разликата в енергията на фигурката и тази на Лондон околовръст. Беше незначителна и Лайла сигурно си въобразяваше, но топът ѝ се стори като течение в затоплена стая. Достатъчно студен, за да изглежда не на място.

Отърси се от това усещане и пъхна шахматната фигурка в ботуша си (не знаеше как действа магията, но не ѝ се видя разумна идея да държи двата талисмана един до друг, не и докато не потрябват, а нямаше намерение да пипа повече крадливото камъче, освен при абсолютна необходимост). Избърса кръвта на Флечър в крачола си.

Предвид положението, Лайла се чувстваше доста добре. В крайна сметка в нея бяха камъка от Черния Лондон и предмета от Белия. Сега се нуждаеше само от Кел.

Обърна се към вратата и се поколеба. Каза ѝ да не мърда оттук, но един поглед към пресния труп на Флечър ѝ стигаше да предположи, че и него са го сполетели неприятности. От друга страна беше прекарала само ден в Червения Лондон, ала не ѝ се струваше като място, където кралската стража обикаля улиците и реже гърла наляво и надясно. Може би на Кел му нямаше нищо. Но ако не е добре?

Лайла имаше предчувствие и годините кражби за оцеляване я бяха научили да се вслушва в предчувствията си. Освен това, каза си тя, никой в града не търси нея.

Насочи се към вратата и почти стигна до там, когато отново видя ножа — същия, дето толкова ѝ хареса — върху сандъка, където го беше оставила. Кел я предупреди да не краде от дюкяна, но сега собственикът лежеше мъртъв и кинжалът просто щеше да си ръждяса неоценен. Взе го и прекара предпазливо пръст по острието. Наистина беше чудесен. Лайла огледа вратата, озадачена дали защитата на магазина, която го пазеше от крадци, е издъхнала заедно със създателя си. Защо пък да не пробва. Внимателно отвори вратата, остави оръжието на пода и с върха на ботуша си ритна плячката през прага. Сниши се в очакване на наказателните мерки — поток енергия, вълна болка или дори упорито връщане на краденото в дюкяна — но не последва нищо.

Лайла се усмихна алчно и излезе на улицата. Взе кинжала и го пъхна в колана си, а после тръгна да намери — и най-вероятно да спаси — Кел от кашата, в която бе попаднал.

VI

По време на празненството Париш и Джен се мотаеха с шлемове под мишница и чаши с вино в ръка. Париш си беше спечелил монетите обратно — всъщност, в неспирната поредица игри на карти и залози, двамата си въртяха джобните напред-назад без особени печалби или загуби — и, понеже беше по-добросърдечният от двамата, предложи да почерпи Джен.

В крайна сметка, нали беше празник.

Принц Рай бе достатъчно мил да даде на двамата най-близки до себе си кралски гвардейци няколко свободни часа да се порадват на пиршествата заедно с тълпите, събрали се по бреговете на Айл. Париш, по-склонен да се тревожи, се поколеба, но Джен натърти, че точно на днешния ден Рай си е съвсем добре опазен и без тях. Поне за известно време. Така че двамата се бяха отлъчили да се порадват на тържествата.

Празненствата се вихреха край реката, пазарът бе израсъл тройно по-голям от обичайното, бреговете преливаха от посетители и гълчава, музика и магия. Всяка година тържествата бяха все по-величествени: започнаха с час-два веселби и прераснаха в цял ден наслади (последвани от няколко дни за възстановяване, при които възбудата спадаше постепенно, докато животът се върне към нормалното). Но в днешния, главния ден, утринният парад премина в следобед, отдаден на похапване, пийване и добро настроение и, най-накрая, във вечерен бал.

Тази година щеше да има маскарад.

Грамадното стълбище на двореца вече беше разчистено, цветята — събрани и отнесени пред определената за преддверие зала. Кълба ярка светлина бяха накачени като свалени от небето звезди и отвън по стените на двореца, и отвътре, бяха изкарани тъмносини килими, тъй че тази вечер кралският дворец сякаш плаваше по реката като изгряващо слънце, а отгоре луната бе обкръжена от главозамайващо нощно небе. Из цял Лондон младежи и представители на елита се качваха в колесниците си и под нос упражняваха кралския си език, докато препускаха към двореца в маски, с рокли и плащове. Пристигнеха ли, щяха да се кланят на принца, все едно е божество, а той да се опиянява от обожанието им, както правеше винаги, с наслада и добро настроение.

В маскарада зад стените на двореца можеше да се участва само с покани, но по бреговете на реката празненството бе достъпно за всички и щеше да продължи, докато след полунощ най-сетне утихне, а последните подпийнали участници се разотидат по домовете си.

Париш и Джен скоро щяха да бъдат призовани отново при принца, но засега се облягаха на подпорния прът на една шатра на пазара, наблюдаваха тълпите и се наслаждаваха неимоверно. От време на време Париш сръгваше другаря си в рамото — мълчаливо напомняне да си отварят очите на четири. Макар да не бяха официално на пост, те (или поне Париш) се гордееха достатъчно с професията си, та да носят кралските си брони (пък и не вредеше, защото дамите явно харесваха въоръжени мъже) и да следят за евентуални неприятности. През по-голямата част от следобеда неприятностите идваха под формата на някой, отпразнувал деня на Рай с повечко ентусиазъм, но от време на време избухваха сбивания и извадено оръжие или развъртяна магия налагаха намеса.

Джен даваше вид, че си прекарва наистина добре, но Париш започваше да се притеснява. Според партньора му причината била, защото спрял на първото питие, но той не мислеше така. Във въздуха се трупаше енергия и макар да знаеше, че като цяло идва от празненството, все пак се притесняваше. Имаше не просто повече енергия от обикновено. Струваше му се по-различна. Завъртя празната чаша между пръстите си и се опита да се отпусне.

Трупа огнетворци изнасяше представление наблизо, усукваше пламъците в дракони, коне и птички непосредствено пред очите на Париш и светлината на омагьосания им огън замъгли зрението му. Щом се върна на фокус, той съзря точно зад танцьорите жена — хубавица с алени устни, златни коси и обемна, едва прикрита гръд. Плъзна поглед от гърдите към очите ѝ и се намръщи. Не бяха нито сини, нито зелени, нито кафяви.

Бяха черни.

Черни като беззвездно небе или новинарска дъска.

Черни като дясното око на мастър Кел.

Париш присви очи, за да се убеди и сръчка Джен. Понеже партньорът му не реагира, той се обърна и видя гвардееца да зяпа млад мъж — не, момиче в мъжки дрехи, при това странно едноцветни — което крачеше през тълпата към двореца.

Джен се мръщеше леко срещу девойката, понеже му се струваше странна, не на място — и така си и беше — но не изглеждаше толкова необичайна, колкото жената с черните очи. Париш хвана Джен за ръката и енергично привлече вниманието му.

— Керс? — изръмжа Джен и за малко да си разлее виното. Какво?

— Онази жена в синьо — Париш се обърна отново към тълпата. — Очите ѝ…

Млъкна. Жената с черните очи беше изчезнала.

— Зашеметила те е, а?

— Не беше това. Кълна се, очите ѝ… те бяха черни.

Джен вдигна вежда и отпи от чашата.

— Май все пак попрекали с празнуването — заключи той и тупна приятеля си по рамото. Зад гърба му Париш видя момичето в момчешки дрехи да изчезва в някаква шатра, преди партньорът му да се намръщи и да допълни:

— И май не си единствен.

Париш проследи погледа му и видя как мъж, застанал гърбом към тях, прегръща жена насред пазара. Ръцете му шареха прекалено своеволно, дори за празничен ден, а жената изглежда не се наслаждаваше особено. Вдигна длани към гърдите на мъжа, сякаш да го отблъсне, но той само я целуна още по-страстно. Джен и Париш тръгнаха от мястото си към двойката. И изведнъж жената спря да се бори. Отпусна ръце покрай хълбоците си и главата ѝ клюмна, а когато след малко мъжът я пусна, се олюля и рухна на един стол. Междувременно мъжът просто се извърна и се отдалечи — или по-скоро се запрепъва сред тълпата.

Париш и Джен го последваха, скъсявайки разстоянието помежду им постепенно и равномерно, за да не предизвикат тревога. Мъжът се появяваше и изчезваше сред тълпата и накрая мина напряко между шатрите към речния бряг. Стражите ускориха крачка и стигнаха до процепа, непосредствено след като мъжът изчезна в него.

— Хей — извика му Джен и пое нещата в свои ръце. Винаги го правеше. — Спри!

Мъжът, насочил се към Айл, забави крачка и спря.

— Обърни се — заповяда гвардеецът, когато почти го беше настигнал, и се хвана за меча.

Непознатият се извърна. Париш се ококори при вида на лицето му. Там, където следваше да са очите, се намираха две езера, блеснали и черни като речни камъчета нощем, а кожата около тях бе прошарена с черни капиляри. Мъжът се ухили широко и от него като пепел се посипаха люспици.

— Асан нарана — рече той на език, който не беше арнески. Протегна ръка и Париш се дръпна, виждайки, че дланта му е съвсем черна, а пръстите му завършват с овъглени крайчета на кости.

— Какво, в името на краля… — понечи да изръмжи Джен, но нямаше възможност да завърши мисълта си, защото ухиленият мъж бръкна с овъглената си ръка през бронята право в гръдния кош на гвардееца.

— Тъмно сърце — констатира, този път на кралски.

Париш се вцепени от шок и ужас, а мъжът — или по-скоро тварта — издърпа ръката си. Кръв покриваше останките от пръстите му. Джен рухна на земята, а шокът на партньора му се трансформира в движение. Той се втурна напред, измъкна късия си кралски меч и заби острието в корема на черноокото чудовище.

За миг съществото му се стори развеселено. След това мечът на Париш засия, заклинанията по омагьосаното острие се задействаха и отрязаха мъжа от магията му. Очите му се ококориха, чернотата изчезна от тях и от вените му, и той заприлича отново на обикновен човек (макар и умиращ). Пое си хъхрещ дъх и се вкопчи в бронята на Париш — от вътрешната страна на ръката му беше жигосано X, знака на главорезите — а после се разпадна на пепел около острието на меча.

— Санкт! — изруга Париш, втренчен в купчинката сажди, които вятърът започна да разпилява.

Сетне, внезапно, в гърба му избухна нажежена до бяло болка и той погледна надолу, колкото да съзре върха на меч, щръкнал от гърдите му. Мечът изчезна с ужасяващо, влажно всмукване и коленете на Париш поддадоха, когато нападателят му го завъртя.

Пое си задавено дъх — дробовете му се пълнеха с кръв — и вдигна очи. Видя Джен в пълен ръст, с отпуснато покрай хълбока окървавено оръжие.

— Защо? — прошепна Париш.

Джен го погледна с две черни очи и мрачна усмивка.

— Асан харана — каза. — Благородно сърце.

Вдигна меча над главата си и го стовари с все сила.