Четирите цвята на магията

I

Кел отвори очи и видя звезди.

Носеха се високо над стените на замъка — искрици бледа светлина в далечината.

Камъкът се търколи от пръстите му и тупна на земята с глух звук. В него вече нямаше живот — нито звън, нито мощ, нито потенциал. Беше просто парче камък.

Лайла говореше и, за разнообразие, не беше гневна — или поне не колкото обикновено — но Кел не я чуваше, тътенът на сърцето му я заглушаваше. Вдигна трепереща ръка към яката на ризата си. Всъщност не искаше да вижда нищо. Не искаше да знае. Ала въпреки всичко задърпа яката и погледна към кожата над сърцето си — мястото, където печатът бе обвързал живота на Рай с неговия.

Черните щрихи на магията бяха изчезнали.

Но не и знакът. Самият печат бе все още непокътнат. Следователно не е бил скрепен само от витари. Бил е скрепен от самия него.

Кел изхлипа облекчено.

И най-сетне светът около него се проясни. Студените плочи на двора, трупът на Атос, отломките от Астрид, Лайла. За миг ръцете ѝ продължиха да стоят на раменете му, после прегръдката ѝ тутакси прекъсна, преди той да успее да се наслади на присъствието ѝ.

— Липсвах ли ти? — прошепна Кел с измъчен глас.

— Естествено — отвърна тя със зачервени очи. Подритна талисмана с ботуша си. Попита: — Мъртъв ли е?

Антари вдигна камъка и усети единствено тежестта му.

— Не можеш да убиеш магията — той се изправи бавно на крака. — В състояние си само да я размагьосаш. Но вече я няма.

Лайла прехапа устни:

— Все още ли трябва да го върнеш?

Кел огледа изпразнения камък и кимна леко.

— За всеки случай.

Но сега, когато най-после се освободи от хватката му, едва ли се налагаше да стигне докрай с него. Огледа двора и откри тялото на Холанд. По време на битката белият антари бе паднал от каменната пейка и сега лежеше на земята; единствено окървавеното му наметало подсказваше, че Холанд не е просто заспал.

Кел се изправи — всяка частица от тялото му стенеше — и отиде до доскорошния си противник. Коленичи и хвана едната му ръка. Кожата на Холанд бе изстинала, пулсът на китката му — отслабваше все повече, а сърцето му се насилваше за последните си удари. Но беше все още жив.

Всъщност е доста трудно да убиеш антари, както каза самият той преди време. Излизаше, че е бил прав.

Кел усети присъствието на Лайла наблизо. Не знаеше дали номерът ще мине — дали един антари е способен да даде команда вместо друг, но притисна пръсти към раната върху гърдите на Холанд и до тялото описа черта по земята. Докосна изпразнения камък до кръвта и го постави на чертата. Сложи ръката на събрата си върху него.

— Мир — изрече тихо: сбогуване с победения. Притисна длан върху дланта на Холанд и нареди: — Ас траварс.

Земята под белия антари поддаде и потъна в тъмнина. Кел отстъпи, а тъмнината и онова, което се намираше отвъд, погълнаха и тялото на Холанд, и камъка; след себе си оставиха само окървавени плочи.

Младежът продължи да се взира в окървавените плочи. Направо не му се вярваше, че всъщност е успял. Че е бил пощаден. Че още е жив. Че може да си иде у дома.

Олюля се при изправянето си и Лайла го подкрепи.

— Дръж се — каза тя.

Кел кимна замаяно. Камъкът бе прикривал болката, но сега тя направо замъгляваше зрението му. Раните на Рай се наслагваха върху неговите и при опита да преглътне стенанието си, вкуси кръв.

— Време е да вървим — прецени Кел. Градът бе останал без управник, впрочем и без двама. Битките щяха да започнат отначало. Все някой щеше да се добере с кръв до трона. Винаги така ставаше.

— Да те върнем у дома — съгласи се Лайла.

Облекчението го заля като цунами, преди реалността да го прогони.

— Лайла — стресна се Кел, — не знам, дали ще мога да те взема с мен…

Камъкът ѝ бе давал възможност да пресича световете, бе отварял за нея врата там, където не биваше да има такава. Без него вероятността светът да ѝ позволи да премине…

Лайла изглежда го разбра. Огледа се и скръсти ръце. Беше пребита и кървеше. Колко ли щеше да издържи сама? Но пък — това беше Лайла. Сигурно би преживяла всичко.

— Е — сви рамене тя, — поне ще опитаме.

Кел преглътна.

— Какво най-лошо може да стане? — попита спътницата му, докато си проправяха път към стената на замъка. — Да се разкъсам на хиляди парченца между световете? — Кривата ѝ усмивка не прикриваше страха в очите ѝ. — Готова съм да остана. Но искам да се опитам да си тръгна.

— Ако не се получи…

— Ще се оправям сама — продължи мисълта му Лайла.

Кел кимна и я поведе към стената на замъка. Нарисува знак върху светлите камъни и извади от джоба си монетата от Червения Лондон. Придърпа Лайла към себе си, притисна я към пребитото си тяло и долепи чело до нейното.

— Хей, Лайла — подвикна тихичко в празнината помежду им.

— Аха?

Притисна уста към нейната само за секунда — мимолетно придошла и изчезнала топлина. Тя се намръщи, но не се отдръпна. Попита:

— За какво беше пък това?

— За късмет — отвърна Кел. — Не че ти трябва.

Притисна ръка към стената и помисли за дома.

II

Натежалият от нощта Червен Лондон се уплътни около Кел. Ухаеше на пръст и огън, на цъфтящи цветя и ароматен чай и под всичко това — на дом. Кел никога не се бе радвал толкова да се прибере. Но сърцето му прескочи, когато осъзна, че обятията му са празни.

Лайла не беше с него!

Не беше успяла да премине.

Преглътна, погледна амулета в окървавената си ръка и го захвърли с всичката останала му сила. Затвори очи и си пое дълбоко дъх в опит да се овладее.

След това чу гласа ѝ. Нейният глас!

— Не съм допускала, че толкова ще се радвам на аромата на цветя.

Кел примигна и се обърна — зад гърба му стоеше Лайла. Жива и цяла.

— Не е възможно — възкликна той.

Ъгълчето на устата ѝ подскочи нагоре.

— И аз се радвам да те видя.

Кел я прегърна. И за миг — само за миг — тя нито се отдръпна, нито го заплаши с нож. За секунда — само за секунда — отвърна на прегръдката му.

— Каква си ти? — попита той, изумен.

Лайла само сви рамене:

— Инатлийка.

Постояха за момент, облегнати един на друг — крепяха се взаимно на крака — макар и двамата да не бяха сигурни кой има повече нужда от подкрепа. Знаеха само колко са щастливи, че са тук и са живи.

След това чуха тропот на ботуши и звън на мечове, видяха проблясъци светлина.

— Изглежда ни нападат — прошепна Лайла в яката на палтото на своя антари.

Кел отлепи глава от рамото ѝ и видя, че са ги обкръжили дузина гвардейци с извадени мечове. Гледаха ги със страх и гняв през визьорите на шлемовете. Усети напрежението на Лайла и колко я сърбят ръцете да посегне за пистолет или нож.

— Не се бий — прошепна Кел и внимателно се отдръпна от прегръдката ѝ. Хвана момичето за ръка и се обърна към защитниците на семейството си. — Предаваме се.

Гвардейците принудиха Кел и Лайла да коленичат пред краля и кралицата и ги задържаха така въпреки промърморените под нос клетви на момичето. Зад гърба китките им бяха обвити в метал, както Кел бе окован същата нощ в покоите на Рай. Наистина ли бяха минали само часове? Тегнеха на гърба му като години.

— Оставете ни — нареди крал Максим.

— Сир — възрази единият кралски гвардеец и стрелна Кел с поглед. — Не е безопасно да…

— Казах да се махаш — изтътна кралят.

Гвардеецът се оттегли и остави Кел и Лайла на колене в празната бална зала; до тях кралят и кралицата стояха прави. Очите на крал Максим горяха трескаво, целият бе почервенял от гняв. До него кралица Емайра изглеждаше смъртнобледа.

— Какво си сторил? — поиска да научи кралят.

Кел се сви, но разказа истината: за вселяващия амулет на Астрид и за плана на близнаците Дейн; за камъка и как се е натъкнал на него (и за предшестващия го навик). Сподели за откритието си и за опита да върне талисмана на единственото място, където би бил в безопасност. Кралят и кралицата слушаха не толкова с недоверие, колкото с ужас. Кралят се зачервяваше все повече и повече, кралицата пребледняваше след всяко ново обяснение.

— Камъкът вече го няма — завърши Кел. — И магията си отиде с него.

Кралят стовари юмрук върху близката колона.

— Дейн ще си платят за онова, което…

— Дейн са мъртви — прекъсна го Кел. — Лично ги убих.

Лайла се окашля.

Младежът подбели очи.

— С помощта на Лайла.

Кралят сякаш забеляза момичето за първи път.

— А ти коя си? Каква лудост те включи в тези заговори?

— Наричам се Делайла Бард — отвърна крадлата твърдо. — Срещнахме се по-рано тази вечер. Докато се опитвах да спася града ви, вие си стояхте тук, ослепели под влиянието на някакво заклинание.

— Лайла — скара ѝ се Кел, ужасѐн.

— Заслугата градът ви още да стои е наполовина моя.

— Нашият град ли? — попита я кралицата. — Не си ли оттук?

Кел се напрегна. Лайла отвори уста, но преди тя да успее да отвърне, той я изпревари:

— Не. Тя е отдалеч.

Крал Максим сбърчи вежди:

— Колко отдалеч по-точно?

И преди Кел да смогне да обясни, Лайла гордо изпъна рамене.

— Корабът ми пристана преди няколко дни — обяви тя. — Дойдох в Лондон, понеже чух за празненствата на сина ви, които не бива да се пропускат, а и понеже имах работа с търговката Кала на пазара до реката. Двамата с Кел сме се срещали веднъж-дваж преди и когато стана ясно, че има нужда от помощ, му я предоставих…

Младежът зяпаше Лайла. Тя вдигна вежда срещу него и допълни:

— Той ми обеща награда, разбира се.

Кралят и кралицата също зяпаха момичето в опит да решат коя част от разказа ѝ звучи най-неправдоподобно (дали че притежава кораб, или че чужденец говори такъв превъзходен английски), накрая самообладанието на кралицата поддаде.

— Къде е нашият син? — изплака тя, сякаш имаха само един син и Кел се присви от болката, причинена му от този въпрос.

— Рай жив ли е? — поиска да научи кралят.

— Благодарение на Кел — намеси се Лайла. — Прекарахме вчерашния ден в усилия да спасим кралството ви, а вие дори…

— Жив е — прекъсна я Кел. — И ще живее… — допълни, без да сваля очи от краля. — Поне докато съм жив и аз…

При тези думи в гласа му припламна предизвикателство.

— Какво имаш предвид?

— Сир — все пак Кел сведе поглед. — Направих единствено онова, което се налагаше. Ако можех да му дам своя живот, нямаше да се поколебая. Съумях само да го споделя… — Размърда се в оковите си, ръбът на белега се показа изпод яката му.

Кралицата си пое остро дъх. Кралят се намръщи. Много по-меко попита:

— Къде е той, Кел?

Младият антари отпусна рамене — тежестта се смъкна от тях.

— Освободете ни. И ще го доведа у дома.

III

— Влез.

Кел никога не се бе радвал толкова да чуе гласа на брат си. Отвори вратата и влезе в покоите на Рай, като се опитваше да не си представя нито в какъв вид ги беше оставил, нито кръвта на принца, разлята по пода.

От онази нощ бяха минали три дни и всички следи от хаоса бяха изчезнали. Терасата — ремонтирана, кръвта — измита от орнаментирания паркет, мебелите и тъканите — възстановени.

Сега Рай лежеше в леглото си, подпрян на възглавници. Под очите му имаше кръгове, но изглеждаше по-скоро уморен, отколкото болен, а това беше напредък. Лечителите го бяха оправили, колкото им беше по силите (бяха оправили и Кел, дори и Лайла), но принцът не оздравяваше така бързо, както би следвало. Кел знаеше защо, разбира се. Рай не беше просто ранен, както гласеше официалната версия. Бе умирал.

Двама слуги стояха до масичката край леглото, а в креслото до вратата седеше гвардеец. И тримата не откъснаха поглед от Кел след влизането му. Причината за лошото настроение на Рай донякъде се дължеше на отсъствието на Париш и Джен. Откриха и двамата мъртви: единият посечен с меч, другият — жертва на върлувалата из града черна треска, както бързо я нарекоха. Този факт тежеше на Рай почти колкото раните му.

Докато Кел се приближаваше към леглото на принца, прислугата и гвардеецът го следяха с неотслабваща подозрителност.

— Не ме пускат да стана, копелета такива — изсумтя Рай и ги изгледа мръснишки. Изръмжа им: — Щом не мога да излизам, тогава вие бъдете така мили да се махнете, ясно? — Загубата на тегло и вината, в съчетание с болката от раната и принудителното лечение, бяха влошили силно настроението на принца. Когато слугите се изправиха, допълни: — И ако обичате, стойте на стража отвън. Така ще се почувствам още повече затворник, отколкото съм в момента.

Тримата излязоха. Рай въздъхна и се отпусна на възглавниците.

— Само искат да помогнат — защити слугите Кел.

— Можеше и да не е толкова зле — не спираше да негодува принцът, — поне да бяха по-хубава гледка… — момчешката му шега прозвуча странно кухо. Вгледа се в очите на Кел и се намръщи: — Разкажи ми всичко. Започни с това… — принцът се пипна над сърцето, където носеше символ, еднакъв с този на Кел. — Що за глупост си направил, братко мой?

Младият антари сведе поглед към пищните червени чаршафи на леглото и дръпна яката си да покаже огледалния знак.

— Само това, което и ти щеше да направиш на мое място.

Рай се намръщи.

— Обичам те, Кел, но не си падам по еднаквите татуировки.

Младежът се усмихна тъжно:

— Ти умираше, Рай. Спасих ти живота.

Не можеше да се преодолее и да разкаже на принца цялата истина — че камъкът не само е спасил живота му, но и го е възвърнал.

— Как? — поинтересува се принцът. — И на каква цена?

— Вече я платих — отвърна Кел. — И не бих се поколебал да го направя отново.

— Отговори ми без заобикалки!

— Обвързах твоя живот с моя — призна антари. — Докато съм жив, ти също ще живееш.

Рай се ококори и, ужасѐн, прошепна:

— Какво си направил? Би трябвало да стана от леглото и да ти извия врата.

— Не бих опитвал — посъветва го Кел. — Твоята болка е моя и моята е твоя.

Принцът сви юмруци:

— Как можа?

Младият магьосник се притесни от гнева на брат си, предизвикан от взаимното им обвързване. Ала Рай не го винеше:

— Как можа да понесеш това тегло?

— Така стоят нещата, Рай. Магията не може да се развали. Тъй че, моля те, бъди благодарен и да приключваме с това.

— Как тъй ще приключа? — Рай премина към по-игрива нотка. — Та то ми е гравирано на гърдите!

— Любовниците ти си падат по мъже с белези — отвърна Кел с крива усмивка. — Или поне така съм чувал.

Рай въздъхна и отпусна глава назад. И двамата потънаха в мълчание. В началото беше споделено, после взе да става неловко и точно когато Кел понечи да го наруши, принцът го изпревари на косъм.

— Какво направих? — прошепна той, втренчил кехлибарените си очи в копринения таван. — Какво направих, Кел? — Завъртя глава така, че да вижда брат си. — Холанд ми донесе онази огърлица. Каза, че била подарък и му повярвах. Каза, че била от този Лондон и му повярвах…

— Направил си грешка, Рай. Случва се на всички. Дори на принцовете. Аз съм направил цял куп. Съвсем нормално е и ти да сбъркаш веднъж.

— Не биваше да се доверявам така лесно. Не съм такъв глупак! — додаде принцът с пресекващ глас. Помъчи се да седне.

Кел му се скара да лежи и когато Рай се намести по-удобно, попита:

— Защо я взе?

Този път принцът се въздържа да го погледне в очите.

— По думите на Холанд щяла да ми даде сила.

Кел сбърчи вежди:

— Вече си силен.

— Не като теб. Добре де, знам, че никога няма да стана като теб. Чувствам се слаб, понеже съм лишен от дарбата за магия. Някой ден ще бъда крал. Исках да съм силен крал…

— Магията не прави хората силни, Рай. Повярвай ми. А и ти разполагаш с нещо по-добро. Имаш любовта на народа.

— Лесно е да те обичат. Исках и да ме уважават и си помислих… — принцът говореше съвсем тихо, гласът му едва се чуваше. — Приех огърлицата. В крайна сметка единствено важното нещо е, че я взех… — От очите му рукнаха сълзи и се стекоха в черните му къдрици. — И бях на косъм да съсипя всичко! Щях да си изгубя короната, още преди да съм я сложил на главата си. За малко да обрека града си на война, на хаос, дори на смърт!

— Какви синове си имат родителите ни — подхвърли насмешливо Кел. — Ние двамата като нищо ще разпарчетосаме целия свят.

Рай изхъхри едновременно от смях и плач.

— Дали някога ще ни простят?

Кел се усмихна криво:

— Вече не съм окован. Това намеква за напредък.

Кралят и кралицата бяха известили из целия град — чрез стражата и новинарските дъски — че всички обвинения са свалени от техния антари. По улиците обаче хората продължаваха да го зяпат и в благоговението им се вплитаха предпазливост, страх и подозрителност. Навярно когато Рай отново се почувстваше достатъчно добре, за да говори пряко с народа си, поданиците му щяха да повярват, че вече е здрав и Кел няма вина за тъмнината, сполетяла Лондон през онази нощ. Вероятно, но младият антари се съмняваше дали животът някога ще се върне към досегашната си простота.

— Забравих да ти кажа — обади се Рай. — Тийрън намина. Донесе малко…

Прекъсна го почукване на вратата. Преди принцът или Кел да успеят да отговорят, в спалнята нахлу Лайла. Все още носеше новата си куртка — беше закърпила местата, скъсани от куршума, ножа и камъните — но поне се беше изкъпала, а косата ѝ бе прихваната със златна шнола. Продължаваше да прилича донякъде на дълго гладувала птичка, ала беше чиста, нахранена и спретната.

— Не ми харесва как ме зяпаше охраната — заяви тя, без да забелязва насочените към нея златни очи на принца. Добави: — Съжалявам. Не исках да ви прекъсвам.

— Тогава какво искаше? — поинтересува се Кел.

Рай вдигна ръка и се понадигна в постелята си:

— Определено не ни прекъсваш. Запознали сме се, боя се, докато не съм бил в обичайното си състояние на духа. Имаш ли си име?

— Делайла Бард — отвърна момичето. — Да, и преди сме се срещали. И изглеждаше по-зле.

Рай се засмя беззвучно.

— Извинявам се за всичко, което може да съм сторил. Не бях на себе си.

— Извинявам се, че те прострелях в крака — върна му го Лайла. — Бях напълно на себе си.

Принцът цъфна в прекрасната си усмивка и сподели с Кел:

— Тази девойка ми харесва. Може ли да я взема назаем?

— Пробвай де — Лайла вдигна вежда. — Само дето после ще си принц без пръсти.

Кел направи гримаса, но Рай се засмя. Смехът му обаче бързо премина в болезнено смръщване и антари се пресегна да подкрепи брат си, макар болката да отекваше в собствените му гърди. Посъветва го:

— Спести си флиртуването за по-нататък, когато ще си по-добре.

Стана и се постара по-бързичко да изведе Лайла от стаята.

— Ще те видя ли пак, Делайла Бард? — обади се принцът след тях.

— Нищо чудно пътищата ни отново да се пресекат.

Рай се усмихна широко:

— Ако зависи от мен, непременно ще се пресекат.

Кел подбели очи, докато извеждаше Лайла навън и затваряше вратата, за да остави принца да почива, но му се стори, че забеляза как тя се изчервява съвсем истински.

IV

— Готов съм да пробвам да те върна в твоя Лондон — каза Кел.

Двамата с Лайла се разхождаха по брега на реката; подминаха вечерния пазар — тук погледите на хората все още бяха твърде подозрителни и се задържаха прекалено дълго върху тях — и се отправиха нататък към пристанището. Слънцето потъваше зад гърба им и разтягаше сенките им като пътеки.

Лайла поклати глава и извади от джоба си сребърния часовник.

— Нищо не ме свързва с моя град — отвори и затвори капачето му. — Вече не.

— Тук също не ти е мястото — уточни Кел простичко.

Тя сви рамене:

— Ще си направя място… — вирна брадичка и погледна спътника си в очите. — А ти?

Знакът над сърцето го прободе слабо — призрак на болка — и Кел си разтри рамото.

— Ще се постарая… — бръкна в джоба на палтото си — черното със сребърните копчета — и извади малък пакет. — Донесох ти нещичко.

Подаде ѝ подаръка и проследи как Лайла го разопакова, а после вдига капака. Кутията се разтвори в ръката ѝ и се превърна в малка игрална дъска и шепа елементи.

— За упражнения — обясни Кел. — Тийрън смята, че в теб дреме магия. По-добре я намери къде се крие.

Спряха до една пейка и той показа на Лайла как работи дъската, а тя го порица, че бил фукльо, прибра кутийката и му благодари. Изглежда подобни фрази ѝ се отдаваха трудно, но все пак се справи. Станаха от пейката, но и на двама им не им се разделяше все още, Кел се загледа в Делайла Бард, главорез, крадец, ценен партньор и странно, страховито момиче.

Щяха да се срещнат отново. Беше сигурен. Магията извайва световете. Придава им форми. Те имат фиксирани точки. В повечето случаи тези точки са места. Но понякога, макар и рядко, се оказват и хора. Независимо че Лайла беше човек, който не го свърта на едно място, тя приличаше на неравност върху света на Кел. Такава, в която положително щеше да се спъва отново.

Не знаеше какво да ѝ каже, а простичко ѝ заръча:

— Пази се от опасности!

Тя го озари с усмивка, която подсказа, че няма да стори нищо подобно, разбира се.

Подръпна яката си, пъхна ръце в джобовете и се отдалечи.

Кел я гледаше как си отива.

Тя така и не погледна назад.

Най-сетне Делайла Бард беше свободна.

Сети се за картата у дома в Лондон — в Сивия Лондон, нейния, стария град — за пергамента, оставен в претъпканата малка стаичка на горния етаж в „На хвърлей камък“. Картата за навсякъде. Нима не притежаваше точно това в момента?

Костите ѝ вибрираха от прелестно предчувствие.

Тийрън бе споменал, че в нея се крие нещо. Нещо неподхранено. Не знаеше каква форма ще добие, но нямаше търпение да го открие. Независимо дали щеше да се окаже същата магия, която течеше във вените на Кел, или нещо различно, нещо ново, Лайла бе сигурна в едно:

Светът беше неин.

Световете бяха нейни.

И възнамеряваше да ги грабне всичките.

Зарея поглед към корабите на отвъдния бряг на реката, с лъскави бордове и гравирани мачти, достатъчно високи и остри да пронижат ниските облаци. Знамена и платна плющяха на вятъра в червено и златно, но имаше също зелено, пурпурно и синьо.

Кораби с кралското знаме и такива с други емблеми. Кораби от земи отвъд морето, отблизо и далеч, от къде ли не.

И, скрит между тях, тя забеляза горд, тъмен бриг с лъснат корпус, сребърен щандарт и платно с цвета на нощта — черно с леки синкави оттенъци, когато светлината падаше под определен ъгъл.

Този ще бъде, каза си Лайла с усмивка.

Този ще свърши работа.