Четирите цвята на магията

I

В бялата тронна зала витаеше облак черен дим — ивица нощ на фона на бледите стени. Ръбовете му бяха неравни, кълбяха се и избледняваха, но центърът беше гладък и лъскав, също като парчето от камъка в шепата на Атос или повърхността на новинарска дъска, каквато всъщност кралят бе призовал с него.

Атос Дейн седеше на трона си, тялото на сестра му — на нейния трон до него. Завъртя камъчето в ръка, загледан в подвижния образ на Кел и спътницата му, които тъкмо влизаха в двора на замъка му.

Където и да попаднеше другата половинка на камъка, влечеше и погледа му.

Най-далечният Лондон едва-едва се различаваше, но образът на повърхността на облака стана чист и ясен по време на приключенията на Кел и спътницата му в по-близкия. Атос бе проследил събитията, разгърнали се из различните градове — бягството на младия антари, лукавството на момичето, провала на слугата му и глупостта на сестра му, раняването на принца и смъртта на магьосника…

Стисна талисмана в юмрук.

Атос бе наблюдавал поредицата случки със смес от веселие, раздразнение и, честно казано, възбуда. Кончината на Холанд предизвика недоволството му, но пред възможността да убие Кел настръхна целия от задоволство.

Астрид щеше да побеснее.

Кралят завъртя глава и погледна тялото на сестра си, облегнато на трона, с пулсиращ на шията амулет. На един Лондон разстояние тя вероятно все още сееше хаос, но тук седеше бледа като дялания камък под нея. Ръцете ѝ бяха отпуснати върху подлакътниците на трона, а кичури бяла коса се виеха над затворените ѝ очи. Атос цъкна с език срещу сестра си и отбеляза:

— Ос воса ночтен. Да беше ме оставила аз да ида на бала с маски вместо теб. Сега играчката ми е мъртва, а твоята забърка ужасна каша. Какво оправдание ще си намериш?

Тя, разбира се, не отговори.

Потънал в размисъл, Атос потропа с дългите си пръсти по ръба на трона. Ако прекъснеше заклинанието и пробудеше Астрид, тя само щеше да усложни ситуацията. Не, предостави ѝ възможност да се справи с Кел по нейния си начин и тя се провали. Сега идваше неговият ред.

Атос се усмихна и се изправи на крака. Стисна по-силно камъка и образът на Кел се разтвори в дима и сетне в нищото. През краля заплиска сила — магия, гладна за още, но той я удържа; захранваше я само с възможния минимум. Налагаше се тя да бъде контролирана, а Атос бе известен като зорък господар.

— Не се притеснявай, Астрид — каза той на омагьосаната кралица. — Ще оправя всичко.

Приглади косата ѝ, намести яката на бялото ѝ наметало и тръгна да посрещне гостите си.

II

От потъналия в мрак каменен двор цитаделата на Белия Лондон се въздигаше в колона от силна светлина. Лайла се гмурна в гората от статуи, за да изпълни своята част от плана, докато Кел вървеше към очакващите го стъпала. Положи тялото на Холанд върху една каменна пейка и се изкачи по стълбите, стиснал с една ръка кралския меч, а с другата — талисмана от Черния Лондон.

Давай, Кел, прилъга го Холанд. Използвай камъка. Ще те погълне по-бързо, но току-виж пък победиш.

Нямаше такова намерение. Закле се да не го прави. Краткото призоваване на талисмана в битка само бе пришпорило тъмнината. Черните нишки вече се увиваха над лакътя на младия антари и пълзяха към рамото. Кел не можеше да си позволи да изгуби по-голяма част от себе си. Дори и сега му се струваше, че с всеки удар сърцето му разнася отровата все повече.

Изкачи стъпалата с тътнещ в ушите си пулс. Кел не беше толкова глупав, та да си мисли, че ще съумее да издебне Атос незабелязано — не и тук. Кралят несъмнено знаеше за идването на червения антари, но го допусна да се приближи до портите му невредим. Бяха изчезнали и десетимата стражи с празни погледи, обикновено охраняващи стълбището — очевидно пътят пред Кел бе разчистен. Отстраняването на препятствията само по себе си представляваше предизвикателство. Арогантно действие, достойно за краля на Белия Лондон.

Кел би предпочел да се изправи пред армия, а не пред неохраняван вход и онова, което го очаква от другата страна. След всяка крачка напред, отминала без съпротива и сблъсък с препятствие, той само се притесняваше още повече от следващата. Когато стигна най-горната площадка, ръцете му вече трепереха, а сърцето му бе паднало в петите.

Поднесе тресящите се върхове на пръстите си към портата и с усилие напълни дробовете си с последна глътка студен въздух. После бутна. Вратите на замъка се разтвориха под натиска му, без да се наложи да използва нито сила, нито магия. Сянката на Кел се изля в коридора. Той прекрачи през прага и факлите във фоайето веднага пламнаха с бледи пламъци, които се извисиха към сводестия таван и надолу по коридора, и разкриха лицата на дузината стражи, застанали там.

Кел си пое дъх и се приготви, но войниците не помръднаха.

— Няма да те докоснат и с пръст — разнесе се звънлив глас. — Не и ако не се опиташ да бягаш.

Атос Дейн излезе от сенките, облечен в обичайните си снежнобели дрехи, с избледнели черти, направо обезцветени от светлината на факлите.

— Удоволствието да те убия ще бъде мое. И единствено мое.

Атос държеше свободно в шепата си другата половина от черния камък и само при вида му през Кел бликна прилив на сила.

— Астрид ще се цупи, разбира се — продължи Атос, — тя те искаше за домашен любимец, но аз винаги съм смятал, че си по-голям проблем жив, отколкото мъртъв. И развоят на събитията послужи като доказателство за това твърдение.

— Всичко приключи, Атос — заяви Кел. — Планът ти се провали.

Белият крал се усмихна мрачно:

— Същият си като Холанд. Знаеш ли защо не успя да вземе короната? Никога не е обичал войните. Гледаше на кръвопролитието и битката като на средства за постигане на целта. На крайната цел. А аз винаги съм харесвал самото пътуване към нея. И ти обещавам да се насладя на всеки миг от него!

Атос стисна своята половина от камъка и от нея се изля дим. Кел не се поколеба. Нареди на бронята — и на стражите в нея — да напуснат местата си до стената и да преградят пътя между него и краля. Но това се оказа недостатъчно. Димът ги заобиколи, мина под и през тях и посегна към антари в опит да се увие около ръцете му. Той заповяда на стената от стражи да блъснат Атос и разряза дима с кралския си меч. Кралят обаче не изтърва камъка, а магията, достатъчно умна, заобиколи острието на Кел, улови китките му и незабавно се превърна в железни окови, които не излизаха от пода, а от стените от двете страни на фоайето.

Металът се опъна до крайност и разпери широко ръцете на Кел, а Атос прескочи стражите и стъпи с лекота и без усилие непосредствено пред него. Веригите се стегнаха и се врязаха в и бездруго наранените китки на Кел, а краденият меч изпадна от пръстите му. Междувременно кралят извади сребърен бич. Той се разви от ръката му, изля се на пода и раздвоеният му връх близна плочите.

— Да проверим ли колко умело страдаш?

Атос вдигна бича, а Кел уви пръсти около веригите. Кръвта по дланта му почти бе засъхнала, но той стисна метала достатъчно силно, за да отвори раната.

— Ас оренси — нареди миг преди бичът да изплющи във въздуха и веригите го пуснаха тъкмо навреме, та да се приведе под раздвоения език от сребро. Търкулна се, грабна захвърленото оръжие и притисна кървящата си длан към плочите на пода, спомнил си атаката на Холанд.

— Ас стено.

Подът изпука на дузина остри парчета под пръстите му. Кел се изправи, острите късове се издигнаха редом с него и когато вдигна ръка, те се изстреляха към краля. Атос спокойно вдигна длан в отговор, стиснал камъка в шепата си. Пред лицето му се оформи щит, а парчетата плоча се разбиха в него, без да му навредят.

Кралят се усмихна мрачно и свали щита:

— О, да — ще ми бъде много приятно!

Лайла се промъкваше през гората от статуи, свели глави в знак, че се предават, и вдигнали умолително ръце.

Заобиколи титаничната цитадела — приличаше на катедрала, стига те да бяха само от стомана и камък, без цветни витражи и да се строяха на повдигнати основи. И все пак крепостта бе дълга и тясна като църква, с голяма двукрила врата от северната страна и три по-малки, макар и впечатляващи, входа от юг, изток и запад. Сърцето на Лайла се беше разтупало при приближаването на южния вход, пред който пътят към стълбите бе обкръжен от каменни молители.

Би предпочела да изкатери стените и да влезе през горните прозорци — подход по-дискретен от маршируването по стъпалата, но нямаше въже и кука, а и да разполагаше, облеклото ѝ не беше подходящо за подобна каскада, пък и Кел я предупреди да не опитва.

Близнаците Дейн, обясни той, не изпитват доверие към никого и сам по себе си замъкът беше толкова капан, колкото и седалище на краля.

— Главните порти гледат на север — уточни той, — през тях ще мина аз. Ти влез през южните.

— Не е ли опасно?

— На това място — отвърна младежът, — всичко е опасно. Но ако портата не те пусне, поне падането няма да е толкова стръмно.

И Лайла се съгласи да мине през вратата, независимо от гризящия я страх да не би да се окаже капан. Всичко тук беше капан. Стигна до южното стълбище и, преди да тръгне да се изкачва, надяна рогатата маска на лицето си. На върха портата поддаде без съпротива. Предчувствието ѝ отново подсказа да се обърне и да хукне в обратна посока, но за първи път в живота си тя пренебрегна предупреждението и влезе в замъка. Пространството отвъд вратата тънеше в мрак, ала щом Лайла прекрачи прага, пламнаха фенери и тя застина. Дузини стражи стояха покрай стените като живи брони. Обърнаха глави към отворената врата и съответно — към нея, и тя се стегна за предстоящото нападение.

Не се случи нищо.

Кел беше казал на крадлата, че в Белия Лондон трона вземат — и удържат — със сила и този тип унаследяване рядко предполага лоялност. Стражите тук очевидно бяха обвързани с магия, в капан под определено контролиращо заклинание. Но да насилваш хора да правят неща, които не искат, представлява проблем: налага се да си извънредно конкретен. Подчинените ти нямат избор, освен да изпълняват заповедите, но има малка вероятност да прекрачат отвъд буквата и да последват духа им.

Лайла се усмихна доволно.

Каквито и заповеди да бе дал крал Атос на стражата си, те явно не се отнасяха до нея. Празните им погледи я следваха, докато пресичаше коридора възможно по-спокойно. Тя се движеше така, все едно тук ѝ е мястото. Все едно не е дошла да убие кралицата им. Докато ги подминаваше се запита колко от тях биха желали да успее.

Коридорите в червения дворец представляваха лабиринт, тези тук обаче бяха проста мрежа от прави и пресечки — поредното доказателство, че някога замъкът е имал функциите на църква. Поредната пресечка, която хвана, я достави пред тронната зала — точно както Кел бе казал.

Той обаче беше казал и че ще бъде празна.

Невярно сведение.

Пред тронната зала стоеше хлапе. На години младежът беше по-малък от Лайла, слабичък, но жилест и, за разлика от стражите с празните погледи, неговите очи бяха тъмни и измъчени, а погледът — трескав. Виждайки пришълката, извади меча си. Нареди:

— Вуск!

Лайла сбърчи вежди.

— Вуск — повтори твърдо хлапето. — Ос рейкав вуск!

— Хей ти — отвърна тя твърдо, — мръдни.

Момчето захвана да говори тихо и настоятелно на езика си. Лайла поклати глава и извади ножа със стоманения бокс от канията му.

— Махни се от пътя ми.

С чувството, че е успяла да го накара да разбере, тя тръгна към вратата, но противникът ѝ вдигна меча си, застана точно на пътя ѝ и пак заяви:

— Вуск.

— Виж — изръмжа, тя, — нямам представа какви ги говориш…

Младият гвардеец се озърна, притеснен.

— … но те съветвам горещо да се махнеш и да се престориш, че не сме се срещали — хей, какво, да му се не види, смяташ, че правиш?

Момчето бе поклатило глава, след това промърмори нещо под нос, поднесе меча към ръката си и се поряза.

— Хей! — възкликна Лайла отново, а момчето стисна зъби и драсна втора черта, сетне и трета. — Спри!

Посегна да го хване за ръката, но юношата, приключил с издълбаването на странната фигура, я погледна в очите и каза:

— Махни се.

В първия момент Лайла се усъмни дали го е чула добре. След това осъзна, че е заговорил на английски. А когато погледна надолу, видя, че е изрязал някакъв символ в кожата си.

— Махни се — повтори момчето. — Веднага.

— Ти се махай от пътя ми! — възпротиви се Лайла.

— Не мога.

— Малчо… — предупреди го тя.

— Не мога — повтори той търпеливо. — Трябва да пазя вратата.

— Или какво? — предизвика го Лайла.

— Няма „или какво“ — той дръпна настрани яката на ризата си да ѝ покаже врязания в кожата му знак — възпален и черен. — Той ми нареди да пазя вратата, значи съм длъжен да я пазя.

Лайла се намръщи. Символът се различаваше от символа на Кел, но тя разбираше смисъла му: някакъв печат. Попита:

— Какво ще стане, ако се отместиш?

— Не мога.

— А ако те посека?

— Ще умра.

Юношата изрече и двете с равна доза тъга и увереност.

Що за луд свят, помисли си Лайла и го попита:

— Как се казваш?

— Белок.

— На колко си години?

— На достатъчно… — Младият пазач вирна гордо брадичка; в очите му гореше познат за крадлата огън. Съпротива. Но все пак беше твърде млад. Твърде малък да му се случва подобно нещо.

— Не искам да те нараня, Белок — увери го Лайла. — Не ме принуждавай!

— Ще ми се да не се налагаше.

Той зае стойка срещу нея и стисна меча с две ръце; кокалчетата му побеляха.

— Ще трябва да минеш през мен.

На свой ред девойката скръцна със зъби и стисна ножа си.

— Моля те — добави Белок, — моля те, мини през мен!

Тя го изгледа невярващо и накрая попита:

— Как?

Той вдигна въпросително вежди.

— Как би желал да умреш? — уточни Лайла.

Искрицата в очите на хлапето избледня за миг, сетне припламна отново и то отвърна:

— Бързо.

Лайла кимна. Вдигна ножа си, а Белок отпусна меча съвсем леко, но достатъчно. После затвори очи и взе да си шепне нещо. Крадлата не се поколеба. Знаеше как да използва нож, как да наранява и как да убива. Скъси разстоянието помежду им, заби острието между ребрата на Белок и отвори разрез вертикално нагоре, още преди той да завърши молитвата си. Имаше и по-лоши начини да си отидеш, но въпреки това, докато полагаше тялото на момчето на пода, Лайла прокле под нос и Атос, и Астрид, и целия този отвратителен град.

Избърса острието на ножа си в подгъва на ризата му и го прибра, след което пристъпи към очакващата я врата на тронната зала. В дървото имаше гравирани символи, разположени в кръг — общо дванайсет на брой. Лайла вдигна ръка към циферблата и си припомни думите на Кел.

— Представи си го като часовник — бе казал той и размаха ръка във въздуха. — Едно, седем, три, девет…

Сега тя на свой ред прокара пръст, докосвайки символа на първия час, сетне го провлачи надолу и встрани по кръга към седмия, обратно и нагоре към третия и право през средата към деветия.

— Сигурна ли си, че запомни поредността? — бе попитал Кел и Лайла с въздишка бе духнала косата от очите си.

— Казах ти, че уча бързо.

В началото не се случи нищо. След това между пръстите ѝ и дървото премина импулс и резето отвътре щракна.

— Нали ти казах — прошепна Лайла и бутна вратата.

III

Атос се смееше. Смехът му беше противен.

Коридорът около тях тънеше в безпорядък: лишените от разум стражи — на купчина, гоблените — съдрани, а факлите — пръснати по пода и все още горящи. Под окото на Кел цъфтеше синина, а бялото наметало на Атос бе опърлено и опръскано с черна кръв.

— Да го повторим ли? — попита кралят.

Още преди да изрече думите, език от черна енергия се стрелна като светкавица от предницата на щита на краля. Кел вдигна ръка и подът се възправи помежду им, но не беше достатъчно бърз. Електрическият удар се заби в младия антари и го блъсна заднешком във входната порта на замъка, достатъчно силно да нацепи дървото. Той се закашля, останал без дъх и замаян от удара, но нямаше време да се възстанови. Въздухът изпука и се съживи, и поредната светкавица го удари с такава сила, че крилата на портата зейнаха натрошени, а Кел се търколи заднешком в тъмнината.

За миг всичко потъна в мрак, а когато зрението му се възвърна, той вече падаше.

Въздухът се надигна да го улови или поне да притъпи сблъсъка, но въпреки това се стовари върху плочите на двора в основата на стълбите с достатъчна сила, за да си счупи кост. Кралският меч отлетя на няколко фута от него. От носа на Кел покапа кръв по камъните.

— И двамата държим мечове — порица го Атос, докато се спускаше по стълбите, а бялото му наметало се вееше царствено зад гърба. — Но ти избираш да се биеш с карфица.

Кел с проклятия се изправи на крака. Кралят изглеждаше незасегнат от магията на черния камък. Вените му поначало си бяха тъмни, а очите му си бяха запазили обичайния леденосин цвят. Видимо владееше камъка и за първи път червеният антари се замисли дали Холанд не е бил прав. Дали всъщност тъй нареченото равновесие не съществува, а има само победители и жертви. Нима самият той вече бе загубил? Тъмната магия вибрираше в тялото му и умоляваше да бъде използвана.

— Скоро ще умреш, Кел — отбеляза Атос, щом се спусна на двора. — По-добре е да загинеш при опит за победа…

Димът се плисна от камъка на белия крал и се стрелна напред, пипалата на тъмнината се превръщаха в бляскави черни остриета още докато летяха към Кел. Той вдигна празната си ръка и се опита да спре ножовете с волята си, но те бяха изработени от магия, не от метал и нито трепнаха, нито забавиха скорост. Миг преди стената от ножове да го накълца на парчета, другата му ръка — обвързаната с камъка — политна нагоре сякаш по своя воля и заповедта отекна през ума му.

Защити ме.

Мисълта се претвори в реалност още при оформянето си. Около Кел се увиха сенки и се сблъскаха със заострените ножове от дим. Мощ бликна през тялото на антари, наведнъж направена от огън, ледена вода и енергия и той изпъшка, а тъмнината се разля още по-нагоре под кожата му и по нея; бликаше от камъка, мина над рамото и през гърдите му, докато стената от магия отразяваше нападението и го обръщаше срещу Атос.

Кралят отскочи и отклони остриетата настрани със замах на камъка си. Повечето се изсипаха по плочника на двора, но едно успя да улучи целта и потъна в крака на Атос. Той изсъска и измъкна ножа. Захвърли го и се усмихна мрачно, докато се изправяше:

— Така ми харесва повече!

Стъпките на Лайла отекваха из тронната зала. Тя наподобяваше пещера, сводеста и бяла като сняг. Еднообразието нарушаваха само пръстен колони покрай стените и двата трона, издялани от голямо цяло парче светъл камък, бяха поставени един до друг на платформа в средата. Единият трон беше празен.

На другия се излежаваше Астрид Дейн.

Косата ѝ — толкова светла, че изглеждаше безцветна — бе увита във формата на корона около главата, по-тънки от паяжина кичури падаха върху лицето ѝ, обърнато нагоре, сякаш бе задрямала. Астрид беше бледа като смъртта ѝ облечена в бяло — но не топлото бяло на кралицата на феите — кадифе или дантела нямаха място тук. Не, дрехите на тази кралица я обгръщаха все едно са броня, покрай яката и на китките се стесняваха рязко, а макар всяка друга да би сложила пола, Астрид Дейн носеше плътно прилепнали панталони, пъхнати в твърди бели ботуши. С дългите си пръсти се бе вкопчила в подлакътниците на трона, половината кокалчета бяха белязани с пръстени; единственият цвят по нея идваше от окачения на шията ѝ медальон, поръбен с кръв.

Лайла се взря в неподвижната кралица. Медальонът ѝ досущ приличаше на онзи, който Рай носеше в Червения Лондон, когато не беше на себе си. Амулет за обладаване.

И ако се съди по вида ѝ, Астрид Дейн още беше в плен на заклинанието.

Крадлата пристъпи напред и се намръщи, защото ботушите ѝ отекваха из празната зала с неестествена яснота. Хитро, помисли си Лайла. Формата на тронната зала не беше самоцелно естетическо решение. Беше измислена да усилва звука. Идеално за параноичен управник. Но въпреки ехото от стъпките, кралицата така и не помръдна. Девойката продължи напред в очакване стражи да изпонаскачат от всевъзможни тайни местенца — каквито тук нямаше — и да се втурнат на помощ на Астрид.

Никой не дойде.

Така ти се пада, помисли си Лайла. Стотици стражи — и единственият, вдигнал меч, да се прониже с него. Ама че кралица.

Амулетът сияеше на фона на гърдите на Астрид и в него слабо пулсираше светлина. В другия град — и в другия свят — тя бе обладала поредното тяло, може би на краля или на кралицата, или на капитана на дворцовата стража — но тук беше беззащитна.

Лайла се усмихна мрачно. Би предпочела да действа бавно, да накара кралицата да си плати — заради Кел — но не беше глупачка, та да подлага късмета си на изпитание. Измъкна пистолета си от кобура. Един изстрел. Бърз и лесен — и край.

Вдигна оръжието, прицели го в главата на кралицата и стреля.

Изстрелът отекна в тронната зала, последван незабавно от ярък изблик светлина, гръмотевичен тътен и заслепяваща болка в рамото на Лайла. Тя се олюля под напора ѝ, а пистолетът се изхлузи от хватката ѝ. Стисна си рамото с възклицание и избълва порой ругатни, защото през ризата и куртката ѝ се процеждаше кръв. Беше простреляна.

Куршумът очевидно бе рикоширал, но от какво?

Лайла присви очи срещу Астрид на трона и осъзна, че въздухът около жената в бяло не е празен, както ѝ се бе сторило — след изстрела се бе развълнувал и прякото нападение разкри пласт, който потреперваше и блестеше, осеян със стъклени късчета светлина. С магия. Девойката стисна зъби, свали длан от раненото си рамо (и скъсана куртка) и посегна към кръста си. Извади ножа, все още оцапан с кръвта на Белок, и пристъпи напред така, че да се озове право пред трона. Дъхът ѝ отскачаше от почти невидимата преграда и се връщаше да погали бузата ѝ.

Вдигна полека ножа и започна да насочва острието напред, докато срещна ръба на заклинанието. Въздухът около ножа изпука и заблестя като скреж, но не поддаде. Лайла изруга под нос. Погледът ѝ се плъзгаше надолу през въздуха и около тялото на кралицата и постепенно стигна до краката ѝ. Присви очи. На каменната плоча в основата на трона имаше нарисувани символи. Не можеше да ги разчете, разбира се, но по начина, по който се сплитаха един в друг и се виеха около целия трон и Астрид, ставаше ясно, че са важни. Брънки на магическа верига.

А една брънка можеше да бъде строшена. Лайла приклекна и поднесе острието към края на най-близкия символ. Затаи дъх и провлачи ножа по пода — продължи да драска по знака от своята страна, докато не изтри една от тънките щрихи мастило — или може би кръв — образуващи заклинанието. Не искаше и да знае произхода на течността.

Сиянието около трона угасна и въздухът видимо потъмня. Намръщена, Лайла се изправи. Вече беше ясно, че каквото и заклинание да бе пазило кралицата, сега е изчезнало.

Девойката стисна по-здраво ножа си и замахна към гърдите на кралицата с думите:

— Сбогом, Астрид.

Нечия ръка сграбчи Лайла за китката, още преди върхът на острието да докосне бялата туника. Момичето сведе поглед и видя, че бледите очи на Астрид Дейн се взират в нейните. Кралицата беше будна. Разтегли устни в тънка, хищна усмивка и прошепна:

— Лоша малка крадла!

После хватката на Астрид се стегна и по ръката на Лайла плъзна пронизваща болка. Чу нечий писък и ѝ отне няколко секунди, докато осъзнае, че идва от нейното гърло.

Кръв засъхваше по бузата на Атос.

Кел се давеше за въздух.

Белият плащ на краля бе скъсан, а по крака, китката и корема на Кел се виждаха плитки разрези. Половината статуи в двора около тях лежаха катурнати и строшени от сблъсъка на магия, която се бе удряла в себе си като кремък в кремък.

— Ще извадя това твое черно око — изсъска Атос, — и ще го нося вместо огърлица!

Пак замахна и Кел контрира — воля срещу воля, камък срещу камък. Но младият антари водеше две битки — едната с краля и другата със себе си. Тъмнината продължаваше да се разпростира и с всяка изминала секунда превземаше все по-голяма част от него при всяко направено движение. Не би могъл да спечели с тази скорост. Или щеше да изгуби схватката, или себе си. Все едното щеше да поддаде.

Магията на Атос откри процеп в създадения от сенки щит на Кел и го удари силно, пукна му ребра. Антари се закашля и вкуси кръв, докато се бореше да фокусира зрението си върху краля. Трябваше да направи нещо и то скоро. Кралският къс меч блестеше на земята наблизо. Атос вдигна камъка да нанесе пореден удар.

— Само на това ли си способен? — подигра му се Кел през стиснати зъби. — Все същите стари номерца? Липсва ти изобретателността на сестра ти.

Белият крал присви очи. А после вдигна камъка и призова нещо ново.

Не стена, не острие, не верига. Не, димът се уви около него и се преобрази в зловеща, извита сянка. Масивна сребърна змия с черни очи, чийто раздвоен език вкуси въздуха, докато тя се надигаше, по-висока от самия крал.

Кел се насили да се изсмее пренебрежително, въпреки болката от счупените ребра. Вдигна от земята омагьосания меч от Червения Лондон. Беше наръбен и хлъзгав от прахоляк и кръв, но още се различаваха символите по протежение на метала.

— Чаках те да направиш точно това — заяви младият магьосник. — Да сътвориш нещо, достатъчно силно да ме убие. След като очевидно самият ти не си способен да се справиш.

Атос се намръщи:

— Какво значение има каква форма ще приеме смъртта ти? Нали те поразява моята ръка.

— Нали искаше да ме убиеш лично — възрази Кел. — Но, предполагам, това е най-доброто, на което си способен. Е, хайде, давай, крий се зад магията на камъка. Наричай я своя.

Атос изръмжа басово и рече:

— Прав си. Смъртта ти следва да е — и ще бъде — от моите ръце.

Стегна хватката си около камъка, очевидно с намерение да отзове змията. Тя спокойно се увиваше около краля, но изведнъж спря да се движи, макар и да не се разтвори в нищото. Вместо това извърна лъскавите си черни очи към Атос, точно както отражението на Кел бе направило срещу Лайла в нейната стая. Белият крал се втренчи недоволно в змията, очевидно с намерение да я прогони. Тя обаче не изпълни замисъла му и той изрече заповедта си на глас. Нареди на змията, която стрелна език:

— Подчинявай ми се! Ти си мое творение и аз съм твой…

Така и не успя да завърши.

Змията се надигна и го нападна. Сключи зъбатите си челюсти върху камъка в ръката на Атос и преди кралят дори да успее да изпищи, го обви целия. Сребристото ѝ тяло се стегна около ръцете и гърдите му, сетне около шията — и я прекърши със звучно изпукване.

Кел изпусна затаения си дъх, щом главата на Атос Дейн се килна напред, а ужасяващият крал се превърна просто в омекнал като парцалена кукла труп. Змията разви намотките си и трупът на краля се търколи по лице върху разтрошения плочник. Змията извърна бляскавите си очи към антари. Плъзна се към него с ужасяваща скорост, но той беше готов да я посрещне.

Заби кралския меч в корема на врага си. Острието прониза грапавата ѝ кожа и за миг заклинателните руни по метала заблестяха, преди гърчовете на тварта да строшат оръжието на две. Змията потръпна и рухна, отмагьосана до бледа сянка в краката на Кел.

Сянка, а в средата ѝ — строшено парче черен камък.

IV

Лайла се удари в колоната с гръб.

Свлече се върху каменния под на тронната зала и докато се мъчеше да се надигне, в изкуственото ѝ око рукна кръв. Рамото ѝ изстена от болка, но и останалата част от тялото ѝ не спираше да се оплаква. Опита се да не мисли за това. Междувременно Астрид изглежда си прекарваше страхотно. Усмихваше се лениво срещу жертвата си — същинска котка, която се закача с обезсилена мишка.

— Възнамерявам да изрежа тази усмивка от лицето ти — изръмжа Лайла и се изправи с олюляване.

Беше участвала в много боеве с какви ли не противници, но никога не бе имала такъв като Астрид Дейн. Кралицата се движеше едновременно със смазваща бързина и странна грациозност — за момент се преливаше от поза в поза, след миг удряше толкова бързо, че Лайла едва успяваше да остане на крака. Да се опази жива.

Знаеше, че ще загуби битката.

Знаеше, че ще умре.

Но проклета да е, ако не даде всичко от себе си.

Съдейки по тътена на замъка около тях, в момента Кел беше доста зает. Е, тя поне можеше да сведе до един броя близнаци Дейн, с които му се налагаше да се сражава. Да му спечели малко време.

Честно, какво ѝ беше станало? Лайла Бард от южен Лондон се грижеше само за себе си. Тази Лайла никога не би похабила живота си за някой друг. Никога не би избрала правото срещу грешното, ако грешното означаваше да остане жива. Никога не би се върнала да помогне на непознат, който ѝ е подал ръка. Тази Лайла изплю храчка кръв и се изправи. На първо място май изобщо не биваше да краде проклетия камък, но дори тук и сега, изправена пред смъртта в лицето на белоснежната кралица, не съжаляваше за случилото се. Нали бе искала свобода? Бе искала приключения! И не бе възразявала срещу опасността да умре, докато се впуска в тях. Само ѝ се щеше умирането да не е чак толкова болезнено.

— Достатъчно дълго ми се пречкаш — подхвърли Астрид и вдигна ръце пред себе си.

Лайла изкриви устни:

— Май имам талант за тая работа.

Кралицата заговори на същия гърлен език, който девойката чу по улиците. Но в устата на бялата дама думите звучаха различно. Странни и сурови, но и прекрасни, те се лееха от устните ѝ, шумоляха като бриз сред гниещи листа. Напомняха на Лайла за музиката, обгърнала тълпата по време на парада на Рай — звук, добил физическа форма. Могъщ.

Крадлата не беше такава глупачка, че да стои и да слуша. Пистолетът ѝ, вече празен, бе захвърлен на няколко фута по-настрани, а най-новият ѝ нож бе останал в подножието на трона. Тя все още разполагаше с един кинжал на гърба и посегна към него. Измъкна оръжието. Но преди острието да излети от пръстите ѝ, Астрид завърши заклинанието и в Лайла се удари вълна от енергия, която изкара въздуха от дробовете ѝ, докато я стоварваше на пода и я хързулваше няколко фута по-далеч.

Претърколи се на колене, зинала за въздух. Кралицата си играеше с нея.

Астрид вдигна ръка в подготовка да нанесе нов удар и Лайла осъзна, че сега е единствената ѝ възможност. Стисна кинжала и го запрати с възможно най-голяма сила, бързина и точност в сърцето на кралицата. Той полетя право към Астрид, но вместо да се наведе, тя просто се протегна и улови метала във въздуха. С гола ръка. Сърцето на Лайла пропадна в петите, щом кралицата счупи острието на две и захвърли парчетата настрани, без изобщо да прекъсне заклинанието си.

Мамка му, помисли си Лайла, точно преди каменният под нея да започне да бучи и да се тресе. Помъчи се да остане на крака и за малко да пропусне вълната натрошен камък, която се извиси над главата ѝ. Камъчета заваляха изотгоре и точно когато цялата конструкция рухна надолу, тя се метна встрани. Беше бърза — но не достатъчно. Болка разкъса десния ѝ хълбок и крака от петата до коляното, останали в капана под камъните — бели плочи, нашарени в парченца побелял камък.

Не, не е избелял камък, осъзна Лайла с ужас. Кост е.

Помъчи се да си освободи крака, ала Астрид вече бе стигнала до нея, просна я по гръб и коленичи на гърдите ѝ. Посегна, откъсна рогатата маска от лицето на Лайла и я захвърли. Стисна брадичката на момичето и вдигна лицето ѝ към своето. Промърмори:

— Малка сладка играчка… Скрита под всичката кръв.

— Гори в ада — заплю я Лайла.

Астрид само се усмихна. После заби ноктите на другата си ръка в раненото рамо на противничката, която преглътна писъка си и се загърчи безрезултатно в хватката на кралицата.

— Ако ще ме убиваш, просто вече действай — подкани я тя.

— О, ще те убия — обеща Астрид, докато отдръпваше пръсти от пулсиращото ѝ рамо. — Но още не. Когато свърша с Кел, ще се върна за теб и никак няма да бързам да те освободя от живота. А когато приключа, ще те добавя към моя под… — вдигна ръка помежду им и показа на Лайла върховете на пръстите си, вече оцапани с кръв. Беше толкова живописно червена на фона на бледата кожа на кралицата. — Но първо… — Астрид поднесе окървавен пръст към точката между дните на Лайла и взе да рисува там символ.

Девойката се бореше с всички сили да се освободи, ала бялата кралица върху нея бе като неподвижна тежест — приковаваше я на място, докато чертаеше кървава руна на бледото ѝ чело.

След това заговори — тихо и припряно, на онзи различен език. Лайла вече се бореше трескаво и се помъчи да изпищи в опит да прекъсне заклинанието, кралицата обаче притисна дългите си пръсти върху устата ѝ и заклинанието се изля и доби форма във въздуха около тях. Острие от лед се стрелна през крадлата и кожата ѝ настръхна, докато магията се гърчеше върху нея. А отгоре лицето на кралицата започна да се променя.

Брадичката се заостри и бузите ѝ се затоплиха от порцеланово до по-здравословен оттенък. Устните почервеняха, а очите потъмняха от сини до кафяви — два различни оттенъка — и косата ѝ, доскоро бяла като сняг плитка, увита около главата, сега падаше в очите ѝ, кестенява и подстригана на черта на нивото на брадичката. Дори дрехите ѝ се набръчкаха и промениха, и придобиха твърде позната форма. Кралицата се усмихна остро като нож и Лайла с ужас се втренчи не в Астрид Дейн, а в своя огледален образ.

Астрид заговори и от устата ѝ се разнесе гласът на Лайла.

— По-добре да тръгвам. Кел положително ще има нужда от помощта ми.

Крадлата замахна за последен, отчаян удар, но Астрид улови китката ѝ, сякаш беше просто дребна пречка и я прикова на пода. Наведе глава и поднесе устни до ухото на противничката си. Прошепна:

— Не се безпокой, ще му предам поздравите ти.

След това Астрид блъсна главата на Лайла в съсипания под и мракът я погълна.

Кел стоеше насред каменния двор, заобиколен от натрошени статуи, мъртъв крал и назъбено парче черен камък. Кървеше и имаше счупвания, но все още беше жив. Остави строшения кралски меч да се изхлузи от пръстите му и да издрънчи на земята. Пое си треперливо дъх, а студеният въздух изгори дробовете му и образува облаче пред окървавените му устни. Силата напредваше през него — топлина и студ, замайване и опасност. Искаше му се да прекрати битката, да се поддаде, но не можеше. Още не беше свършило.

Половината камък пулсираше в дланта му. Другата половина блестеше на земята, където го беше изпуснала змията. Зовеше го и тялото на Кел самоволно тръгна към липсващото парче. Камъкът направляваше пръстите му надолу към разцепената земя и той обгърна с тях падналото парче. Щом двете се събраха, Кел усети думите да се откъсват от устните му.

— Ас хасари — каза той и командата се изля самичка с глас, който беше и не беше негов. Двете половинки на камъка в ръката му започнаха да се лекуват. Слепиха се отново заедно, пукнатините се затваряха сами, докато повърхността не стана гладка и непрогледно черна, а заедно с това и невероятна сила — чиста, прелестна и сладка — протече през тялото на Кел и донесе със себе си усещането за хармоничност. Усещане за цялост. То го изпълни със спокойствие. С покой. Простият равномерен ритъм на магията го поглъщаше като сън. Младежът изпитваше желание единствено да се остави на вълните му, да изчезне в мощта, в мрака и в покоя.

Предай се, шепнеше гласът в главата му. Очите му се затвориха и той се олюля.

После чу Лайла, която го викаше по име.

Покоят се разруши, щом Кел се насили да отвори очи и я видя да слиза по стъпалата. Стори му се много далечна. Всичко беше далечно.

— Кел — подхвана тя отново, щом стигна до него. Огледа сцената — съсипания двор; трупа на Атос; неговото пребито тяло — и талисмана, отново цял.

— Всичко приключи — констатира Лайла. — Време е да го пуснеш.

Антари погледна талисмана в ръката си и удебелилите се черни нишки. Вече се бяха превърнали във въжета и се увиваха около тялото му.

— Моля те — настоя Лайла. — Знам, че можеш. Знам, че ме чуваш…

Тя протегна ръка с широко отворени от притеснение очи. Кел се намръщи — силата все още препускаше през него, изкривяваше зрението му и мислите.

— Моля те — повтори Лайла.

— Лайла — прошепна той тихо и отчаяно. Пресегна се и се облегна на рамото ѝ.

— Тук съм — увери го тя. — Просто ми дай камъка.

Кел се замисли за талисмана. Сви пръсти около него и оттам бликна дим. Не беше нужно да говори вече. Магията се намираше в главата му и знаеше желанията му. Между два последователни мига димът се превърна в острие. Младежът се загледа в бляскавия му ръб.

— Лайла? — повтори отново.

— Да, Кел?

Той сви пръсти.

— Дръж!

И след това заби острието в корема ѝ.

Лайла изпъшка от болка. Тръпка разтърси цялото ѝ тяло, то се разлюля и се превърна в съвсем друг човек. Разтегна се във формата на Астрид Дейн, а на белите ѝ дрехи цъфтеше петно тъмна кръв.

— Как… — изръмжа тя, но Кел си пожела тялото ѝ да остане неподвижно и устата да се затвори. Никакви слова — или заклинания — нямаше да я спасят вече. Той искаше да убие Астрид Дейн, но копнееше и за нещо повече — тя да страда. Заради брат му. Неговият принц. Понеже в този миг, втренчен в оцъклените ѝ сини очи, Кел виждаше само Рай.

Рай, който носи нейния талисман.

Рай с усмивка твърде жестока и твърде студена, за да е неговата.

Рай, вкопчил пръсти около гърлото на Кел, да шепне в ухото му чужди слова.

Рай, който забива ножа в корема си.

Рай — неговият Рай — който рухва на каменния под.

Рай кърви.

Рай умира.

Кел искаше да смаже Астрид за стореното. И в ръцете му желанието се превръщаше в закон, а тъмата бликна от забития в корема ѝ нож. Пропълзя по дрехите ѝ и под кожата и откъдето минаваше, я превръщаше в бял камък. Астрид се опита да отвори уста, за да заговори или да изпищи, но преди какъвто и да е звук да излезе между стиснатите ѝ зъби, вкаменяването стигна до гърдите ѝ, до гърлото и до бледочервените ѝ устни. Превзе корема ѝ, спусна се по краката и по ботушите, накрая се стече право в разровената земя. Кел стоеше, загледан в статуята на Астрид Дейн — с очи, застинали ококорени от изненада, с устни, разтегнати във вечна гримаса. Изглеждаше досущ като всички други в двора.

Но това не стигаше.

Колкото и да му се искаше да я остави тук, в разбитата градина, при трупа на брат ѝ, не би могъл. Магията, подобно на всичко останало, се износваше с времето. Заклинанията се разваляха. Не бе изключено някой ден Астрид да се освободи. Той не биваше да допуска това да се случи.

Кел стисна кралицата за бялото каменно рамо. Пръстите му бяха окървавени — заедно с всичко по него — и магията на антари му се подчини, леко като дишането.

— Ас стено — заповяда той.

По лицето на кралицата се образуваха дълбоки пукнатини, назъбени цепнатини се спуснаха по тялото ѝ, червеният магьосник стисна по-здраво и каменната статуя на Астрид Дейн се строши в хватката му.

V

Кел потръпна. Странният покой отново се възцари в него.

Този път беше по-плътен. Някой го повика по име — точно както преди малко — и той вдигна очи. Видя как Лайла стиска рамото си и тича — по-скоро куцука бежешком — надолу по стълбите, насинена и окървавена, но жива. Черната маска висеше от алените ѝ пръсти.

— Добре ли си? — попита девойката, щом стигна до Кел.

— Никога не съм бил по-добре — увери я той, въпреки че усилието да съсредоточи погледа и мислите си върху нея му отнемаше и последните капки сила.

— Как разбра? — попита Лайла и погледна към натрошената кралица. — Как забеляза, че не съм аз?

Кел се усмихна уморено:

— Тя каза моля.

Девойката го зяпна потресена:

— Това шега ли е?

Той сви леко рамене. Костваше му много усилия. Обясни:

— Просто си знаех.

— Просто си знаел — повтори момичето.

Кел кимна. Лайла го огледа внимателно и той се запита как ли изглежда в този момент.

— Изглеждаш ужасно — отговори на немия му въпрос тя. — Най-добре да се отървеш от този камък.

Кел кимна.

— Мога да дойда с теб.

Той поклати глава:

— Не. Моля те. Недей!

Това беше честният отговор. Не знаеше какво го очаква от другата страна, но — каквото и да беше — щеше да се изправи пред него сам.

— Добре — Лайла преглътна. — Ще остана тук.

— Какво ще правиш? — попита Кел.

Тя сви рамене:

— Докато си спасявахме кожата, видях на пристанището интересни кораби. Все някой ще ме качи.

— Лайла…

— Ще се оправя — прекъсна го сухо. — А сега побързай, преди някой да забележи, че сме им убили монарсите.

Кел се помъчи да се разсмее, но през него се стрелна вълна — като болка, но по-страховита. Преви се и зрението му се замъгли.

— Кел? — Лайла коленичи до него. — Какво има? Какво става?

Не, примоли се той на тялото си. Не. Не сега. Толкова близо беше! Толкова близо. Трябваше само да…

Поредната вълна го събори на четири крака.

— Кел! — настоя Лайла. — Кажи нещо!

Той се опита да отговори, опита се да продума, но челюстта му се скова, а зъбите заскърцаха от напрежение. Антари се бореше с тъмнината, но тъмнината отвръщаше на удара. И печелеше битката.

Гласът на Лайла се отдалечаваше все повече от жертвата:

— Кел? Чуваш ли ме? Не си отивай! Не си отивай.

Спри да се бориш, заповяда гласът в главата му. Вече загуби.

Не, помисли си Кел. Не. Не още.

Успя да поднесе пръсти до плитката рана на корема си и започна да рисува по напуканите камъни знак. Но преди да съумее да притисне обвързаната си към камъка длан в него, силата го събори по гръб на земята. Тъмнината се уви около Кел и го повлече в дълбините. Той се бореше с магията, но тя вече бе проникнала в него и се плискаше във вените му. Опита се да се откъсне от хватката ѝ, да я отблъсне, ала беше твърде късно.

Пое си последен дъх и магията го погреба.

Кел не бе в състояние да помръдне.

Около крайниците му се виеха сенки и го приковаваха като камък, съвършено неподвижен. Колкото повече се бореше, толкова по-здраво се стягаха, изсмукваха и последната му сила. Гласът на Лайла звучеше много отдалеч и после замлъкна. Кел остана в свят, изпълнен само с тъмнина.

Тъмнината беше навсякъде.

А после се оттегли. Спои се, виейки се пред него, обедини се, постепенно се превърна първо в сянка, после в човек. Имаше формата на Кел, неговия ръст и коса, та чак до палтото, само дето до последния инч беше гладък и лъскавочерен като възстановения камък.

— Здравей, Кел — поздрави тъмнината, но думите не бяха нито на английски, нито на арнески, нито на мактан, а на родния език на магията. И най-сетне Кел разбра. Това представляваше Витари. Именно то го привличаше, напираше да проникне в него и го правеше по-силен, като същевременно отслабваше волята му и се хранеше с живота му.

— Къде сме? — попита той с дрезгав глас.

— Ние сме в теб — отвърна Витари. — Ние се превръщаме в теб.

Кел се хвърли в безполезна схватка с черните въжета и извика:

— Махай се от тялото ми!

Витари се усмихна с мрачната си черна усмивка и пристъпи към пленника си:

— Добре се сражавахме, но е време битката да приключи…

Скъси разстоянието и приближи длан към гърдите на Кел. — Направен си за мен, антари. Идеалният съд. Ще нося кожата ти завинаги.

Кел се дръпна от докосването му. Трябваше да се сражава. Бе стигнал чак дотук. Не можеше да се откаже точно сега.

— Твърде късно е — заяви Витари. — Вече държа сърцето ти… — при тези думи натисна с пръсти и Кел изпъшка, щом ръката на противника му проникна в гърдите му. Усети пръстите да се свиват около туптящото сърце, усети го да прескача, тъмнината плисна по разкъсаната предница на ризата му като кръв.

— Всичко свърши, Кел — заключи магията. — Ти си мой.

Тялото на Кел потрепери на земята. Лайла взе лицето му в шепи. Гореше. Вените по гърлото и по слепоочията му бяха потъмнели до черно, а челюстите му — стиснати до счупване, но той не мърдаше и не отваряше очи.

— Бори се! — насърчи го девойката, когато тялото му се сгърчи. — Стигна чак дотук! Не може просто да се предадеш.

Гърбът на Кел се изви в дъга и Лайла отвори със замах ризата му, само за да види как чернотата се разлива над сърцето му.

— Дявол го взел — изруга тя и опита да откъсне камъка от ръката му.

Не поддаде.

— Ако умреш — сопна се крадлата, — какво ще стане с Рай?

Гърбът на Кел тупна на земята и той издиша мъчително.

Лайла си бе събрала оръжията, сега извади ножа си и го претегли в ръка. Не искаше да се налага да убива червения антари. Но би могла. Не искаше и да му реже ръката, но определено би го сторила.

От устните на Кел се откъсна стенание.

— Не смей да се предаваш, мамка ти, Кел! Чуваш ли ме?

Сърцето на Кел засече и прескочи един удар.

— Помолих тъй мило — обясни Витари с ръка, все още заровена в гърдите на младежа, — дадох ти възможност да се предадеш. Принуждаваш ме да използвам сила!

Горещина се разнесе по крайниците на Кел и остави странен студ подире си. Той чу гласа на Лайла. Далечен и съвсем, съвсем тих, така че думите — ехо на ехото — едва стигаха до него. Но той я чу да споменава и едно име. На Рай.

Умреше ли Кел, смъртта щеше да застигне и принца. Не можеше да прекрати битката.

— Няма да те убия, Кел. Не съвсем.

Кел стисна здраво очи, а тъмнината се надипли над него.

Няма ли дума за това? — отекна в главата му гласът на Лайла. — Каква е тя? Хайде де, Кел. Кажи проклетата дума.

Кел се насили да се съсредоточи. Разбира се. Лайла беше права. Съществуваше подходяща дума. Витари представляваше чиста магия. И, като всяка магия, бе обвързана от правила. От ред. Витари беше венец на сътворението, но всичко, което можеше да бъде сътворено, подлежеше и на разрушение. На размагьосване.

— Ас анаси — заповяда Кел. Усети искрица сила. Не последва обаче нищо.

Витари вкопчи свободната си ръка в гърлото му.

— Наистина ли очакваше да проработи? — изсумтя магията във формата на Кел, но в гласа ѝ се долавяше по-особено напрежение. Страх.

Можеше да проработи.

Щеше да проработи.

Налагаше се.

Само че магията на антари е вид устен договор. Кел никога не бе успявал да я призове само с мисъл, а тук, в главата му, всичко беше мисъл. Трябваше да произнесе думата. Съсредоточи се, пресегна се със слабеещите си сетива, докато успя да усети тялото си — не както беше тук в илюзията, в този свят в ума му, а в действителност, проснато върху хапещостудените плочи в съсипания двор, с приведената над него Лайла. Над него. Вкопчи се в този студ, съсредоточи се върху това как попива в гърба му. Пребори се да усети пръстите си, неистово впити в камъка. Съсредоточи се върху скованата си от болката уста и я застави да се отвори. Застави устните си да се разделят.

Да оформят думи.

— Ас ан…

Сърцето му прескочи, защото Витари го стисна още по-силно.

— Не! — изръмжа магията, страхът ѝ придаваше дързост и превръщаше нетърпението ѝ в гняв. Но Кел разбра причината за страха ѝ. Витари не беше просто заклинание. Беше източника на цялата сила на камъка. Размагъосаше ли го, щеше да размагьоса и самия талисман. И всичко да приключи.

Кел се пребори да се задържи в тялото си. В себе си. Да вдиша въздух в дробовете си и да го изкара през устата.

— Ас анас… — успя да изрече, преди Витари да прехвърли хватката си от сърцето към дробовете и да изцеди въздуха от тях.

— Не можеш да го сториш — съпротивляваше се магията отчаяно. — Единствено аз крепя брат ти жив!

Кел се поколеба. Не знаеше дали е вярно и дали връзката, която бе установил с брат си, може да бъде разрушена. Но беше сигурен, че Рай никога няма да му прости, а дори и това губеше значение, освен ако и двамата не оцелеят.

Младият антари призова последните си капки сила и се съсредоточи не да попречи на Витари да изцеди живота му, а върху гласа на Лайла и студената земя, върху измъчените си пръсти и окървавените си устни, които произнасяха думите.

— Ас анаси.

VI

В Червения Лондон заваляха трупове.

Мъже и жени — целунати или похитени, примамени или принудени, допуснали магията в себе си или позволили да ги завземе насилствено — до един рухнаха, щом черният пламък в тях задимя и изгасна, размагьосан.

Магията оставяше навсякъде диря от тела подире си.

Хората се олюляваха и рухваха, както вървяха по улиците. Изгорели докрай, някои се разпадаха на прах, други се превръщаха в черупки — кухи отвътре, и само най-големите късметлии падаха, задъхани и отслабнали, но още живи.

В двореца магията, облечена като Джен, тъкмо стигна до кралските покои и стисна бравата с овъглена ръка, и тъмнината умря и го отнесе със себе си.

А в светилището, далеч от стените на двореца, на голия нар в озарената от свещта стая, принцът на Червения Лондон потръпна и застина.