Буря се надига

Глава 47Онзи, когото изгуби

Ранд не се върна веднага в покоите си. Провалената среща с Пограничниците го беше разстроила. Не заради коварния им опит да го привлекат във Фармадинг — това беше неприятно, но не и неочаквано. Хората винаги се опитваха да го контролират и манипулират. Пограничниците не бяха по-различни.

Не, нещо друго го глождеше, нещо, което не можеше да определи точно. Ето защо крачеше из Тийрския камък с две айилски Деви зад себе си и появата му стряскаше слуги и изнервени Бранители.

Коридорите се извиваха и въртяха. Стените — там, където не бяха украсени с пана и гоблени — имаха цвета на мокър пясък, но бяха много по-яки от всяка скала, позната на Ранд, чужди и странни. Всеки гладък къс стена напомняше, че това място не е естествено.

Ранд се чувстваше по същия начин. Имаше тялото на човек. Всъщност имаше поведението и биографията на човек. Но беше същество, което никой човек — дори той самият — не можеше да разбере. Легендарна фигура, създание на Единствената сила, неестествено като тер-ангреал или къс куендияр. Обличаха го като крал, също както обличаха тези коридори с предено злато и червени килими. Също както покриваха стените с тези гоблени, всеки от които изобразяваше прочут тайренски пълководец. Наглед бяха за красота, но също тъй бяха предназначени да крият. Петната гола стена издаваха колко свръхестествено е това място. Килимите и гоблените го правеха да изглежда по-… човешко. Също както на Ранд даваха корона и богато извезано палто, за да могат да го приемат. Нали кралете трябва да са малко по-различни. Нищо, че умът му, скрит под короната, беше още по-различен, много по-чужд. Нищо, че сърцето му бе на отдавна мъртъв човек, че раменете му трябваше да носят бремето на едно пророчество, че душата му беше съкрушена от нуждите, исканията и надеждите на милиони.

Две ръце. Една да унищожи, една — да спаси. Коя от двете беше загубил?

Лесно беше да се изгубиш в Камъка. Много преди Шарката да започне да се разнищва, тези лъкатушещи коридори бяха обърквали. Замислени бяха да заблуждават нападатели. Айилците казваха, че били впечатлени колко трудно е да се превземе Камъкът. Впечатлили ги бяха не Бранителите, а самите мащаби и планът на чудовищното здание.

За щастие Ранд нямаше определена цел. Искаше просто да повърви.

Беше приел това, което трябваше да бъде. Защо тогава го притесняваше толкова? Някакъв глас дълбоко вътре — не онзи в главата му, а в сърцето му — бе започнал да оспорва това, което правеше. Не беше силен и натрапчив като гласа на Луз Терин. Просто шепнеше. Като сърбеж от забравена рана. Нещо не беше наред. Нещо беше погрешно…

„Не! Трябва да съм силен. Най-сетне трябва да стана това, което съм длъжен да бъда!“

Спря и стисна зъби. В дълбокия джоб на палтото си носеше ключа за достъп. Опипа с пръсти хладните му гладки контури. Не смееше да го остави на грижите на някой слуга, колкото и доверен да е.

„Хюрин — осъзна Ранд. — Това ме притеснява. Че видях Хюрин.“

Тръгна отново, изправил гръб. Трябваше да е силен — или поне да изглежда силен — винаги.

Хюрин беше останка от един предишен живот. От дните, когато Мат все още се присмиваше на палтата на Ранд, дните, когато Ранд се беше надявал, че ще се ожени за Егвийн и все някак ще се върне в Две реки. Беше пътувал с Хюрин и Лоиал, решен да спре Фейн и да върне камата на Мат, да докаже, че е приятел. Онова време беше далеч по-просто, макар Ранд да не го осъзнаваше тогава. Беше се чудил може ли нещо да се окаже по-сложно от това да мисли, че приятелите му го мразят.

Цветовете се завихриха пред очите му. Перин вървеше през сумрачен лагер, онзи каменен меч бе надвиснал във въздуха над него. Образът се промени в Мат, който все още беше в онзи град. Кемлин ли беше? Защо можеше да е близо до Елейн, а Ранд трябваше да е толкова далече? Едва можеше да долови чувствата й през връзката. Толкова му липсваше. Някога се бяха целували скришом в коридорите на същата тази крепост.

„Не — помисли си той. — Аз съм силен.“ Копнежът беше чувство, което не трябваше да изпитва. Носталгията не го водеше доникъде. Опита се да прогони и двете, като се спусна в близката стълбищна шахта и почти затича по стъпалата.

„От миналото ли бягаме? — тихо попита Луз Терин. — Да. Това е добре. По-добре да избягаме, отколкото да се изправим пред него.“

Времето му, преживяно с Хюрин, бе свършило при Фалме. Онези дни бяха размътени в ума му. Промените, които го бяха сполетели тогава — разбирането, че трябва да убива, че никога вече няма да може да се върне към живота, който бе обичал, — бяха неща, за които не можеше да не мисли. Беше се запътил към Тийр почти като в сън, отделен от приятелите си, виждаше Ишамаел в сънищата си.

И това ставаше отново.

Стигна задъхан до един от по-долните етажи, закрачи по коридора й нахлу в огромна зала с редици здрави дебели колони, по-дебели, отколкото мъж можеше да обхване с разперени ръце. Сърцето на Камъка. Няколко Бранители се изпънаха мирно и отдадоха чест, докато минаваше покрай тях.

Спря в центъра на Сърцето. Някога Каландор беше висял тук, искрящ и лъчист. Кристалният меч сега бе притежание на Кацуан. Дано да не загубеше и него, както се бе провалила с пазенето на мъжкия ай-дам. Всъщност му беше все едно. Каландор беше лошо оръжие. За да го използва, човек трябваше да се подчини на волята на жена. Беше могъщо, но съвсем не толкова могъщо като Чедан Кал. Ключът за достъп бе много по-добър инструмент. Ранд го погали с пръсти, докато оглеждаше мястото, където някога бе висял Каландор.

Това винаги го беше безпокояло. Каландор беше оръжието, упоменато в пророчествата. Каретонският цикъл съобщаваше, че Камъкът няма да падне, докато Каландор не бъде завладян от Преродения Дракон. За някои учени този пасаж означаваше, че мечът никога няма да бъде завладян. Но пророчествата не действаха така — те бяха създадени, за да се изпълнят.

Ранд беше проучил Каретонското пророчество. За жалост, извличането на смисъла му бе все едно да се опиташ да развържеш сто разтега оплетено въже. С една ръка.

Взимането на Меча недосегаем беше едно от първите пророчества, които бе изпълнил. Но дали взимането на Каландор беше безсмислен знак, или важна стъпка? Всички знаеха пророчеството, но малцина задаваха въпроса, който трябваше да е неизбежен. Защо? Защо Ранд трябваше да вземе меча? Дали за да го използва в Последната битка?

Мечът беше по-слаб като ша-ангреал, а Ранд се съмняваше, че е предназначен да се използва просто като меч. Защо пророчествата не упоменаваха за Чедан Кал? С тях той беше прочистил покварата. Ключът за достъп предлагаше на Ранд мощ, далеч надвишаваща онова, което можеше да осигури Каландор, и тази мощ вървеше без обвързване. Статуетката беше свобода, а Каландор бе просто поредният сандък. Но в пророчествата не се споменаваше нищо за Чедан Кал и техните ключове.

За Ранд това беше ужасно, защото пророчествата — в известен смисъл — се оказваха най-здравият и задушаващ сандък от всички. Беше заклещен в тях. Рано или късно щяха да го задушат.

„Казах им…“ — прошепна Луз Терин.

„Какво си им казал?“ — попита Ранд.

„Че планът няма да успее — отвърна много тихо Луз Терин. — Че грубата сила няма да го удържи. Нарекоха плана ми безразсъден, но оръжията, които създадоха, бяха твърде опасни. Твърде плашещи. Никой човек не бива да владее такава Сила…“

Ранд се бореше — с мислите, с гласа, със спомените. Почти нищо не можеше да си спомни за плана на Луз Терин да Запечата затвора на Тъмния. Чедан Кал… за тази цел ли бяха създадени?

Това ли беше отговорът? Грешния избор ли беше направил Луз Терин? Защо тогава в пророчествата не се споменаваше за тях?

Обърна се, за да напусне залата.

— Не пазете повече това място — каза на Бранителите. — Тук няма нищо ценно. Не съм сигурен дали изобщо е имало.

Те изглеждаха стъписани и огорчени като деца, току-що сгълчани от обичния им баща. Но предстоеше война и той нямаше да остави войници, за да пазят една празна стая.

Стисна зъби и отново закрачи по някакъв коридор. Каландор. Къде го беше скрила Кацуан? Знаеше, че е взела стаи в Камъка — отново подлагаше на изпитание волята му да я прогони далече от себе си. Трябваше да направи нещо по въпроса. Да я изхвърли от Камъка може би. Забърза нагоре по каменните стъпала, излезе на друг етаж и продължи да се движи. Ако се спреше, седенето щеше да го подлуди.

Толкова упорито се беше трудил да не им се остави да го оплетат в нишките си, но в крайна сметка пророчествата щяха да се погрижат да направи това, което се очакваше. Бяха по-манипулативни, по-коварни от всяка Айез Седай.

Гневът в него се надигна и се разбушува, готов да избликне. Тихият вътрешен глас затрепери пред бурята. Ранд опря лявата си ръка на стената и наведе глава, стиснал зъби.

— Ще бъда силен — прошепна си. Но гневът не си отиваше. А и защо да си иде? Пограничниците му се опълчваха. Сеанчанците му се опълчваха. Айез Седай се преструваха на покорни пред него, но вечеряха с Кацуан зад гърба му и играеха по свирката й.

Кацуан му се опълчваше най-много от всички. Оставаше близо до него, извърташе смисъла на заповедта му и изопачаваше намеренията му. Той издърпа ключа за достъп и го опипа. Последната битка надвисваше, а той си губеше времето в ходене на срещи с хора, които го оскърбяваха. Тъмния разнищваше Шарката с всеки изминал ден, а заклелите се да бранят границите се криеха във Фармадинг.

Огледа се. Нещо точно в този коридор му изглеждаше познато. Не беше сигурен защо. С нищо не се отличаваше от другите. Килими и гоблени в златно и червено. Пресичащи коридори напред.

Може би не трябваше да остави Пограничниците ненаказани заради непокорството им. Може би трябваше да се върне и да ги научи да се страхуват от него. Но не. Нямаше нужда от тях. Можеше да ги остави за сеанчанците. Армията им можеше да забави враговете му тук, на юг. Може би това щеше да задържи сеанчанците от фланговете му, докато се справи с Тъмния.

Но… дали нямаше начин да спре сеанчанците завинаги? Погледна ключа за достъп в ръката си. Някога се беше опитал да надвие чуждестранните нашественици с помощта на Каландор. Все още не беше разбрал защо е толкова трудно да владее меча: Кацуан бе обяснила каквото знаеше едва след пагубния му щурм. Ранд трябваше да е в Кръг с две жени, за да може безопасно да борави с Меча, който не е меч.

Това бе първият му голям провал като пълководец.

Но сега имаше по-добър инструмент. Най-могъщия инструмент, създаван някога. Никое човешко същество не би могло да държи повече от Единствената сила от това, което бе държал той, когато прочисти сайдин. За изгарянето на Грендал и Натрин бе нужна нищожна част от онова, което можеше да извлече.

Ако насочеше това срещу сеанчанците, щеше да може да тръгне към Последната битка с увереност, без да се притеснява повече какво го дебне зад гърба. Дал им беше шансове. Няколко шанса. Беше предупредил Кацуан, казал й беше, че ще обвърже към себе си Щерката на Деветте луни. По един начин… или по друг.

Скоро щеше да е.

„Там — каза Луз Терин. — Стояхме там.“

Ранд се намръщи. Какво пак бълнуваше лудият? Огледа се. Подът на широкия коридор бе облицован с плочки на червени и черни фигури. По стените бяха накачени гоблени. Ранд с изумление осъзна, че някои от тях изобразяват него: как завзема Камъка, как държи Каландор, как убива тролоци.

„Боят ни със сеанчанците не беше първият ни провал — прошепна Луз Терин. — Не, първият ни провал стана тук. В този коридор.“

Изтощен, след битката с тролоци и мърдраали. Раната на хълбока му пулсира. Камъкът все още кънти от виковете на ранените. Чувството, че би могъл да направи всичко. Всичко.

Застанал над трупа на младо момиче. Просто дете. Каландор блести в ръцете му. Тялото изведнъж потрепери.

Моарейн го беше спряла. Съживяването на мъртвите е непосилно за него, така беше казала.

„Колко съжалявам, че вече не е тук“ — помисли си Ранд. Често се беше отчайвал от нея, но тя — повече от всеки друг — като че ли схващаше най-точно какво се очаква от него. Успяваше да го накара да иска да го направи, дори когато го беше разгневявала.

Ранд се обърна. Моарейн беше права. Не можеше да върне живота на мъртвите. Но много го биваше в това да носи смърт на живите.

— Съберете своите сестри на копието — извика той през рамо на Девите. — Тръгваме на битка.

— Сега ли? — попита едната, — Вече се стъмни!

„Толкова ли дълго съм вървял“? — помисли Ранд изненадано.

— Да. Тъмнината е без значение. Ще направя достатъчно светло.

Опипа с пръсти ключа за достъп. Изпитваше възбуда и ужас едновременно. Веднъж беше изтласкал сеанчанците в океана. Щеше да го направи отново. Сам.

Щеше да ги прогони, да. Поне тези, които останеха живи.

— Вървете! — изрева той на Девите и те затичаха на дълги отскоци по коридора. Какво беше станало със самообладанието му? Ледът бе изтънял напоследък.

Отвори рязко вратата на покоите си и вдигна ръка, за да накара Бранителите на пост пред нея да замълчат. Нямаше настроение да слуша бърборенето им.

Нахлу вътре и се ядоса, щом видя, че стражите са пуснали някого. С гръб към него стоеше непознат, загледан навън през отворените врати на терасата.

— Какво…

Мъжът се обърна. Не беше чужд. Изобщо не беше чужд.

Беше Трам. Баща му.

Ранд залитна стъписан назад. Привидение ли беше това? Някаква извратена уловка на Тъмния? Но не, беше Трам. Добрината в тези очи не можеше да се сбърка с нищо. Макар да беше с цяла глава по-нисък от Ранд, Трам винаги беше изглеждал по-крепък от всичко и всекиго около себе си. Широките му гърди и здравите крака бяха непоклатими не защото бе силен — в пътуванията си Ранд беше срещал много мъже с далеч по-голяма сила. Силата беше преходна. Трам беше истински. Сигурен и стабилен. Само да го гледаш вдъхваше утеха.

Но утехата се сблъска с това, в което Ранд се беше превърнал. Световете му се срещнаха — някогашният човек и човекът, който бе станал — като плисната върху нажежен камък вода. Едното се пръска, другото става на пара.

Трам стоеше колебливо на прага на терасата, огрян от треперливата светлина на двата светилника на стойки в стаята. Ранд разбра колебанието му. Не бяха кръвни баща и син. Кръвният баща на Ранд беше Джандуин, кланов вожд на Таардад Айил. Трам беше просто мъжът, намерил го на склоновете на Драконова планина.

Просто мъжът, който го беше отгледал. Просто мъжът, който го бе научил на всичко, което знаеше. Просто мъжът, когото Ранд обичаше и почиташе, и винаги щеше да обича.

— Ранд — промълви неловко Трам.

— Моля те… — проговори Ранд изумено. — Моля те, седни.

Трам кимна. Затвори вратите на терасата, после пристъпи и седна на един стол. Ранд също седна. Загледаха се мълчаливо през стаята. Каменните стени бяха голи. Ранд не искаше гоблени и картини. Килимът бе жълт и червен, и толкова голям, че стигаше и до четирите стени.

Стаята изглеждаше някак твърде съвършена. Ваза с прясно откъснати лилии и цветове калима, точно където трябваше да е. Столове в средата, подредени твърде точно. Стаята не изглеждаше като да живее някой в нея. Като толкова други места, където бе отсядал, не беше дом. Не беше имал истински дом, откакто напусна Две реки.

Трам седеше на единия стол, Ранд — на другия. Осъзна, че все още държи ключа за достъп, затова го постави на килима с шарката на слънцето пред себе си. Трам погледна чуканчето на другата му ръка, но не каза нищо. Беше стиснал ръце пред себе си, може би съжаляваше, че няма нещо за работа. Трам винаги се беше чувствал по-удобно да говори за неудобни неща, когато ръцете му можеха да вършат нещо, все едно дали проверява сбруята на коня или стриже овца.

„Светлина — помисли Ранд и изведнъж изпита порив да скочи и да прегърне Трам. Близостта и спомените се изляха в ума му на порой. Трам, как кара ябълкова ракия в хана «Виноструй» за Бел Тин. Удоволствието, с което пушеше лулата си. Търпението и добротата му. Изненадата, която бе изпитал, като видя меча му със знака на чаплата. — Толкова добре го познавам. И все пак рядко се сещах за него в последно време.“

— Как… — почна Ранд. — Трам, как стигна тук? Как ме намери?

Трам се засмя тихо.

— Та ти непрекъснато пращаше вестоносци до всички големи градове през последните няколко дни, нареждаше им да стягат войските си за война. Мисля, че човек трябва да е сляп, глух и пиян, за да не разбере къде да те намери.

— Но мои вестоносци не са ходили до Две реки!

— Не бях в Две реки — отвърна Трам. — Някои от нас се бихме редом с Перин.

„Ама разбира се“ — помисли Ранд. Нинив трябваше да се е свързала с Перин… цветовете се завихриха… беше се притеснила за него и Мат. Трам лесно можеше да е дошъл с нея на връщане.

Наистина ли водеше този разговор? Беше се примирил с мисълта, че никога няма се върне в Две реки и да види отново баща си.

Беше толкова хубаво, въпреки тази неловкост между двамата. По лицето на Трам имаше повече бръчки отпреди, а няколкото упорити черни кичура в косата му най-после се бяха предали и бяха побелели, но си беше същият.

Толкова много хора се бяха променили около Ранд — Мат, Перин, Егвийн, Нинив, — беше чудо, че среща някой от стария си живот, някой, който си е останал същият. Трам, мъжът, който го бе научил да търси пустотата. Трам беше скала, по-здрава сякаш от самия Камък.

Настроението му леко помръкна.

— Чакай. Перин е използвал хора от Две реки?

Трам кимна.

— Бяхме му нужни. Момчето е заиграло такава опасна игра на въжето, че може да впечатли всеки акробат на позорище. Със сеанчанците и хората на Пророка, да не говорим за Белите плащове и кралицата…

— Кралицата ли?

— Аха. Макар тя да твърди, че не е кралица вече. Майката на Елейн.

— Значи тя е жива? — попита Ранд.

— Жива е, с малко помощ от Бели плащове — каза Трам с неприязън.

— Видяла ли се е с Елейн? — попита Ранд. — Спомена за Бели плащове… как се е натъкнал на Бели плащове? — Трам започна да му отговаря, но Ранд вдигна ръка да го спре. — Не. Чакай. Мога да получа донесение от Перин, когато пожелая. Няма да си губим времето заедно, за да му бъдеш вестоносец.

Трам се усмихна леко.

— Какво?

— Ех, синко. — Мъжът поклати глава, стиснал пред себе си широките си отрудени ръце. — Наистина са го направили. Хванали са те и са направили крал от тебе. Какво е станало с онова дългуресто момче, така ококорено на Бел Тин? Къде е неувереният момък, когото гледах през всички онези години?

— Мъртъв е — отвърна без колебание Ранд.

Трам кимна замислено.

— Виждам го. Ти… трябва да знаеш… За…

— Че не си мой баща ли?

Трам кимна и наведе очи.

— Знам го от деня, в който напуснах Емондово поле — отвърна Ранд. — Сам ми го каза в трескавите си сънища. Отказвах да го повярвам в началото.

— Да. Разбирам. Аз… — Стисна силно дланите си. — Не съм искал да те лъжа, синко. Или… е, май не трябва да те наричам така, нали?

„Можеш да ме наричаш син, разбира се. Ти си моят баща. Каквото и да казват някои.“ Но не намери сили да го изрече.

Прероденият Дракон не можеше да има баща. Един баща можеше да се окаже слабост, която да се използва — дори повече, отколкото жена като Мин. Любимите бяха нещо очаквано. Но Прероденият Дракон трябваше да е фигура от легендите, същество голямо почти колкото самата Шарка. Бездруго му беше трудно да накара някои хора да му се покорят. А ако знаеха, че Прероденият Дракон разчита на силата на един овчар?

Тихият глас в сърцето му крещеше.

— Добре си направил, Трам — промълви той. — С това, че затаи истината от мен, вероятно си спасил живота ми. Ако хората знаеха, че съм намерениче, и то намерен не къде да е, а на Драконова планина… щеше да се разчуе. Като нищо можеше да ме убият още като дете.

— О. Е, радвам се, че го направих, тогава.

Ранд вдигна ключа за достъп — той също му носеше утеха — и стана. Трам го последва припряно — държеше се все повече като поредния придворен или слуга.

— Велика служба изпълни, Трам ал-Тор — каза Ранд. — С това, че ме защити и отгледа, ти вкара света в нов Век. Светът ти е длъжник. Ще се погрижа да преживееш спокойно старините си.

— Благодаря за това, милорд — отвърна Трам. — Но не е нужно. Имам си каквото ми трябва.

Усмивка ли прикриваше? Може би речта на Ранд наистина беше високопарна. В стаята беше задушно и Ранд се обърна, мина по хубавия килим и отново разтвори широко вратите на терасата. Слънцето наистина беше залязло и над града бе паднал мрак. Лъхна го свеж вятър от морето и той пристъпи до перилото навън в нощта.

Трам застана до него.

— Съжалявам, че изгубих меча ти — промълви неволно Ранд. Чувстваше се ужасно глупаво.

— Няма нищо. Все едно, не знам дали изобщо го заслужавах.

— Не беше ли наистина майстор на меча?

Трам кимна.

— Бях, предполагам. Убих мъж, който беше, направих го пред свидетели, но така и не можах да си простя това. Въпреки че трябваше да го направя.

— Нещата, които трябва да правим, често са тези, които най-малко искаме да правим.

— Самата истина. — Трам въздъхна и се подпря на перилото до него. — Толкова е странно. Моето момче — Прероденият Дракон. Всички онези истории, които чух, докато пътувах по света… и аз съм част от тях.

— Помисли си какво е за мен — каза Ранд.

Трам се засмя.

— Да. Да, предполагам, че разбираш точно какво имам предвид. Смешно, нали?

— Смешно ли? — Ранд поклати глава. — Не. Не е това. Моят живот не е мой. Марионетка съм за Шарката и пророчествата, марионетка, направена да танцува за света, преди да ми отрежат конците.

Трам се намръщи.

— Това не е вярно, синко. Ммм, милорд.

— Не мога да го видя другояче.

Трам погали гладкото каменно перило.

— Мисля, че мога да разбера. И аз съм изпитвал донякъде тези чувства по времето, докато бях войник. Знаеш ли, че съм се бил срещу Тийр? Би могло да се очаква, че ще ме налегнат болезнени спомени, като пак съм тук, нали? Но един враг често се оказва не по-различен от всеки друг. Не храня злоба.

Ранд остави ключа за достъп на перилото, но го задържа здраво.

— Един войник също няма кой знае какъв избор за собствената си съдба — продължи Трам и почука разсеяно с пръст по перилото. — По-важни хора взимат всички решения. Хора… е, като теб, предполагам.

— Но моите решения вече са взети вместо мен от самата Шарка — отвърна Ранд. — Аз имам по-малко свобода от войниците. Ти си могъл да избягаш, да дезертираш. Или поне да се оттеглиш законно.

— А ти не можеш ли да избягаш? — попита Трам.

— Не мисля, че Шарката ще ми позволи — отвърна Ранд. — Това, което правя, е твърде важно. Тя просто ще ме върне в пътя. Правила го е поне десет пъти досега.

— А би ли поискал всъщност да избягаш?

Ранд не отвърна.

— Можех да оставя онези войни. Но в същото време не можех. Не и без да изменя на онзи, който бях. Мисля, че с теб е същото. Има ли значение дали можеш да избягаш, когато знаеш, че няма да го направиш?

— Аз ще умра в края на всичко това — каза Ранд. — Нямам никакъв избор.

Трам го изгледа намръщено и за миг Ранд се почувства отново като дванайсетгодишно момче.

— Такива приказки няма да търпя — рече Трам. — Дори да си Прероденият Дракон, няма да ги слушам. Човек винаги има избор. И да не може да избира пътя, по който е принуден да върви, все пак има избор.

— Но как?

Трам отпусна ръка на рамото му.

— Изборът не винаги е за това какво правиш, синко, а за това защо го правиш. Когато бях войник, имаше някои хора, които воюваха просто за пари. Имаше други, които воюваха заради вярност — вярност към другарите си или към короната, или каквото и да е. Войникът, който умира за пари, и войникът, който умира заради вярност, са мъртви, но има разлика между тях. Едната смърт означава нещо. Другата — не… Не знам дали е вярно, че трябва да умреш в края на всичко това. Но и двамата знаем, че няма да избягаш. Колкото и да си се променил, мога да видя, че някои неща са си същите. Тъй че няма да позволя никакво хленчене по въпроса.

— Аз не хленча…

— Знам. Кралете не хленчат, те разсъждават. — Като че ли цитираше някого, макар Ранд да нямаше представа кого. Странно, Трам се изсмя късо. — Все едно — продължи той. — Ранд, мисля, че можеш да преживееш това. Не мога да си представя, че Шарката няма да ти даде малко мир, предвид службата, която изпълняваш заради всички нас. Но ти си войник, отиващ на война, а първото нещо, което научава един войник, е, че може да умре. Може да нямаш право да избираш задълженията, които ти се дават. Но можеш да избереш защо ги изпълняваш. Защо отиваш на битка, Ранд?

— Защото трябва.

— Това не е достатъчно — отвърна Трам. — Враните да я вземат оная жена! Защо не беше дошла по-рано при мен. Ако знаех…

— Коя жена?

— Кацуан Седай — отвърна Трам. — Тя ме доведе тук, каза, че трябва да ти поговоря. Преди гледах да стоя настрана, защото смятах, че последното, което ти трябва, е баща ти да нагази в нивата ти!

Трам продължи, но Ранд престана да го слуша.

Кацуан. Трам беше дошъл заради Кацуан. Не защото бе видял Нинив и бе използвал възможността. Не защото просто бе поискал да види сина си. А защото беше манипулиран да дойде.

Никога ли нямаше да го остави на мира тази жена!

Чувствата му от това, че вижда Трам, бяха станали толкова силни, че бяха стопили леда. Прекомерната обич бе като прекомерната омраза. И едното, и другото го караха да чувства — нещо, с което не можеше да рискува.

Но беше рискувал. И изведнъж чувството едва не го съкруши. Потрепери и се отдръпна от Трам. Беше ли целият този разговор поредната игра на Кацуан? Беше ли Трам съучастник в това?

— Ранд? — попита Трам. — Съжалявам. Не трябваше да споменавам за Айез Седай. Тя каза, че може да се ядосаш, ако спомена за нея.

— Какво още каза? — настоя Ранд и се обърна рязко. Трам колебливо отстъпи. Вятърът лъхна между тях, светлините на града мигаха като точици далече долу.

— Ами… Каза ми, че трябва да поговоря за младостта ти, да ти напомня за по-добри времена. Мислеше, че…

— Тя си играе с мен! — промълви Ранд, взрян в очите му. — Играе си и с теб. Всички връзват нишките си към мен!

Гневът закипя. Опита се да го затисне, но беше толкова трудно. Къде бе отишъл ледът, покоят? Отчаян, Ранд затърси пустотата. Опита се да излее всички чувства в пламъка на една свещ, както го беше учил Трам, толкова отдавна.

Сайдин чакаше там. Без да помисли, Ранд се вкопчи в него и чувствата, които мислеше, че е оставил, го заляха на порой. Пустотата се разби, но сайдин някак остана, устоя. Той изкрещя, щом гаденето го порази, и хвърли целия си гняв срещу него.

— Ранд — каза Трам намръщено. — Помисли добре…

— Млъкни!!! — изрева Ранд и го събори на пода с поток от Въздух. Бореше се със своя гняв от едната страна и сайдин от другата. Заплашваха да го съкрушат, да го смажат помежду си, да го разкъсат.

Затова трябваше да е силен. Не можеха ли да разберат? Как можеше да се смее човек, изправен срещу такива сили?

— Аз съм Прероденият Дракон! — изрева Ранд на сайдин, на Трам, на Кацуан и на самия Създател. — Няма да съм ваша кукла! — Посочи Трам с ключа за достъп. Баща му лежеше на каменния под. — Праща те Кацуан, уж за да ми покажеш обичта си. Но ти носиш поредната й нишка, за да я затегнеш около гърлото ми! Няма ли да ме оставите на мира, всички?

Беше изгубил контрол. Но му беше все едно. Искаха да чувства. Щеше да чувства тогава! Искаха да се смее? Щеше да се смее, докато те горят!

С рев, изпълнен с ярост към всички тях, запреде нишки на Въздух и Огън. Луз Терин зави в главата му, сайдин се опита да ги унищожи и двамата, а тихият глас в сърцето на Ранд изчезна.

Игла от светлина блесна пред Ранд, изникнала от центъра на ключа за достъп. Сплитовете за белфир се завихриха пред очите му, ключът ставаше все по-ярък, докато извличаше още и още от Силата.

На тази светлина видя лицето на баща си, зяпнало го отдолу.

С ужас.

„Какво правя?!“

Ранд затрепери, сплитът на гибелния плам се разнищи, преди да е успял да го запокити. Залитна назад, ужасен от себе си.

„Какво ПРАВЯ?“

„Нищо повече от онова, което направих преди“ — изшепна Луз Терин.

Трам продължаваше да го гледа.

„О, Светлина — помисли Ранд с ужас и гняв. — Отново го правя. Аз съм чудовище.“

Все още вкопчен в сайдин, изплете портал към Ебу Дар и скочи през него, за да избяга от ужаса в очите на Трам.