Четирите цвята на магията

I

Дворецът грееше като второ слънце над Айл, докато дневното светило залязваше зад него, озарило силуета му със златно сияние. Лайла си проправи път към бляскавата постройка. Напредваше ловко през тълпата по пазара — празненството бе станало доста фриволно с напредването на деня и умножаването на питиетата — и тя се опитваше да измисли как да се вмъкне в двореца, когато стигне там. Камъкът пулсираше в джоба ѝ и я примамваше с лесния си отговор, но тя беше взела решение да не използва повече магия — освен при липса на друг избор. Прекалено много отнемаше и то с потайната лукавост на крадец. Не, ако имаше друг начин да влезе, Лайла щеше да го намери.

Вече приближаваше двореца и оглеждаше любопитно главното стълбище, когато съзря своя шанс.

Портите бяха широко отворени, стълбището — застлано с копринен син килим като река нощем, а по него се изкачваше внушителен поток гости. Изглежда отиваха на бал.

Не просто бал, осъзна крадлата, загледана в множеството.

Маскарад.

Мъжете и жените до един носеха маски. Някои бяха прости, с цветни перца, но имаше и по-сложни, украсени с рога, перушина или скъпоценни камъни; една част само закриваха очите, а други не разкриваха съвършено нищо от лицето. Лайла се ухили широко. Не се налагаше да е от висшето общество, за да влезе вътре. Изобщо нямаше нужда да показва лицето си.

Имаше обаче нещо, което всички гости изглежда притежаваха — покана. Това, боеше се тя, щеше да се окаже трудно за намиране. Но в този момент, дали по прищявка на късмета, дали така било писано, Лайла чу висок сладък смях и се обърна. Видя как три момичета, не по-големи от нея, слязоха от карета. С дълги рокли и широки усмивки, те бърбореха, смееха се и поеха по алеята. Лайла незабавно позна девойките от утринния парад — същите, които припадаха по Рай и „черноокия принц“ — Кел, както тя вече знаеше. Момичетата си бяха упражнявали английския. Разбира се. Понеже английският беше езикът на кралския род и на онези, които общуваха с членовете му. Лайла се усмихна още по-широко. Навярно Кел имаше право — при други обстоятелства щеше да се отличава заради акцента си. Но тук тъкмо той щеше да ѝ помогне да се слее, да ѝ намери място сред хората.

Едно от момичетата — фуклата, която се гордееше с английския си — извади покана със златни ръбове и трите я позяпаха известно време, преди тя да я пъхне под мишница. Лайла се приближи.

— Извинете — тя положи длан върху лакътя на познатата си, — в колко часа започва маскарадът?

Девойчето май не я помнеше. Прецени с поглед Лайла — поглед, който породи у пришълката желание да освободи устата на събеседничката си от няколко зъба — преди да се усмихне сухо:

— Тъкмо в момента начева.

Лайла също се усмихна:

— Разбира се.

Момичето се отърси от ръката ѝ, без да забелязва факта, че е олекнало с една покана.

Трите девойчета се насочиха към стъпалата пред двореца, а Лайла огледа плячката си. Прокара пръст по позлатените ръбове и орнаментираното арнеско писмо. Пак зарея поглед, прецени наредените на опашка пред вратите на двореца, но не се присъедини към тях. По стълбите се изкачваха мъже и жени, сияещи в отрупаните си с бижута рокли и тъмни, елегантни костюми. Скъпи наметала топлеха раменете им, в косите им се виждаха накити от благородни метали. Лайла се огледа — износен сюртук, очукани кафяви ботуши — и се почувства по-дрипава от всякога. Дръпна своята маска — просто смачкано парче черен плат — от джоба си. В този вид никога нямаше да я пуснат, каквато и покана да имаше, колкото и ловко да боравеше с английския.

Прибра маската в наметалото си и огледа сергиите в най-близката част от пазара. Малко по-нататък продаваха храни и напитки, но тук, накрая, непосредствено до двореца, търгуваха с други стоки. Предлагаха амулети, но също бастуни, обувки, и всевъзможни други джунджурии. От входа на съседната шатра надзъртаха платове и се лееше ярка светлина. Лайла изпъна рамене и влезе вътре.

Стотици лица я посрещнаха от отсрещната стена, чиято повърхност беше покрита с окачени по нея маски. От съвсем прости до много сложни, от прекрасни до гротескни, лицата присвиваха очи, зъбеха се и я приветстваха поред. Лайла се приближи до тях и посегна да свали една. Черна, с два рога, завити спираловидно от слепоочията.

— А те сфера, кес или?

Лайла подскочи. До нея бе застанала продавачката — дребна, пълничка, с увити като змии около главата половин дузина плитки, и маска, кацнала върху тях като игла за коса.

— Съжалявам — извини се Лайла кротко, — не говоря арнески.

Жената само се усмихна и сплете пръсти пред обемистия си корем.

— Да, но английският ви е превъзходен.

Девойката въздъхна с облекчение.

— Както и вашият.

Жената се изчерви. Очевидно владеенето на езика бе основание за гордост.

— Аз обслужвам бала — обясни тя. — Съвсем редно е… — и посочи маската в ръцете на Лайла. — Не я ли намирате за малко зловеща?

Крадлата погледна маската в очите.

— Не. Според мен е идеална.

Обърна я и видя поредица числа, навярно обозначаваха цената. Едва ли в шилинги и паунди, но независимо от валутата Лайла беше сигурна, че не може да си я позволи. С нежелание я постави на мястото ѝ.

— Защо я връщате, щом е идеална? — подпита жената.

Лайла въздъхна. Би откраднала маската, ако продавачката не стоеше до нея.

— Нямам никакви пари — призна, пъхнала ръка в джоба си. Напипа сребърния часовник и преглътна. — Но имам ето това… — извади го и го подаде, с надежда жената да не забележи кръвта (беше се постарала да избърше повечето).

Търговката поклати глава.

— Ан, ан — възрази и захлупи пръстите на момичето обратно върху часовника. — Не мога да приема заплащането ви. Независимо от формата.

Лайла се навъси.

— Не разбирам…

— Видях ви тази сутрин. На пазара…

Лайла се опита да си припомни сцената, едва не довела до ареста ѝ. Жената обаче не говореше за кражбата.

— Вие с мастър Кел сте… приятели, нали?

— Един вид. — Лайла се изчерви, защото отговорът ѝ предизвика лукава усмивка у жената. Поправи се. — Не. Така де, нямам предвид…

Продавачката просто я потупа по ръката и подхвърли весело:

— Исе ав еран. Не ми е работа да… — поспря в търсене на подходящата дума, — да си пъхам носа. Но мастър Кел е авен — благословен — накит в короната на града ни. И ако сте негова, а той е ваш, магазинът ми също е ваш.

Лайла се намръщи. Мразеше благотворителността. Дори когато хората си мислеха, че дават нещо безплатно, то винаги се превръщаше в окови — пранги, които нарушават равновесието. Девойката предпочиташе да открадне, отколкото да остане задължена заради любезност. Но имаше нужда от дрехи.

Жената явно прочете колебанието в очите ѝ.

— Не сте оттук и не познавате нравите ни. Арнесци плащат дълговете си по най-различни начини. Не винаги с пари. В момента не искам нищо от вас, ще ми платите друг път, по свой си начин. Става ли?

Лайла се поколеба. В това време в двореца зазвъняха камбани, достатъчно силно, за да я разтърсят цялата, и тя кимна.

— Много добре.

Търговката се усмихна.

— Ир час. Хайде, нека потърсим нещо подходящо за вас.

— Хм… — търговката — представила се като Кала — подъвка устната си. — Сигурна ли сте, че не предпочитате нещо с корсет? Или с шлейф?

Кала се бе опитала да покаже на Лайла окачените рокли, но тя веднага бе насочила поглед към мъжките палта. Великолепни бяха, с обемни рамене, високи яки и лъскави копчета.

— Не — рече Лайла и свали едно от закачалката. — Точно това искам.

Търговката я погледна със странно изражение, но с малко — или поне много добре прикрити — предразсъдъци и отвърна:

— Анеш. Ако възнамерявате да се облечете така, ще ви потърся и ботуши.

Няколко минути по-късно Лайла се озова зад завеса в ъгъла на шатрата с най-прекрасните дрехи, които някога бе вземала в ръка, да не говорим притежавала. Взела назаем, поправи се тя. Назаем, докато ги плати.

Извади артефактите от разните си джобове — черния камък, белия топ, окървавения сребърен часовник, поканата — и ги постави на пода, преди да си свали ботушите и да се измъкне от стария си, износен сюртук. Кала ѝ беше дала нова черна туника — прилягаше ѝ толкова добре, че тя се запита дали не ѝ е приложена шивашка магия — и чифт елегантни панталони, уж по мярка, но все пак стояха леко торбести на кокалестото ѝ тяло. Лайла настоя да си задържи колана и, докато ѝ подаваше ботушите, търговката прояви достатъчно съобразителност да не зяпне при вида на многобройните оръжия, нанизани на него.

Всеки пират има нужда от свестни ботуши и тези тук бяха великолепни, изваяни от черна кожа и подплатени с нещо по-меко от непреден памук, неслучайно Лайла възкликна с наслада, щом ги обу. Да не забравяме и куртката — същинска мечта: с повдигната отзад яка, великолепна и черна — истински черна, кадифена и пищна — вталена в кръста и с пришит къс плащ, прихванат със стъклени червени брошки от двете страни на врата, което позволяваше да се преметне през раменете надолу към кръста. Лайла прокара възхитено пръсти по лъскавите, черни като катран копчета, „строени“ по предницата на дрехата. Никога не си беше падала по фръцкането и изисканите скъпотии и не беше копняла за друго, освен солен вятър, стабилен кораб и празна карта, но сега, в тази чужбинска шатра в далечна страна, облечена в разкошни дрехи, започваше да осъзнава колко привлекателни са подобни дреболии.

Накрая взе и избраната маска. Повечето маски, накачени по стената, представляваха прелестни, изящни творения от пера и дантела, украсени със стъкълца. Но тази беше прекрасна по различен, напълно противоположен начин. Напомняше на Лайла не толкова за натруфени парцали и изисканост, колкото за заострени ножове и кораби в открито море посред нощ. Изглеждаше опасна. Тя я поднесе към лицето си и се усмихна.

В ъгъла имаше облегнато патинирано сребърно огледало и девойката се възхити на отражението си. Изглеждаше почти като сянката-крадец от афишите ТЪРСИ СЕ у дома, но с нищо не напомняше кльощавото момиченце, което къта петаци, за да се измъкне от мизерията. Лъснатите ѝ ботуши блестяха от коленете до носовете и видимо удължаваха краката ѝ. Куртката се разширяваше в раменете и я пристягаше в кръста. А маската удължаваше скулите ѝ и черните рога се извиваха над главата колкото елегантно, толкова и зловещо. Лайла дълго и одобрително се гледа, както правеха момичетата на улицата, но сега нямаше на какво да се мръщи.

Делайла Бард изглеждаше като крал.

Не, поправи се тя и опъна рамене. Приличаше на завоевател.

— Лайла? — разнесе се гласът на търговката зад завесата. Произнесе името, сякаш смяташе, че звучи като „лейди“. — Всичко ли ви става?

Лайла натика дреболиите по новите, подплатени с коприна джобове на куртката и излезе от съблекалнята. Токовете на ботушите ѝ тракаха гордо по каменния под — впрочем, тя ги бе изпробвала и знаеше, че ако стъпва на пръсти, стъпките ѝ ще са безшумни — и Кала се усмихна с лукава искрица в очите, въпреки че изцъка с език. Отсече:

— Мас авен. Изглеждате по-скоро готова да щурмувате град, отколкото да съблазните мъж.

— На Кел ще му хареса — увери я Лайла и начинът, по който произнесе името му и му вдъхна ласкава мекота, интимност, накара търговката да се наперчи развеселено.

Камбаните отново се обадиха из града и момичето изруга под нос:

— Трябва да тръгвам. Отново благодаря!

— Ще ми се отплатите — отвърна Кала простичко.

Лайла кимна:

— Непременно.

Беше стигнала до изхода на шатрата, когато търговката допълни:

— И се грижете за него!

Девойката се усмихна мрачно и подръпна яката на куртката си.

— Непременно — повтори и изскочи на улицата.

II

Над себе си Кел различи сияйни шарки в червено и златно, и наситено индиговосиньо. В началото представляваха само широки ивици, но когато зрението му се фокусира, разпозна дворцовите драперии — такива висяха от тавана във всяка кралска спалня и рисуваха картини от плат, подобни на небе.

Кел присви очи и осъзна, че се намира в стаята на Рай.

Позна я, понеже таванът на собствената му стая беше декориран като полунощ — с почти черен плат, обшит със сребърна нишка, за разлика от тавана на кралицата, изобразяващ обед, безоблачен и син; кралят пък имаше залез с ивици жълто и оранжево. Само драпериите на Рай бяха такива. Като зората. На Кел му се виеше свят; затвори очи и си пое дълбоко дъх в опит да си събере мислите.

Лежеше на диван, тялото му потъваше в меките възглавници под него. Отвъд стените на стаята свиреше музика — оркестър, и през мелодията се вплитаха отгласи от смях и гълчава. Разбира се. Рожденият ден. В този миг някой си прочисти гърлото и Кел мъчително отвори очи и извърна глава, за да види самия Рай, седнал срещу него.

Принцът се бе отпуснал в кресло, с преметнат върху коляното глезен, отпиваше чай и изглеждаше наистина недоволен.

— Братко — каза той и вдигна чашата. Беше облечен изцяло в черно, а палтото, панталоните и ботушите му бяха украсени с дузини златни копчета. Маската — пищна, обшита с хиляди мънички, бляскави златни люспи — бе вдигната на главата му на мястото на обичайната му корона.

Кел се опита да отмести косата от очите си и бързо откри, че не може. Ръцете му бяха оковани зад гърба.

— Сигурно се шегуваш… — надигна се в седнало положение. — Рай, защо, в името на краля, си ми ги сложил?

Белезниците не бяха от обичайния вид, каквито се срещаха в Сивия Лондон, изработени от метални брънки. Не бяха и като оковите в Белия, които предизвикваха ослепяваща болка при съпротива. Не, бяха изработени от цяло парче метал и гравирани със заклинания, предназначени да потушават магията. Не бяха силни колкото кралските мечове, но бяха ефективни.

Рай остави чашата си върху орнаментираната масичка.

— Не желая да ми избягаш отново.

Кел въздъхна и отпусна глава на дивана.

— Това е безумно. Заради това ли взе, че ме и упои? Стига де, Рай.

Принцът скръсти ръце. Очевидно се сърдеше. Кел вдигна глава и се огледа: заедно с тях в стаята имаше двама кралски гвардейци, все още в официални брони и с шлемове на главата, със спуснати визьори. Кел познаваше отлично личната стража на Рай, за да ги разпознава — в брони или не — и това не беше неговата охрана.

— Къде са Джен и Париш?

Рай сви лениво рамене.

— Сигурно са прекалили със забавленията.

Кел се размърда на дивана в опит да се освободи от оковите. Бяха прекалено стегнати.

— Не смяташ ли, че раздухваш прекалено проблема?

— Къде беше, братко?

— Рай — запъна се Кел, — свали ги.

Принцът смъкна ботуш от коляното си и стъпи твърдо на пода. Изправи се в креслото и се наведе към Кел.

— Вярно ли е?

Кел сбърчи вежди.

— Кое да е вярно?

— Че имаш част от Черния Лондон?

Антари се вцепени.

— За какво говориш?

— Вярно ли е? — настоя принцът.

— Рай — поде Кел предпазливо. — Кой ти го каза?

Не би могъл да е никой от познатите му, с изключение на онези, които искаха камъкът да изчезне, и другите, които искаха да си го върнат.

Рай поклати тъжно глава.

— Какво си донесъл в града ни, Кел? Какво ни причини?

— Рай, аз…

— Предупредих те, че ще стане нещо такова. Казах ти да не продължаваш със сделките си, защото ще те хванат и дори аз няма да съм в състояние да те защитя.

Кръвта на Кел изстина.

— Кралят и кралицата знаят ли?

Принцът присви очи.

— Не. Не още.

Младият антари въздъхна с облекчение.

— Не е нужно да узнават. Ще направя необходимото. Връщам го там, Рай. Чак до падналия град.

Рай сбърчи вежди.

— Не мога да ти позволя.

— Защо не? — изуми се Кел. — Това е единственото място, където следва да се намира талисманът.

— Къде е сега?

— В безопасност — отвърна пътешественикът с надежда това да е вярно.

— Кел, не възможно е да ти помогна, ако не ми позволиш.

— Грижа се за проблема, Рай. Честна дума.

Принцът поклати глава.

— Обещанията не стигат. Вече не. Кажи ми къде е камъкът.

Кел се смръзна.

— Не съм ти споменавал, че е камък.

Помежду им се възцари мъчителна тишина. Рай не отклоняваше поглед от антари. Постепенно устните му се разтеглиха в мрачна усмивчица, която разкриви лицето му, сякаш принадлежеше на чужд човек.

— О, Кел… — въздъхна. Наведе се напред, отпусна лакти на коленете си и пленникът забеляза под яката му нещо, което го смрази до мозъка на костите. Медальон. Прозрачна огърлица с кървавочервени ръбове. Позната му беше, видял я бе съвсем неотдавна.

На шията на Астрид Дейн.

Кел скочи на крака, но гвардейците веднага се втурнаха и го блъснаха назад. Движенията им бяха твърде спокойни, хватката — твърде силна. Омагьосани. Разбира се. Нищо чудно, че си бяха спуснали визьорите. Магията си личи по очите.

— Здравей, момченце-цветенце! — Думите се разнесоха от устата на Рай с глас, който хем беше неговият, хем не беше.

— Астрид — изсъска Кел. — Всички в двореца ли си омагьосала?

От устните на Рай се изплъзна тих кикот.

— Още не, но работя по въпроса.

— Какво си сторила с брат ми?

— Просто го взех назаем… — Рай бръкна под яката на ризата си и извади медальона. Само едно нещо можеше да бъде: амулет за обладаване. Астрид рече: — Кръв на антари. Позволява на заклинанието да съществува и в двата свята.

— Ще си платиш за това — изръмжа Кел. — Ще…

— Какво ще направиш? Ще ме нараниш ли? И ще рискуваш да пострада безценния ти принц? Съмнявам се… — По устните на Рай отново се разля същата студена усмивка, която му беше тъй чужда. — Къде е камъкът, Кел?

— Какво правиш тук?

— Не е ли очевидно? — Рай махна с ръка да обхване стаята. — Откривам филиал.

Кел здраво напъна срещу оковите и металът се вряза в китките му. Белезниците, притъпяващи магията, бяха достатъчно здрави да отслабят способностите на обикновените хора и да сдържат заклинателството им, но не бяха в състояние да спрат магията на антари. Стига само да…

— Кажи ми къде си скрил камъка.

— Кажи ми защо си облякла тялото на брат ми — изстреля Кел в отговор, в опит да спечели време.

Астрид въздъхна в черупката на принца.

— Знаеш толкова малко за войната. Битките се водят отвън навътре, но войните се печелят отвътре навън… — Посочи тялото на Рай. — Кралствата и короните се превземат отвътре. И най-силната крепост може да устои на нападения отвъд стените си, но дори тя не е укрепена срещу атаки иззад тях. Ако бях марширувала към двореца ви по стъпалата, щях ли да стигна толкова далеч? Сега обаче никой не е забелязал появата ми. Нито кралят, нито кралицата, нито народът. Аз съм техният любим принц и така ще остане до мига, когато реша да сваля маската.

— Аз знам — напомни ѝ Кел. — Знам какво и коя си. Какво ще направиш, Астрид? Ще ме убиеш ли?

Лицето на Рай се озари от непривично злостно веселие.

— Не — плъзна се думата по езика му, — но положително ще ти се иска да съм го сторила. А сега… — Ръката на Рай повдигна брадичката на Кел, — къде ми е камъкът?

Кел се взря в кехлибарените очи на принца и отвъд тях, към тварта, скрита в тялото на брат му. Изпита желание да умолява Рай, да го призовава да се бори със заклинанието. Но нямаше да има полза. Докато тя беше вътре, принцът не съществуваше.

— Не знам къде е — призна Кел.

Усмивката на Рай се разшири — хищна и зловеща.

— Знаеш… — устата на принца оформи думата и той пак вдигна ръка, за да огледа дългите пръсти с кокалчета, украсени с бляскави пръстени. Започна да върти пръстените, та скъпоценните им камъни да се озоват отвътре. — Надявах се да кажеш нещо такова.

Миг по-късно пръстите на Рай се свиха в юмрук и се сблъскаха с челюстта на Кел.

Главата на младежа отскочи и той едва не се свлече, но гвардейците стегнаха хватката и го удържаха на крака. Кел вкуси кръв, а Рай само се усмихна с тази ужасна усмивка и потри кокалчета.

— Голяма забава се очертава.

III

Лайла изкачи дворцовите стълби с развяващ се зад гърба къс плащ на новата си куртка. Бляскавият полунощен килим леко се вълнуваше при всяка крачка нагоре, все едно беше истинска вода. Другите гости изкачваха стълбите по двойки или на малки групи; Лайла се стараеше възможно най-добре да имитира високомерната им арогантност — с изпънати рамене и вирната брадичка — докато вървеше сама. Може да не беше богаташка, но беше откраднала предостатъчно от такива като тях и я биваше да копира държанието и маниерите им.

На площадката горе показа поканата си на прислужник в черно и златно, той се поклони и отстъпи встрани, за да я допусне във фоайе, покрито с цветя. Повече цветя, отколкото беше виждала някога. Рози и лилии, божури, маргаритки и азалии и цял куп други видове, непознати на момичето. Имаше гроздове малки цветове като снежинки и дебели стебла с главици, твърде сходни със слънчоглед, само че бяха в небесносини разцветки. Ароматът на цветята изпълваше помещението, но той не замая Лайла. Навярно просто бе започнала да свиква с мириса.

Музиката се лееше през втори портал, скрит зад завеса, и загадката на онова, което се намираше отвъд, привлече Лайла през галерията от цветя. И точно когато се канеше да посегне и да дръпне настрани завесата, пред нея изникна втори слуга и ѝ препречи пътя. Девойката се напрегна, притеснена, че маскировката и поканата ѝ все пак не са били достатъчни и всеки момент ще я разкрият като натрапник, чието място не е тук. Стрелна пръсти към скрития под куртката нож.

Слугата обаче се усмихна и попита на тежкарски английски:

— Кого представям?

— Моля? — сепна се Лайла, без да забравя да говори дрезгаво и басово.

Пажът сбърчи вежди:

— С каква титла и име следва да ви обявя, сър?

— А, да… — облекчението я заля и тя отпусна ръка, без да извади ножа. Усмихна се и рече: — Капитан Бард, от „Морския крал“.

Пажът видимо се смути, но се извърна и повтори думите ѝ без възражения.

Името ѝ отекна и заглъхна в залата още преди Лайла да пристъпи вътре.

Влезе и зяпна.

Живописната хубост на света отвън бледнееше в сравнение с тази отвътре. Девойката се намираше в палат от сводесто стъкло и сияйни гоблени и с втъкана през всичко като светлина — магия. Въздухът припукваше от нея. Не тайната, омайваща магия на камъка, а шумна, ярка, всеобхватна. Кел бе казал на Лайла, че магията е като допълнително сетиво, което действа също като зрението, обонянието и вкуса, и сега тя го разбра. Магията беше навсякъде. Във всичко. И беше главозамайваща. Лайла не различаваше дали енергията идва от стотиците гости в залата, или от самата зала, която несъмнено я отразяваше. Усилваше я като звук в зала с ехо.

И беше странно — невъзможно — позната.

Под пласта магия — или вероятно заради нея — и самата зала грееше цветна и озарена. Лайла никога не бе стъпвала в „Сейнт Джеймс“, но едва ли дворецът у дома би могъл да се сравнява с великолепието тук. В нейния Лондон нямаше равни по хубост сгради. В сравнение с това тук, нейният свят наистина изглеждаше сив, бледен и безжизнен. Прииска ѝ се да разцелува камъка, задето я е освободил от него и я е довел тук, на това великолепно бляскаво място. Накъдето и да погледнеше, виждаше богатство. Пръстите я сърбяха, но тя устоя на копнежа да се впусне в грабене на джобове — напомни си, че нейният товар е твърде ценен, за да допусне да я заловят.

През преградения със завеса портал се излизаше на площадка със стъпала, спускащи се надолу и навътре към лъснат под на зала, а той самият чезнеше под ботуши и бухнали поли.

В подножието на стълбите стояха кралят и кралицата, и приветстваха всеки гост. Целите облечени в златно, изглеждаха непоносимо елегантни. Лайла никога не се бе доближавала чак толкова до истински монарси — ако не броим Кел — и си знаеше, че трябва да се изплъзне оттам възможно по-бързо, но не успя да устои на копнежа да се фръцне с маскировката си. Освен това щеше да е грубо от нейна страна да не приветства домакините. Дръзко и необмислено, изръмжа глас в главата ѝ, ала тя само се усмихна и се спусна по стълбите.

— Добре дошъл, капитане! — приветства я кралят; ръкостискането му се оказа уверено и здраво.

— Ваше Величество — тя се пребори гласът ѝ да не си смени регистъра. Наклони маска към краля, като внимаваше да не го ръгне с рогата ѝ.

— Добре дошъл — повтори и кралицата, а Лайла целуна протегнатата ѝ ръка. Тъкмо щеше да продължи нататък, когато владетелката добави. — Не сме се срещали преди.

— Приятел съм на Кел — обясни Лайла възможно по-безгрижно, все още загледана в пода.

— О! — кимна кралицата. — Тогава добре дошъл.

— Всъщност — продължи Лайла, — Ваше Величество, търся именно него. Дали знаете къде може да се намира?

Кралицата я погледна безизразно и отвърна:

— Не е тук.

Девойката се намръщи и Нейно Величество добави:

— Но не се притеснявам за него…

Говореше странно равномерно, сякаш рецитираше чужда реплика. Лошото чувство в гърдите на Лайла се усили.

— Сигурно ще се появи по някое време — подхвърли момичето и пусна ръката на кралицата.

— Всичко ще бъде наред — отбеляза кралят със сходно неискрен тон.

— Ще бъде — съгласи се кралицата.

Лайла се намръщи. Нещо не беше наред. Тя вдигна поглед и рискува непокорството да надзърне в очите на кралицата. Видя в тях бледа искрица. Зърна същата в очите на гвардееца, след като преряза гърлото на Флечър. Беше някаква магия. Никой друг ли не забелязваше? Или никой друг не бе проявил дързостта да погледне монарсите в очите?

Следващият гост се окашля зад гърба на Лайла и тя откъсна очи от кралицата.

— Извинете за задържането — избъбри тя припряно, плъзна се покрай царствените домакини и влезе в балната зала. Заобиколи тълпата танцьори и пиячи в търсене на следа от принца, но ако се съдеше по витаещото нетърпение и как погледите постоянно се стрелкаха към вратите и стълбите, той още не се бе появил.

Тя се измъкна навън през двукрила врата в ъгъла на балната зала и се озова в коридор. Беше празен, като изключим гвардеец и млада дама, които страстно се прегръщаха и бяха твърде заети да забележат как Лайла се промъква покрай тях и изчезва през следващата врата. И по-нататък. От обиколките из улиците на Лондон бе научила доста за лабиринтоподобните сгради и че богатството се трупа в средата и намалява към ъглите. Тя напредваше от коридор в коридор и криволичеше около туптящото сърце на двореца, без да се отклонява много-много. Където и да отидеше, попадаше на гости, гвардейци и слуги, но не откриваше никаква следа от Кел, от принца или изход от лабиринта. Най-накрая се озова на спираловидно стълбище — елегантно, но тясно и очевидно не беше предназначено за обществена употреба. Лайла хвърли последен поглед към посока на бала и се заизкачва по стъпалата.

Многозначителната тишина на горния етаж подсказа на девойката колко близо е до целта си, още повече че камъкът в джоба ѝ започна да вибрира. Сякаш усещаше близостта на Кел и желаеше да е до него. Лайла отново се постара да не се обиди.

Озова се в нови коридори. Първият беше празен, но не и вторият. Пропусната на косъм от погледа на стоящия на стража гвардеец, Лайла притисна гръб в тъмна ниша. Пазачът стоеше пред двукрила орнаментирана врата и не беше сам. Всъщност, макар всички други стаи в коридора да бяха без охрана, цели трима въоръжени мъже в брони пазеха най-последната.

Девойката преглътна и извади от колана най-новия си нож. Поколеба се. За втори път в рамките на тези дни се озова сама срещу трима. И предишния път схватката не тръгна на добре. Крадлата стисна здраво ножа в опит да измисли план, който да не завършва със сигурност в гроба. Камъкът поде отново мърморещия си ритъм и тя колебливо се накани да го извади от куртката си, но спря, защото забеляза нещо друго.

В коридора беше пълно с врати — вярно, най-далечната охраняваха, но най-близката стоеше отворена. Водеше в луксозна спалня, в дъното с тераса, чиито завеси трептяха на вечерния ветрец.

Лайла се усмихна и върна ножа на колана си.

Беше ѝ хрумнала идея.

IV

Кел изплю кръв върху прелестния орнаментиран под на Рай и нацапа сложна шарка. Ако присъстваше самият принц, нямаше да остане доволен. Но него го нямаше.

— Камъкът, розо моя — киселият тон на Астрид се лееше между устните на Рай. — Къде е?

Кел се помъчи да се изправи на колене независимо от вързаните си зад гърба ръце.

— Какво възнамеряваш да правиш с него? — изръмжа, докато двамата гвардейци го изправяха на крака.

— Да превзема трона, разбира се.

— Вече си имаш трон — отбеляза Кел.

— В един умиращ Лондон. И знаеш ли защо умира? Заради вас. Заради този град и страхливото ви отстъпление. Направихте от нас щит и сега процъфтявате, докато ние страдаме. Струва ми се съвсем справедливо да ви го взема като репарация. Разплата.

— И как точно ще стане? — поинтересува се Кел. — Ще изоставиш брат си в разлагащия се труп на своя свят, за да се наслаждаваш на разкоша на този?

Студен, сух смях се изтръгна от гърлото на Рай.

— Нищо подобно. В такъв случай бих била твърде лоша сестра. Двамата с Атос ще управляваме заедно. Редом.

Кел присви очи:

— Какво си наумила?

— Ще възстановим равновесието на световете. Ще отворим вратите. Или по-скоро ще ги съборим, ще създадем такава, която да стои отворена, та всеки един — всички до един — да се движат между двата. Ще слеем, ако така ти звучи по-добре, нашите два славни града.

Кел пребледня. Дори когато вратите са били отключени, те си оставали врати. И световете ги държали затворени. Отворена врата между световете нямаше да се окаже просто опасна. Щеше да бъде нестабилна.

— Камъкът не е достатъчно силен да го осъществи. — Постара се да звучи уверено. Но не беше. Камъкът бе отворил врата за Лайла. Но пробиването на плат с връхче на игла е съвсем различно от това, да го разцепиш на две.

— Сигурен ли си? — подигра му се Астрид. — Може и да си прав. Явно твоята половина от камъка не е достатъчна.

Кръвта на Кел се смръзна в жилите.

— Моята половина ли?

Устните на Рай се извиха в усмивка:

— Не си ли забелязал, че е счупен?

Кел се олюля.

— Назъбеният ръб!

— Атос го намери в този вид — на две парчета. Той обича да търси съкровища, да знаеш. От малък си е такъв. Когато растяхме, ровехме из канарите край брега с надежда да попаднем на някоя ценност. Той така и не загуби този навик. Просто издирванията му станаха значително по-сложни. И по-конкретни. Знаехме разбира се, за пречистването от Черния Лондон и за унищожението на артефактите, но той беше толкова сигурен, че трябва да е останало нещо — все нещичко — с което да спасим нашия умиращ свят…

— И го е открил — обобщи Кел и натисна китки в металните белезници. Ръбовете бяха гладки, не остри, и в ръката му се разля болка, ала кожата така и не се разкъса. Вгледа се в кръвта от устата си на пода, гвардейците го държаха изправен и хватката им не трепваше.

— Доста време му отне — продължи Астрид с устата на Рай. — Намери скрити в тайници безполезни вещи — тетрадка, парче плат — и накрая, гледай ти, намери и камъка. Счупен на две, така е, сигурно обаче си забелязал, че състоянието му не пречи на действието. В крайна сметка, това е магия. Дели се, но не слабее. Двете половини си остават свързани дори когато са разделени. Всяка е достатъчно силна сама по себе си — дотолкова, че да промени света. Но двете копнеят една за друга, да знаеш. Привличат се взаимно през стената. Ако капка от кръвта ти е достатъчна да отвори врата, помисли си само какво биха постигнали двете половинки на камъка заедно.

Биха съборили самата стена, помисли си Кел. Биха разкъсали реалността.

Пръстите на Рай се вкопчиха в облегалката на едно кресло.

— Идеята беше моя, признавам, да ти дам камъка и така да го пренесеш през границата.

Кел се намръщи, докато въртеше китки под оковаващото ги желязо.

— Защо не използва Холанд? — попита той в опит да спечели още време. — Да прехвърли камъка тук? Очевидно той е доставил тази огърлица на Рай.

Астрид разтегли устните на принца в усмивка и прокара нежно пръст по бузата на Кел.

— Исках теб… — ръката на Рай продължи нагоре и се вкопчи в косата на младежа, а Астрид се наведе, притисна крадената си буза до окървавеното лице на Кел и прошепна в ухото му. — Веднъж ти казах, че ще притежавам живота ти…

Младият антари се дръпна назад и ръката на Рай се отпусна.

— Освен това — продължи Астрид с въздишка, — така е по-разумно. Ако нещо се обърка и хванат Холанд, ще хвърлят вината върху нашата корона и втора възможност няма да ни се отвори. Ако нещо се обърка и хванат теб, вината ще лежи на твоята глава. Знам за хобито ти, Кел. Да не смяташ, че „Ожарен кокал“ пази тайни? Нищо не остава незабелязано в моя град… — езикът на Рай цъкна. — Кралски куриер с лош навик да върти контрабанда през границите. Не е толкова трудно за вярване. А ако всичко минеше добре и успеех да превзема този замък и това кралство, не би могъл да се скиташ някъде неоткриваем и да се сражаваш срещу мен. Исках да си тук, където ти е мястото. В краката ми.

В дланта на Рай започна да припуква тъмна енергия и Кел се стегна, но Астрид май не можеше да я контролира — не и с минималните умения на принца. Светкавицата се изстреля наляво и улучи металния стълб на леглото.

Кел се изсмя пресилено ехидно и отбеляза:

— Трябваше да си избереш по-добро тяло. Брат ми никога не е притежавал талант за магия.

Астрид обърна ръката на Рай и огледа пръстите му. Заключи:

— Няма значение. Разполагам с цяло семейство да си избирам.

На Кел му хрумна нова идея и той я подкокороса:

— Защо не опиташ с някой малко по-силничък?

— Като теб ли? — хладно попита Астрид. — Ще ли ти се да взема твоето тяло да се поразходя?

— Ще ми се да опиташ — отвърна антари. Ако успееше да я накара да свали огърлицата, за да му я сложи…

— Бих могла — прошепна бялата кралица. — Но обладаването не действа на антари… — допълни сухо. Сърцето на Кел пропадна в петите. — Знам го, ти също. Все пак добър опит…

Младежът проследи как брат му се обръща и вдига нож от съседната маса.

— Принудата обаче — отбеляза той… отбеляза тя… докато се възхищаваше на бляскавото острие. — Това е съвсем друг въпрос.

Пръстите на Рай се свиха около острието и Кел се дръпна назад, но нямаше къде да отиде. Гвардейците го хванаха по-здраво — като в менгеме — а принцът лениво се упъти към него, вдигна ножа, с който разряза копчетата на ризата на магьосника, и дръпна яката настрани, за да разкрие гладката, бяла плът над сърцето му.

— Толкова малко белези… — пръстите на Рай насочиха върха на ножа към кожата на Кел. — Ще поправим тази работа.

— Спри на място — обади се глас от терасата.

Кел се завъртя и видя Лайла. Беше облечена различно — в черна куртка и рогата маска — стоеше върху перваза, държейки се за рамката на вратата, и бе насочила пистолет към гърдите на принца.

— Това е семеен въпрос — предупреди Астрид с гласа на Рай.

— Чух достатъчно да знам, че всъщност не си от семейството — Лайла вдигна предпазителя и насочи пистолета към принца. — А сега крачка назад от Кел!

Устата на Рай изобрази мрачна усмивка. След това замахна с ръка. Този път светкавицата улучи и порази Лайла право в гърдите. Тя изпъшка, изпусна рамката на вратата, а ботушите ѝ се сурнаха по перилото на терасата и политна в мрака.

— Лайла! — извика Кел, видял полета ѝ в нощта. Отскубна се от гвардейците, а белезниците най-сетне се врязаха достатъчно в китката му, че да пуснат кръв. След миг бе свил пръсти върху метала и изплю командата да отключи белезниците:

— Ас оренси. Отвори се.

Оковите му паднаха и цялата му сила кипна във вените. Гвардейците го нападнаха, ала той вдигна ръце и те полетяха заднешком, единият се удари в стената, другият — в металната рамка на леглото. Кел извади кинжала си и се завъртя готов за битка срещу принца.

Рай само го съзерцаваше, развеселен.

— Какво планираш да правиш сега, Кел? Няма да ме нараниш, не и докато нося брат ти.

— Аз обаче нямам скрупули — обади се Лайла отново и незабавно последва трясък на изстрел. Болка и изненада се изписа по лицето на Рай, единият му крак поддаде, а кръвта оцвети плата около прасеца му. Девойката стоеше отвън — не върху перваза като преди, а във въздуха до него, стъпила на воал от черен дим. Облекчение заля Кел, последвано незабавно от ужас. Тя не просто се излагаше на опасност. Носеше и камъка със себе си.

— Трябва повече да се постараеш да ме убиеш. — Тя скокна от димната платформа на терасата. Влезе в стаята.

Рай се изправи на крака.

— Това предизвикателство ли е?

Гвардейците също се съвземаха, единият се придвижи зад Лайла, другият — зад Кел.

— Бягай — нареди той на девойката.

— И аз се радвам да те видя — тя пъхна талисмана обратно в джоба си. Единствено по очите и стиснатите ѝ зъби магьосникът отчете вълната от слабост след оттеглянето на магията. Лайла се прикриваше отлично.

— Не биваше да идваш — изръмжа Кел.

— Не — повтори и Рай. — Не биваше да идваш. Но вече си тук. И си ми донесла подарък.

Лайла притисна длан към куртката си, а устните на принца се извиха в зловеща усмивка. Кел се приготви за нападение, но Рай поднесе острието към своите гърди и опря върха му между ребрата си, точно под сърцето. Младият антари се вцепени.

— Дай ми камъка, иначе ще убия принца.

Лайла се намръщи, нерешително стрелкайки поглед между Рай и Кел.

— Не би го убила — заяви магьосникът предизвикателно.

Рай вдигна тъмна вежда.

— Наистина ли вярваш в това, момченце-цветенце, или се надяваш да го направя?

— Ти си избрала тялото му, защото е част от плана ти. Няма да…

— Никога не разчитай, че познаваш врага си — ръката на Рай натисна ножа и върхът потъна между ребрата. — Имам цял килер с крале.

— Спри! — настоя Кел, щом изпод върха на ножа бликна кръв. Помъчи се да заповяда на костите в ръката на Рай да не мърдат, но на магията му надмогваше силната воля на Астрид в тялото на принца.

— Колко време си в състояние да спираш ръката ми? — предизвика го бялата кралица. — Какво ще стане, ако фокусът ти започне да се изплъзва? — Кехлибарените очи на Рай прескочиха към Лайла. — Той не иска да нараня брат му. Най-добре ми дай камъка, преди да го направя.

Девойката се поколеба, в този миг свободната ръка на Рай се вкопчи в амулета за вселяване, смъкна го през главата му и го задържа хлабаво в шепа.

— Камъка, Лайла.

— Не го прави — каза Кел, без да знае на кого говори — на Астрид или на Лайла, или и на двете.

— Камъка!

— Астрид, моля те — прошепна антари с пресекващ глас.

При тези думи устните на Рай се извиха в триумфална усмивка.

— Ти си мой, Кел, и аз ще те пречупя. Като започна със сърцето ти.

— Астрид!

Но беше твърде късно. Тялото на Рай се завъртя към Лайла, а от устата му се изтръгна една-едничка дума — дръж — преди да хвърли амулета във въздуха и да забие ножа в гърдите си.

V

Случи се тъй бързо — амулетът полетя в същия миг, в който се задвижи и острието. Кел видя Лайла да отскача встрани от накита и се обърна навреме да стане свидетел как Рай забива кинжала между ребрата си.

— Не! — изкрещя младият антари и се хвърли напред.

Огърлицата се плъзна на пода и се удари в ботуша на единия гвардеец, а Рай рухна по лице с нож, забит до дръжката. Кел се наведе над него и издърпа острието.

Рай — защото сега вече беше Рай — изпъшка задавено и младежът притисна окървавените си пръсти към гърдите на брат си. Ризата на принца беше вече просмукана от кръвта и той потръпна при допира му. Кел тъкмо започна да говори, да заповяда магията да излекува принца и един от гвардейците го блъсна с цяло тяло — двамата се търколиха по пищния под.

На няколко фута от тях Лайла се бореше с другия гвардеец, докато нападателят на Кел стискаше талисмана в едната си ръка и се опитваше да прихване противника си през гърлото с другата. Младият антари риташе и се мъчеше да се освободи и когато гвардеецът (с Астрид в себе си) се втурна в атака, той вдигна ръка. Металната броня — ведно с тялото в нея — полетя заднешком, но не към стената, а се удари в перилата на терасата, те се счупиха от силата на сблъсъка, тялото на гвардееца се претърколи през тях и рухна надолу. Падна с трясък върху плочника в двора и звукът бе последван незабавно от писъци. Кел изтича на терасата и видя тялото, обкръжено от дузина танцьори от бала. Една от тях, жена с прелестна зелена рокля, посегна любопитно към захвърления на камъните медальон.

— Спри! — изкрещя Кел, но беше твърде късно.

Щом жената хвана накита, тя започна да се променя: заклинанието за обладаване я разтърси с мощна тръпка, главата ѝ отскочи и устата ѝ се разтегли в студена мрачна усмивка. Жената се завъртя на пети и се втурна в двореца.

— Кел! — извика Лайла.

Той се обърна и за първи път видя стаята — цареше пълен хаос. Вторият гвардеец лежеше неподвижен на пода, със забит през визьора на шлема му кинжал: девойката бе клекнала до Рай с вдигната маска и сплетени длани, притиснати към гърдите на принца. Беше покрита с кръв, но не нейна. Ризата на принца бе прогизнала.

— Рай — изхлипа Кел и изпъшка мъчително, коленичейки до брат си. Извади кинжала си и се поряза, дълбоко. — Дръж се, Рай! — притисна ранена длан към гърдите на принца — те започнаха да се надигат и спадат с насечен ритъм — и каза. — Ас хасари.

Излекувай се.

Рай изкашля храчка кръв.

В двора под тях кипеше суетня, гласове се лееха през строшената тераса. Из коридорите отекваха стъпки, юмруци заблъскаха по вратите на залата, която, както Кел видя, беше изрисувана с магически заклинания. За заключване.

— Трябва да се махаме — предупреди Лайла.

— Ас хасари — повтори отново Кел и натисна здраво раната. Кръвта беше прекалено много. Ужасно много.

— Съжалявам — изхъхри Рай.

— Млъквай, Рай — изръмжа младият антари.

— Кел! — настоя Лайла.

— Няма да го оставя — отвърна младежът сухо.

— Ами вземи го с нас…

Кел се поколеба.

— Нали каза, че магията има нужда от време, за да проработи. Не можем да чакаме. Вземи го с нас, щом не искаш да го оставиш, но трябва да се махаме.

Антари преглътна.

— Съжалявам — каза, докато мъчително се надигаше, вдигайки и Рай на крака. Принцът изпъшка от болка. — Съжалявам!

Нямаше начин да минат през вратата. Нито да прекарат ранения принц през цял дворец, пълен с хора, дошли да празнуват рождения му ден. А някъде сред тях беше и Астрид Дейн. Между стаите на Рай и Кел обаче имаше вътрешен проход. Бяха го използвали още като малки и сега младежът по-скоро пренесе, отколкото преведе брат си към скритата врата, а после — през нея. Поведе принца и Лайла по тесен коридор със стени, покрити с най-различни стари бележки… залози, предизвикателства и лични сметки, които си бяха водили, всевъзможни отдавна забравени задачи; диря, оставена от цялото им странно и уединено юношество.

Сега добавиха и следа от кръв.

— Не смей да си отиваш! — заповяда Кел. — Дръж се, Рай. Слушай гласа ми.

— Такъв хубав глас — прошепна принцът тихо и главата му клюмна напред.

— Рай!

С влизането в покоите на Кел, той чу как бронирани гвардейци нахлуват в стаята на принца. Затвори вратата към коридора и притисна окървавената си длан към дървенията с думите:

— Ас старо. Запечатай.

Щом думата излетя от устата му, от пръстите му блъвна стомана, оплете отвсякъде вратата и я запечата.

— Не можем да бягаме от спалня в спалня — сопна му се Лайла. — Трябва да се махнем от двореца.

Кел също беше наясно с този факт. Налагаше се да избягат. Отведе ги към личния си кабинет в отсрещния край на покоите си — онзи с кръвните знаци по вътрешната страна на вратата. Преходи към половин дузина места в града. Онзи към „Рубинени поля“ вече беше безполезен, но другите продължаваха да работят. Младият антари огледа възможностите и намери една — само едничка — за която беше сигурен, че е безопасна.

— Ще стане ли? — попита Лайла.

Кел не беше сигурен. Вътре в световете вратите бяха по-трудни за отваряне, но по-лесни за употреба — създаваха ги само антари, но всички хора можеха — хипотетично — да минават през тях. Всъщност самият той веднъж преведе Рай през такъв портал — когато го намери на кораба — но тогава бяха само двамата, а сега ставаха трима.

— Не се пускай! — нареди Кел. Намаза знака с прясна кръв и притисна Рай и Лайла с все сила — толкова силно, колкото посмя — с надеждата, че вратата — и магията — ще се окажат достатъчно мощни, за да ги отведат в светилището.