Четирите цвята на магията

I

Лайла Бард живееше съгласно едно просто правило: ако нещо си струва да се притежава, значи си струва и да се отнеме.

Тя поднесе сребърния часовник под мъждивата светлина на уличния фенер и се възхити на сиянието на лъскавия метал, като се чудеше какво ли значат гравираните отзад инициали: Л. Л. Е. Чопна часовника от един джентълмен: тромав сблъсък на твърде пренаселения тротоар доведе до незабавно извинение и потупване на жертвата по рамото — отработена хватка за отвличане вниманието от шарещата в джобовете ръка. Лайла притежаваше не просто чевръсти пръсти, а и пипаше леко. Подръпване на цилиндъра и любезно „лека нощ“ — и ето ти я горд нов собственик на времеизмервателен уред, чийто предишен господар си продължи по пътя, без да разбере какво се е случило.

Лайла не се интересуваше от самия предмет, но много я вълнуваше онова, което щеше да ѝ купи: свобода. Слабо извинение за стореното, несъмнено, но все пак по-добро от затвор или дом за бедняци. Тя прокара облечения си в ръкавица палец по кристалния циферблат.

— Знаете ли колко е часът? — попита някой зад гърба ѝ.

Лайла се извърна и трепна. Беше я заговорил констабъл.

Тя поднесе ръка към ръба на цилиндъра си — откраднат от дремещ шофьор преди седмица — с надеждата жестът да мине за поздрав, а не за нервен тик и опит да скрие лицето си.

— Девет и половина — избуча басово и пъхна часовника в джоба на жилетката под сюртука си, като внимаваше констабълът да не мерне разнообразните оръжия, блеснали изпод него. Лайла беше висока и слаба, с момчешко телосложение, което ѝ помагаше да минава за млад господин — но само от разстояние. По-щателен оглед щеше да развали илюзията.

Лайла знаеше, че трябва да се обърне и да си тръгне, докато още е възможно, но въпреки това, когато констабълът потърси с какво да си запали лулата и не намери огниво, тя му донесе дървена тресчица от улицата. Стъпи с ботуш върху стойката на уличния фенер и се надигна пъргаво да запали борината от пламъка му. Светлината на фенера озари челюстта, устните и скулите ѝ и очертанията на лицето ѝ се разкриха под цилиндъра. Сладостна тръпка пробяга през гърдите ѝ, пришпорена от близостта на опасността, и Лайла се почуди — не за първи път — да не би да ѝ има нещо. Барън често го казваше, но той беше досадник.

Търсиш си неприятности, така казваше. Ще си ги търсиш, докато ги намериш.

Неприятностите те търсят, поправяше го тя. И не спират да търсят, докато не те намерят. По-добре да ги издиря първа.

Защо искаш да умреш?

Нищо подобно, така отвръщаше тя. Просто искам да живея.

Лайла слезе от стълба на фенера и лицето ѝ отново се скри в сенките на цилиндъра, докато подаваше горящото парченце дърво на констабъла. Той измърмори благодарности и запали лулата, изпуфка няколко пъти и се накани да си тръгне, но се спря. Сърцето на Лайла изпърха нервно, докато той отново я оглеждаше, този път малко по-внимателно.

— Трябва да се пазите, сър — рече полицаят накрая. — Самичък, посред нощ… Като нищо ще ви пребъркат джобовете.

— Обирджии ли? — учуди се Лайла, като се постара да говори в ниските регистри. — Не и в Итън!

— Мчи да — констабълът кимна и измъкна от джоба си сгънат лист хартия.

Девойката посегна и го взе, макар още от пръв поглед да разбра какво представлява. Плакат „Търси се“. Втренчи се в скицата: изобразяваше просто тъмен силует, надянал маска — неясно парче плат над очите — и широкопола шапка.

— Граби по улиците, дори е обрал няколко господа и истинска дама. Такива работи могат да се очакват, разбира се, но не и тук. Направо невъзможен бандит е този!

Лайла се постара да прогони усмивката си. Вярно беше. Преджобването на дребно по Саут Банк беше едно, а кражбата на сребро и злато от притежателите на карети в Мейфеър — съвсем друго, но крадците, дето си стояха по бордеите, бяха глупаци. Бедните винаги си отваряха очите на четири. Богатите щъкаха наоколо под защитата на представата, че са в безопасност, стига да се придържат към почтените части на града. Лайла обаче беше наясно, че почтени райони няма. Има само смотани квартали и глупави такива, и бързо се беше научила къде да си разиграва коня.

Тя върна листа и килна крадения си цилиндър към констабъла.

— Ще си пазя джобовете значи.

— Непременно — подкани я той. — Не е като едно време. Всичко се мени… — и с тези думи се отдалечи; дърпаше от лулата си и мърмореше как светът се разпада и тям подобни — Лайла не чу останалото заради тътнещия в ушите ѝ пулс.

Щом ченгето изчезна от поглед, тя с въздишка се облегна на фенера, замаяна от облекчение. Смъкна цилиндъра от главата си и огледа натъпканите в него маска и широкопола шапка. Усмихна се под мустак. След това отново си сложи цилиндъра, оттласна се от стълба и се упъти към пристанището, подсвирквайки си пътем.

II

„Морският крал“ далеч не беше така впечатляващ, както подсказваше името му.

Корабът се бе облегнал тежко на кея, боята му се лющеше от солта, дървеният корпус беше наполовина изгнил на места и изцяло — на други. И явно много, много бавно потъваше в Темза.

Кораба крепеше единствено самият пристан, чието състояние не беше много по-добро и Лайла се чудеше, дали някой ден корпусът на плавателния съд и дъските на кея няма просто да изгният заедно и да се оронят в мътните води.

Пауъл се кълнеше, че „Морският крал“ е годен да плава както винаги. Още го бива за открито море, така се кълнеше. Лайла не намираше да става дори и да среща вълните в лондонското пристанище.

Стъпи с ботуша си на трапа и дъските застенаха под подметките ѝ, звукът се разпространи, докато взе да изглежда, че целият кораб протестира срещу пристигането ѝ. Тя пренебрегна всичките му възражения и, докато се качваше на борда, побърза да развърже възела на плаща под брадичката си.

До мозъка на костите си беше зажадняла за сън, но продължи с еженощния си ритуал, като пресече палубата до носа на кораба и се хвана за руля. Студеното дърво под дланите ѝ, нежното полюшване на палубата под краката ѝ — всичко си идваше на мястото. Лайла Бард знаеше твърдо, че ѝ е писано да стане пират. Трябваше ѝ само годен за плаване кораб. И сдобиеше ли се с такъв… Бриз изду плаща ѝ и за миг тя се видя далеч от лондонския кей, далеч от всякаква суша, да пори вълните на откритото море. Затвори очи и се опита да си представи как морският бриз се втурва под тънките ѝ ръкави. Плисъкът на океана върху бордовете на кораба. Тръпката на свободата — истинската свобода — и приключението. Вирна брадичка, когато въображаеми пръски солена вода я погъделичкаха по шията. Пое си дълбоко дъх и се усмихна на вкуса на морския вятър. След като отвори очи, даже се изненада да открие „Морския крал“ все тъй на мястото му. На пристана, мъртъв.

Лайла се отблъсна от планшира, прекоси отново палубата и за първи път тази нощ, докато ботушите ѝ трополяха по дъските, се почувства донякъде в безопасност. Знаеше, че не е така и никъде в града няма покой — нито в плюшена карета на Мейфеър, нито на полуизгнил кораб на бедняшкия край на пристанището, но имаше подобно усещане. Познато… това ли беше? Или може би просто се чувстваше добре скрита. „Морският крал“ се доближаваше най-много до безопасно място по нейните представи. Никой не я гледаше отвъд палубата. Никой не я видя да се спуска по стръмните стъпала към търбуха на кораба. Никой не я последва по влажния тесен коридор, нито в каютата в края му.

Възелът на гърлото ѝ най-сетне се разхлаби, Лайла смъкна плаща от раменете си и го метна върху койката, сгушена до едната стена на каютата. Платът изпърха над завивките, последван не след дълго от цилиндъра, който изсипа скритото в него — същински скъпоценности върху тъмния плащ. В ъгъла имаше малък мангал; въглените му едва стигаха да стоплят помещението. Лайла ги разбърка и използва борината да запали няколко високи свещи, пръснати из каютата. След това си свали ръкавиците и захвърли и тях на койката при останалото. Накрая си изхлузи колана и освободи кобура и кинжала от кожената лента. Не бяха единствените ѝ оръжия, разбира се, но единствено тях си даваше труда да свали. Ножът не беше нищо специално, просто ужасно остър — тя го захвърли на койката с другите свалени вещи — но пистолетът беше безценен: кремъчен револвер, изпаднал още преди години от ръката на богат мъртвец право в нейната. Кастър — понеже всички хубави оръжия заслужават да си имат име — беше прекрасно оръжие и тя нежно, почти благоговейно, го пъхна в чекмеджето на бюрото.

Тръпката от нощта бе изстинала по време на разходката до пристанището, възбудата бе догоряла до пепел и Лайла се отпусна в креслото. То изскърца като всичко останало на кораба — простена шумно, докато тя тръшна ботушите си на бюрото, чийто износен дървен плот бе затрупан с карти, повечето навити, но една беше разгъната и притисната по ъглите с камъни и крадени дрънкулки. Беше любимата ѝ карта, понеже никое от показаните на нея места не беше означено. Несъмнено някой знаеше що за карта е това и какво показва — но не и Лайла. За нея това беше карта за навсякъде.

На бюрото имаше голямо парче огледало, облегнато отзад на обшивката, със замъглени и посребрени ъгли. Лайла откри погледа си в стъклото и се намръщи леко. Прокара пръсти през косата си — неравна и тъмна, стигаше ѝ до под ухото.

Лайла беше на деветнайсет.

Деветнайсет — и имаше чувството, че всяка от тези години е гравирана върху нея. Ръчна кожата под очите си, подръпна си бузите и прокара пръст по устните си. Беше минало много време, откакто за последно я бяха нарекли хубавица.

А Лайла въобще не искаше да бъде хубава. Красотата нямаше да ѝ е от полза. А и Бог знаеше, че не завижда на дамите с техните стегнати корсети и бухнали поли, превзет смях и глупавия начин, по който го използваха. Нито как се олюляваха и облягаха на мъжете, преструвайки се на слаби, та да се възползват от силата им.

Не проумяваше защо някой би искал да се преструва на слаб.

Опита се да си представи, че е в ролята на някоя от дамите, които ограби тази нощ — толкова лесно беше да се омотаеш във всичкия този плат, толкова лесно да се препънеш и да те хванат — и да ти се усмихнат. Колко ли дами бяха флиртували с нея? Бяха се олюлявали, облягали и престорено възхищавали на нейната сила.

Нощната плячка осезаемо тегнеше в джоба ѝ.

Достатъчно.

Това и заслужаваха, задето се преструваха на слаби. Може би вече нямаше да припират толкова да залитат срещу всеки цилиндър и да се хващат за всяка подадена им ръка.

Лайла отпусна глава върху облегалката на креслото. Чуваше Пауъл в каютата му, отдаден на рутинното нощно пиене — ругаеше и бълваше истории пред извитите стени на гниещия кораб. Истории за страни, които никога не беше посещавал; за девици, които никога не беше ухажвал; за съкровища, които никога не бе ограбвал. Беше лъжец и пияница, а и глупак — тя го беше виждала да съчетава и трите, нощи наред в „Ялова вълна“ — но имаше свободна каюта, а тя се нуждаеше от такава и бяха стигнали до споразумение. Лайла му даваше част от нощната си плячка срещу гостоприемството му, а в замяна той забравяше, че дава под наем помещение на търсен престъпник, да не говорим — и на момиче.

Пауъл беснееше в каютата си. Продължаваше часове наред, но за Лайла — привикнала от малка с шумотевицата — скоро гласът му се сля с останалите стенания, оплаквания и мърморения на стария „Морски крал“.

Главата ѝ тъкмо бе започнала да провисва, когато на вратата се почука трикратно. Е, двукратно, по-точно, понеже чукащият беше очевидно твърде пиян за трети удар и само прокара длан по дъските. Лайла смъкна ботуши от бюрото и ги стовари на пода.

— Какво има? — подвикна тя и скочи на крака, щом вратата се отвори. На прага застана Пауъл, който се олюляваше от пиене и лекото поклащане на кораба.

— Лааайла — изпя името ѝ той. — Ла-айлаааа.

— Какво?

В едната му ръка се плискаше бутилка. Протегна другата с дланта нагоре.

— Дял за мен?

Лайла бръкна в джоба си и извади шепа монети. Повечето бяха почернели, но сред тях проблясваха няколко сребърника и тя ги извади и пусна в дланта на Пауъл. Той стисна юмрук и го разклати да зазвънтят.

— Не стигат — рече, докато девойката връщаше медните петаци в джоба си. Сребърният часовник тежеше на топло в жилетката ѝ, но Лайла не го извади. Не беше сигурна защо. Навярно в крайна сметка измерването на времето беше започнало да ѝ харесва. Или пък се боеше, че започне ли да му дава такива ценни благини, Пауъл ще очаква потокът да не секва.

— Празна нощ — обясни и скръсти ръце. — Утре ще ти изравня сметката.

— Беля си ми на главата — зафъфли Пауъл.

— Така си е — ухили му се тя. Тонът ѝ беше сладък, но зъбите ѝ — остри.

— Май си по-голяма беля, отколкото печалба — измънка той. — Определено важи за тази нощ.

— Ще ти додам останалото утре — обеща Лайла и отпусна длани покрай хълбоците си. — Пиян си. Върви си лягай.

Тръгна да се обръща, но Пауъл я хвана за лакътя.

— Ще си получа моето още тази нощ — заяви ѝ с презрителна гримаса.

— Казах да не…

Бутилката изпадна от другата ръка на моряка, когато бутна Лайла към бюрото и я прикова с бедра.

— Не държа да плащаш с пари — прошепна той и провлачи поглед по предницата на ризата ѝ. — Все нейде там отдолу криеш девичо тяло… — Дланите му взеха да шарят и Лайла заби коляно в стомаха му и го блъсна крачка назад.

— Не биваше да го правиш — изръмжа Пауъл със зачервено лице. Взе да се тутка с токата на колана си. Лайла не го изчака. Посегна за пистолета в чекмеджето, но морякът врътна глава и се втурна да я хване за ръката, за да я дръпне към себе си. Тръшна я тежко на койката и тя падна върху шапката, ръкавиците и наметалото — и върху захвърления нож.

Лайла сграбчи кинжала, още щом Пауъл се юрна напред. Той я хвана за коляното, тъкмо когато докопа кожената кания. Морякът я дръпна, а девойката освободи острието и щом той я хвана за другата ръка, използва хватката му за опора да се изправи на крака и да забие ножа в корема му.

И просто ей тъй цялата войнственост се оттече от претрупаната малка каюта.

С оцъклени от изненада очи Пауъл се втренчи в щръкналото от гърдите му острие и за миг изглеждаше, че ще продължи борбата при все раната, но Лайла знаеше как да борави с нож и къде да резне, за да причини болка, а къде — за да убие.

Хватката на Пауъл върху нея се стегна. И после се отпусна. Той залитна и се намръщи, сетне коленете му поддадоха.

— Не биваше да го правиш — повтори момичето и измъкна ножа, преди морякът да рухне по лице върху него.

Трупът на Пауъл падна на пода и не мръдна оттам. Лайла го позяпа за малко, учудена от покоя и тишината, нарушавана само от пулса ѝ и плисъка на водата по корпуса на кораба. Срита мъжа с ботуша си.

Мъртъв.

Мъртъв… и забъркан в каша.

Кръвта се стичаше по дъските, пълнеше цепнатините и капеше към по-долните нива на кораба. Налагаше се Лайла да предприеме нещо. Веднага.

Приклекна, изтри острието в ризата на Пауъл и извади среброто от джоба му. После прекрачи трупа, взе револвера от чекмеджето и се облече. Когато върна колана на кръста си и плаща — на раменете си, вдигна бутилката с уиски от пода. Не се беше счупила при падането. Лайла измъкна тапата със зъби и изпразни съдържанието върху Пауъл, въпреки че в кръвта му имаше достатъчно алкохол, та да се запали и без него.

Взе свещ и се канеше да я опре в пода, когато си спомни за картата. Онази за навсякъде. Издърпа я от бюрото, пъхна я под плаща си и след като хвърли последен поглед на каютата, запали мъртвеца и кораба.

И ето че стоеше на брега и гледаше как „Морски крал“ гори.

Взираше се нагоре към него с лице, затоплено от пламъците, които танцуваха по брадичката и страните ѝ, както светлината от фенера — пред констабъла. Срамота, помисли си Лайла. Доста ѝ допадаше гниещият кораб. Но не беше неин. Не, нейният щеше да е много по-хубав.

„Морски крал“ застена, щом пламъците взеха да гризат плътта и после костите му, а Лайла гледаше как мъртвият кораб започва да потъва. Остана, докато не чу далечни крясъци и тропот на ботуши — закъснели, разбира се, но все пак притичащи се на помощ.

След това въздъхна и се отправи да дири друго място, където да прекара нощта.

III

Барън стоеше на стълбите пред „На хвърлей камък“ и се взираше замислено към пристанището. В това време Лайла се приближи с цилиндър и карта под мишница. Тя проследи погледа на съдържателя и над покривите различи останките от пожара — призрачни очертания на валма дим на фона на облачната нощ.

В началото Барън се престори, че не я забелязва. И как да го вини! За последно я беше видял преди почти година и тогава я изрита заради грабеж — не от него, разбира се, от посетител — и тя си тръгна сърдито, проклинайки и него, и малката му пивница.

— Накъде си хукнала тогаз? — бе изтътнал той след нея като гръмотевична буря. Дотогава не го беше чувала да повишава толкова глас.

— Да си потърся приключение — бе подвикнала Лайла, без да погледне назад.

А ето я сега, тътреше ботуши по уличните павета. Той пък си дърпаше от пурата. Без да вдига очи, рече:

— Толкоз бързо ли се върна?

Лайла изкачи стълбите и се прислони до вратата на пивницата.

— Намери ли си вече приключение? Или то те намери?

Девойката не отговори. Чуваше звъна на чашите вътре и бръщолевенето на пияниците, впиянчващи се още повече с всяка чаша. Мразеше тази гюрултия, мразеше като цяло повечето кръчми, но не и „На хвърлей камък“. Другите я отблъскваха, отвращаваха я, но тази тук я привличаше като гравитация — постоянно и непрестанно привличане. Дори и да не възнамеряваше, пак някак все се оказваше тук. Колко ли пъти предишната година неусетно бе стигала обратно до тези стъпала? Колко ли пъти аха и да влезе вътре? Не че Барън трябваше да узнава за това. Лайла го погледа как отмята глава и се взира в небето, все едно там ще види нещо друго освен облаци.

— Какво стана с „Морския крал“? — попита той.

— Изгоря — непокорна гордост изпърха в гърдите ѝ, когато съдържателят се ококори леко от изненада. Лайла обичаше да изненадва Барън. Не беше лесна работа.

— Така значи, а? — попита той безгрижно.

— Знаеш как стават тия работи — сви рамене Лайла. — Старото дърво тъй лесно прихваща.

Барън я изгледа продължително, сетне издиша голям облак дим.

— Пауъл е трябвало да внимава повече с тая бригантина.

— Аха — отвърна девойката. Заигра се с периферията на цилиндъра.

— Миришеш на дим.

— Трябва да си наема стая… — думите ѝ пресядаха.

— Странна работа — Барън дръпна отново от пурата. — Съвсем ясно си спомням че ми заръча да си взема пивницата и многото ѝ — макар и скромни — стаички и да си напъхам всяка една поотделно в…

— Животът се мени — Лайла му взе пурата от устата и също си дръпна.

Той я огледа на светлината на уличната лампа.

— Добре ли си?

Тя изучаваше дима, който се стелеше от устните ѝ.

— Винаги съм добре.

Върна му пурата и изрови сребърния часовник от джоба на жилетката си. Беше топъл и гладък; тя не знаеше защо толкова много ѝ харесва, но си беше така. Навярно защото ѝ даваше избор. Лишаването от него беше въпрос на избор. Също и задържането му. А нищо чудно изборът да бе започнал като случайност, но вече имаше определен смисъл. Може да го беше запазила с причина. Или просто за тази цел. Подаде го на Барън.

— Това ще ми купи ли няколко нощи?

Собственикът на „На хвърлей камък“ огледа часовника отдалече. После се пресегна и сви пръстите на Лайла около него.

— Задръж го — подхвърли небрежно. — Бива те да носиш парици, знам.

Девойката пъхна дрънкулката обратно в джоба си, благодарна за тежестта ѝ, понеже осъзна, че се налага пак да започне отначало. Беше гола и боса. Е, не съвсем: имаше си цилиндър, карта за някъде — или за никъде — и няколко ножа, пистолет, шепа монети и сребърен часовник.

Барън бутна вратата, но когато Лайла понечи да влезе вътре, той ѝ прегради пътя.

— Тук паричковци нямаме. Ясно, нали?

Тя кимна сковано.

— Няма да се задържа — отвърна. — Просто докато се разсее димът.

Отвъд прага се разнесе звън на строшено стъкло и Барън въздъхна; влезе, като подвикна през рамо:

— Добре завърнала се.

Лайла въздъхна и вдигна поглед нагоре — не към нощното небе, а към горните етажи на мърлявата пивничка. Хич не приличаше на пиратски кораб, дом на свободата и приключенията.

Само докато се разсее димът, повтори наум.

Може и да не беше толкова зле. В крайна сметка, не се беше върнала в „На хвърлей камък“ с подвита между краката опашка. Криеше се. Търсен престъпник беше. Усмихна се на иронията на положението.

Лист хартия пърхаше на стълб до вратата. Констабълът ѝ показа същия плакат, тя се усмихна по-широко при вида на силуета с широкополата шапка и маска, взиращ се в нея изпод думата ТЪРСИ СЕ. „Крадецът — сянка“, така я наричаха. Бяха я нарисували дори по-висока и слаба, отколкото в действителността — източена като зъл дух, издокарана в черно и страховита. Като излязла от приказките. И легендите.

Лайла смигна на сенките, преди да влезе в пивницата.