Четирите цвята на магията

I

— Санкт! — обяви Джен и хвърли върху купчината карта с лицето нагоре. На нея беше изобразена закачулена фигура със сведена глава, вдигнала руна като бокал. Самият гвардеец се надигна триумфално от стола.

Париш се намръщи и пльосна останалите си карти на масата, с лицето надолу. Можеше да обвини Джен в измама, но нямаше смисъл. Самият той мамеше вече близо час и въпреки това не беше спечелил нито една ръка. Изръмжа и избута монетите си през тясната маса и към растящата купчина на другия стражник. Джен прибра спечеленото и взе да разбърква колодата. Попита:

— Да опитаме ли още една?

— Аз съм пас — Париш се изправи. При това движение наметалото на дебели червени и златни райета във формата на слънчеви лъчи се хлъзна по бронята на раменете му, а застъпващите се метални плочки на нагръдника и по набедрениците му задрънчаха, плъзгайки се на местата си.

— Ир час ера — рече Джен, преминавайки от „кралски“ на арнески. Езикът на простолюдието.

— Не ми е криво — възрази Париш сърдито. — Фалирах.

— Стига де — прикотка го партньорът му. — Третият път е на късмет.

— Пикае ми се — отвърна Париш и намести късия си меч.

— Тогава върви да пикаеш.

Младият гвардеец се поколеба и огледа коридора за някоя незабелязана досега опасност. Такава липсваше — както и всякаква друга форма на дейност — но наоколо гъмжеше от хубави вещи — кралски портрети, трофеи, масички (като тази, на която играеха карти) и в края му се извисяваха орнаментираните крила на вратата. Бяха изработени от черешово дърво и гравирани с кралската емблема на Арнес, потир и изгряващо слънце, а издълбаните линии — запълнени с разтопено злато. Над емблемата нишки с метален отблясък изписваха Р върху лакираното дърво.

Вратата водеше към личните покои на принц Рай и пред тях на пост стояха Джен и Париш, като част от придворната охрана на принца.

Париш искрено харесваше повереника си. Беше разглезен, разбира се, това обаче важеше за всички членове на кралските родове — или поне така приемаше Париш, служил само на един такъв — но беше също така добронамерен и изумително щедър, поне що се отнася до охраната му (та нали лично той им подари колодата, с която играеха — прекрасни карти с позлатени ръбове!), а понякога, след нощни запои, Рай се отърсваше от кралския език и превземките си, и си говореше със стражата на простолюдния език (арнеският му беше безупречен). Друго да няма, Рай поне изглежда се чувстваше виновен за постоянното бдение на охраната си, сякаш те имаха за какво по-важно да използват времето си, вместо да стоят пред вратата му и да си отварят очите на четири (пък и, честно казано, през повечето нощи идеше реч по-скоро за дискретност, а не за бдителност).

Най-хубаво бе през нощите, когато принц Рай и мастър Кел излизаха в града, а на двамата с Джен позволяваха да ги следват от разстояние или изцяло ги освобождаваха от задълженията им и ги задържаха за компания, а не като защитници (всички знаеха, че Кел е способен да опази принца по-добре от който и да е гвардеец). Ала магьосникът още отсъстваше — факт, хвърлил вечно неспокойния Рай в пристъп на лошо настроение — и поради това принцът се бе оттеглил рано в покоите си, а след като Париш и Джен застъпиха на смяна, единият отърва другия от повечето му джобни.

Париш си взе шлема от масата и отиде да се облекчи, преследван от звъна на преброяваните от Джен монети. Не бързаше особено — смяташе, че приятелят му дължи поне малко време, задето натъпка в джоба му толкова линове, но когато най-накрая се върна в коридора на принца, с притеснение го завари празен. Джен не се виждаше никъде. Париш се намръщи — слободията не биваше да е повсеместна. Картите са едно, но ако някой откриеше, че покоите на принца са оставени без охрана, капитанът им щеше да побеснее.

Картите още си бяха на масата и гвардеецът се захвана да ги прибира, чу обаче мъжки глас в покоите на принца и спря. Не че чужд глас беше нещо странно и необичайно — Рай обичаше забавленията и не криеше особено разностранните си вкусове, а и надали на Париш му влизаше в работата да ги подлага на съмнение.

Ала стражникът веднага разпозна гласа — не принадлежеше на никое от пиленцата на Рай. Говореше английски, но с акцент и с по-твърдо произношение, отколкото придава арнеския.

Беше глас като сянка в горите нощем. Тих, зловещ и студен.

И принадлежеше на Холанд. Онзи антари отдалеч.

Париш пребледня. Прекланяше се пред мастър Кел — факт, заради който не минаваше ден Джен да не му се подиграе — но Холанд го ужасяваше. Не беше сигурен дали се дължи на неизменно равния му тон или на странно избелялата му външност, или пък на бездушните очи — едното черно, разбира се, а другото млечнозелено. Или защото изглеждаше направен по-скоро от вода и камък, а не от плът, кръв и душа. Каквато и да беше причината, Париш целият настръхваше от чуждестранния антари.

Сред стражите имаше такива, които зад гърба на Холанд го наричаха Холоу4, но Париш не смееше.

— Какво толкоз? — подиграваше му се Джен. — Няма начин да те чуе през стената между световете.

— Не се знае, не се знае — отвръщаше шепнешком Париш. — Може и да може.

А ето че сега Холанд се намираше в покоите на Рай. Дали трябваше да е там? Кой го беше пуснал вътре?

Къде е Джен? — зачуди се Париш, докато заемаше мястото си. Нямаше намерение да подслушва, но между лявото и дясното крило на вратата зееше тясна цепнатина и когато извърна леко глава, разговорът се процеди отвътре.

— Извинете нахлуването ми — разнесе се гласът на Холанд, равен и тих.

— Няма никакъв проблем — отвърна спокойно Рай, — но какво те води при мен, а не при баща ми?

— Вече посетих баща ви по работа — обясни Холанд. — Дойдох при вас за нещо друго.

Чак Париш се изчерви от съблазнителната нотка в гласа на госта. Стори му се по-разумно да изостави поста си, вместо да подслушва, но така или иначе не мръдна от мястото си и чу Рай да се намества волно в тапицираното кресло.

— И какво е то? — попита принцът, имитирайки флирта на събеседника си.

— Почти е време за рождения ви ден, нали?

— Почти — съгласи се Рай. — Ще се радвам да те видя на празненствата, стига кралят и кралицата ти да склонят да се лишат от теб.

— Боя се, че няма да могат — отвърна Холанд. — Но все пак моите владетели са и причината за сегашното ми посещение. Те ми наредиха да ви донеса дар.

Париш ясно долови колебанието в гласа на Рай, което не смогна да скрие шумоленето на възглавниците при навеждането му напред.

— Холанд, знаеш какъв е законът. Не мога да приема…

— Познавам законите, млади принце — успокои го гостът. — Що се отнася до дара, избрал съм го тук, във вашия град, но по заръка на господарите ми.

Последва продължителна пауза, завършила с поскърцване от изправянето на Рай, който рече:

— Добре тогава.

Париш чу шумоленето от предаването на пакет от едни ръце в други.

— И за какво служи? — полюбопитства принцът след още известно време.

Въздишката на Холанд представляваше нещо средно между кикот и смях, но досега Париш не беше ставал свидетел нито на едното, нито на другото.

— Дава сила.

Рай понечи да каже още нещо, но в същия миг из двореца зазвъняха часовници — подчертаваха кръглия час и скриха всичко друго, което биха си разменили антари и принцът. Звънът още отекваше из коридора, когато вратата се отвори и Холанд излезе от кралските покои, а двуцветните му очи незабавно се втренчиха в Париш.

Затвори внимателно вратата и огледа кралския гвардеец с решителна въздишка. Прокара длан през въгленовочерната си коса.

— Тъкмо отпратиш единия пазач — промърмори, по-скоро на себе си, — друг веднага заема мястото му.

Преди Париш да успее да измисли отговор, антари изрови от джоба си монета и я подметна във въздуха към него.

— Не съм бил тук — предупреди Холанд, докато монетата се издигаше и падаше. И по времето, когато тя тупна в дланта на Париш, той стоеше самичък в коридора, взираше се в плоския диск и се чудеше откъде се е взел. Имаше чувството, че забравя нещо. Стисна монетата, сякаш да се вкопчи в изплъзващия се спомен и да го сграбчи.

Ала той вече се бе изпарил.

II

Дори нощем реката сияеше в червено.

Кел пристъпи от брега на единия Лондон на брега на другия и черната тиня на Темза се смени с топлото, равномерно сияние на Айл5. Тя блестеше като озарен отвътре скъпоценен камък — панделка негаснеща светлина, която се виеше из Червения Лондон. Извор.

Проводник на силата. Артерия.

Хората разправяха, че магията идва от ума — или пък от душата, или от сърцето, или от волята.

Но Кел знаеше, че иде от кръвта.

Кръвта беше магия, която се проявява. Там тя процъфтяваше. И там отравяше. Кел беше виждал какво става, когато силата се вкисне в тялото, беше я виждал да потъмнява във вените на покварените, да се превръща от алена в черна. Ако червеното беше цветът на магията в равновесие — на хармонията между силата и човечността — тогава черното бе окраската на магия без баланс, без ред, без граници.

В битността си на антари, Кел беше сътворен по равно и от двете — равновесие и хаос; кръвта във вените му, също като Айл на Червения Лондон, течеше в бляскаво, здраво алено, а дясното му око беше с цвета на разлято мастило, лъскаво черно.

Щеше му се да вярва, че силата му идва само от кръвта, но не можеше да пренебрегне знака на тъмна магия, който разваляше лицето му. Надзърташе обратно към него от всяко огледало и всеки чифт обикновени очи, щом се ококореха от почуда или страх. Бучеше в черепа му винаги, когато призоваваше силата.

Кръвта му обаче никога не потъмняваше. Течеше чиста и червена. Също като Айл.

Над реката се извиваше мост от стъкло, бронз и стомана, който стигаше до кралския дворец. Наричаха го „Сонер раст“. Беше „биещото сърце“ на града. Извитите му шпилове блестяха като изпредени от светлина.

Хората се стичаха към речния дворец денем и нощем — носеха пратки за краля или за кралицата, а мнозина искаха да бъдат близо и до Айл, която течеше под него. Учените идваха до брега на реката да изучават първоизточника, а магьосниците — да черпят от мощта му, посетителите от арнеската провинция просто копнееха да зърнат двореца и реката заедно с него, и да оставят цветя — от лилии до иглики, азалии и лунничета — навсякъде по протежение на брега.

Кел се помота в тъмната сянка на един магазин от другата страна на крайречната улица и погледа двореца, сияещ над реката като застинало насред изгрев-слънце. Видя го така, както се разкрива пред посетителите. С почуда.

След това през ръката му премина болезнена тръпка и той се съвзе. Направи гримаса, окачи обратно на шията си монетата, с която пътуваше, прибра я под яката и се упъти към Айл. Бреговете на реката гъмжаха от живот.

Нощният пазар кипеше в разгара си.

Търговци в шарени шатри продаваха стоки на светлината на реката, фенери и луната. Имаше храни и всякакви дрънкулки, магически и обикновени, местни и от далечни краища. Млада дама поднасяше към посетителите букет пореч6, та да го положат на стълбите на двореца. Старец беше извадил на показ и накачил на вдигнатата си ръка дузини огърлици, украсени с патинирано камъче: амулети, за които се твърдеше, че усилват контрола върху дадена стихия.

Лекият аромат на цветя потъваше под уханието на готвещо се месо и прясно нарязани плодове, тежки подправки и греяно вино. Мъж в тъмна роба предлагаше захаросани сливи до жена, която продаваше гадателски камъни. Търговец наливаше горещ чай в малки стъклени бокали. Беше застанал срещу живописна сергия, окичена с маски, и друга, където продаваха в колби налята от Айл вода — съдържанието им още светеше със собствена, макар и бледа светлина. Целогодишно, нощ след нощ, пазарът оживяваше, дишаше и процъфтяваше. Сергиите вечно се меняха, но енергията оставаше — също толкова част от града, колкото и реката, чрез която се захранваше. Кел премина по ръба на брега — криволичеше през вечерния карнавал, опиваше се от вкуса и аромата на въздуха, отекващия смях и музика, и пулса на магията.

Уличен маг правеше огнени фокуси пред група деца и когато от свитите му шепи блъвнаха пламъци във формата на дракон, едно момченце отскочи изненадано и след миг се препъна право на пътя на Кел. Той го улови за ръкава и го вдигна на крака, преди да се е ударило в уличните камъни.

Момчето се запъна по средата на избълваното „блъдърясързвинете“, вдигна поглед и зърна черното око на Кел под бретона. Ококори очета — и двете светлокафяви.

— Матю — скастри го някаква жена, понеже момченцето се откъсна от ръката на Кел и избяга да се скрие зад наметката ѝ. Тя продължи на арнески, като заклати глава. — Съжалявам, господине, не знам какво го уха…

Видя лицето на Кел и думите ѝ секнаха. Смелостта на жената стигна колкото да не се обърне и да не избяга като сина си, но онова, което стори, беше в пъти по-лошо. Тя се поклони насред улицата толкова ниско, че Кел се запита дали няма да се катурне напред.

— Авен, Кел — рече задъхана.

Стомахът му се сви и антари посегна към ръката ѝ с надеждата да я принуди да се изправи, преди някой друг да забележи поведението ѝ, но едва бе преполовил пътя до нея и вече стана твърде късно.

— Той не… не внимаваше… — заекна жената, мъчеше се да намери думите на английски, кралския език. Това само накара Кел да се намръщи още повече.

— Вината беше моя — каза той меко на арнески, хвана събеседницата си под ръка и я подкани да се изправи след поклона.

— Той просто… просто… не ви позна — продължи жената, очевидно благодарна да говори на простолюдния език. — В това облекло.

Кел се огледа. Все още носеше кафявия, износен сюртук от „На хвърлей камък“ вместо униформата си. Не беше забравил да се преоблече — просто искаше да се порадва на празненството; ей-тъй за няколко минути да бъде един от странниците или местните. Но свободата му бе свършила вече. Долавяше как новината се разнася през тълпата и настроението се мени като вълна, а обитателите на Нощния пазар разбраха кой се намира сред тях.

По времето, когато Кел пусна ръката на жената, тълпата вече се разтваряше пред него, смехът и крясъците затихнаха до благоговеен шепот. Рай знаеше как да се оправя в подобни моменти, как да извърта положението и да се възползва от тях.

Кел искаше само да изчезне.

Той опита да се усмихне, но беше сигурен, че гримасата е доста зловеща и затова пожела на жената и сина ѝ лека нощ и бързо се насочи покрай речния бряг, сподирен от мърморенето на продавачи и посетители. Не погледна назад, но гласовете го следваха през целия път през обсипаните с цветя стъпала до кралския дворец.

Гвардейците на стража не помръднаха от постовете си, отбелязаха присъствието му само с леко кимване с глава, докато се изкачваше. Беше благодарен, че повечето от тях не се кланяха — само любимецът на Рай, Париш, изглежда беше неспособен да устои на навика, но той поне се постара да бъде дискретен. Докато изкачваше стъпалата, Кел си свали палтото и го обърна наопаки отдясно наляво. Пъхна отново ръце в ръкавите, но те вече не бяха износени и осаждени. Бяха прелестни, бляскави, в същото яркочервено както Айл, която течеше под двореца.

Червеното, запазено за кралското семейство.

Кел поспря на най-горното стъпало, закопча бляскавите златни копчета и влезе вътре.

III

Откри ги в двора да пият чай под безоблачното нощно небе и есените корони на дърветата.

Кралят и кралицата седяха на масата, а Рай, изтегнал се на кушетка, дърдореше безспир за рождения си ден и с какви пищни празненства възнамерява да го ознаменува.

— Нарича се рожден ден — подчерта крал Максим — едър, широкоплещест, с пламенни очи и черна брада — без да вдига поглед от купчината книжа, които четеше. — Не са няколко дни и определено не става дума за цяла седмица!

— Двайсетгодишнина! — противопостави се Рай и размаха празната си чаша за чай. — Юбилей! Няколко дни празненства надали изглеждат пресилени… — кехлибарените му очи пламнаха лукаво. — Освен това и бездруго половината са за народа. Кой съм аз, че да отказвам на поданиците си?

— А другата половина? — поинтересува се кралица Емайра, чиято дълга тъмна коса бе украсена със златна панделка и събрана в тежка плитка на гърба.

Рай стрелна родителите си с победоносна усмивка:

— Ти си твърдо решена да ми намериш половинка, майко.

— Да — потвърди кралицата и разсеяно намести приборите на масата, — но предпочитам да не превръщам двореца в бордей все пак.

— Не бордей! — възрази Рай и прокара пръсти през гъстата си черна коса, с което размести положената там златна тиара. — Просто ефикасен начин да се оценят множеството нужни атрибути на… О, Кел! Той ще подкрепи логиката ми.

— Намирам идеята за ужасна — отвърна Кел и закрачи към семейството.

— Предател! — възмути се Рай с престорена обида.

— Но — допълни Кел при приближаването си към масата, — той все пак ще гуляе. По-добре ще е да му организирате купон тук в двореца, където поне ще го държим настрани от неприятностите. Или да ги минимализираме, доколкото е възможно.

Рай засия и възкликна, имитирайки басовия глас на баща си:

— Логично, логично!

Кралят остави настрани документа, който държеше в ръката си, и огледа Кел.

— Как мина пътуването ти?

— Беше по-дълго, отколкото ми се харесва — призна Кел, докато ровеше из джобовете по многобройните лицата на палтото си, за да открие писмото на принц-регента.

— Започнахме да се притесняваме — намеси се кралица Емайра.

— Кралят не се чувстваше добре, а и принцът се държа ужасно — обясни Кел и подаде посланието.

Крал Максим го взе и го остави настрани, непрочетено.

— Седни — подкани кралицата. — Струваш ми се блед.

— Добре ли си? — попита кралят.

— Напълно, сир — отвърна Кел и се намести благодарно на един стол до масата. — Просто съм уморен.

Кралицата се пресегна и положи длан на бузата му. Кожата ѝ беше по-тъмна от неговата — кралското семейство имаше наситен тен и в съчетание с меднозлатистите очи и черна коса всички изглеждаха като издялани от лакирано дърво. Със светла кожа и червеникава коса, Кел постоянно се чувстваше не на място. Кралицата бръсна шепа медни кичури от челото му. Винаги търсеше истината в дясното му око, сякаш то беше новинарска дъска, в която човек може да се взре и да види миналото. Така и не споделяше обаче какво вижда там. Кел я улови за ръката и я целуна.

— Добре съм, Ваше Величество!

Емайра го погледна уморено и той се поправи:

— Майко.

Появи се слуга, който донесе чай — сладък и подправен с мента — и Кел отпи дълга глътка, а сетне остави семейството си да разговаря, а мислите си — да се реят в уюта на гълчавата им.

Когато вече едва държеше очите си отворени, помоли да го извинят. Рай се надигна от кушетката заедно с него. Кел не се изненада. Принцът не бе отклонил поглед от него още от сядането му на масата. И двамата пожелаха лека нощ на родителите си и Рай последва Кел в коридора, като си играеше със златната диадема, кацнала в черните му къдри.

— Какво пропуснах? — поинтересува се Кел.

— Нищо особено — отвърна Рай. — Холанд намина. Току-що си тръгна.

Кел се намръщи. Червеният Лондон и Белият поддържаха много по-близка връзка от тази със Сивия, но комуникациите им все пак минаваха за рутинни. Холанд се беше отклонил от графика с почти седмица.

— А ти с какво се върна тази нощ? — попита Рай.

— С главоболие — отвърна Кел и разтри очи.

— Знаеш какво имам предвид — запъна се принцът. — Какво донесе през вратата?

— Нищо освен няколко лина… — Кел разтвори широко ръце. — Претърси ме, ако желаеш — добави ухилен.

Рай така и не бе успял да хване цаката на палтото му с многото лица и Кел вече завиваше по коридора, сметнал въпроса за приключен, когато принцът го изненада и посегна не към джобовете, а към раменете му и го бутна гърбом в стената. Силно. В съседство портрет на краля и кралицата се разлюля, но не падна. Многобройните стражи по коридора погледнаха към принцовете, но не помръднаха от постовете си.

Кел, близо година по-голям от Рай, имаше телосложението на следобедна сянка — висок и слаб — а принцът, напротив, беше едър като статуя и почти толкова силен. Предупреди:

— Не лъжи. Не и мен.

Кел стисна устни в тънка черта. Рай го беше спипал веднъж — преди две години. Не по време на самата контрабанда, разбира се, но го приклещи по друг, по-хитроумен начин. Заради доверието помежду им. Една лятна нощ двамата пиеха на един от многото балкони на двореца, със сиянието на Айл под тях и ивица небе над главите им, и истината просто се изтърколи. Кел беше казал на брат си какви сделки сключва в Сивия Лондон, както и в Белия, а понякога дори в Червения, и какви неща прекарва тайно. Зяпнал, Рай го изслуша докрай и заговори, не за да изнесе на Кел лекция поради какви причини това е грешно — или незаконно. Просто го попита защо.

— Не знам — призна антари и това беше самата истина.

Рай се бе поизправил на стола, с очи, кървясали от пиенето. Видимо разстроен, попита:

— Нима не ти осигуряваме всичко? Липсва ли ти нещо?

— Не — отвърна Кел и това също беше истина, но същевременно и лъжа.

— Не се ли чувстваш обичан? — прошепна Рай. — Не си ли добре дошъл в семейството?

— Аз не съм от семейството — възрази Кел. — Не съм истински Мареш, независимо че кралят и кралицата са ми предлагали това име. Чувствам се повече като собственост, отколкото като принц.

При тези думи Рай го удари в лицето.

В продължение на седмица след това Кел имаше две черни очи вместо едно и никога повече не повдигна темата, но щетата бе нанесена. Беше се надявал Рай да се окаже твърде пиян, за да си спомня разговора, но принцът не забравяше нищичко. Не беше споделил с краля и кралицата и Кел си даваше сметка, че му дължи поне това, но сега при всяко пътуване се налагаше да понася разпита на брат си и с него — напомнянето, колко глупаво и грешно е онова, което прави.

Рай пусна раменете на Кел.

— Защо настояваш да продължаваш с тези дела?

— Развличат ме — обясни Кел и си оправи яката.

Рай поклати глава и предупреди:

— Виж, вече доста време обръщам гръб на детинския ти бунт, но всички врати са затворени с причина. Пренасянето през тях е измяна.

— Това са само дрънкулки — отвърна Кел и продължи нататък по коридора. — Не крият истинска опасност.

— Предостатъчно опасни са — възрази Рай и тръгна редом с него. — Колкото опасността, която те очаква, ако родителите ни някога научат…

— Ти ли ще им кажеш?

Принцът въздъхна. Кел изчака няколкото му опита да отговори, преди накрая Рай да каже:

— Нищо не бих ти отказал.

Разкъса сърцето на младия антари.

— Знам.

— Ти си ми брат. Най-близкият ми приятел.

— И това знам.

— Тогава сложи край на тази глупост, преди да го сложа аз.

Кел се усмихна лекичко и уморено. Каза:

— Внимавай, Рай! Звучиш ми досущ като краля.

Рай изкриви устни:

— Един ден ще стана и крал. И ще имам нужда от теб редом с мен.

Кел отвърна на усмивката му:

— Вярвай ми. Няма друго място, което да желая повече.

И това беше истина.

Рай го потупа по рамото и отиде да си легне. Кел бръкна в джобовете си и го проследи как се отдалечава. Народът на Лондон — и на страната околовръст — обичаше принца си. И защо да не го обичат? Беше млад, красавец и благ. Може би твърде често влизаше в ролята на палячо и твърде добре я изпълняваше, но отвъд чаровната усмивка и повърхностния флирт се криеха остър ум, добри намерения, и желанието да направи щастливи всички около себе си. Принцът не притежаваше особена дарба за магия — и още по-малко фокус за такава — но липсващата сила компенсираше двойно с чара си. Пък и ако Кел бе научил нещо от пътуванията си до Белия Лондон, то беше, че магията прави владетелите по-лоши, не по-добри.

Продължи по коридора към своите покои, където през двукрила врата от дъб се влизаше в просторна стая. Червеното сияние на Айл се лееше през отворените врати на личния му балкон, драперия се издуваше и гънеше на платнени облаци по високия таван и в очакване стоеше луксозно легло с балдахин, подплатено с перушина и облечено в коприна. Примамваше го. Наложи се Кел да събере цялата си воля, за да не рухне в него. Пресече стаята и отиде във втора, по-малка, пълна с книги — разнообразни томчета за магия, включително малкото, което бе успял да намери за антари и владеенето на кръвно заклинателство, понеже повечето такива бяха унищожени от страх при пречистването след Черния Лондон. Затвори вратата зад гърба си. Щракна разсеяно с пръсти и кацналата на ръба на една полица свещ се съживи. На светлината ѝ Кел различи поредица знаци по опакото на вратата. Преобърнат триъгълник, чифт линии, кръг — прости символи, лесни за пресъздаване, но достатъчно специфични, за да се различават. Врати към различни места в Червения Лондон. Погледът му се насочи към шарката в средата. Представляваше две кръстосани линии. X бележи мястото, каза си Кел, притисна пръсти към най-пресния разрез на ръката си — кръвта още лепнеше — после начерта символа наново. Уморено промълви:

— Ас таскен.

Стената поддаде под пръстите му и личната му библиотека се превърна в претъпкана малка стая, а плътната тишина на кралските му покои бе заменена от гълчавата в пивницата отдолу и града отвън — много по-близки, отколкото преди броени секунди.

„Ис Кир Айес“ — „Рубинените поля“ — беше названието, изписано на люлеещата се табелата над вратата на пивницата. Въртеше я старица на име Фауна с тяло на бабичка, уста на моряк и нрав на пияница. Кел беше сключил сделка с нея още като юноша (тя и тогава си беше стара, вечната старица) и стаята на най-горната площадка стана негова.

Самото помещение беше грубовато, олющено и не по-голямо от няколко разкрача, но му принадлежеше изцяло. Мрежа от заклинания — при това не напълно законна — покриваше прозореца и вратата, така че никой друг да не може да намери стаята или дори да долови съществуването ѝ. На пръв поглед изглеждаше почти празна, но по-внимателна проверка би разкрила, че пространството под леглото и чекмеджетата на скрина са пълни с кутии и в тях има съкровища от всички Лондони.

Кел смяташе и себе си за колекционер.

Единствените извадени на показ предмети бяха томче с поеми, пълна с черен пясък стъклена топка и набор карти. Поемите бяха дело на някой си Блейк, подарени на Кел от колекционер от Сивия Лондон миналата година, но гръбчето на книгата вече бе износено до прозрачност. Стъклената топка представляваше дрънкулка от Белия Лондон и се твърдеше, че в пясъците се виждали сънищата, но Кел още не я беше изпробвал.

Картите служеха за напомняне.

Три платна бяха закачени едно до друго — единствената украса на стените. От разстояние биха минали за една и съща карта — показваха все еднакви очертания на позната островна страна — но отблизо на трите съвпадаше само надписът Лондон. Сивият Лондон. Червеният Лондон. Белият Лондон. Картата отляво беше на Великобритания, от Ламанша до крайчето на Шотландия, всяка подробност — обрисувана щателно. Като контраст на картата отдясно практически липсваха детайли. Макт7, както се наричаше онази страна, имаше за управници в столицата си безмилостните близнаци Дейн, но териториите извън града бяха в постоянно вълнение. Картата в средата Кел познаваше най-добре, защото показваше дома му. Арнес. Името на страната бе изписано с елегантен шрифт по протежение на целия архипелаг, макар че в действителност островът, на който се издигаше Лондон, беше само връхчето на кралската империя.

Три твърде различни Лондона, в три твърде различни държави — и Кел бе единствената жива душа, виждала и трите. Великата ирония, предполагаше, се криеше в това, че никога не бе съзирал какво се крие отвъд градовете. Обвързан на служба на краля и кралицата си, и постоянно държан под ръка, той никога не се беше отдалечавал на повече от един ден път от който и да било от трите Лондона.

Умората гризеше костите на Кел, той се протегна и смъкна палтото си. Прерови джобовете му, за да намери пакета на колекционера и внимателно го положи на леглото, после предпазливо развърза кърпата, за да разкрие малката сребърна музикална кутийка вътре. Фенерите в стаята припламнаха по-ярко, когато Кел вдигна джунджурията към светлината, за да ѝ се порадва. Болката в ръката го върна в реалността и той остави музикалната кутийка настрани и насочи вниманието си към скрина.

Там го очакваха леген с вода и чифт бурканчета; Кел нави ръкава на черната си туника и се захвана да обработи раните си. Боравеше с опитни пръсти и за броени минути изплакна разрезите и ги намаза с мехлем. Съществуваше кръвна заповед за лечение — ас хасари — но не беше измислена антари да я прилагат върху себе си, особено пък за дребни рани, и по-скоро отнемаше повече енергия, отколкото да дава здраве. В случая раните на ръката и бездруго започваха да зарастват. Благодарение на количеството магия във вените си, антари оздравяваха бързо и до сутринта плитките разрези щяха да са изчезнали, а кожата да е отново гладка. Кел тъкмо се канеше да смъкне ръкава си, когато вниманието му привлече малък, лъскав белег. Както винаги. Намираше се точно под свивката на лакътя и линиите бяха толкова размазани, че символът едва се четеше.

Едва.

Кел живееше в двореца от петгодишна възраст. За първи път забеляза белега, когато беше на дванайсет. Бе прекарал седмици в търсене на руната в дворцовите библиотеки. Памет.

Прокара пръст по белега. Противоположно на името си, символът не бе предназначен да помогне на човек да си спомня. Предназначен беше да го накара да забрави.

Да забрави даден миг. Ден. Цял живот. Но магията, обвързваща нечие тяло или ум, не беше просто забранена — явяваше се сериозно престъпление. Обвинените и осъдените за нея биваха лишени от силата си — съдба, смятана от мнозина за по-лоша и от смъртта в свят, управляван от магията. И въпреки това Кел носеше дамгата на подобно заклинание. Нещо по-лошо — подозираше, че кралят и кралицата лично са го разрешили.

К. Л.

Инициалите на ножа му. Не разбираше толкова много неща — и никога нямаше да ги проумее — покрай оръжието, монограма и живота, който вървеше в комплект с тях. (Английски ли бяха буквите? Или арнески? Срещаха се и в двете азбуки. Какво означаваше Л.? Или пък К., ако се запита? Кел не знаеше нищо за буквите, образуващи на практика името му — Къ-Лъ се бе превърнало в Кай-Ел и то на свой ред — в Кел). Беше попаднал в двореца още съвсем малък. Нима ножът винаги му беше принадлежал? Или пък е бил на баща му? Амулет — нещо, което да пази и да му помогне да си спомни кой е бил? А кой точно е бил? Отсъствието на спомени го дразнеше. Често се спираше да се вгледа в средната карта на стената и да се пита откъде ли идва. И като какъв е дошъл.

Ясно беше, че няма начин родителите му да са антари. Магията може и да живееше в кръвта, но не се предаваше по кръвна линия. Не и от родител на дете. Тя сама си избираше пътя. Избираше формата си. Силните понякога раждаха слаби или пък обратното. Огнетворците често бяха деца на водни магове, земетръсците — на лечители. Силата не можеше да бъде отглеждана като жито, да се концентрира с поколенията. В противен случай антари щяха да се кроят и шият по поръчка. Те бяха идеалните инструменти — способни да управляват всички елементи и да изпълняват всяко заклинание, да използват собствената си кръв, за да управляват света около себе си. Бяха инструменти и в грешните ръце — оръжия. Липсата на унаследяемост вероятно се явяваше начин природата да уравновеси везните, да запази реда.

Всъщност никой не знаеше какво води до раждането на един антари. Вярваше се, че е случайност — късметлийско мятане на заровете. Чуваха се и мнения, че са божествено дело, предназначени за величие. Сред учените — от рода на Тийрън например — имаше такива, които смятаха, че антари се появяват в резултат от преместване между световете и преплитане на различните видове магии, и това е причината те да измират. Но без значение теорията или начина на възникването им, повечето хора вярваха, че антари са свещени. Избрани от магията или благословени от нея, може би. Със сигурност обаче — белязани от нея.

Кел несъзнателно поднесе пръсти към дясното си око.

В каквото и да предпочетеше да вярва, фактът си оставаше факт: антари бяха станали още по-редки и следователно — още по-ценни. Талантът им винаги ги бе превръщал в обект на желанията, но сега редкостта им ги правеше съкровище, което си струва да бъде издирено, охранявано и пазено. Притежавано. И независимо дали Рай го признаваше, или не, Кел представляваше част от кралското имущество.

Взе сребърната музикална кутийка и нави малкото метално ключе.

Ценна дрънкулка, помисли си, но все пак просто дрънкулка. Мелодията засвири и вибрацията загъделичка дланта му като птичка, но той не остави кутийката. Напротив — стисна я здраво, а нотите шептяха в небитието, докато Кел се отпускаше на коравия дюшек и оглеждаше прелестното устройство.

Как се бе озовал на полицата самият той? Каква случка бе довела до почерняването на окото му? Дали беше роден така и скрит от света или белегът на магията се проявяваше по-късно? Пет години. Пет години в ролята на син на съвсем друго семейство. Дали близките му се бяха натъжили от раздялата? Или с благодарност го бяха поднесли на короната?

Кралят и кралицата отказваха да разкажат на Кел за миналото и той се беше научил да не дава глас на въпросите си, но умората подриваше стените на решителността му и ги пропускаше през тях.

Какъв живот бе забравил?

Отдръпна ръка от лицето си и сам се скастри. Колко в действителност би могло да помни дете на пет годинки? Който и да е бил, преди да го донесат в двореца, тази личност вече нямаше значение.

Тази личност не съществуваше.

Песента на музикалната кутийка взе да пресеква и спря, но Кел отново я нави и затвори очи, като остави мелодията на Сивия Лондон и въздухът на Червения да го унесат в сън.