Четирите цвята на магията

I

Среброто подрънкваше в джоба на Лайла, докато се прибираше обратно в „На хвърлей камък“.

Слънцето едва бе залязло над града, а тя вече бе успяла да прибере прилична печалба за днес. Рисковано беше да пребъркваш джобовете по друго време, освен нощем, особено с нейната характерна дегизировка, която изискваше замъглен поглед или слабо осветление, но се налагаше Лайла да поеме риска, ако се канеше да възстановява състоянието си. Карта и сребърен часовник не стигаха за покупка на кораб и не ставаха за пиратско съкровище.

Освен това ѝ харесваше тежестта на монети в джоба. Пееха омайващо. Придаваха отскок на стъпките ѝ. Пират без кораб — такава си беше от начало и до край. И някой ден щеше да се сдобие с кораб и да отплава, и да приключи веднъж завинаги с този проклет град.

Докато крачеше по улицата, Лайла взе да си съставя наум списък (правеше го често) на всичко необходимо, за да стане същински капер. Чифт хубави кожени моряшки ботуши, точка първа. Също меч и ножница, разбира се. Разполагаше с пистолет — Кастър, какъв красавец ѝ беше — и ножовете, всичките достатъчно остри да се бръснеш с тях, но пиратите до един имаха меч и ножница към него. Е, поне онези, които беше срещала… и бе чела в книгите. Лайла нямаше много време за романчета, но умееше да чете — достойна за крадец способност, а и тя се оказа бърза ученичка — и от време на време отмъкваше по някоя книга, но вземаше само с истории, в които идеше реч за пирати и приключения.

Тъй значи, чифт здрави ботуши, меч и кания. О, и шапка. Лайла разполагаше с черната широкопола, но тя не беше много представителна. Нямаше си дори перо или панделка или…

Зареяна в мислите си, крадлата подмина хлапе, кацнало върху стъпало на няколко врати от „На хвърлей камък“. Забави ход. Момченцето беше парцаливо и кльощаво, наполовина на годините ѝ и мръсно като четка на коминочистач. Протегна шепи към нея и Лайла бръкна в джоба си. Не знаеше какво я накара да го стори — доброто настроение, навярно, или защото нощта беше млада — но пусна няколко медни монети в ръката на детето, докато минаваше край него. Не спря, не му заговори и не обърна внимание на благодарностите му, но въпреки това го стори. Не беше чула Барън да излиза, ала когато стигна стъпалата пред пивницата, той се обади:

— Давай по-внимателно… Да не си помисли някой, че под бронзовата броня носиш и сърце.

— Нямам сърце — възрази Лайла и отметна плаща си да покаже пистолета в кобура му и един от ножовете. — Само тези тук.

Барън въздъхна и поклати глава, тя обаче долови наченките на усмивка и зад нея — нещо подобно на гордост.

Пристъпи от крак на крак, опипа с върха на ботуша си изтърканите стъпала и попита:

— Имаш ли нещо за ядене?

Барън врътна глава към вратата, Лайла понечи да го последва вътре за пинта бира и паница чорба — можеше да отдели толкова пари, ако той бе готов да ги вземе — но чу зад себе си тътрене на обувки. Обърна се и що да види — неколцина улични мърльовци — трима, не по-големи от нея — тормозеха парцаливото хлапе. Единият беше дебел, другият — кльощав, а третият — нисък, но и тримата — очевидни боклуци. Лайла проследи как ниският прегражда пътя на момчето. Дебелият го блъсна в стената. Кльощавият измъкна медните монети от шепата му. Жертвата почти не отвръщаше на ударите. Просто се взираше в ръцете си с мрачно примирение. Бяха празни преди малко и сега се изпразниха отново.

Лайла сви юмруци още докато тримата побойници изчезваха в задната уличка.

— Лайла! — предупреди я Барън.

Не си струваха усилието, тя го знаеше. Крадеше от богатите с причина — те имаха повече за крадене. Тези хлапета вероятно не носеха нищо по-ценно, освен отмъкнатото от събрата си на улицата. Няколко монети, с които Лайла очевидно не съжаляваше да се раздели. Но не това беше въпросът.

— Не ми харесва това изражение — подхвърли Барън, когато тя не влезе вътре.

— Подръж ми шапката — Лайла ръгна цилиндъра в ръцете му и същевременно се пресегна с другата ръка и издърпа скритата маскировка от дълбините му.

— Не си струват усилието — предупреди я кръчмарят. — А и в случай, че не си забелязала, те са трима, а ти си сама.

— Толкоз малко вяра ли ми имаш? — отвърна девойката, разпъвайки широкополата шапка в обичайната ѝ форма. — Освен това е важен и принципът, Барън.

Собственикът на пивницата въздъхна.

— Принцип или не, Лайла, няма да мине много време и ще се докараш дотам, че да те убият.

— Ще ти липсвам ли?

— Като сърбеж — увери я той.

Тя му се ухили и привърза маската на очите си.

— Погрижи се за хлапето — заръча и придърпа периферията на шапката над лицето си. Барън изсумтя, когато тя скокна от стъпалото на земята. Чу го да вика на малкия, все още свит на съседния праг и вторачен в празните си шепи.

— Хей, ти! Я ела насам…

После Лайла хукна.

II

„Нареск вас“ №7.

Това беше адресът, изписан на плика.

Кел, значително изтрезнял, смяташе да иде право до точката на доставката и да приключи със странната задача на това писмо. Рай изобщо нямаше защо да научава. Кел дори щеше да изхвърли дрънкулката — каквато и да беше — в личната си стая в „Рубинени поля“, преди да се упъти обратно към двореца, та с чиста съвест да се прибере с празни ръце.

Планът му се струваше добър — или поне най-добрият от няколко лоши.

Но когато стигна ъгъла на „Отреч“ и „Нареск“, а адресът на листа се появи пред очите му, Кел забави ход и спря, а сетне направи две крачки встрани към най-близкото неосветено място.

Нещо не беше наред.

Не се виждаше, но го усещаше под кожата си, в самите кости.

„Нареск вас“ изглеждаше празен, но не беше.

Обаче в това е същината на магията. Тя е навсякъде. Във всичко. Във всеки. И макар да течеше като тихо и равномерно бръмчене през въздуха и пръстта, туптеше по-звучно в телата на живите същества. И ако Кел се постараеше — ако се пресегнеше — можеше да я усети. Беше сетиво, не така силно като зрението, слуха или обонянието, но същото като тях и сега присъствието се носеше към него от тъмните участъци от другата страна на улицата.

Следователно Кел не беше сам.

Затаи дъх и се скри в уличката, втренчил поглед в дома отсреща. И, естествено, видя нещо да помръдва. Закачулен силует се навърташе в тъмното между номер 7 и 9 на „Нареск Вас“. Кел не различи други детайли, освен блясъка на оръжие на хълбока на непознатия.

За миг — все още позамаян от почерпката при Дейн — го взе за Оливар, човека, чието писмо държеше. Но нямаше как да е той. Старицата спомена, че той умира, а дори и да беше достатъчно добре да посрещне Кел на улицата, нямаше как да знае да излезе да го прихване, не и след като самият антари току-що беше поел задачата. Значи не беше адресатът. Но ако не той, тогава кой?

Опасността взе да гъделичка Кел до настръхване.

Той извади писмото от джоба си, огледа адреса, със затаен дъх счупи печата и извади листа отвътре. За малко да изругае на глас.

Дори в тъмното се виждаше, че е празен.

Представляваше просто сгънато парче хартия.

Мислите на Кел кипнаха. Бяха му устроили капан.

Ако те — които и да бяха — не си търсеха писмото, то тогава…

Санкт. Младежът напипа вързопчето, все още в джоба му. Отплатата. Сви пръсти около сгънатия плат и странното усещане отново пролази по ръката му. Какво беше приел?

Какво беше сторил?

И в този миг сянката от другата страна на улицата вдигна очи.

Листът в ръката на Кел бе отразил светлина от уличен фенер, макар и само за миг, но и това стигаше. Сянката се втурна към младежа.

На свой ред той се обърна и побягна.

III

Лайла проследи групата побойници през криволичещите лондонски улици. Изчакваше всеки да поеме по своя път. Барън беше прав: нямаше особен шанс срещу тримата накуп, но си набеляза единия. И когато тримата се разделиха на две и двамата на свой ред — също, тя последва плячката си.

Тръгна след кльощавия — именно мърльото взе монетите от изпосталялото хлапе на стълбите. Лайла се промъкваше от ъгъл на ъгъл и го следеше през лабиринта от стесняващи се улици. Крадените медни монети дрънчаха в джоба му, а между зъбите си негодникът въртеше дървена клечка. Накрая сви в една задна уличка и девойката се промъкна след него — нечута, невидяна и незабелязана.

Щом останаха насаме, тя скъси разстоянието помежду им с една крачка и опря ножа си в гърлото на кльощавия дрипльо, като го притисна достатъчно силно да му пусне кръв.

— Изпразни си джобовете — изръмжа с дрезгав глас.

Той не помръдна. Врътна дървената клечка в уста и отбеляза:

— Правиш грешка, ’начи.

Тя смени хватката и ножът се впи в гърлото му.

— Така ли?

И тогава чу тътренето на стъпки, които се втурнаха зад нея, и се наведе точно навреме, за да избегне замахнал юмрук. Зад нея бе застанал втори дрипльо — ниското хлапе, свило месест юмрук, а с другата си ръка стискаше желязна пръчка. Миг по-късно и дебелият най-сетне ги догони, зачервен и задъхан.

— Ти си значи! — рече той и за миг Лайла помисли, дали пък не я е познал. След това осъзна, че се е сетил за скицата от обявата за „ТЪРСИ СЕ: Сенчестият крадец“.

Кльощавият изплю клечката и се ухили.

— Май си хванахме награда, господа!

Лайла се поколеба. Най-вероятно щеше да спечели срещу един уличен негодник и предполагаше, че може да се справи дори с двама, но с тримата? Ако, да речем, стояха мирно, а тя не спираше да се върти, за да ги държи до един под око… Чу изстъргването на острие и звъна на металната пръчка по уличните павета. Имаше пистолет в кобура и нож в ръката — както и още един в ботуша — но нямаше да успее да ги изреди достатъчно бързо, та да се противопостави и на трите момчета.

— На плаката пишеше ли как го искат — жив или мъртъв? — попита ниският.

— Да ти кажа, май не беше указано… — отвърна кльощавият и избърса кръвта от шията си.

— Май пишеше „мъртъв“ — уточни дебелият.

— Даже и жив да го искат — възрази кльощавият, — съмнявам се да са против, ако му липсват разни части… — хвърли се към Лайла и тя се дръпна, но по случайност влезе в обсега на дебелия. Той посегна към нея и тя замахна, като му пусна кръв, преди ниският да я докопа. Когато обаче сключи ръце на гърдите ѝ, тя го усети да се вцепенява.

— Туй пък сега какво е… — изсъска той. — Нашето пиле е…

Лайла не изчака. Стовари ботуш върху стъпалото му — с все сили — той изпъшка и я пусна. Само секунда, но достатъчна на момичето да стори онова, което си знаеше, че се налага да направи — онова, което мразеше най-много.

Плю си на петите.

IV

Докато се носеше през улички и пресечки, Кел чуваше стъпки — първо един чифт, сетне два и после три — или може би всъщност бъркаше третия с ударите на сърцето си. Не спря и дори не дишаше, докато не стигна до „Рубинени поля“. На влизане Фауна пресрещна погледа му и сбърчи сивите си вежди — гостът ѝ почти никога не я навестяваше през предната врата — но не го спря и не попита нищо. Преследвачите бяха изостанали преди няколко пресечки, но все пак Кел провери символите по стълбите, докато се катереше към стаята си най-горе, огледа и тези на вратата ѝ — амулети, обвързани със самата сграда, с дърво и камък, и предназначени да крият стаята от всички очи, освен от неговите.

Кел затвори вратата и се облегна на дървенията, а свещите из тясната стая оживяваха по ред.

Бяха му устроили засада — но кой? И заради какво?

Не беше сигурен, че иска да узнае, но се налагаше и поради това измъкна контрабандното вързопче от джоба си. Беше увито в парче избеляло сив плат и, когато го разгърна, в дланта му се търколи ръбато, неравно камъче.

Достатъчно малко да се скрие в свит юмрук и черно като дясното око на Кел, то зазвънтя в ръката му — басова, дълбока вибрация, която призоваваше силата му подобно на камертон. Сходствата се привличат. Резонират. Усилват. Пулсът на Кел се ускори.

Дълбоко в себе си искаше да захвърли камъчето. Същевременно обаче копнееше да го стисне по-силно.

Вдигна го към светлината на свещта и видя, че едната му страна е нащърбена, все едно отчупена, а другата беше гладка и на нея слабо сияеше познат символ.

Сърцето на Кел прескочи при вида му.

Никога досега не му беше попадал такъв камък, но знака разпозна веднага.

Беше на език, който малцина можеха да говорят и още по-малко — да използват. Език, който течеше във вените му заедно с кръвта и пулсираше в черното му око.

Език, който бе свикнал да възприема просто като антарски.

Но езикът на магията не винаги бе принадлежал само на антари. Не, легендите разказваха друго. За времена, когато и хората са имали способността да говорят пряко с магията (дори и да не са я командвали с кръв). За дума, така обвързана със силата, че всеки мъж, жена и дете овладявали до съвършенство езика.

Черният Лондон. Езикът на магията принадлежеше на народа му.

Но след падането на града всички реликви били унищожени, всички останки във всеки от световете — насилствено премахнати като част от пречистването и начин народите им да се предпазят от чумата на силата, погълнала града-събрат.

По тази причина не бяха останали книги, написани на антарски. Малкото съществуващи днес текстове представляваха сборници със заклинания, събирани и транскрибирани фонетично, и предавани на поколенията. Оригиналният език бе унищожен.

Самата възможност да го види изписан, както навремето — не с букви, а с руна — разтрепери Кел.

Единствената руна, която познаваше.

Той притежаваше едничка книга на езика на антари, поверена му от неговия учител — Тийрън. Беше кожен журнал, изписан с кръвни заповеди — заклинания, които призоваваха светлина или мрак, окуражаваха растежа, разбиваха други магии — и всичките бяха надлежно описани и обяснени, а на корицата имаше специален символ.

— Какво значи това? — бе попитал Кел учителя си.

— Това е дума — обясни Тийрън. — Принадлежи на всички светове и на нито един. Това е думата за „магия“. Отнася се за съществуването ѝ, за сътворението ѝ… — поднесе пръст към руната. — Ако магията си имаше име, то това щеше да бъде то — така рече, проследявайки криволиците на символа. — Витари.

А сега Кел прокара палец по руната на камъка и думата отекна в главата му.

Витари.

И в същия миг на стълбите се разнесоха стъпки. Младият антари се вцепени. Никой не би трябвало да може да види тези стълби, да не говорим да ги използва, но ето, че чуваше тропот на ботуши. Как бяха успели да го проследят дотук?

Внезапно забеляза знаци по парчето избелял плат, служило за обвивка на камъка и сега разгънато върху леглото му. На него бяха надраскани символи. Проследяващо заклинание.

Санкт.

Кел пъхна камъчето в джоба си и се хвърли към прозореца в мига, когато малката врата зад него бе издънена свирепо. Покатери се на перваза и скочи навън, полетя надолу, тупна тежко на улицата и се претърколи на крака, още докато нашествениците нахлуваха в стаята му.

Някой му беше спретнал капан. Някой искаше да изнесе забранена реликва от Белия Лондон в своя град.

Един от преследвачите изскочи от прозореца подире му и Кел се обърна към сенките по дирите си. Очакваше да са двама, но откри само един. Закачуленият непознат забави и спря.

— Кой си ти? — поиска да узнае Кел.

Сянката не му отговори. Закрачи напред и посегна към оръжието на бедрото си, а слабата светлина в уличката позволи на червения антари да види X, жигосано на външната страна на ръката му. Знакът на главорезите и предателите. Наемник. След това обаче мъжът извади оръжието си и Кел се вцепени. Не беше ръждив кинжал, а бляскав къс меч и той позна сигила8 на дръжката му. Потир и изгряващо слънце. Символът на кралския род. Това беше острие, въртяно от членовете на кралската гвардия. И само от тях.

— Откъде го намери? — изръмжа Кел, наелектризиран от вълна гняв.

Главорезът прихвана по-здраво късия си меч. Той започна да сияе мътно и антари се напрегна. Мечовете на кралската гвардия не бяха просто красиви или остри — бяха омагьосани. Самият той бе помогнал да се създаде паяжината от заклинания през метала, която с едно порязване притъпяваше силите на всеки магьосник. Остриетата бяха предназначени да слагат край на конфликтите, преди да са започнали, да премахват заплахата от магически опасности. Поради потенциала им — и страха този потенциал да попадне в ръцете на врага — кралската стража имаше заповед да носи оръжията със себе си през цялото време. Ако някой от тях изгубеше меча си, вероятно бе да се е простил и с живота.

— Саренач — отсече главорезът. Предай се.

Заповедта изненада Кел. Наемниците ти отнемаха кесията и кръвта, но не вземаха пленници.

— Остави меча — нареди антари. Опита с волята си да изтръгне оръжието от хватката на противника, но то беше защитено. Още една предпазна мярка мечът да не попадне в грешни ръце. Което вече се бе случило. Кел изруга и извади своя нож от канията. Беше цял фут по-къс от кралското острие.

— Предай се — повтори главорезът със странно равен глас. Вирна брадичка и Кел забеляза проблясък на магия в очите на противника си. Заклинание за принуда? Разполагаше само с миг да забележи употребата на забранена магия, преди врагът да му се нахвърли, а сияйното оръжие да разцепи въздуха пред него. Кел отскочи и се изплъзна под меча, тъкмо когато втори нападател се появи в другия край на уличката.

— Предай се — призова и вторият.

— Един по един — отряза Кел. Вдигна ръце във въздуха, уличните камъни потръпнаха и след това излетяха да се строят в стена от камък и прахоляк, която прегради пътя на втория нападател.

Първият обаче напредваше и продължаваше да размахва меча си и Кел издрапа назад изпод дъгата на замаха му. Почти успя — острието го улучи в рамото, цепна плата и на косъм пропусна плътта му. При следващия замах той се хвърли встрани, но този път мечът го настигна и го сряза през ребрата. Болката пламна в гърдите на Кел, а по корема му изби и потече кръв. Негодникът продължаваше напред, младежът отстъпи и се опита да нареди на уличните павета да застанат помежду им. Те потръпнаха и останаха неподвижни.

— Предай се! — нареди главорезът с твърде равния си глас.

Кел притисна длан към предницата на ризата си в опит да спре кръвта. Изплъзна се под поредния удар.

— Не! — обърна кинжала в ръката си, хвана го за върха и го метна с всички сили. Острието намери целта и потъна в рамото на главореза. Но, за ужас на Кел, той не изтърва оръжието си. Продължи да налита. На лицето му не се изписа болка, докато вадеше острието и го захвърляше.

— Предай камъка — изрече с все тъй мъртвешко изражение.

В опит да го защити, Кел сви пръсти около талисмана в джоба си. Камъчето забръмча в дланта му и още докато го хващаше, антари осъзна, че ако изобщо би могъл да го предаде — а не можеше, не искаше, не и без да разбере за какво служи и кой го търси — няма желание да го даде никому. Мисълта да се раздели с него беше непоносима. Което беше абсурдно. И все пак дълбоко в себе си копнееше да го задържи.

Главорезът пак го нападна.

Кел се опита да отстъпи още крачка, но раменете му се опряха в самоделната барикада.

Нямаше накъде да бяга.

Мрак блестеше в очите на главореза и острието му запя във въздуха. Кел вдигна празната си ръка и нареди:

— Спри! — сякаш това щеше да помогне с нещо.

Само че — незнайно как — помогна.

Думата отекна из уличката и между едно ехо и следващото, нощта около Кел се промени. Времето сякаш се забави, също и главорезът, а също и самият Кел, но камъкът, който стискаше в шепата си, се пробуди за живот. Личната магия на антари изтичаше през раната на гърдите му, но камъкът звънтеше от мощ и от него се заизлива гъст черен дим. Издигна се по ръката на Кел, премина през гърдите му, стече се по изпънатата му длан, и се понесе през въздуха към бандита. Не го удари, не го събори. Просто се уви и се стегна около тялото му, разгърна се над краката му, нагоре по ръцете и около гърдите. И, където го докоснеше — веднага щом го докоснеше — застиваше, прихващайки главореза на средата между крачките; между издишането и вдишването.

Времето се върна в движение и Кел изпъшка, сърцебиенето блъскаше в ушите му и камъкът звънтеше в хватката му.

Краденият кралски меч увисна на средата по удара, на косъм от лицето му. Самият главорез застина неподвижен с палто, вкочанено развяно зад гърба му. През пласт тъмен лед или камък — незнайно полупрозрачно вещество — Кел виждаше отворените и празни очи на скования нападател. Не празния поглед на омагьосания, а празнотата на смъртта.

Младежът се втренчи в камъка, който бучеше в шепата му и в сияйния символ на него.

Витари.

Това е думата за магия. Касае съществуването ѝ и сътворението ѝ.

Дали пък не значеше също и акта на сътворение?

Не съществуваше кръвна заповед за сътвори. Златното правило на магията гласеше, че тя не може да бъде създадена. Светът зависеше от черпене и отдаване, магията можеше да бъде подсилена или отслабена, но не и проявена от нищото. Но въпреки това… Кел посегна към замразения.

Беше ли силата призована някак си чрез кръвта му? Но той не беше дал кръвна заповед, не беше направил нищо, освен да изрече „Спри“.

Камъкът бе сторил останалото.

Което беше невъзможно. Дори най-силната стихийна магия изискваше да се съсредоточиш върху формата, която искаш да приеме. Но Кел не си беше представял замразена черупка, значи камъкът не просто бе изпълнил заповедта му. Беше я интерпретирал. Беше я сътворил. Дали така бе действала магията в Черния Лондон? Без ограничения, без правила, без нищо, освен желание и воля?

Кел посегна да върне талисмана в джоба си. Пръстите му не искаха да го освобождават. Наложи се да се съсредоточи до последно, за да го пусне и в мига, когато камъкът падна от шепата му обратно в джоба, през младежа пролази главозамайваща тръпка и светът се олюля. Чувстваше се слаб, а не просто ранен. Изцеден. Не е нищо за нещо в крайна сметка, помисли си Кел. Но все пак беше ценно умение. Могъщо. И опасно.

Опита се да се изправи, ала болката го сряза през корема, той простена и се отпусна с гръб срещу стената в уличката. Без магията си не можеше да затвори раната със силата на волята си, не можеше дори да удържи собствената си кръв във вените си. Трябваше да си поеме дъх, да прочисти ума си, да помисли, но точно тогава камъните зад гърба му започнаха да се тресат и той се оттласна от стената миг преди тя да се разпадне и да разкрие втория закачулен нападател.

— Предай се — изрече мъжът със същия равен тон като партньора си.

Кел не би могъл.

Не вярваше на камъка — независимо, че копнееше да го държи отново — и не знаеше как да го контролира, но нямаше намерение и да го предаде, затова се хвърли напред, вдигна ножа си от земята и когато мъжът го нападна, го заби в гърдите му. За миг си помисли, че онзи няма да падне — боеше се заклинанието да не го удържи на крака както първия. Кел натисна острието дълбоко и завъртя ножа в орган или кост, и най-сетне коленете на противника се подгънаха. За кратко магията се разпадна и светлината се върна в очите на непознатия. После угасна.

Не за първи път Кел убиваше човек, но въпреки това му призля, докато издърпваше ножа и мъжът падаше мъртъв в краката му.

Уличката се залюля и младият антари притисна ръка към стомаха си в опит да си поеме дъх, докато болката го помиташе. Но сетне чу нови стъпки в далечината и се застави да се надигне. Запрепъва се покрай телата — замръзналото и падналото — и побягна.

V

Кел не успяваше да спре кръвта.

Тя се просмукваше през ризата му, а платът прилепваше към кожата при тичането — или препъването — през тесния лабиринт улички, които се събираха като паяжина по краищата на Червения Лондон.

Стисна джоба си, за да се увери, че камъкът е в безопасност, и щом го напипа, през пръстите му премина тръпка. Трябваше да хукне към реката, да метне талисмана в бляскавата Айл и да го остави да потъне. Трябваше, но не го стори и така остана с проблем в ръцете.

И с друг проблем, който го догонваше.

Кел сряза твърде остро един ъгъл и се блъсна в стената; едва сподави изпъшкването си при удара на ранената му страна в тухлите. Не можеше да продължи да тича, но се налагаше да се измъкне. Да иде някъде, където няма да го преследват.

Където не биха могли да го последват.

Спря тромаво, посегна към медальона от Сивия Лондон на шията си и скъса връвчицата му.

Стъпките отекваха — тежки и твърде близо — но Кел се съсредоточи и с гримаса притисна длан към окървавените си ребра. Опря си ръката и монетата срещу камъните на най-близката стена и рече:

— Ас траварс.

Усети думата да излиза през устните му и едновременно да се хързулва по ръката му.

Не се случи нищо. Стената си остана на мястото, също и Кел.

Болката се вряза нажежена до бяло в хълбока му — заклинанията на кралското острие го отрязваха от собствената му сила! Не, примоли се Кел наум. Кръвната магия беше най-силната в света. Не можеше да бъде обезвредена, не и с прости заклинания. Беше по-могъща. Трябваше да се окаже по-могъща. Младежът затвори очи и повтори:

— Ас траварс… — Не би трябвало да казва нищо повече, да насилва нещата, но беше уморен и кървеше, и се мъчеше да фокусира погледа си, да не говорим за силата, тъй че добави. — Моля.

Преглътна и опря чело о камъните, чу стъпките на преследвача да се приближават все повече и потрети:

— Моля те, пусни ме да премина.

Камъкът звънтеше в джоба му, шепнеше обещания за сила, за помощ и той тъкмо щеше да го извади и да почерпи от силата му, когато стената най-сетне потръпна и отстъпи под допира му.

Светът изчезна и се появи отново миг по-късно, а Кел рухна на павирана улица и меката, равномерна светлина в Червения Лондон се смени с мътната, изпълнена с дим нощ в Сивия Лондон. Той постоя за миг на четири крака и съвсем сериозно прецени възможността да изгуби съзнание направо тук, в пряката, но накрая успя да се изправи. И тогава градът се залюля злокобно около него. Кел направи две крачки и веднага се блъсна в човек с маска и широкопола шапка. Разсеяно си помисли, колко е странно това — човекът да носи маскировка — но предвид сегашното си състояние не беше в положение да съди по външния вид.

— Съжалявам — промърмори и придърпа палтото си, за да скрие кръвта.

— Ти пък откъде се появи? — попита непознатият, Кел вдигна очи и осъзна, че под маскировката изобщо не се крие мъж. Беше жена. Не, не точно. Момиче. Източена и тънка като сянка — също като него, но в още по-късен час от деня. Твърде дългуреста, твърде слаба девойка. Но беше облечена като мъж: с ботуши, бричове и плащ (и под него — няколко лъскави оръжия). И, разбира се, носеше маската и шапката. Стори му се задъхана, сякаш беше тичала. Странно, помисли си Кел отново.

Олюля се несигурно.

— Добре ли си, човече? — попита маскираното момиче.

В уличката отвъд тази отекнаха стъпки и Кел се напрегна, застави се да си спомни, че сега е в безопасност, тук е в безопасност. Момичето хвърли бърз поглед през рамо, преди да съсредоточи вниманието си върху него. Той пристъпи към нея и краката му за малко да го предадат. Тя посегна да го улови, но Кел успя да се подпре на стената.

— Ще се оправя — прошепна треперливо.

Момичето вирна брадичка. В погледа и стиснатите устни се четяха сила и упорство. Предизвикателство. Сетне се усмихна. Не с цяла уста, само с ъгълчетата и Кел си каза — нейде далеч, замаяно — че при други обстоятелства биха могли дори да станат приятели.

— По лицето ти има кръв — забеляза момичето.

Къде ли нямаше кръв? Кел вдигна ръка да се обърше, но пръстите му бяха окървавени и бездруго, та нямаше особена полза. Момичето се приближи. Извади малка тъмна кърпичка от джоба си и се пресегна да попие брадичката му с нея, преди да я пъхне в ръката му.

— Задръж я — предложи. А после се извърна и се отдалечи.

Кел проследи как странното момиче си отива и се свлече по стената.

Отметна глава и се взря в небето на Сивия Лондон — беззвездно и мрачно над покривите на сградите. Бръкна в джоба си за камъчето от Черния Лондон и се смръзна.

Не беше там.

Прерови трескаво джобовете си — всеки един по ред — но полза нямаше. Талисманът бе изчезнал. Задъхан, кървящ и изтощен, Кел се взря в кърпичката, която стискаше в ръка.

Не можеше да повярва.

Бяха го обрали!