Четирите цвята на магията

I

Нищо не пречеше Лайла спокойно да слезе долу в „На хвърлей камък“, но бездруго дължеше предостатъчно на Барън, а той нямаше да приеме пари от нея, понеже смяташе, че ѝ трябват или защото поначало не бяха нейни — пък и се нуждаеше от чист въздух да си прочисти главата.

Други Лондони!

Мъже минават през магически врати!

Камъни създават нещо от нищо!

Всичко беше като от приказките.

Приказки за приключения.

И всичко това — в шепата ѝ. Сетне — изчезна. И Лайла бе останала изпразнена, прегладняла и куха с нова и ужасяваща сила. Или навярно ставаше дума за същия глад, който бе изпитвала винаги, само че сега липсата в душата ѝ си имаше име — магия. Не беше сигурна. Знаеше само, че с камъка в ръце бе усетила нещо. И когато погледна в нечовешкото око на Кел, усети същото. Долови го и когато магията уви дървото от стената около китката ѝ. Въпросите ѝ отново бликнаха и тя за пореден път ги смаза и вдъхна от нощния въздух — сгъстен от сажди и натежал от предстоящия дъжд — и се повлече през паяжината от улици и през Уестминстър към „Ялова вълна“.

Кръчмата се намираше досами моста от южната страна, сгушена между Белведере и Йорк, в тясна уличка на име „Маринърс уок“, и на Лайла ѝ беше станало навик в по-успешните си нощи да се отбива тук, преди да се върне при Пауъл (както го виждаше тя, така за него оставаше една монета по-малко за грабене). Пивницата ѝ харесваше, понеже беше облицована цялата в тъмно дърво, с матови стъкла, груба и ъгловата, и с още по-грубовата клиентела. Не беше удобно място за джебчийство, но пък идеално ставаше да се слееш с тълпата и да изчезнеш. Лайла не се боеше особено да я разпознаят, нито като момиче (светлината винаги беше слаба, а качулката ѝ — нахлупена), нито като търсен крадец (повечето посетители също бяха търсени за нещо).

Оръжията ѝ бяха подръка, но не смяташе, че ще ѝ трябват. В „Ялова вълна“ хората предпочитаха да си гледат своята работа. В не тъй редките случаи, когато избухваха сбивания, редовните посетители се безпокояха повече за безопасността на питиетата си (предпочитаха да спасят гарафа от клатеща се маса, а не да помогнат на онзи, чието падане я е разклатило) и Лайла си представяше, че ако някой викне за помощ насред кръчмата, няма да го удостоят с повече от наздравица и вдигната вежда.

Не беше място да си прекарваш всички нощи. Но беше чудесно за тази.

Едва когато Лайла се намести удобно на бара и стисна пинта, остави въпросите в главата ѝ да вършеят на свобода — всички онези „защо“, „как“ и най-вече „сега какво“, понеже очевидно нямаше начин просто да се върне към удобното незнание, невиждане и непитане — и те така я погълнаха, че не забеляза кога до нея е седнал някакъв мъж. Не и преди да я заговори.

— Страхуваш ли се?

Гласът му беше плътен, с плавен говор и чуждестранен акцент, и Лайла вдигна поглед.

— Моля? — рече тя, почти забравила да говори басово.

— Стискаш си чашата — обясни мъжът и посочи пръстите ѝ, вкопчени с побелели кокалчета в питието.

Лайла се отпусна, но само малко. Преди да поднесе топлата бира към устните си, отбеляза:

— Дълга нощ имах.

— А е още млада — отбеляза непознатият и отпи от своята пинта. Дори в „Ялова вълна“, чиито вътрешности се пълнеха всяка нощ с разнородна тълпа, този тип не изглеждаше на място. На слабата светлина в пивницата беше странно… избелял. Имаше тъмносиви дрехи и носеше просто късо наметало, прихванато със сребърна брошка. Кожата му беше светла и изглеждаше още по-светла в сравнение с тъмния дървен тезгях под дланите му, косата му бе със странен, избелял оттенък, на косъм от черното. Когато говореше, гласът му бе равен, без да звънти, и празен по начин, от който Лайла я побиваха тръпки, а акцентът му стържеше.

— Не си оттук, а? — попита тя.

При този въпрос непознатият разтегна леко ъгълчетата на устните си.

— Не.

Той прокара механично пръст по ръба на чашата. Само дето не оставяше усещане за разсеяност. Не вършеше нищо необмислено. Движеше се с преценена прецизност, от която Лайла настръхваше.

В него имаше нещо странно и разтърсващо познато едновременно. Тя не успяваше да го забележи, но го усещаше. След малко я озари прозрение. Онова усещане. Същото изпитваше, когато гледаше в черното око на Кел, държеше камъка и беше прикована към стената. Тръпка. Гъдел. Шепот.

Магия.

Лайла се напрегна, надяваше се да не ѝ е проличало, докато вдига пинтата към устата си.

— Редно е да се запознаем — предложи непознатият и се извърна на стола така, че тя да види лицето му. Лайла едва не се задави с питието. Всичко си беше наред с ъгъла на челюстта му и с формата на носа, и с линията на устните. Но очите му! Едното беше сивкавозелено. Другото — черно като полунощ. — Наричам се Холанд.

Разтърси я тръпка. Беше същият като Кел, но и изключително различен. Да се взре в окото на Кел беше като да погледне през прозорец към нов свят. Странно и объркващо, но не и страховито изживяване. Ала цялата настръхна, щом надзърна в окото на Холанд. Тъмни вихри кипяха точно под гладката черна повърхност. В главата ѝ отекна едничка дума: Бягай.

Лайла си нямаше вяра да вдигне отново чашата, да не би ръцете ѝ да треперят, затова я избута настрани и спокойно бръкна за шилинг в джоба си.

— Бард — рече тя, колкото за представяне, толкова и за сбогом.

Понечи да се оттласне от тезгяха, черноокият обаче я хвана за ръката и я прикова към изтърканото дърво помежду им. При докосването до странника по ръката на Лайла пробяга тръпка и пръстите на свободната ръка трепнаха, привлечени към кинжала под плаща ѝ, но тя устоя.

— А първото ти име, мис?

Лайла се опита да се освободи, но хватката на странника беше повече от каменна. А дори нямаше вид да се напряга.

— Делайла — изръмжа му. — Лайла, ако тъй ти се нрави повече. А сега ме пусни, освен ако не щеш да си загубиш пръстите.

Холанд отново разтегна устни в подобие на усмивка.

— Къде е той, Лайла?

Сърцето ѝ прескочи.

— Кой?

Хватката на Холанд се стегна предупредително. Лайла изстена.

— Не ме лъжи. Надушвам магията му по теб.

Тя издържа погледа му.

— Най-вероятно защото я използва да ме прикове към стена, след като го обрах до шушка и го вързах за едно легло. Ако си търсиш другарчето, не питай мен къде е. Наченахме запознанството си зле и преди раздялата отношенията ни се влошиха още повече.

Хватката на Холанд се отпусна и Лайла мислено въздъхна с облекчение. Но то се смръзна миг по-късно, когато чужденецът внезапно се изправи. Хвана я грубо за рамото и я повлече към изхода.

— Какво, дяволите да те вземат, правиш? — изсумтя тя, а ботушите ѝ стържеха по изтъркания под, докато се опитваше безуспешно да го догони. — Казах ти, че не сме приятели.

— Ще видим тая работа — отвърна Холанд и продължи да я мъкне напред.

Посетителите на „Ялова вълна“ дори не вдигнаха очи от чашите си. Копелета, помисли си Лайла, докато грубо излиташе на улицата.

Веднага щом вратата на кръчмата се затвори зад тях, девойката посегна към пистолета на колана си, но за човек, чиито движения изглеждаха тъй бавни, Холанд се оказа бързак — невъзможно бърз — и по времето, когато тя дръпна спусъка, вече стреляше в празното пространство. А преди изстрелът дори да откънти, черноокият изникна отново, този път зад гърба ѝ. Тя го усети — усети как въздухът се раздвижва, само миг преди ръцете му да се вкопчат в гърлото ѝ и да приковат раменете ѝ към гърдите му. Другата си ръка странникът вкопчи върху пръстите ѝ върху пистолета и завъртя дулото да го опре в слепоочието ѝ. Цялата случка не отне и едно вдишване.

— Освободи се от оръжията — нареди Холанд. — Инак ще го сторя вместо теб.

Хватката му не беше смазваща — всъщност по-скоро беше уверена и спокойна, а Лайла се бе навъртала около главорези достатъчно дълго да знае, че наистина е редно да се боиш тъкмо от хора, които държат хлабаво оръжията си, все едно са родени с тях. Тя използва свободната си ръка да изрови ножа от колана си и да го пусне на земята. Извади и втория от канията на гърба си. Трети държеше винаги в ботуша си, но сега се намираше съсипан на леглото ѝ. Холанд премести ръка от гърлото ѝ на рамото, но предупредително щракна предпазителя на пистолета.

— Не си ли носиш и топ? — попита сухо.

— Ти си луд — изръмжа Лайла. — Приятелчето ти Кел отдавна се е махнал.

— Така ли мислиш? — попита Холанд. — Хайде да проверим!

Въздухът около тях запука от енергия. От магия. И черноокият се оказа прав — тя го надушваше. Не ухаеше на цветя като Кел (цветя и някаква друга растителност — свежа и чиста). Вместо това силата на Холанд миришеше на метал — на нагрята стомана. Пронизваше въздуха.

Лайла се почуди дали и Кел би бил в състояние да я надуши. И дали именно това не целеше похитителят ѝ.

В тази магия имаше и друг елемент — не мирис, а нотка: острота, намек за гняв, за омраза. Също и свирепост, която не си личеше в изражението на Холанд. Не, лицето му изглеждаше стряскащо спокойно. Ужасяващо спокойно.

— Пищи — нареди той.

Лайла се намръщи.

— Какво искаш да…

Болка прекъсна въпроса ѝ. Енергиен удар — същинска малка светкавица — пробяга по ръката ѝ там, където я стискаше Холанд, затанцува по кожата и наелектризира нервите ѝ, девойката изпищя, преди да успее да си прехапе езика. Болката изчезна също толкова бързо, колкото и се появи, като остави Лайла задъхана и разтреперана.

— Копеле… такова — изръмжа тя.

— Извикай го по име — нареди ѝ Холанд.

— Уверявам те… няма да… дойде… — тя се бореше да намери думите. — Не и… за мен. Ние…

Нова вълна от болка — този път по-ясна, по-остра — и Лайла стисна зъби срещу писъка и изчака пристъпът да отмине, но това не се случи; болката само се обостряше и през нея тя чуваше Холанд да казва кротко:

— Дали ако започна да чупя кости…?

Тя се опита да възрази, но, отваряйки уста да отговори, чу само писък и после, все едно окуражена от него, болката се усили. Тогава Лайла извика Кел по име — и бездруго нямаше да има полза. Той нямаше да се появи. Нищо чудно, ако тя се подчинява, този луд да го осъзнае и да я пусне? Да си потърси друга примамка. Болката най-сетне отслабна и Лайла осъзна, че е на колене, с една ръка се подпира на студения плочник, а другата е извита зад гърба ѝ, все още в хватката на Холанд. Имаше чувството, че всеки миг ще повърне.

— По-добре — рече черноочкото.

— Върви в ада! — плю тя.

Той я вдигна рязко на крака, облегна я на себе си и пъхна пистолета под брадичката ѝ.

— Никога не съм използвал револвер — прошепна в ухото ѝ. — Но знам как работят. Шест изстрела, нали? Един отиде. Това оставя още пет, ако пълнителят е бил зареден. Как смяташ? Мога ли да изстрелям останалите, без да те убия? Хората умират толкова лесно, но се обзалагам, че ако съм по-хитър… — Холанд плъзна пистолета плавно по тялото ѝ, поспря при рамото и при лакътя, преди да го прокара по хълбока до бедрото и да го спре до коляното ѝ. — Колкото по-скоро дойде, толкова по-бързо ще те пусна. Викай го по име!

— Няма да дойде — прошепна Лайла горчиво. — Защо отказваш да повярваш…

— Понеже познавам нашия приятел — отвърна Холанд. Вдигна ръката, с която държеше оръжието — девойката потрепери от облекчение, когато целувката на метала върху кожата ѝ свърши — и почти дружески преметна ръка през раменете ѝ. — Тук някъде е. Чувам стъпките му по улицата. Затвори очи. Чуваш ли го и ти?

Лайла стисна здраво очи, но долавяше само туптенето на сърцето си и мисълта, която препускаше през ума ѝ. Не искам да умра. Не тук. Не сега. Не така.

— Доведи го при мен — прошепна Холанд. Въздухът отново натежа от напрежение.

— Недей… — Костите на Лайла пламнаха от болка. Изстрелваше се от черепа ѝ до износените ботуши и обратно, и тя изпищя. След това, внезапно, агонията спря и звукът загина на устните ѝ, а Холанд я пусна. Тя рухна върху павираната улица, а камъните издраха коленете и дланите ѝ, на които се подпря.

През туптенето в главата си чу Холанд да казва:

— Ето те и теб.

Вдигна глава и видя насред улицата странното магическо хлапе в черното му палто — Кел, задъхан и ядосан.

Лайла не можеше да повярва.

Беше се върнал.

Но защо се беше върнал?

Преди да успее да попита, той погледна право в нея — с едно черно и едно синьо око, и двете широко отворени — и отрони едничка дума:

— Бягай!

II

Кел бе спрял на моста и, облегнат на перилата, се опитваше да проумее как и защо му беше устроен капан — фалшивото писмо, скромната молба, омагьосаните главорези — когато долови ухание на магия във въздуха. При това не слаб повей, а истински изблик. Маяк от светлина в тъмния град. И с привкус, който щеше да разпознае навсякъде. Нагрята стомана и пепел.

Холанд.

Краката на Кел сами го понесоха към него — чу първия писък, едва когато слезе от южния край на моста. Би следвало да спре още тогава и първо да премисли ситуацията. Беше нагъл и очевиден капан — нямаше друга причина Холанд да устрои фойерверк от сила, освен ако не искаше да го забележат, а кой друг в Сивия Лондон бе способен да го усети, ако не Кел — и въпреки това младежът се затича.

Преследват ли те? Беше попитала Лайла.

Не. Тук не могат да ме последват.

Само че Кел грешеше. Никой в световете не можеше да го следва… с изключение на Холанд. Той не само можеше, но и го беше направил. Следователно издирваше камъка. Означаваше също, че Кел трябва да бяга надалеч от привкуса на магията му и писъка, а не към тях.

Викът отекна отново, този път достатъчно близо да разпознае от чие гърло извира писъкът, разцепил натежалия въздух.

Лайла.

Но защо Холанд ще тръгне да преследва нея?

Кел обаче знаеше отговора. Той заседна като тежест в гърдите му. Холанд бе подгонил Лайла заради него. Понеже в свят с толкова малко магия всяка следа изпъкваше ясно, а Лайла носеше, полепнали по нея, следи и от неговата магия, и от тази на камъка. Кел знаеше как да прикрие своите. Тя не би могла. Сияеше като факла.

По нейна вина е — помисли си Кел, въпреки че тичаше към източника на писъците. — Нейна си е проклетата вина!

Втурна се по улицата, без да обръща внимание на паренето в ребрата и гласчето в главата си, което му повтаряше да я зареже и да се маха, докато още може.

Нагъл и очевиден капан.

Кел се втурна покрай реката, през задна уличка, зад завой… и спря закован на тясна пряка тъкмо навреме, за да чуе края на писъка на Лайла и да я види как рухва по лице на плочника. Холанд стоеше над нея, но погледът му бе втренчен в Кел.

— Ето те и теб — констатира той, сякаш се радваше да види другия антари.

Мислите на Кел кипяха. Лайла се озърна.

— Бягай — подкани я той, но тя просто продължи да го зяпа. — Лайла, махай се!

Едва тогава погледът ѝ се фокусира и тя се изправи на крака с олюляване, но Холанд я хвана за рамото и притисна пистолет в основата на шията ѝ.

— Не, Лайла — каза с обичайния си спокоен, вбесяващ тон. — Остани.

Кел сви юмруци.

— За какво е всичко това, Холанд?

— Знаеш съвсем точно. Притежаваш нещо, което не е твое.

Камъкът тежеше като гира в джоба му. Не, не беше негов. Но не беше и на Холанд. И определено — не и на Белия трон. Ако алчните за сила Дейн бяха притежавали талисмана, за нищо на света не биха го изтървали от ръцете си, да не говорим — да го отпратят надалеч. Но кой би го сторил? Кой?

Със силата му Астрид и Атос щяха да бъдат практически неуязвими, да, но някой от простолюдието би могъл да използва магията на камъка, за да стане крал. Защо в свят, гладуващ за магия, някой би стигнал до такива крайности, за да се отърве от него?

Страх, помисли си Кел. Страх от магията и страх какво ще се случи, ако тя попадне в ръцете на близнаците. Астрид и Атос несъмнено бяха научили за камъка и бягството му, и бяха пратили Холанд да го прибере.

— Дай ми камъка, Кел.

Мислите му вряха.

— Не знам за какво говориш.

Холанд го изпепели с поглед. Почти незабележимо сви пръсти около Лайла и силата изплющя през кожата ѝ. Тя преглътна писъка си и се пребори да остане на крака.

— Спри — настоя Кел.

Холанд се подчини.

— Ще ме караш ли да повтарям? — попита.

— Просто я пусни.

— Първо дай камъка.

Кел преглътна и извади талисмана от палтото си. Той звънтеше през пръстите му, копнееше да бъде използван.

— Опитай да ми го вземеш веднага след като я пуснеш…

Още докато изричаше думите, вече съжаляваше за тях.

Холанд мрачно разтегли устни в усмивчица. Пръст по пръст отлепи ръка от рамото на Лайла. Тя се олюля напред и се завъртя с лице към него.

— Отлитай, пиленце — пришпори я той, без да отклонява поглед от съперника си.

— Върви — отсече и Кел.

Долавяше, че Лайла е задържала поглед върху него, но не беше достатъчно глупав да остави своя да се отклони от Холанд — не и сега — и въздъхна тихичко, когато най-сетне чу ботушите ѝ да отекват по уличните плочи. Добре, рече си. Добре.

— Това беше глупаво — уточни Холанд, като захвърли револвера, сякаш беше под достойнството му да го използва. — Я ми кажи, толкова ли си арогантен, колкото изглеждаш, или просто си наивен?

— Холанд, моля те…

Погледът на белия антари потъмня.

— Гледаш ме, Кел, и си мислиш, че си приличаме. Едва ли не сме еднакви — един човек, тръгнал по два различни пътя. Навярно смяташ, че нашата сила ни сближава. Позволи ми да поправя погрешните ти изводи. Може двамата с теб да притежаваме една и съща способност, но това не ни прави равни…

Размърда пръсти и Кел бе обладан от прокрадващо се предчувствие за лош край на цялата тази история. Холанд се беше сражавал срещу близнаците Дейн. Холанд бе проливал кръв, живот и магия. Холанд почти бе успял да се възкачи на Белия трон. Младият антари навярно му се струваше като разглезено дете.

Но камъкът все пак беше у него. Колкото и лоша или забранена да бе магията му, тя даваше предимство. Призоваваше го и Кел го стисна здраво, а наръбената страна на амулета се вряза в дланта му. Силата му натискаше неговата, копнееше да бъде допусната и антари ѝ устоя, поддържаше стена между енергията на камъка и своята енергия. Не се нуждаеше от много. Достатъчно беше да призове нещо неживо — нещо, което да спре Холанд, без да навреди и на двама им.

Клетка, помисли си той. И даде нареждането. Клетка.

Камъкът зазвънтя в ръката му и черен дим се заизлива между пръстите му и…

И Холанд не го изчака.

Порив на вятъра се понесе по улицата и блъсна силно Кел във вратата на някакъв магазин зад него. Камъкът се изхлузи от хватката му и струйките черен дим се разсеяха в нищото, а талисманът тупна на улицата. Преди младежът да успее да се хвърли към него, металните гвоздеи от съседната врата се измъкнаха и засвириха през въздуха, забиха се в палтото му и го приковаха към вратата. Повечето гвоздеи улучиха дрехата, но един се заби в плътта и Кел изпъшка от болка, понеже острието мина през мускула му и потъна във вратата зад него.

— Колебанието е смъртта на предимството — отбеляза Холанд, докато Кел напразно се бореше с приковалия го метал. Нареди на гвоздеите да се извадят, но противникът му им бе заповядал да си стоят забити и неговата воля се оказа по-силна.

— Какво правиш тук? — изпъшка Кел през стиснати зъби.

Холанд въздъхна и пристъпи към камъка с думите:

— Мислех, че ще е очевидно. Разчиствам забърканата от теб каша.

Докато другият антари напредваше към камъка, Кел се бореше да се съсредоточи върху приковалия го метал. Гвоздеите взеха да потрепват, щом волята му надделя над волята на противника. Измъкнаха се на инч — Кел стисна зъби, когато гвоздеят в ръката му мръдна — а вниманието на Холанд трепна, понеже коленичи да вдигне талисмана от земята.

— Недей — предупреди го Кел.

Съперникът обаче не му обърна внимание. Взе камъчето, изправи се и го претегли в дланта си. Волята и вниманието му в момента бяха съсредоточени върху плячката и този път, когато Кел се напрегна, гвоздеите, които го държаха, потръпнаха и се разхлабиха. Измъкнаха се от стената — а също и от палтото, и от плътта му — и издрънчаха на земята, точно когато Холанд поднасяше камъка нагоре към най-близката лампа.

— Хвърли го — нареди Кел, притиснал ранената си ръка.

Този път Холанд не се подчини.

Вместо това наклони глава и огледа малкото черно камъче.

— Открил ли си вече как действа?

Щом Кел се хвърли напред, другият антари притисна тънките си пръсти върху талисмана. Такъв незначителен жест, тъй преднамерен и спокоен, но щом стегна юмрук, черен дим бликна между пръстите му и се понесе към Кел. Случи се толкова бързо! Както се беше втурнал, краката му замръзнаха насред крачка. Сведе очи и видя около ботушите му да се вихрят сенки.

— Не мърдай — нареди Холанд, докато димът се превръщаше в стомана — тежки черни вериги израстваха право от улицата и задрънчаха при вкопчването си в глезените на Кел, приковаха го на място. Когато се пресегна към тях, изгориха ръцете му и той се дръпна с болезнено изсумтяване.

— Ключът е в убеждението — отбеляза Холанд и прокара палец по повърхността на камъчето. — Ти вярваш, че магията ти е равна. Спътник. Приятел. Но тя не е такава. Камъкът е доказателството. Човек или е господар на магията, или е неин роб.

— Остави го — нареди Кел. — От това няма да излезе нищо добро.

— Прав си — съгласи се Холанд, без да изпуска камъка. — Но аз си имам заповеди.

От талисмана бликна още дим и Кел се стегна, магията обаче не улегна и не доби форма. Просто кръжеше и се вихреше около тях, сякаш Холанд не беше решил какво да прави с нея. Младежът призова порив на вятъра с надеждата да я разсее, ала вихърът премина право през нея и развя плаща на съперника му, а магията си остана непокътната.

— Странно — отбеляза белият антари по-скоро за себе си, отколкото на Кел. — Толкова малко камъче да прави толкова много… — сви отново пръсти върху камъка и димът се уви около съперника му. Внезапно се оказа навсякъде. Пречеше му да вижда и нахлуваше през носа и устата право в гърлото му, задавяше го и го душеше.

И после изчезна.

Кел се разкашля и се помъчи да вдиша, а сетне — невредим — се огледа.

За миг си помисли, че магията се е провалила.

После вкуси кръв.

Вдигна пръсти към устните си, но се спря защото видя цялата си длан мокра и в червено. Китките и ръцете му също бяха мокри.

— Какво… — понечи да каже, но не успя да довърши. Устата му се напълни с вкус на мед и сол. Преви се и повърна, преди да изгуби равновесие и да рухне на четири крака на улицата.

— Чувал съм да казват, че магията обитава ума, други твърдят, че била в сърцето — обясни Холанд тихо, — но ние с теб и двамата знаем, че живее в кръвта.

Кел се изкашля отново и по земята покапаха свежи червени пръски. Кръвта течеше от носа и устата му. Лееше се от дланите и китките му. Главата му се въртеше и сърцето му препускаше, докато изкървяваше насред улицата. Не кървеше от рана. Просто кървеше. Каменната настилка под него бързо ставаше хлъзгава. Не можеше да спре кървенето. Не можеше дори да се изправи на крака. Единственият човек, способен да развали заклинанието, се взираше към него изотгоре с примирение, граничещо с безразличие.

— Холанд… чуй ме… — примоли се Кел. — Можеш… — пребори се да се съсредоточи. — Камъкът… може да…

— Спести си дъха.

Кел преглътна и избута думите насила:

— Можеш да използваш камъка… да счупиш оковите си.

Белият антари вдигна въгленовочерна вежда и поклати глава. Почука сребърния диск на рамото си.

— Не това ме обвързва… — коленичи пред Кел, като внимаваше да не се оцапа от растящата локва кръв. — Това е белегът…

Кожата му беше сребриста, символът на нея — странно пресен и макар Кел да не виждаше гърба на другия антари, беше ясно, че символът минава през цялото му тяло. Душевен печат. Заклинание, прогорено не само в нечия кожа, но и в живота му.

Неразрушимо.

— Никога не избледнява — обясни Холанд, — но Атос го преповтаря от време на време. Когато смята, че се отклонявам от пътя… — погледна към камъка в ръката си. — Или когато му доскучее… — Сви пръсти около него и Кел изкашля още кръв.

Отчаян, младежът посегна към медальоните-монети на шията си, но Холанд пръв стигна до тях. Извади ги изпод яката на Кел, откъсна вървите с едно рязко дръпване и захвърли пътните му амулети назад в уличката. Сърцето на Кел прескочи, като ги чу да звънтят в тъмното. Мислите му стремително преравяха кръвните заповеди, но изобщо не успяваше да удържи думите в главата си, да не говорим да ги оформи. Сетеше ли се за някоя, тя се разпадаше, разчупена от магията, която го убиваше изотвътре. Опиташе ли се да произнесе дума, устата му се изпълваше с още кръв. Кашляше и се ловеше за сричките, само за да се задави с тях.

— Ас… ан… — заекна, но магията надигна кръвта в гърлото му и задави думата.

Холанд изцъка с език.

— Моята воля срещу твоята, Кел. Никога няма да победиш.

— Моля те — изпъшка младежът, дишането му пресекваше. Тъмното петно под него се разрастваше твърде бързо. — Недей… да го правиш.

Холанд го изгледа със съжаление.

— Знаеш, че нямам избор.

— Направи си!

Металният мирис на кръв изпълваше устата и носа на Кел. Очите отново го предаваха. Едната му ръка поддаде.

— Страхуваш ли се да умреш? — попита Холанд с искрено любопитство. — Не се притеснявай. Всъщност е доста трудно да убиеш антари. Но не мога да…

Прекъсна го проблясък на метал във въздуха и звънтящото ехо от удара в кост при сблъсъка с главата му. Холанд рухна по лице, камъчето се изтърколи от пръстите му и изтрополи на няколко фута в тъмното. Кел успя да се съсредоточи достатъчно, за да види Лайла, стиснала с две ръце желязна пръчка.

— Закъснях ли?

Младият антари се изсмя тихо и замаяно, но смехът бързо заглъхна в задавяща кашлица. Прясна кръв боядиса устните му. Заклинанието не беше разчупено. Веригите около глезените му се затягаха и той изпъшка. Холанд не го нападаше, но магията не го пускаше.

Отчаяно се опита да обясни на Лайла, ала въздухът не му стигаше. За щастие тя нямаше нужда от думи. Изпревари мисълта му. Грабна камъка, плъзна го по окървавените павета и след това го вдигна пред себе си като свещ.

— Спри — нареди.

Нищо не се случи.

— Махни се.

Магията угасна.

Кел притисна разперени длани в локвата кръв под себе си.

— Ас анаси — изрече и се разкашля, понеже заповедта най-сетне премина през устните му, без волята на Холанд да я натиска назад.

И този път магията го чу.

Заклинанието се разпадна. Веригите около глезените му се стопиха и дробовете на Кел се изпълниха с въздух. Силата протече през малкото кръв, останала във вените му. Имаше чувството, че е изтекла почти до капка.

— Можеш ли да се изправиш? — попита Лайла. Помогна му да стане и целият свят се завъртя, а за няколко ужасяващи секунди пред очите му падна черно одеяло. Кел усети, че хватката ѝ върху него се стяга.

— Дръж се — насърчи го Лайла.

— Холанд… — промърмори той, но дори в неговите уши гласът му прозвуча странно и някак далечен.

Лайла се обърна към проснатия на земята противник. Стисна здраво камъчето и от него плисна дим.

— Чакай… — обади се Кел неясно, ала веригите вече се оформяха — първо от дим и после от същия тъмен метал, от който току-що се бе изплъзнал. Сякаш израснаха право от улицата и се увиха около тялото на Холанд — и кръста, и китките, и глезените му — и го приковаха към влажната улица, както бе приковал Кел. Нямаше да го удържат дълго, но беше по-добре от нищо. В началото младежът се изуми от способността на Лайла да призове толкова специфично нещо. След това си спомни, че не ѝ е нужно да притежава сила. Достатъчно беше само да си пожелае нещо. Камъкът вършеше останалото.

— Без повече магия — предупреди я той, когато тя пъхна камъка в джоба си, а изтощението се изписа на лицето ѝ. Хватката ѝ за момент се охлаби и, когато той пристъпи напред, едва не падна, но Лайла се озова до него да го подкрепи.

— Сега полека — тя преметна ръката му през тесните си рамене. — Трябва да си намеря пистолета. Дръж се!

Кел остана вкопчен в света, доколкото можа. Около него цареше страховита тишина, а разстоянието между мислите и тялото му нарастваше все повече. Не чувстваше болка в ръката си, където се беше забил гвоздеят — не чувстваше практически нищо, което го плашеше дори повече от притискащия го мрак. И преди беше влизал в бой, никога обаче толкова сериозен — не и за живота си. Беше участвал в предостатъчно схватки (повечето по вина на Рай) и бе понасял немалко контузии, но винаги си бе тръгвал невредим. Никога не му се беше случвало да го наранят сериозно, не му се беше налагало да поддържа ритъма на сърцето си. Сега се боеше, че ако спре да се бори, ако спре да насилва краката си да пристъпват и очите си — да гледат, наистина може да умре. Не искаше да умира. Рай никога нямаше да му прости, ако умре.

— Дръж се! — повтори Лайла.

Кел се опита да се съсредоточи в улицата пред краката си. В завалелия дъжд. В гласа на момичето. Самите думи започваха да му се сливат, но той се държа за звука, докато се бореше да устои на напора на тъмнината. Държа се, докато Лайла му помагаше да прекоси безкрайно проточилия се мост и да мине по улици, които се люлееха и пропадаха около тях. Държа се, докато нечии ръце — първо на девойката, сетне чужди — го вмъкнаха през някакъв праг и го изнесоха нагоре по старо стълбище, вкараха го в стая и му съблякоха просмуканите с кръв дрехи.

Кел се държа, докато усети леглото под себе си и там вече гласът на Лайла заглъхна, а спасителното му въже изчезна.

След това най-сетне пропадна с благодарност в бездната на мрака.

III

Лайла бе мокра до кости.

По средата на моста небето най-сетне се продъни — не с ръмеж, какъвто често спохождаше Лондон, а с порой. За броени секунди и двамата прогизнаха. Дъждът с нищо не улесни влаченето на почти изгубилия съзнание Кел. Лайла я заболяха ръцете да го крепи прав — почти го изтърва два пъти — и когато стигна до задната врата на „На хвърлей камък“, Кел вече едва стоеше на краката си, а Лайла трепереше и си мислеше само, че е трябвало да бяга, без да спира.

Не беше живяла толкова време и не бе останала на свобода, като спира да помага на всеки глупак, забъркал се в неприятности. На нея самата едва ѝ стигаха силите да се пази от неприятностите и каквото и друго да представляваше Холанд, той определено беше неприятност.

Но Кел се беше върнал.

Нямаше защо да го прави — нямаше причини да го стори — но въпреки това се върна; и тежестта на постъпката му я спъваше, докато тя бягаше, забавяше я, а накрая направо закова ботушите ѝ за земята. Още когато се обръщаше и хукваше обратно, част от нея се надяваше да закъснее. Надяваше се двубоят вече да е приключил. Ала сърцето ѝ копнееше да стигне навреме, пък ако ще и само за да узнае защо.

Защо се беше върнал Кел?

Лайла му задаваше този въпрос, докато го влачеше към пивницата. Кел обаче не ѝ отговори. Главата му се люшкаше върху рамото ѝ. Какво, по дяволите, беше станало? Какво му беше сторил Холанд?

Девойката дори не можеше да отгатне дали Кел още кърви — не виждаше никакви открити рани — но той беше покрит с кръв и ѝ се прииска да беше фраснала Холанд втори път, за отмъщение. Кел измяука тихо — нещо средно между пъшкане и стенание — и Лайла пак започна да му говори, понеже се притесняваше да не умре в ръцете ѝ и вината някак да бъде нейна, въпреки че се беше върнала.

— Дръж се — повтаряше, преметнала ръка през раменете му.

Когато тялото му се притискаше до нейното, оставаше способността ѝ да мисли само за миризмата. Не за миризмата на кръв обаче — тя не е я притесняваше — а онези, другите аромати, усукани около Кел и Холанд. Цветя и пръст, метал и пепел.

Мога да надуша магията му по теб.

Това ли беше то? Мирисът на магията? Беше доловила този на Кел мимоходом, докато влачеше за първи път тялото му по пода на стаята си. Сега, когато буквално го носеше на гръб, уханието я поглъщаше цялата. Следата от нажежената стомана на Холанд витаеше из въздуха. И макар камъкът да лежеше в безопасност в джоба ѝ, Лайла надушваше и него, а мирисът му се долавяше и в уличката. Морска вода и дим от горящо дърво. Сол и мрак. За момент момичето се възгордя от силата на сетивата си, но после си спомни, че докато крачеше към „Ялова вълна“, пък и на бара, не беше надушила върху себе си нито цветята на Кел, нито дима на камъка, а Холанд я беше проследил и по двете.

Но дъждът се продължаваше да се сипе силен и буен и скоро тя щеше да ухае само на водата по камъните. Вероятно носът ѝ не беше достатъчно чувствителен. Навярно мирисът на магия си витаеше наоколо, под дъжда — тя не знаеше дали може да бъде премахнат, или поне притъпен — но се надяваше бурята да помогне и на двама им да потулят следите си.

Някъде по средата на стълбите, по които ботушите на Кел оставяха оцветени в червено капки, я спря силен глас:

— Какви ги вършиш, Господ да ме тръшне?

Лайла се извърна срещу Барън и за малко да изтърве Кел от хватката си. Прихвана го през кръста в последния момент и го спаси от падане надолу по стълбите.

— Дълга история. Тежко тяло.

Барън хвърли през рамо поглед към пивницата, викна нещо на барманката и се закатери по стълбите с преметнат на рамо парцал. Двамата заедно извлачиха мокрия Кел нагоре до площадката и го вкараха в малката стаичка.

Барън си държеше езика зад зъбите, докато събличаха младежа — и мокрото палто и ризата, цялата в лекета — и го положиха върху леглото на Лайла. Не я попита откъде е намерила този непознат, нито защо няма рани, които да обяснят кървавата следа, оставена от него по стълбите (макар раната на гърдите му да бе още доста прясна). Лайла огледа стаята за благоуханни треви, които да запали (в случай че дъждът не е бил достатъчен да скрие мириса им или защото още витаеше от снощи). Не откри нищо подходящо, но Барън не попита „защо“, а просто отиде да донесе малко билки от кухнята долу.

Мълчаливо гледаше как тя поднася паничка листа над свещта и пълни стаята със землисто ухание, което нямаше нищо общо с Кел, с Холанд или с магия. Постоя, докато Лайла прерови джобовете на палтото на младежа (всъщност се оказаха няколко палта, неизвестно как сгънати в едно), търсейки нещо — каквото и да е — само и само да ѝ помогне да го изправи на крака (все пак той беше магьосник, беше логично такива като него да разнасят наоколо магия). Нещо повече, Барън не обели и дума, когато накрая тя извади черния камък от джоба си, пусна го в малка дървена кутийка, пъхна там и шепа билки, а после прибра всичко в долното чекмедже на скрина си.

Лайла се просна в креслото до леглото и взе да си чисти пистолета. Едва тогава Барън най-сетне заговори, присвил тъмните си очи.

— Какво ще правиш с този човек?

Лайла вдигна поглед от оръжието си.

— Познаваш ли го?

— В определен смисъл — отвърна сухо Барън.

— Значи знаеш какво е той? — попита Лайла.

— А ти знаеш ли? — предизвика я той.

— В определен смисъл — отвърна тя. — Първо го взех за плячка.

Барън прокара пръсти през косата си и момичето за първи път забеляза, че тя оредява.

— Христе, Лайла — промърмори той, — какво си му откраднала?

Тя стрелна с поглед долното чекмедже на скрина и се обърна отново към Кел. Изглеждаше смъртно блед на фона на тъмното одеяло на леглото ѝ и не мърдаше, като изключим лекото повдигане на гърдите му.

Лайла го беше прибрала — в леглото имаше млад магьосник! — първо толкова потаен, сега тъй открит. Уязвим. Плъзна поглед по белезите на стомаха му, по разреза на ребрата, по гърлото му. Залута поглед по ръцете му — голи с изключение на ножа, привързан към подмишницата му. Този път не го беше пипнала.

— Какво е станало? — попита Барън.

Лайла не беше съвсем сигурна как да отговори. Нощта се беше оказала много странна.

— Откраднах нещо и той дойде да си го търси — подхвана тихо тя, неспособна да отлепи очи от лицето на Кел. Заспал изглеждаше още по-млад. — Взе си го. Очаквах с това нещата да приключат. Но дойде да го търси един друг тип. Вместо него откри мен… — Замълча, после продължи, сбърчила вежди. Говореше по-скоро на себе си. — Този тук ми спаси живота. Не знам дори защо.

— И затова го донесе тук.

— Съжалявам — Лайла се извърна към Барън. — Нямах къде другаде да ида… — думите пареха, още докато ги изричаше. — Веднага щом се събуди…

Барън поклати глава.

— Предпочитам да си тук, отколкото мъртва. Онзи, който е сторил това… — той махна с ръка към Кел, — той мъртъв ли е?

Лайла поклати глава.

Съдържателят се намръщи.

— Най-добре ми кажи как изглежда, та да знам да не го пускам да влезе.

Лайла описа Холанд възможно най-добре. Избелял вид. Двуцветни очи. Допълни:

— Усещаш го също като Кел. Ако ме разбираш. Като…

— Магия — уточни Барън съвсем спокойно.

Тя се ококори.

— Откъде…?

— Въртиш ли пивница, срещаш всякакви типове. Когато въртиш тази пивница, странните са дваж повече.

Лайла осъзна, че трепери и Барън отиде да потърси друга туника за Кел, докато тя се преоблече. Върна се с кърпа, малък вързоп дрехи и димяща паница чорба. Лайла се чувстваше едновременно недоволна и благодарна. Възприемаше добрината на Барън като проклятие, понеже знаеше, че не е сторила нищо, за да я заслужи. Не беше честно. Кръчмарят не ѝ дължеше нищо. Тя на него — толкова много! Прекалено много. Това я побъркваше.

Така или иначе гладът ѝ най-сетне надделя над умората, а студът, вледенил я отвън, бързо проникваше чак до костния ѝ мозък, така че тя прие супата и промърмори благодарност, добавяйки наум цената ѝ към досегашния си дълг — ако смогнеше изобщо някога да го изплати.

Барън я остави с ранения и слезе долу. Навън нощта напредваше. Дъждът пък поотслабна.

Лайла не си спомняше да е сядала, но около час по-късно се събуди в дървеното си кресло, с одеяло, заметнато на раменете. Беше се схванала, а Кел още спеше.

Тя раздвижи врата си и се наведе напред.

— Защо се върна? — попита пак, сякаш Кел можеше да ѝ отговори насън.

Той не откликна. Не промърмори нищо. Не се въртеше, не се мяташе. Просто лежеше така блед и неподвижен, че от време на време Лайла поднасяше парче огледало към устните му, за да провери дали не е умрял. Голите му гърди се надигаха и спускаха. С изключение на последните наранявания, нямаше почти никакви белези, забеляза тя. Бледа черта на рамото. Много по-прясна на дланта. Призрачна следа в сгъвката на лакътя му.

Лайла имаше прекалено много белези, та да ги брои, но лесно можеше да преброи тези на Кел. И го стори. Няколко пъти.

Пивницата долу беше утихнала. Девойката се изправи на крака и запали още стиска билки. Нави сребърния си часовник и зачака Кел да се събуди. Макар и капнала до смърт, помислеше ли си за сън, си представяше как Холанд излиза от стената ѝ — също както беше сторил Кел. Болка се стрелна през ръката ѝ, където я беше стискал — единствената следа от нараняване беше малко назъбено изгаряне — а пръстите ѝ подскочиха към револвера на бедрото.

Ако ѝ се отдадеше възможност да стреля пак, нямаше да пропусне.