Четирите цвята на магията

I

Кел носеше извънредно странно палто.

Не беше с едно лице, с което щеше да изглежда обикновено, нито с две — тогава щеше да е неочаквано, а с няколко — по същността си, разбира се, невъзможно.

Щом прекрачеше извън един Лондон и вътре в друг, първата работа на Кел бе да си свали палтото и да го обърне наопаки веднъж или дваж (че дори три пъти), докато намери нужното му лице. Не всичките бяха модерни, но всяко служеше на определена цел. Някои го сливаха с тълпата, с други изпъкваше, а на едно му липсваше специална функция, но тъкмо към него той беше особено привързан.

Ето защо след като премина през стената на двореца и се озова във фоайето, Кел отдели малко време да се опомни — тежък дан вземаше това местене между световете — и после смъкна червеното си палто с висока яка и го обърна наопаки отдясно наляво, така че да стане проста черна куртка. Добре де — простичка и черна, но елегантно поръбена със сребърно везмо и украсена с два бляскави реда сребърни копчета. Да използва по-скромна палитра, докато пътува в чужбина (понеже не желаеше нито да обижда местната аристокрация, нито да привлича внимание), за Кел не означаваше да пожертва стила си.

Ох, крале… — помисли си той, докато закопчаваше куртката. В последно време споделяше мнението на Рай по въпроса.

На стената зад гърба си Кел едва-едва различаваше призрачния символ, създаден от преминаването му. Приличаше на избледняваща вече стъпка в пясък.

Така и не си бе дал труда да бележи вратата от тази страна, просто понеже никога не се връщаше по същия път. Уиндзор се намираше на ужасно неудобно разстояние от Лондон — особено предвид факта, че при пътуване между световете, Кел можеше да се мести само от дадено място в единия на точно същото място в другия. А това пораждаше проблем, понеже в Червения Лондон на един ден път от столицата дворец Уиндзор не съществуваше. Всъщност, Кел току-що беше минал през каменната стена на едно имение, собственост на богат джентълмен в град, наречен Дисен. Дисен, като цяло, беше много приятно местенце.

Уиндзор не беше.

Впечатляваше — определено. Но не беше приятен.

По протежение на стената минаваше мраморен плот и на него, както винаги, Кел намери леген с вода. Изплакна окървавената си ръка и сребърната крона, използвана за преминаването, сетне отново нахлузи на врата си връвчицата, на която висеше монетата, и я напъха под яката си. Дочуваше тътренето на крака и тихото мърморене на прислугата и стражата в залата отвъд стената. Беше избрал това преддверие именно за да избегне случайни срещи. Прекрасно знаеше за неприязънта на принца-регент към посещенията му тук, а Кел ни най-малко не желаеше да се сблъска с цял куп уши, очи и усти, натоварени да докладват подробности от посещението му на човека на трона.

Над плота и легена висеше огледало в позлатена рамка и Кел хвърли бърз поглед на отражението си — рижаво-кестенявият му бретон падаше пред едното око и той не отмести кичура, макар че отдели време да отупа раменете на куртката, преди да премине през чифт врати, за да се срещне с домакина си.

В стаята беше задушливо горещо — при все видимо приятният октомврийски ден прозорците бяха здраво зарезени — защото в камината буйстваше потискащ огън.

Пред пламъците седеше Джордж III, навлякъл халат, който смаляваше съхнещото му тяло. На масичката до него имаше недокоснат поднос с прибори за чай. При влизането на Кел, кралят стисна ръбовете на креслото. Без да се обръща, подвикна:

— Кой е там? Крадци? Призраци?

— Призраците едва ли ще ви отговорят, Ваше Величество — отвърна Кел и така оповести присъствието си.

Кралят болник засия в измъчена усмивка и възкликна:

— Мастър Кел, принуди ме да те чакам.

— Не повече от месец — възрази Кел и пристъпи напред.

Крал Джордж присви слепите си очи.

— По-дълго беше, убеден съм.

— Честна дума, не беше.

— За теб може би не — примири се кралят, — но времето не е едно и също за лудите и слепците.

Кел се усмихна. Днес кралят беше в добра форма. Не винаги го заварваше такъв. Нямаше и как предварително да знае в какво състояние ще открие Негово Величество. Вероятно му се беше сторило повече от месец, понеже при последното посещение на Кел кралят се намираше в едно от по-особените си настроения и младежът едва успя да успокои изопнатите му нерви, колкото да достави посланието.

— Сигурно годината се е сменила — продължи кралят, — а не месецът.

— О, годината си е същата.

— И коя е тя по-точно?

Кел смръщи чело и обясни:

— Хиляда осемстотин и деветнайсета.

Облак засенчи лицето на крал Джордж и той просто поклати глава.

— Ех, това време… — каза го с такъв тон, сякаш можеше да струпа вината за всичко върху този виновник. После махна с ръка и додаде: — Седни, седни! Все някъде тук трябва да има и друго кресло.

Нямаше. Стаята беше шокиращо оскъдно обзаведена и Кел не се съмняваше, че вратите към коридора се заключват отвън, а не отвътре.

Кралят протегна възлестата си ръка. Бяха му свалили пръстените, за да му попречат да се самонарани, а ноктите му изрязваха до живеца.

— Писмото ми!

За миг Кел съзря оттенък от някогашния Джордж. Царствен.

Потупа джобовете на куртката си и се сети, че е забравил да извади пликовете, преди да обърне палтото. Смъкна го и за малко го върна до червената му същност. Наложи се да порови из джобовете, докато намери плика. После го притисна в дланта на краля, а той го погали и помилва восъчния печат — емблемата на червения трон, потир с изгряващо слънце — и накрая поднесе хартията към носа си и я подуши. С копнеж промълви:

— Рози…

Имаше предвид магията. Съмнително е дали Кел забелязваше, че по дрехите му остава слабата ароматна следа на Червения Лондон, но когато пътуваше, все се намираше някой да му сподели колко хубаво ухае на прясно набрани цветя. Според едни бяха лалета. Според други — кремове. Хризантеми. Божури. Кралят на Англия неизменно надушваше рози. Кел се радваше да узнае, че уханието е приятно, макар и самият той да не беше в състояние да го надуши. Подушваше Сивия Лондон (дим) и Белия Лондон (кръв), но за него Червеният Лондон просто ухаеше на дом.

— Отвори го вместо мен — нареди кралят. — Но не повреждай печата!

Кел изпълни заръката и извади съдържанието. Беше благодарен, задето кралят вече не може да вижда, защото нямаше да узнае колко е кратко писмото. Три къси реда. Любезност, оказана на болния владетел — и нищо повече.

— От моята кралица е — обясни Кел.

Кралят кимна.

— Продължавай — разпореди с величествено изражение в пълен контраст с крехкото му тяло и пресекващия глас. — Чети!

Кел преглътна и поде:

— Изпращаме нашите поздрави на Негово Величество крал Джордж III от съседния трон.

Кралицата не наричаше трона си „червен“, нито пращаше приветствия от Червения Лондон (макар че градът всъщност наистина доста червенееше заради пищната, всепроникваща светлина от реката), понеже не мислеше за него по този начин. За нея — както и за всички, които обитаваха само един Лондон — нямаше особена нужда да се обозначи разликата помежду им. Когато владетелите на единия беседваха с тези от другия, ги наричаха просто „другите“ или „съседите“, или — в някои случаи (и особено по отношение на Белия Лондон) — с не тъй любезни слова.

Само малцината, способни да пътешестват между Лондоните, имаха нужда да различават градовете. И тъй Кел — вдъхновен от изгубения град, известен на всички като Черния Лондон — бе дал на всяка от другите столици собствен цвят.

Сиво за лишения от магия град.

Червено за империята в добро здраве.

Бяло за гладуващия свят.

Честно казано, самите градове си приличаха твърде малко (а земите околовръст — още по-малко). Загадка беше дори защо всички те се наричат Лондон. Според преобладаващата теория един от градовете бе възприел това название още много отдавна — преди портите да бъдат запечатани и между Лондоните да се е позволявало само пренасянето на писма от кралския дворец на единия до кралския дворец на другия. Липсваше общо съгласие, що се отнася до това кой град първи е предявил претенции към името.

Писмото на кралицата продължаваше така:

— Надяваме се да научим, че сте добре и сезонът във вашия град е така приятен, както и в нашия.

Кел спря да чете. Посланието свършваше тук, с подписа. Крал Джордж взе да кърши ръце и подпита:

— Това ли е всичко?

Кел се поколеба и, като сгъна писмото, отвърна:

— Не. Това е само началото.

Прочисти си гърлото и тръгна да крачи из стаята, докато си събираше мислите и ги излагаше с гласа на кралицата:

— Благодаря, задето се интересувате от семейството ни, казва тя. Ние с краля сме добре. Принц Рай, от друга страна, продължава да впечатлява и вбесява в равна мяра, но поне изкара месеца, без да си строши врата или да си хареса неподходяща булка. Благодарим сърдечно на Кел, задето го предпазва да стори едно от двете или и двете… — Кел имаше намерение да се позадържи на славословията на кралицата за собствената си персона, но точно в този миг часовникът на стената отбеляза пет и той изруга под нос. Закъсняваше. Припряно довърши: — До следващото ни писмо Ви желая да Ви спохожда щастие и да добрувате. С топли чувства: Нейно Величество Емайра, кралица на Арнес1.

Кел почака кралят да каже нещо, но слепите му очи се взираха в една точка в далечината и младежът се побоя, че е бил забравен. Постави сгънатото писмо на подноса при сервиза и преполови разстоянието до стената, когато кралят се обади тихичко:

— Не съм ѝ написал отговор.

— Няма проблем — отвърна меко Кел. Кралят вече от години не бе в състояние да пише писма. През някои месеци се опитваше и дращеше мъчително с перото по пергамента, а в други случаи настояваше Кел да пише под негова диктовка, но най-често просто му съобщаваше текста и вестоносецът обещаваше да го запомни.

— Нали разбираш, не ми стигна времето — допълни кралят в опит да спаси останките от достойнството си.

Кел му го позволи. Отвърна:

— Разбирам. Ще предам на кралското семейство поздравите ви.

Отново се обърна да си върви и старият крал повторно се обади, за да го възпре.

— Чакай, чакай. Върни се.

Кел се спря. Стрелна с поглед часовника. Късно беше и ставаше все по-късно. Представи си как принц-регентът стиска подлакътниците на креслото пред бюрото в Сейнт Джеймс и полека се пържи в собствен сос. Самата идея предизвика усмивката му и той отново се извърна към краля, който тъкмо ровичкаше с треперещи пръсти в джоба на халата си.

Извади оттам монета.

— Слабее — заяви кралят, стиснал в спаружените си ръце метала, сякаш беше ценен и крехък. — Вече не усещам магията. Не я надушвам.

— Монетата си е все същата, Ваше Величество.

— Не е така и ти го знаеш — изсумтя старият крал. — Пребъркай си джобовете.

Кел въздъхна:

— Ще ми навлечете неприятности.

— Хайде, хайде — възрази кралят. — Това е малката ни тайна.

Младежът бръкна дълбоко в джобовете си. За доказателство кой е и откъде идва, по време на първото си посещение при краля на Англия, даде на Джордж III монета. Тайната за другите Лондони бе поверена на короната и се предаваше от наследник на наследник, но от последното посещение на някой пътешественик бяха минали години. Крал Джордж само беше погледнал невръстното хлапе и с присвити очи протегна месестата си ръка, а Кел бе положил монетата в шепата му. Най-обикновен лин, досущ приличен на „сивия“ шилинг2, само дето имаше червена звезда вместо лицето на кралицата. Джордж III бе стиснал монетата в юмрук и я бе поднесъл към носа си, за да вдъхне аромата ѝ. Сетне с усмивка я бе пъхнал в джоба си и приветства Кел с добре дошъл.

От този ден нататък, при всяко следващо посещение на младежа в Лондон, кралят се оплакваше колко е отслабнала магията на монетата и го караше да я смени с друга — нова и още топла от джоба му. И всеки път Кел казваше, че това е забранено (така и беше, при това много строго) и неизменно кралят настояваше това да бъде тяхната малка тайна, а пратеникът с въздишка изваждаше ново парче метал от палтото си.

И сега взе стария лин от шепата на краля и го смени с нов, като нежно сви възлестите пръсти на Джордж върху монетата.

— Да, да — загука ѝ болният крал.

— Останете със здраве! — пожела му Кел и се обърна да си върви.

— Да, да — повтори кралят, чието внимание се зарея дотам, че изгуби връзка със света и с госта си.

В ъгъла на стаята имаше драперия и Кел дръпна тежкия плат встрани, за да разкрие белега на орнаментирания тапет. Прост кръг, разделен от черта, нарисувана с кръв преди месец. Същият знак бе поставен и на друга стена, в друга стая, в друг дворец. Играеха ролята на дръжките на противоположните страни на една и съща врата.

Кръвта на Кел, в съчетание с амулета, му позволяваше да се мести между световете. Нямаше нужда да конкретизира място, понеже където се намираше, точно там и щеше да се озове. Но за да направи врата в рамките на света, и от двете страни трябваше да има един и същ символ. Приблизителното подобие не беше достатъчно. Кел го бе научил по трудния начин.

Символът на стената все още личеше ясно след последното му посещение — нямаше значение, че ръбовете бяха съвсем леко размазани. Така или иначе се налагаше да го повтори.

Нави си ръкава и измъкна ножа, пъхнат в кания от вътрешната страна под мишницата му. Беше прекрасен инструмент, истинско творение на изкуството — нож, сребърен от върха до дръжката и с монограм с преплетени буквите К и Л.

Единствената реликва от предишния живот.

Живот, непознат за Кел. Или поне не си го спомняше.

Поднесе острието към опакото на бицепса си. Вече бе прокарал там една черта — за вратата, която го доведе дотук. Сега се поряза повторно. Бликна и протече кръв — наситено, рубиненочервена, а той върна ножа в канията и обърса раната с пръсти, после ги поднесе към стената, за да нарисува наново кръга и линията през него. Спусна ръкава си върху разреза — щеше да се погрижи за всички порязвания, когато се върне у дома — и хвърли през рамо последен поглед към бръщолевещия крал, преди да притисне дланта си точно върху белега на стената.

В него осезаемо бучеше магия.

— Ас таскен — нареди Кел. — Прехвърли ме.

Орнаментираният тапет се разкъса, омекна, поддаде под пръстите му и той прекрачи напред и между.

II

Между една крачка и следващата ветровитият Уиндзор се превърна в елегантния Сейнт Джеймс. Задушната стая-килия отстъпи на ярки гоблени и излъскано сребро, а бръщолевенето на лудия крал бе заменено от натежал покой и мъж, седнал начело на богато украсена маса с бокал вино и твърде опиянен вид.

— Закъсня — отбеляза принц-регентът.

— Моите извинения — отвърна Кел, поднесъл ги с твърде лек поклон. — Имах задача.

Принц-регентът остави чашата си на масата.

— Мислех, че аз съм задачата ти, мастър Кел.

Младежът опъна рамене:

— Имам заповеди, Ваше Височество, първо да посетя краля.

— Ще ми се да не му угаждаше — отвърна принц-регентът, също кръстен Джордж (Кел смяташе за еднакво досадна и объркваща привичката на Сивия Лондон синовете да получават имената на бащите си), като махна пренебрежително с ръка. — Това му повдига духа.

— Нима е лошо? — попита Кел.

— За него — да. После ще получи пристъп. Ще танцува по масите, ще бръщолеви за магия и разни други Лондони. Какъв фокус му изпълни този път? Убеди го, че може да лети ли?

Кел беше направил тази грешка само веднъж. При следващото си посещение научи за опита краля на Англия да прекрачи през един прозорец. На третия етаж.

— Не съм му правил демонстрации, уверявам ви.

Принц Джордж си ощипа носа.

— Вече не го бива да си държи езика зад зъбите както едно време. Това е причината да бъде ограничен в покоите си.

— Значи е затворник?

Принц Джордж прокара длан по позлатения ръб на масата.

— Уиндзор е дворец, напълно приличен за сегашния му начин на живот.

И приличният затвор си остава затвор — помисли си Кел, докато вадеше второ писмо от джоба на куртката си.

— Кореспонденцията ви!

Принцът го остави да стои прав, докато прочете писмото (никога не коментираше как ухае на цветя), после извади наполовина завършен отговор от вътрешен джоб на куртката си и го дописа. Очевидно се бавеше нарочно, за да дразни Кел, но той нямаше нищо против. Забавляваше се да барабани с пръсти по ръба на позлатената маса. Стигнеше ли от кутрето до показалеца, една от многобройните свещи в стаята гаснеше.

— Сигурно е от течението — отбеляза отсъстващо, когато принц-регентът неволно се вкопчи в перото си. Докато писмото бъде завършено, подателят му счупи две пера и изпадна в лошо настроение, а Кел, напротив, значително подобри своето.

Протегна ръка да вземе писмото, ала принц-регентът не му го даде. Вместо това се изправи иззад масата си.

— Схванах се от седене. Нека се поразходим.

Кел не приветства идеята, но, понеже не можеше просто да си тръгне с празни ръце, се принуди да му угоди. Не и преди да отмъкне от масата последното несчупено перо на принца.

— Право там ли се връщаш? — попита регентът, повеждайки госта си по коридора към дискретна врата, скрита отчасти зад завеса.

— Скоро — отвърна Кел, изостанал с крачка от него.

В коридора към тях се присъединиха двамина от кралската стража и сега се влачеха отзад като сенки. Бяха приковали поглед в Кел, а той се чудеше колко ли са им разказали за него. От кралското семейство се очакваше да знае истината, но колко и какво ще бъде споделено със слугите зависеше от господарите.

— Мислех, че единствената ти работа тук е с мен — отбеляза принцът.

— Харесвам вашия град — отвърна Кел безгрижно. — Пък и занятието ми ме изтощава. Ще се поразходя и ще подишам чист въздух, после ще се прибера.

Принцът стегна устни в тънка, мрачна черта.

— Въздухът тук в града, боя се, не е така сладък, както в провинцията. Как ни наричаш… Сив Лондон? В последно време това е твърде подходящо название. Остани за вечеря — Принцът завършваше почти всяко изречение с точка. Дори въпросителните. Рай имаше същия навик и Кел предполагаше, че просто не са свикнали да им отказват.

— Тук ще ти бъде по-добре — притисна го принцът. — Нека те освежа с вино и компания.

Предложението изглеждаше съвсем любезно, но принц-регентът не правеше нищо от любезност.

— Не мога да остана — отвърна Кел.

— Настоявам. Масата е сервирана.

„И кой ще седне на нея?“ — почуди се младежът. Какво искаше принцът? Да го изложи на показ? Кел често подозираше голямото му желание да го стори, дори и само защото по-младият Джордж смяташе тайните за досадни и предпочиташе показността. Но при всичките си недостатъци принцът не беше глупак, а само глупак би дал на човек като Кел възможност да изпъкне. Сивият Лондон беше забравил магията много отдавна. Не пътешественикът щеше да му я припомни.

— Изключителна проява на любезност, Ваше Височество, но предпочитам да си остана призрак, вместо да съм атракция — Кел отметна глава така, че да тръсне медночервената си коса от очите и да разкрие не само студеното синьо от лявата страна, но и плътно черното от дясната. Чернотата се простираше от край до край и изпълваше и бялото, и ириса. В това око нямаше нищо човешко. Беше чиста магия. Белег на кръвен магьосник. На антари.

Кел се наслади на прилива от емоции, които видя в погледа на принц-регента при опита му да го гледа в очите. Предпазливост, неудобство… и страх.

— Знаете ли защо държат нашите светове разделени, Ваше Височество? — Не изчака отговора на принца. — Заради вашата безопасност. Нали разбирате, преди много епохи световете не са били така отчуждени. Тогава между вашия и моя — и между други — е имало врати и през тях е могъл да премине всеки с поне капка сила. Самата магия е разполагала със способността да преминава свободно. Но проблемът с магията… — додаде Кел, — е, че дебне силните умом и слабите духом, и един от световете не успял да се спре. Хората се хранели с магия и магията се хранела с тях, докато не изяла телата им, а после и умовете, и накрая и душите.

— Черният Лондон — прошепна принц-регентът.

Кел кимна. Не той беше дал цветовото обозначение на онзи град. Всички — или поне всички в Червения и Белия Лондон, както и малцината в Сивия, чували изобщо за съществуването им — познаваха легендата за Черния Лондон. Разказваха я на децата си вечер. Беше приказка. Предупреждение. За града — и света — които вече ги няма.

— Знаете ли какво е общото между Черния Лондон и вашия, Ваше Височество?

Принцът присви очи, но не прекъсна госта си.

— И на двата им липсва умереност — обясни Кел. — И двата жадуват за сила. Единствената причина вашият Лондон да съществува още е, защото е бил запечатан. Научил се е да забравя. Повярвайте ми, не искате да си припомня!

Ала Кел не допълни, че Черният Лондон е разполагал във вените си с бездънен кладенец магия, а Сивият Лондон нямаше почти никаква; просто искаше да подчертае намека си. И, ако се съди по изражението на принца, успя. Повторно протегна ръка към писмото, домакинът му не отказа да го даде и дори не показа намек за съпротива. Кел пъхна плика в джоба си, редом до откраднатото перо. С пресилен поклон завърши:

— Както винаги — благодаря ви за гостоприемството!

Принц-регентът повика стражата с едно щракване на пръстите.

— Погрижете се мастър Кел да стигне там, закъдето е тръгнал.

Обърна се и се отдалечи, без да пророни и дума повече.

Кралската стража съпроводи Кел до края на дворцовите градини. Зад него се извисяваше Сейнт Джеймс. Сивият Лондон се простираше в краката му. Той си пое дълбоко дъх и вкуси дима във въздуха. Колкото и да изгаряше от нетърпение да се върне у дома, имаше да се погрижи за някои дела, а след срещата с болния крал и високомерния принц изпитваше потребност и от питие. Тръсна ръкави, вдигна си яката и закрачи към центъра на града.

Краката му сами го носеха през Сейнт Джеймс Парк и надолу по криволичещата пътека покрай реката. Слънцето залязваше, въздухът бе прохладен, ако не и чист, есенен ветрец полюляваше пешовете на черната му куртка. Кел стигна до дървен мост, прекрачил потока, и го пресече, съпроводен от глухия тропот на ботушите си по дъските. Поспря насред моста — фенери озаряваха Бъкингам Хаус зад гърба му, пред него течеше Темза. Водата се плискаше тихо между дървените греди, а Кел облегна лакти на перилата и се взря надолу. Зашава отсъстващо с пръсти, течението спря и водата под него се укроти, по-гладка от стъкло.

Огледа отражението си.

„Не си чак толкова хубав“ — казваше Рай всеки път, когато спипаше Кел да се взира в огледало.

„Не мога да се наситя на себе си“ — отвръщаше му той, въпреки че всъщност никога не се оглеждаше — не и целия, във всеки случай — а просто се взираше в окото си. Дясното. Дори в Червения Лондон, където магията процъфтяваше, окото го отличаваше от всички останали. Неизменно го белязваше като различен.

Отдясно на Кел отекна звънлив смях, последван от изсумтяване и още няколко, не така ясни, отгласа, напрежението се оттече от ръката му, а потокът запрепуска отново палаво под моста. Пратеникът продължи по пътя си, не след дълго паркът отстъпи пред улиците на Лондон и след това — пред величественото туловище на Уестминстър. Кел имаше слабост към абатството и му кимна като на стар приятел. При все саждите и мръсотията на града, при все пренаселването и беднотията, тук имаше нещо, което липсваше в Червения Лондон: съпротива срещу промяната. Уважение към установения порядък и усилие всичко наоколо да векува.

Колко ли години са били нужни да се построи абатството? Колко ли още щеше да устои? В Червения Лондон вкусовете се сменяха по-често дори от сезоните или заедно с тях, а сградите за нула време се извисяваха, изчезваха и пак се появяваха, но в различна форма. Магията опростяваше нещата. Понякога — помисли си Кел, — тя ги опростява прекомерно.

През някои нощи у дома имаше чувството, че си е легнал в един дворец и се е пробудил в различен.

Но тук Уестминстърското абатство се издигаше неизменно и всеки път чакаше да го приветства.

Кел си проправи път покрай чутовната каменна постройка и през улиците, препълнени с карети, сетне надолу по тясна пряка около дворчето на декана, оградено с обрасла с мъх стена. Уличката се стесняваше постепенно и накрая свърши пред една пивница.

Тук спря и Кел — и си свали палтото. Обърна го отново отдясно наляво, като смени черната куртка със сребърните копчета с по-скромен и подходящ за тукашните улици модел: кафяв сюртук с висока яка, протрит подгъв и оръфани лакти. Потупа джобовете и, доволен, че е готов, влезе в кръчмата.

III

„На хвърлей камък“ беше странно заведенийце.

Стените — мръсни, подът — на петна, а Кел от първа ръка знаеше, че собственикът — Барън — разрежда питиетата, но въпреки това неизменно се връщаше тук.

Кръчмата го очароваше, понеже, независимо от опърпания си вид и от още по-опърпаните клиенти, все едно по случайност или нарочно, „На хвърлей камък“ съществуваше винаги. Името се променяше, разбира се, както и поднасяните в нея питиета, но пивницата се намираше точно на същото това място в Сивия, Червения и Белия Лондон. Не беше извор, per se3, не и като Темза или Стоунхендж, или дузините по-незначителни маяци на магия по света, но беше елемент. Явление. Фиксирана точка.

И понеже Кел въртеше аферите си в пивницата (без значение дали на табелата пишеше „На хвърлей камък“ или „Залязващото слънце“, или „Ожарен кокал“), тя превръщаше във фиксирана точка и самия него.

Малцина бяха в състояние да оценят поетичността. Например Холанд. Ако той изобщо имаше вкус към такива неща.

Но, поетичността настрана, пивницата беше идеална за целите на Кел. Малцината верующи тук, в Сивия Лондон — онези странни типове, вкопчили се в идеята за магия, които търсеха да се докопат до всяка трошица предчувствие или слух — се навъртаха в кръчмата, привлечени от усещането за нещо друго, нещо различно. Кел също беше привлечен от него. Разликата беше, че той знаеше какво привлича тях.

Разбира се, посетителите със склонност към магия не бяха привлечени само от залегналия в костите повик на силата или обещанието за нещо различно, нещо повече. Привличаше ги и той самият. Или поне слуховете за него. Клюкарската мрежа сама по себе си има магически свойства и тук, в „На хвърлей камък“, думата „магьосник“ минаваше между устните на хората не по-рядко от разредената бира.

Кел се взря в кехлибарената течност в чашата пред себе си.

— ’Бървечер, Кел — измърмори Барън и спря да гаврътне питието си.

— ’Бървечер, Барън — поздрави го младежът.

Само това си казваха.

Собственикът на „На хвърлей камък“, с телосложението на тухлена стена — стига тя да реши да си пусне брада — беше висок и широк, и впечатляващо стабилен. Без съмнение Барън бе виждал предостатъчно странни неща, но те не го разклащаха, поне не видимо.

Или ако се случваше, предпочиташе да не споменава за тях.

Окаченият на стената зад тезгяха часовник отброи седем и Кел извади джунджурията от сегашния си износен кафяв сюртук. Представляваше дървена кутия, горе-долу с размера на човешка длан и затворена с простичка метална скоба. Отвори я и с палец плъзна капака назад, кутийката се разгъна в дъска за игра с пет вдлъбнатини, във всяка от които имаше по едно вещество.

В първата — буца пръст.

Във втората — вода, колкото една лъжичка.

В третата — на мястото на въздуха — се гушеха щипка песъчинки.

В четвъртата — капка масло, силно запалително.

А в петата, последната вдлъбнатина, имаше парченце кост.

У дома, в света на Кел, кутийката и съдържанието ѝ служеха не само за играчка, но и като урок — начин децата да открият кои стихии ги привличат и кои са привлечени от тях. Повечето бързо надрастваха играта и преминаваха или към заклинателство, или към по-сложните ѝ версии, в които усъвършенстваха уменията си. И поради удобството, и заради ограниченията си, наборът вещества се намираше в почти всяко домакинство в Червения Лондон, а най-вероятно и в селата извън него (макар че Кел не беше сигурен). Тук обаче, в град без магия, комплектът беше истинска рядкост и младежът смяташе, че клиентът му ще го одобри. В крайна сметка, нали беше колекционер?

В Сивия Лондон само два вида хора идваха да търсят пътешественика.

Колекционери и ентусиасти.

Колекционерите, богати и отегчени, обикновено не се интересуваха от магията сама по себе си — не биха различили лечебна руна от обвързващо заклинание — и Кел се наслаждаваше безмерно на патронажа им.

Ентусиастите бяха по-проблемни. Те се смятаха за същински магьосници и искаха да купуват дрънкулки не просто за да ги притежават или за да изложат на показ луксозните си придобивки, а за да ги ползват. Кел не обичаше ентусиастите — отчасти защото смяташе попълзновенията им за похабени усилия, а и отчасти понеже схващаше обслужването им като далеч по-близо до предателството — всъщност и причината настроението му значително да се влоши, когато млад господин дойде да седне до него и Кел вдигна глава в очакване на клиента си колекционер, но вместо това откри непознат ентусиаст.

— Мястото заето ли е? — попита ентусиастът, въпреки че вече беше седнал.

— Махай се — отвърна Кел равно.

Ала новодошлият не помръдна.

Отдалеч личеше, че този тип е ентусиаст — беше несръчен и тромав, с куртка с една идея по-къса за телосложението му и, когато вдигна дългите си ръце да се облегне на тезгяха и тъканта изпълзя нагоре, Кел различи единия край на татуировка. Зле нарисувана руна за сила, предназначена да обвърже магията към тялото ти.

— Вярно ли е? — настоя ентусиастът. — Каквото казват?

— Зависи кой го казва. — Кел затвори кутията, плъзна капака на място и щракна закопчалката. — Както и какво се говори.

Беше изпълнявал същия танц стотици пъти. С ъгълчето на синьото си око следеше как устните на досадника хореографират следващия му ход. Ако беше колекционер, Кел би му отпуснал малко въжето, но хора, нагазили във водата с твърдение, че могат да плуват, не следва да се нуждаят от сал.

— Разправят, че носиш разни неща — обясни ентусиастът, озъртайки се с подозрение из кръчмата. — Неща от други места.

Кел отпи от питието си, а ентусиастът прие мълчанието му за потвърждение, защото продължи:

— Следва да се представя, предполагам. Едуард Арчибалд Тътъл Трети. Но ме наричат „Нед“…

Кел вдигна вежда. Младият ентусиаст очевидно очакваше от него да се представи на свой ред, но пък явно имаше понятие с кого разговаря, така че пътешественикът загърби официалностите и попита:

— И какво искаш?

Едуард Арчибалд — Нед — се завъртя на стола и се наведе заговорнически.

— Търся малко пръстчица.

Кел наклони чашата си към вратата.

— Виж в парка.

Младежът съумя да се изсмее тихо и притеснено. Кел си допи питието. Малко пръстчица. Незначителна на пръв поглед молба. Но не беше такава. Повечето ентусиасти знаеха колко малко сила има в техния свят, но мнозина вярваха, че ако притежават част от друг свят, ще успеят да се сдобият с магията му.

И преди много време това е било вярно. Време, когато вратите между изворите са били широко отворени и силата е текла между световете, и всеки с малко магия във вените и амулет от друг свят не само е черпил от тази сила, но и се е местил заедно с нея, пристъпвал е от единия Лондон в другия…

Само че това време беше отминало.

Вратите — изчезнали.

Разрушени бяха още преди векове, след като Черният Лондон паднал и отнесъл единството на света със себе си, оставяйки подире си само приказки. Сега никой друг освен антари не притежаваха достатъчно сила да създават нови врати и дори при това положение само те можеха да преминават през тях. Антари винаги са били редки, но никой не знаеше точно колко, преди вратите да се затворят и броят им да започне да се намалява. Източникът на силата на антари винаги си беше оставал тайна (не се предаваше по наследство), но едно беше сигурно — колкото по-дълго световете стояха разделени, толкова по-малко антари се раждаха.

Сега Кел и Холанд май бяха последните от своя бързо измиращ вид.

— Е? — притисна го Нед. — Ще ми донесеш ли пръст?

Кел стрелна с поглед татуировката на китката на ентусиаста. Защо толкова много обитатели на сивия свят не искаха да схванат, че заклинанието има само толкова сила, колкото онзи, който го прави? Колко силен беше този?

Лека усмивка разтегли ъгълчетата на устните на Кел, когато побутна кутията-игра към мъжа.

— Знаеш ли какво е това?

Нед вдигна колебливо детската играчка, сякаш можеше да избухне в пламъци всеки миг (за момент Кел се почуди дали да не я запали, но се сдържа). Поигра си с кутията, докато успя да напипа закопчалката и да разгъне дъската върху тезгяха. Елементите заблестяха на мижавата светлина в кръчмата.

— Виж какво ще ти предложа — подхвана Кел. — Избери си една стихия. Мръднеш ли съответния елемент от мястото му — без да го докосваш, разбира се — ще ти донеса твоята пръстчица.

Нед смръщи вежди. Обмисли възможностите и посочи с пръст водата.

— Ето този.

„Е, не е чак толкова глупав, че да опита с костта“ — помисли си Кел. Въздух, земя и вода бяха най-лесните за подчиняване на волята — дори Рай, лишен от всякакви дарби, успяваше да вдигне поне тях. Огънят беше малко по-сложен, но като цяло най-трудното за местене беше парчето кост. И то с причина. Способните да местят кости, местеха и тела. Дори за Червения Лондон това беше силна магия.

Кел проследи как Нед прокарва ръка над дъската. Започна да шепне под мустак на водата на език, вероятно смятан за латински — или за безсмислица — но определено не беше кралски английски. Кел изкриви устни. Стихиите нямаха език — или по-скоро, можеше да им се говори на всякакъв. Самите думи не бяха толкова важни, колкото фокуса, който осигуряваха за мислите на изричащия ги; връзката, която помагаха да се образува; силата, от която черпеха. Накратко, езикът нямаше значение, значение имаше само намерението. Нищо не пречеше ентусиастът да си говори с водата на обикновен английски (една и съща полза щеше да има), но той ѝ се обясняваше на своя измислен език. И в същото време въртеше длан над малката дъска, по посока на часовниковата стрелка.

Кел въздъхна, облегна лакът на тезгяха и отпусна буза върху дланта си, докато Нед се бореше, а лицето му почервеняваше от вложените усилия.

След няколко дълги минути водата се набръчка веднъж (можеше да е предизвикано и от прозявката на Кел или начина, по който мъжът стискаше тезгяха) и след това се успокои.

Нед се взираше в дъската с изпъкнали вени. Сви юмрук и за момент Кел се притесни да не цапардоса малката играчка, но ударът му се стовари встрани от нея. Силен.

— Е, какво да се прави — въздъхна пътешественикът.

— Тук има някаква шашма — изръмжа Нед.

Кел отлепи буза от дланта си.

— Така ли? — Леко размърда пръсти и буцата пръст се надигна от мястото си и се понесе спокойно към ръката му. — Сигурен ли си? — Лек повей подхвана пясъка и го завъртя във въздуха около китката му. — Може и така да е… — Водата се събра в капка, а после се превърна на лед в шепата му, — или пък не е… — допълни той, когато маслото се запали във вдлъбнатината си. — Може би… — проточи Кел, докато парчето кост се вдигаше във въздуха, — … просто ти липсва и най-малкото подобие на сила.

Нед зяпаше как и петте елемента изпълняват всеки своя малък танц около пръстите на Кел. Той ясно чуваше подигравката на Рай: „Фукльо“. А сетне, също тъй безгрижно, както бе пожелал веществата да се издигнат, ги остави и да паднат. Пръстта и ледът тупнаха по местата си с издумкване и звън, а пясъкът се намести беззвучно в паничката си, пламъкът, който танцуваше в маслото, изгасна. Само костта остана да се рее във въздуха. Кел я огледа, като през цялото време усещаше и тежестта на алчния поглед на ентусиаста.

— Колко искаш за това? — попита Нед.

— Не е за продан — отвърна Кел, после се поправи. — Не и за теб.

Нед се надигна от стола и понечи да си върви, но Кел още не беше приключил с него.

— Ако ти донеса пръст, какво ще ми дадеш в замяна?

Ентусиастът застина, обнадежден.

— Назови цената си.

— Цената ми ли? — Кел не пренасяше дрънкулки между световете за пари. Парите се променят. Какво да стори с шилинги в Червения Лондон? А с паунди? Щеше да изкара повече, ако ги изгори, отколкото ако се опита да купи нещо с тях в Белия град. Допусна възможността да харчи парите тук, но за какво в крайна сметка да ги използва? О, не, Кел играеше друга игра. Отвърна:

— Не искам парите ти, а нещо важно. Такова, което не искаш да изгубиш.

Нед закима припряно.

— Добре. Стой тук и аз…

— Не тази нощ — спря го Кел.

— Тогава кога?

Пътникът сви рамене:

— След месец.

— Очакваш от мен да стоя тук и да чакам?

— От теб не очаквам абсолютно нищо — младежът сви рамене. Жестоко беше, разбира се, но искаше да види докъде е готов да стигне ентусиастът. И ако решителността му се докажеше твърда и го завареше тук другия месец, реши Кел, щеше да си е заслужил кесийката с пръст. — А сега се махай.

Нед отвори и затвори уста, после изпухтя и се отдалечи, като на излизане за малко да се блъсне в дребен, очилат господин.

Кел взе реещото се парче кост и го върна на мястото му в кутията, още докато очилатият приближаваше вече празния стол.

— Какво беше това? — попита новодошлият и се намести на него.

— Нищо сериозно — отвърна Кел.

— Това за мен ли е? — Мъжът имаше предвид играта.

Пътешественикът кимна и я подаде на колекционера, който я взе колебливо от ръката му. Кел остави клиента да си поиграе с нея, след това се зае да му покаже как работи. Колекционерът се ококори.

— Превъзходно, превъзходно!

Порови в джоба си и извади увит в кърпичка предмет. Чу се тупване, когато го остави на тезгяха. Кел посегна и разопакова вързопчето: блесна сребърна кутийка с миниатюрна ръчка отстрани.

Музикална кутийка. Кел се усмихна доволно.

И в Червения Лондон имаха музика и музикални кутии, но повечето свиреха благодарение на магия, не на механизъм и младежът се възхищаваше много от труда, вложен в малките машинки тук. Прекомерно голяма част от Сивия Лондон беше противна, но на моменти липсата на магия водеше до гениалност. Да вземем за пример музикалните му кутии. Сложен, но елегантен дизайн. Толкова много части, толкова много труд и всичко това — заради изпълнението на една мелодийка.

— Нужно ли е да обяснявам как работи? — попита колекционерът.

Кел поклати глава и отвърна тихо:

— Не. Имам няколко.

Мъжът свъси вежди.

— При все това я намирате за подходяща?

Кел кимна и започна да увива джунджурията с кърпичката, за да я предпази.

— Не искате ли да я чуете как свири?

Искаше, но не тук, в тази мръсна малка кръчма, където не можеше да се наслади на звука. Освен това беше време да се връща у дома.

Остави колекционера пред бара да се забавлява с детската игра — да се диви как нито стопеният лед, нито пясъкът се изсипват от местата си, все едно колко клати кутията — и излезе навън в нощта. Пое към Темза, вслушан в отгласите на града около себе си, тропота на преминаващите карети и далечните викове — някои от наслада, други от болка (макар че дори те не можеха да се сравняват с писъците, които отекваха из Белия Лондон). Не след дълго видя и реката — ивица от чернота в нощта. Църковните камбани звъняха в далечината, общо осем удара.

Време беше да си тръгва.

Кел стигна до тухлената стена на магазин с изглед към водата и пристъпи в скришната тъма до него. Вдигна си ръкава. Ръката вече го наболяваше от първите два разреза, но извади ножа си и направи трети, сетне докосна с пръсти първо кръвта и после стената.

На едно от ремъчетата на врата му висеше червен лин — като онзи, който крал Джордж му беше върнал този следобед. Кел хвана монетата и я притисна към кръвта на тухлите. Рече:

— Е, добре. Да си вървим у дома.

Често се случваше да говори на магията. Не да ѝ нарежда, просто да си приказва с нея. Магията беше живо същество — всички го знаеха — но Кел я усещаше по-скоро като приятел, като семейство. В крайна сметка, тя представляваше част от него (много по-голяма част отколкото от останалите) и той не бе в състояние да възпре усещането, че тя разбира какво ѝ казва, какво чувства; не само когато я призоваваше, а винаги — при всеки удар на сърцето и всяко поемане на дъх.

В крайна сметка, нали беше антари.

А антари умееха да говорят на кръвта. На живота. На самата магия. Първият и последен елемент, онзи, който живее във всички и не е същност на нито един.

Долавяше как магията се размърдва срещу дланта му, тухлената стена се затопля и охлажда едновременно с нея и Кел се поколеба — искаше да види дали ще отвърне, без да я помоли. Ала магията удържа, изчакваше го да изрази на глас заповедта си. Елементалната магия се вслушваше във всички езици, но магията на антари — истинската, кръвната магия — говореше един-единствен. Кел долепи пръсти до стената.

— Ас траварс — каза той. На път.

Този път магията се вслуша и се подчини. Светът се разлюля и Кел пристъпи напред през вратата и в мрака, събличайки Сивия Лондон като палто.