Буря се надига

Глава 44Непознати миризми

— Тарвинската клисура е най-логичното място! — възрази Нинив.

Двамата с Ранд яздеха по обрасъл с бурени път през откритата степ на Маредон, придружени от тълпа айилци. Нинив беше единствената Айез Седай. Наришма и Неф бяха в тила на групата, и двамата намусени. Ранд им беше наложил техните Айез Седай да останат. Напоследък изглеждаше особено решен да изтъкне независимостта си от тях.

Нинив яздеше чисто бялата Лунна светлина от конюшнята на Ранд в Тийр. Все още й се струваше странно, че той изобщо си има своя конюшня, да не говорим за конюшни във всеки главен град на света.

— Тарвинската клисура — повтори Ранд и поклати глава. — Не. Колкото повече мисля за това, толкова повече разбирам, че не искаме да се бием там. Лан ми прави услуга. Ако мога да съсредоточа щурм редом с неговия, ще мога да спечеля голямо предимство. Но не искам да отвличам армиите си с Клисурата. Ще е загуба на ресурси.

Загуба на ресурси? Лан се беше запътил към Клисурата, като стрела, пусната от дълъг лък на Две реки. Полетял беше натам, за да умре! А Ранд казваше, че помощта е загуба? Празноглав глупак!

Стисна зъби и с усилие се овладя. Поне да спореше, а не да говори така отчуждено, както правеше напоследък. Изглеждаше съвсем безчувствен, но тя беше виждала как звярът в него изригва, за да й изреве. Беше се присвил вътре в него и ако той скоро не дадеше воля на чувствата си, щяха да го изядат отвътре.

Но как да го накара да се вразуми? Беше подготвяла аргумент след аргумент — всеки от тях ясно обоснован и спокойно обяснен, — докато бяха в Тийр. Но Ранд ги пренебрегваше всичките, а последните два дни прекара с генералите си в обмисляне стратегията за Последната битка.

Всеки ден приближаваше Лан на още една стъпка към битка, която не можеше да спечели. Всеки ден тя ставаше все по-притеснена. На няколко пъти за малко да изостави Ранд и да препусне на север. След като Лан щеше да влезе в безнадежден бой, тя копнееше да е до него. Но оставаше. Светлината да го вземе Ранд ал-Тор, оставаше. Каква полза да помага на Лан, ако така щеше да позволи светът да падне под Сянката заради инатливия… инат на един овчар!

Дръпна плитката си с все сила. Камъчетата по гривните и пръстените на ръцете й блеснаха на смътната слънчева светлина — небето беше облачно, разбира се, каквото си беше през последните няколко недели. Всички се стараеха да не забелязват колко е неестествено това, но Нинив все още усещаше назряващата на север буря.

Толкова малко време оставаше, докато Лан стигне до Клисурата! Светлината дано да даде да го забавят малкиерите, дошли да го подкрепят. Светлината дано да даде да не остане сам. Мисълта за него, как навлиза в Погибелта срещу орди от Твари на Сянката, опустошили родната му земя…

— Трябва да нападнем там — почна Нинив. — Итуралд казва, че Погибелта гъмжи от тролоци. Тъмния събира силите си. Бъди сигурен, ядрото им ще е при Клисурата, откъдето е най-лесно да ударят по Андор и Кайриен!

— Точно затова няма да атакуваме при Клисурата, Нинив — отвърна Ранд невъзмутимо, както винаги. — Не можем да позволим врагът да ни диктува избор на бойното поле. Последното, което искаме, е да се бием там, където те желаят или където ни очакват. — Обърна поглед на север. — Да, нека да се събират. Мен търсят и няма да им се предложа. Защо да се бия при Тарвинската клисура? Най-разумно е да прехвърлим армиите си направо в Шайол Гул.

— Ранд — започна отново тя, мъчеше се да прозвучи благоразумно. Не можеше ли да разбере, че е права? — Няма начин Лан да успее да събере достатъчно голяма сила, за да задържи масово настъпление на тролоците. Особено след като повечето войски на Пограничниците правят Светлината знае какво тук. Ще го разбият и тролоците ще нахлуят!

При споменаването на Пограничниците лицето на Ранд се изопна. Тръгнали бяха на среща с техни пратеници.

— Тролоците ще нахлуят — повтори той.

— Да.

— Добре. Това ще ги задържи, докато аз направя каквото трябва.

— А Лан? — попита Нинив.

— Неговата атака ще е много ценна и на подходящо място. — Ранд кимна. — Той ще привлече вниманието на враговете към Малкиер и Клисурата и ще ги накара да си помислят, че съм там. Твари на Сянката не могат да се движат през портали, тъй че не могат да се движат бързо като мен. Докато се сражават с Лан, аз ще съм ги прехвърлил и ще атакувам в самото ядро на Тъмния. Изобщо не мисля да изоставям южните земи. Когато тролоците пробият през Клисурата, ще се разбият на юмруци, за да нахлуят. Тогава моите сили ще ги ударят, водени от Башийр. С Пътуване през портал ще ударят по всяка група тролоци във фланг или в тил. Така ще можем да избираме най-изгодните за нас места за бой.

— Ранд… — Нинив усети как гневът й премина в ужас. — Лан ще умре!

— А кой съм аз да му го отказвам? Всички заслужаваме шанса да намерим мир.

Нинив зяпна, останала без думи. Той наистина го вярваше! Или поне се мъчеше да се убеди, че го вярва.

— Моят дълг е да убия Тъмния — каза Ранд тихо, сякаш на себе си. — Убивам го и умирам. Това е всичко.

— Но…

— Достатъчно, Нинив. — Каза го тихо, с онзи негов убийствено спокоен тон. Нямаше да позволи да го притискат повече.

Нинив се отпусна в седлото. Кипеше й отвътре, докато се мъчеше да реши как все пак да го убеди. Светлина! Щеше да остави хората на Граничните земи да загинат в тролокското нашествие! На хората щеше да им е все едно дали Тъмния е победен — щяха да врат в казаните. Така за Лан и малкиерите щеше да остане да се бият сами, нищожна сила, която да се противопостави на мощта на всички чудовища, които можеше да избълва Погибелта.

Сеанчанците щяха да водят своята война на юг и на запад. Тролоците щяха да настъпят от север и изток. Двете сили щяха да се срещнат рано или късно. Андор и другите кралства щяха да се превърнат в огромно бойно поле, хората там — добри хора, като в Две реки — щяха да се без никакъв шанс в такава война. Щяха да бъдат премазани.

Какво можеше да направи тя, за да промени това? Трябваше да измисли нова стратегия, която да убеди Ранд. Всичко в сърцето й сочеше към подкрепа за Лан. Трябваше да му заведе помощ!

Препускаха през открита равна земя, осеяна тук-там с ферми. Подминаха една вдясно от пътя им — самотна ферма, не по-различна от много такива из Две реки. Но в Две реки Нинив никога не беше виждала селяк да гледа пътниците с такава неприкрита враждебност. Червенобрад мъж с оцапани панталони и навити почти до раменете ръкави се беше подпрял на полудовършената ограда, брадвата му бе подпряна небрежно — но много видимо — на дървата до него.

Нивите му помнеха по-добри времена. Макар земята да беше грижливо изорана и засята, по браздите едва-едва бяха поникнали хилави стръкове. Нивите бяха осеяни с черни петна, където зърното необяснимо бе отказало да пусне корен, а там, където все пак беше поникнало, стръковете бяха залинели и жълти.

В съседната нива няколко по-млади мъже изтръгваха от земята пън, но опитното око на Нинив виждаше, че те всъщност изобщо не се опитват да свършат работа. Не бяха сложили хамута на вола, а и не бяха разкопали около пъна, за да излезе по-лесно. Дългите пръти пък, които лежаха в тревата, бяха прекалено дебели и гладко издялани, за да са дръжки на сечива. Бойни криваци. Гледката беше почти забавна, предвид това, че Ранд водеше двеста айилци, но все пак говореше нещо. Тези хора очакваха неприятност и се готвеха за нея. Несъмнено и те усещаха назряващата буря.

Този район, в близост до търговски пътища и в границите на Тийр, беше сравнително спокоен и незастрашен от безчинствата на разбойници. Освен това бе достатъчно далеч на север, за да се въвлича в дребните счепквания между Иллиан и Тийр. Трябваше да е място, където селяните да нямат нужда от бойни криваци и да гледат пътниците все едно, че очакват нападение.

Тази бдителност щеше да им послужи добре, когато дойдеха тролоците, стига дотогава сеанчанците да не ги принудеха да влязат в армиите им. Нинив дръпна отново плитката си.

Умът й се върна към Лан. Трябваше да направи нещо! Но Ранд не се вразумяваше. Така оставаше само загадъчният план на Кацуан. Глупава жена — да откаже да го обясни. Нинив бе направила първата стъпка, като предложи съюз, а как бе реагирала Кацуан? Със самонадеяна наглост, разбира се. Ще прибира тя Нинив в групичката си Айез Седай като някакво детенце, заскитало се из горите!

Как задачата на Нинив — да открие къде е Перин — щеше да помогне на Лан? През последната неделя Нинив бе притискала Кацуан за повече информация, но не беше успяла да изкопчи нищо.

— Изпълни добре тази задача, чедо — беше й казала Кацуан, — и може би ще ти поверя повече отговорност в бъдеще. Проявявала си инат понякога, а това няма да го търпим.

Нинив въздъхна. Да открие къде е Перин. Как се очакваше да го направи? Хората от Две реки нямаше да са й от полза. Много от мъжете им пътуваха с Перин, но не ги бяха виждали от дълго време. Бяха на юг някъде, в Алтара или Геалдан може би. Но районът за търсене беше много голям.

Знаеше, че Две реки няма да предложат лесен отговор. Кацуан явно вече се бе опитала да се добере сама до Перин и не бе успяла. Затова бе възложила задачата на Нинив. Дали Ранд не беше изпратил Перин на някоя тайна мисия?

— Ранд?

Той мърмореше нещо на себе си.

Нинив потръпна.

— Ранд? — повтори малко по-рязко.

Той млъкна и извърна поглед към нея. Стори й се, че видя гнева, скрит дълбоко в него — в очите му за миг блесна раздразнение, че го е прекъснала. След това изчезна, смени се с плашещо хладна сдържаност.

— Да?

— Ти… знаеш ли къде е Перин?

— Той си има поставени задачи и ги изпълнява — отвърна Ранд и отново се загледа напред. — Какво искаш да знаеш?

Не биваше да споменава Кацуан.

— Още се безпокоя за него. И за Мат.

— Аха. Никак не те бива в лъженето, а, Нинив?

Тя се изчерви от смущение. Кога се беше научил да познава хората толкова добре!

— Наистина се безпокоя за него, Ранд ал-Тор. Той е толкова кротък, скромен — и винаги позволява на приятелите си да го командорят.

Така. Нека Ранд да мисли за това.

— Скромен? — повтори той замислено. — Да, предполагам, че още е скромен. Но кротък? Перин вече не е твърде… кротък.

Значи се беше свързвал с Перин наскоро. Светлина! Как го беше разбрала Кацуан и как на нея й беше убягнала тази връзка?

— Ранд, ако си възложил на Перин да свърши нещо за теб, защо трябва да го пазиш в тайна? Имам право да…

— Не съм се срещал с него, Нинив — прекъсна я Ранд. — Успокой се. Просто има неща, които знам. Свързани сме — Перин, аз и Мат.

— Как? Какво искаш да…

— Само това ще кажа, Нинив — прекъсна я Ранд тихо.

Нинив стисна зъби. Другите Айез Седай говореха за умението да сдържаш чувствата си, но явно не им се налагаше да се разправят с Ранд ал-Тор. И тя можеше да е спокойна, ако не се очакваше да се оправя с най-упорития глупак, навличал ботуши на краката си.

Продължиха известно време мълчаливо. Облачното небе бе надвиснало над главите им като далечно поле от торф и сив мъх. Мястото за среща с Пограничниците беше един кръстопът наблизо. Можеха да Отпътуват направо там, но Девите бяха настояли да пристигнат малко по-далече и да подходят по-предпазливо. Пътуването беше изключително удобно, но можеше и да е опасно. Ако враговете ти знаят къде ще се появиш, можеш да отвориш портала и да се озовеш в засада от стрелци. Дори изпращането на съгледвачи не беше толкова безопасно, колкото да Отпътуваш до място, където никой не те очаква.

Айилците се учеха и се приспособяваха бързо. Изненадващо, наистина. Пустошта бе ужасно еднообразна. Всяка нейна част изглеждаше еднакво. Разбира се, тя беше чувала някои айилци да казват същото за влажните земи.

Точно този кръстопът беше загубил важността си преди години. Ако Верин или друга някоя Кафява сестра беше с тях, сигурно щеше да може да обясни точно защо. Нинив знаеше само, че кралството, владяло някога тази земя, е паднало преди много време и единствената останка от него бе независимият град Фармадинг. Колелото на Времето се въртеше. Най-великите кралства се сгромолясваха, пропадаха и след време се превръщаха в лениви поля, владени от селяни, решени да отгледат много добра реколта ечемик. Беше се случило с Манедерен, беше се случило и тук. Величествени пътища, по които някога бяха преминавали легиони, сега се бяха превърнали в буренясали и разбити селски друмища.

Нинив остави Лунна светлина да забави ход, изостана и се изравни с Наришма. Носеше черно, като повечето Аша’ман, и Мечът и Драконът святкаха на яката му. Беше се променил през месеците, откакто го обвързаха за Стражник. Нинив не можеше вече да го погледне и да види в него момче. Това сега беше мъж, с изящната стойка на войник и бдителния поглед на Стражник. Мъж, който бе виждал смърт и се беше сражавал с Отстъпници.

— Ти си Пограничник, Наришма — заговори Нинив. — Имаш ли някаква идея защо другите са напуснали постовете си?

Той поклати глава и огледа околността.

— Аз съм син на обущар, Нинив Седай. Не познавам господарските нрави. — Помълча малко. — Освен това вече не съм Пограничник. — Намекът беше ясен. Щеше да защити Ранд, каквато и вярност да го теглеше. Мислене съвсем като за Стражник.

Нинив кимна замислено.

— Имаш ли някаква идея какво ни очаква?

— Ще спазят думата си — увери я Наришма. — Един Пограничник по-скоро ще умре, но няма да измени на думата си. Обещаха да изпратят делегация, която да се срещне с лорд Дракона. Ще направят точно това. Съжалявам обаче, че не ни се разреши да вземем нашите Айез Седай.

Според донесенията армията на Пограничниците включваше тринайсет Айез Седай. Опасен брой: броят, нужен за усмиряване на жена или опитомяване на мъж. Тринайсет жени в Кръг можеха да заслонят и най-могъщите преливащи. Ранд бе настоял делегацията, която щеше да дойде на среща с него, да не включва повече от четири от тези тринайсет Айез Седай. В замяна на това бе обещал да доведе не повече от четирима преливащи. Наришма, Неф, Нинив и самият Ранд.

Мерайз и останалите бяха изпаднали в айезседайския вариант на истерия — много нацупени устни и въпроси от рода на „Сигурен ли сте, че искате това?“ — когато Ранд им бе забранил да дойдат.

Нинив забеляза напрегнатата стойка на Наришма.

— Май не им вярваш много.

— Мястото на един Пограничник е да пази Границата — отвърна Наришма. — Аз бях син на обущар, но въпреки това бях обучен с меча, копието, лъка, брадвата и прашката. Още преди да стана Аша’ман, можех да надвия четирима-петима обучени южняшки войници в двубой. Ние живеем, за да браним. А те все пак напуснаха. И то точно сега. С тринайсет Айез Седай. — Погледна я с дълбоките си тъмни очи. — Искам да им вярвам. Познавам ги като добри хора. Но и добри хора могат да направят нещо погрешно. Особено когато са намесени хора, които могат да преливат.

Нинив замълча. Наришма имаше право, въпреки че каква причина можеха да имат Пограничниците да навредят на Ранд? Бяха се борили столетия наред срещу посегателствата на Погибелта и Тварите на Сянката и съпротивата срещу Тъмния беше жигосана в душите им. Нямаше да се обърнат срещу Преродения Дракон.

Пограничниците притежаваха особено чувство за чест. Можеше да е отчайващо, вярно, но такива си бяха. Благоговейната почит на Лан към отечеството му — особено след като много други малкиери бяха изоставили произхода си — бе едно от нещата, които тя обичаше в него. „О, Лан. Ще намеря някой, който да ти помогне. Няма да те оставя да влезеш сам в пастта на Сянката.“

Когато наближиха един малък зелен хълм, няколко айилци се върнаха от разузнаване. Ранд спря групата и изчака облечените в кадин-сор съгледвачи да дотичат до него. Неколцина от тях носеха на челата си ленти с древния символ на Айез Седай. Не бяха задъхани, въпреки че бяха пробягали целия път напред до мястото на срещата и обратно.

Ранд се наведе от седлото.

— Направили ли са каквото поисках? Нали не са повече от двеста души и не повече от четири Айез Седай?

— Да, Ранд ал-Тор — отвърна един от съгледвачите. — Да, спазили са изискването ти възхитително. Имат голяма чест.

Нинив долови странния айилски хумор в тона му.

— Какво? — попита Ранд.

— Един мъж, Ранд ал-Тор — каза айилският съгледвач. — Това е цялата им „делегация“. Дребосък, макар да му личи, че знае да танцува копията. Кръстопътят е зад този хълм.

Нинив погледна напред. Наистина, след като знаеше вече за какво да гледа, успя да види друг път, минаващ от юг, който, изглежда, се пресичаше с техния отвъд хълма.

— Що за капан е това? — попита Неф. Мършавото му войнишко лице изглеждаше угрижено. — Засада?

Ранд вдигна ръка за тишина и подкара коня си напред. Съгледвачите затичаха до него. Нинив почти я оставиха най-назад. Лунна светлина бе много по-кротко животно, отколкото щеше да си избере сама. Щеше да си поговори хубавичко с началника на конюшнята, щом се върнеше в Тийр.

Заобиколиха хълма и пред очите им се откри четвъртито парче земя, отъпкано и нашарено от стари огнища — кервани бяха спирали тук за нощувка. По-тесен път пресичаше техния от север на юг. А там, където двата пътя се пресичаха, стоеше самотен шиенарец, загледан към приближаващата процесия. Дългата му до раменете побеляла коса висеше свободно около мършаво лице, вече нашарено с белезите на старостта. Имаше дребно жилаво тяло; очите му бяха малки и сякаш примижали.

„Хюрин?“ — помисли си тя изненадана. Не беше виждала ловеца на крадци, откакто я бе придружил с още няколко други на връщане към Бялата кула, след събитията при Фалме.

Ранд дръпна юздите на коня си, та Нинив и двамата Аша’ман да го настигнат. Айилците се развърнаха от двете страни като листа, понесени от порив на вятъра, и застанаха нащрек около кръстопътя. Нинив беше напълно сигурна, че Аша’ман са сграбчили Извора, както и самият Ранд.

Хюрин помръдна неспокойно. Беше си точно какъвто го помнеше Нинив. С малко по-побеляла коса, но със същото просто кафяво облекло, с нащърбения щит „мечотрошач“ и късия меч на кръста. Беше вързал коня си за едно паднало дърво наблизо. Айилците го гледаха подозрително, както други щяха да гледат глутница кучета пазачи.

— Я, лорд Ранд! — подвикна Хюрин с малко изнервен глас. — Вярно, че сте вие! Гледай ти, направо изникнахте изневиделица, трябва да кажа. Хубаво, че…

И млъкна, щом го вдигнаха от земята. Само изпъшка изненадано, докато невидими сплитове Въздух го завъртяха и обърнаха. Нинив сподави трепета си. Щеше ли някога изобщо да престане да се притеснява, щом види да преливат мъже?

— Кой ни преследваше двамата, Хюрин? — извика Ранд. — Онзи път, когато заседнахме в онази далечна сумрачна земя? От каква народност бяха хората, които свалих с лъка?

— Хора ли? — почти изграчи Хюрин. — Лорд Ранд, никакви хора нямаше там! Никой не сме срещали. Освен лейди Селийн де. Помня само ония зверове като жабоци, същите, дето хората разправят, че сеанчанците ги яздели!

Ранд завъртя Хюрин във въздуха и го огледа с хладни очи. После подкара коня си още малко напред. Нинив и двамата Аша’ман тръгнаха с него.

— Не вярвате ли, че съм аз, лорд Ранд? — попита Хюрин.

— На много малко неща вярвам напоследък — отвърна Ранд. — Пограничниците са пратили теб, понеже се познаваме, нали?

Хюрин кимна, целият плувнал в пот. Нинив изпита жалост към него. Беше абсолютно предан на Ранд. Бяха прекарали дълго време заедно, докато гонеха Фейн и Рога на Валийр. На връщане към Тар Валон Нинив изобщо не успяваше да спре Хюрин да дърдори за великия подвиг, който бе извършил Ранд. Да се отнесе с него така човекът, когото беше боготворил, сигурно беше много притеснително за мършавия търсач на крадци.

— Защо само ти? — попита Ранд кротко.

— Ами… — Хюрин въздъхна. — Ами че те ви казаха… — Замълча, все едно нещо го разсея, и подуши с нос. — Хм, виж ти… много странно. Никога не ми е мирисало така.

— На какво? — попита Ранд.

— Не знам — отвърна Хюрин. — Въздухът… мирише като на много смърт, много насилие, само че не. По-зло е. По-ужасно. — Потрепери. Дарбата му да надушва насилие беше една от онези странности, които Кулата така и не можеше да обясни. Не беше свързана със Силата, но все пак явно не беше и съвсем естествена.

На Ранд явно му беше все едно какво надушва Хюрин.

— Кажи ми защо пратиха само теб, Хюрин?

— Почнах да казвам, лорд Ранд. Вижте, тука сега трябва да обсъдим условия.

— Условия за връщането на армиите ви там, където им е мястото.

— Не, лорд Ранд — отвърна притеснено Хюрин. — Условия за уреждане на истинска среща с тях. Тая част в писмото им беше смътна малко, де. Казаха, че може да се ядосате, като намерите тук само мен.

— Сгрешили са — каза Ранд съвсем тихо. Нинив се напрегна, за да го чуе по-добре, и дори се наведе напред.

— Вече не изпитвам гняв, Хюрин. Не ми носи никаква полза. Защо ще ни трябват „условия“ да се срещнем? Смятах, че предложението ми да доведа съвсем малка сила ще е приемливо.

— Ами, лорд Ранд — почна Хюрин, — видите ли, те наистина искат да се срещнат с вас. Имам предвид, бихме целия този път… Вървяхме насам през цялата проклета зима, да ме прощава Айез Седай. Но си беше проклета зима! И лоша при това, макар да мина доста време, докато ни удари. Все едно, бихме този път заради вас, лорд Ранд. Тъй че виждате, искат да се срещнат с вас. Искат го много.

— Но?

— Но, видите ли, последния път, когато бяхте във Фармадинг, имаше…

Ранд вдигна пръст. Хюрин замълча и всичко затихна. Дори конете като че ли затаиха дъх.

— Пограничниците са във Фармадинг? — попита Ранд.

— Да, лорд Ранд. Вие ще трябва да влезете под закрилата на Бранителя, видите ли, и…

Ранд махна отсечено с ръка й го прекъсна. Мигновено се появи портал. Като че ли не водеше към Фармадинг обаче. Водеше просто малко по-назад, на същия път, по който преди малко бяха дошли.

Ранд пусна Хюрин, даде знак на айилците да му разрешат да се качи на коня си и преведе Тай’дайшар през портала. Какво ставаше? Всички го последваха. Щом преминаха, Ранд създаде друг портал, който се отвори в малка гориста падина. На Нинив мястото й се стори познато. Точно тук се бяха спрели на бивак с Кацуан след гостуването им във Фармадинг.

„Но защо беше първият портал?“ — помисли си объркана Нинив. А след това изведнъж се досети. Човек нямаше нужда да научава един район, за да Пътува на късо разстояние от него… а Пътуване до място научаваше човека за това място достатъчно добре, за да създава портали от него.

Тъй че Пътувайки първо на къс отскок, Ранд запомняше мястото достатъчно добре, за да създаде оттам портали, докъдето си поиска — и спестяваше времето, нужно за научаването на района! Беше изключително умно и Нинив се изчерви, че не се е сетила сама за тази възможност. Откога ли знаеше Ранд тази хитрина? Дали споменът за нея идваше от онзи… глас в главата му?

Ранд подкара Тай’дайшар през шубраците. Нинив го последва, пришпорваше кротката кобила, за да не изостава. А, началникът на конюшнята определено щеше да чуе няколко приказки от нея. Щеше да го научи тя!

Хюрин също пришпори коня си, а айилците затичаха на дълги отскоци покрай него, като се стараеха да го задържат обкръжен. Бяха си забулили лицата и копията или лъковете бяха в ръцете им. Ранд излезе от храсталака, спря Тай’дайшар и се загледа над откритата морава към древния Фармадинг.

Градът не беше голям, не и според мерките на Великите градове. Нито беше красив, не и в сравнение със съградените от огиери чудеса, каквито Нинив бе виждала. Но бе достатъчно голям и място на чудесна архитектура и древни реликви. Разположен на остров сред езеро, той всъщност смътно напомняше за Тар Валон. Три широки моста прехвърляха кротките води и бяха единственият достъп до града.

Около езерото се бе разположила на лагер огромна армия, покриваше може би повече площ от самия Фармадинг. Нинив успя да преброи десетки различни знамена, знак за десетки различни Домове. Низове и низове коневръзи, и палатки като редове лятна реколта, грижливо засадени и подредени, очакващи жътва. Армията на Пограничниците.

— Чувал съм за това място — отрони Неф и вятърът развя късо подрязаната му тъмнокафява коса. Беше присвил очи и се мръщеше недоволно. — Като стеддинг е, само че не толкова безопасно.

Величественият тер-ангреал на Фармадинг — известен като Бранителя — създаваше невидими защитни мехури, които пречеха на хора да докосват Единствената сила. Това можеше да се заобиколи с помощта на много специализиран тер-ангреал, какъвто Нинив случайно носеше със себе си. Но щеше да помогне съвсем малко.

Армията изглеждаше достатъчно близо, за да е под мехура, който спираше преливането и се простираше на около миля около града.

— Те знаят, че сме дошли — каза Ранд тихо, присвил очи. — Очаквали са го. Очакват да вляза в техния сандък.

— Сандък ли? — попита Нинив колебливо.

— Този град е сандък — каза Ранд. — Целият град и районът около него. Искат ме там, където да може да съм в ръцете им, но не разбират. Никой не ме държи в ръцете си. Никога вече. Достатъчно сандъци, затвор, вериги и въжета търпях. Никога вече няма да се оставя във властта на друг.

Все тъй загледан към града, той се пресегна и взе статуетката с мъжа, вдигнал високо глобус, от мястото й на седлото. Нинив се смрази. Трябваше ли да взима това навсякъде, където ходеше?

— Ранд… — Умът й заработи трескаво. Трябваше да измисли нещо. Не можеше да позволи това да се случи отново!

Ключът за достъп засия смътно.

— Те искат да ме пленят — промълви той. — Да ме държат. Да ме бият. Вече го направиха веднъж във Фармадинг. Те…

— Ранд!

Той млъкна и я погледна, все едно я виждаше за първи път.

— Тези тук не са роби с умове, вече изгорени от Грендал. Целият този град е пълен с невинни хора!

— Не бих навредил на хората в града — отвърна Ранд безчувствено. — Армията заслужава демонстрацията, не градът. Огнен дъжд над тях може би. Или мълния…

— Нищо друго не са направили, освен да помолят за среща с теб! — каза Нинив и доближи коня си до неговия. Тер-ангреалът в ръката му бе зъл като пепелянка. Веднъж бе прочистил Извора. Защо не се беше стопил като женската статуетка?

Не беше сигурна какво ще стане, ако Ранд насочи сплит в защитния мехур над Фармадинг, но подозираше, че ще подейства. Бранителя не спираше правенето на сплитове. Нинив бе успяла да ги направи чудесно, когато бе извлякла от своя Кладенец.

Тъй или иначе знаеше, че трябва да спре Ранд да хвърли гнева си — или каквото изпитваше — върху свои съюзници.

— Ранд — промълви тя. — Ако направиш това, връщане няма да има.

— За мен вече няма връщане, Нинив — отвърна той. Очите му се променяха — ту сиви, ту сини. Днес бяха стоманеносиви. Продължи хладно: — Краката ми са тръгнали по този път в мига, в който Трам ме е намерил да плача на онази планина.

— Не се налага да убиваш никого днес. Моля те.

Той се обърна и отново се загледа към града. Бавно, милостиво, ключът за достъп угасна.

— Хюрин! — изрева Ранд.

„На ръба е — помисли си Нинив. — Гневът му се прокрадва в гласа му.“

Ловецът на крадци подкара към челото на групата. Айилците останаха на разстояние.

— Да, лорд Ранд?

— Върни се при своите господари в сандъка им — каза Ранд, овладял отново гласа си. — Ще им предадеш послание от мен.

— Какво послание, лорд Ранд?

Ранд се поколеба. После върна ключа за достъп на мястото му.

— Кажи им, че скоро Прероденият Дракон тръгва на битка при Шайол Гул. Ако желаят да се върнат на постовете си с чест, ще им осигуря прехвърлянето в Погибелта. Иначе могат да стоят тук и да се крият. Да обясняват на децата и внуците си защо те са били на стотици левги от постовете си, когато Тъмния е бил убит и пророчествата са се сбъднали.

Хюрин изглеждаше потресен.

— Да, лорд Ранд.

Ранд обърна коня си и подкара назад. Нинив го последва бавно. Колкото и красива да беше Лунна светлина, с охота щеше да я замени със здрав и послушен кон от Две реки като Бела.

Хюрин остана назад. Все още изглеждаше потресен. Събирането му с „лорд Ранд“ явно изобщо не бе такова, каквото очакваше. Нинив стисна зъби, щом дърветата го скриха. На поляната Ранд бе отворил друг портал, пряко до Тийр.

Влязоха в терена на Пътуването, приготвен пред конюшните на Тийрския камък. Въздухът в Тийр беше горещ и задушен, въпреки облачното небе, и изпълнен с шумовете от упражняващи се мъже и крясъка на чайки. Ранд спря при чакащите ги коняри и слезе. Лицето му беше неразгадаемо.

Докато минаваше покрай Нинив, която тъкмо подаваше юздите на Лунна светлина на един коняр, подхвърли:

— Гледай за статуя.

— Какво?

Той спря.

— Попита ме къде е Перин. На лагер е с армия, под сянката на огромна паднала статуя, приличаща на забит в земята меч. Сигурен съм, че учените ще могат да ти кажат къде е. Много е характерна.

— Как… как разбра?

Ранд сви рамене.

— Просто го знам.

— Защо ми го каза? — попита тя и тръгна до него през двора. Не беше очаквала да й даде информацията — придобил беше навика да таи всичко, което знае, та дори това знание да е маловажно.

— Защото — отвърна той толкова тихо, че тя едва можеше да го чуе, — съм… ти задължен за това, че си загрижена, когато аз не мога да съм. Ако намериш Перин, кажи му, че скоро ще ми потрябва.

И я остави.

Нинив стоеше насред двора и гледаше след него. Във въздуха миришеше леко на влага — миризмата на пресен дъжд — и тя разбра, че лекото припръскване й е убягнало. Не бе валяло достатъчно, за да прочисти въздуха или да разкаля земята, но достатъчно, за да намокри камъка по сенчестите ъгли. Вдясно от нея мъже препускаха в галоп и се упражняваха на песъчливия плац. Камъкът бе единствената позната й крепост с места за упражнения на конница — но пък Камъкът не беше обикновена крепост.

Тътенът на конските копита бе като звук от далечна буря и тя неволно се загледа на север. Бурята сякаш бе по-близо отпреди. Допускала беше, че назрява в Пустошта, но вече не беше сигурна.

Пое си дълбоко дъх и забърза към цитаделата. Подминаваше Бранители в безукорните им униформи. Подминаваше конярчета, всяко от които сигурно си мечтаеше как един ден ще носи същата униформа, но засега само водеха коне в конюшните, за да ги тимарят и нахранят. Подминаваше десетки и десетки слуги с ленени дрехи, несъмнено много по-удобни от грубата вълнена рокля на Нинив.

Самата цитадела бе извисено към небето здание, наподобяващо скала, със стръмни стени, накъсани само от прозорци. Само дето все още можеше да види мястото, където Мат бе унищожил част от камъка с неговите илюминаторски фойерверки, когато дойде да ги спаси от плена им. Глупаво момче. Къде ли беше? Не го беше виждала от… доста дълго време. След като Ебу Дар падна в ръцете на сеанчанците. В известен смисъл се почувства все едно, че го е изоставила, макар никога да не беше признавала това. Ами че то, като помислиш, достатъчно се бе затруднила пред Щерката на Деветте луни, когато тя защити онзи негодник! Още не знаеше какво я беше прихванало.

Мат можеше сам да се погрижи за себе си. Сигурно гуляеше в някой хан, докато останалите напрягаха мишци да спасяват света — напиваше се глупаво и играеше на зарове. Ранд беше друга работа. Колко по-лесно беше да се оправи с него, докато все още се държеше като другите мъже — упорит и незрял, но предсказуем. Този нов Ранд с хладните чувства и студения глас беше наистина изнервящ.

Тесните коридори на Камъка й бяха все още непознати и тя често се губеше. Объркването й ставаше още по-голямо от това, че коридорите и стените понякога си сменяха местата. Опитвала се беше да не обръща внимание на подобни приказки като на суеверни глупости, но предния ден, като се събуди, откри, че стаята й наистина изведнъж и най-загадъчно се е преместила. Вратата й се бе отворила към гладка стена от същата скала като самия Камък. Принуди се да избяга през портал и се стъписа, като видя, че прозорецът й гледа от два етажа по-високо, отколкото предната нощ!

Кацуан каза, че било докосването на Тъмния: карало Шарката да се разнищва. Кацуан казваше много неща и повечето от тях Нинив предпочиташе да не е чула.

Изгуби се два пъти по коридорите, но най-сетне успя да стигне до стаята на Кацуан. Добре поне, че Ранд не бе забранил на стюардите си да й дадат стаи. Почука — научила се беше, че така е по-добре — и влезе.

Айез Седай от свитата на Кацуан — Мерайз и Кореле — седяха в стаята, плетяха и пиеха чай, даваха си вид, че не чакат поредната прищявка на проклетата жена. Самата Кацуан говореше кротко с Мин, която едва ли не си беше присвоила последните няколко дни. Мин като че ли нямаше нищо против, може би защото напоследък не беше лесно да е с Ранд. Нинив я погледна и я жегна съчувствие към момичето. Тя имаше да се справя с Ранд само като с приятел. Сигурно беше много по-тежко, ако ти лежи на сърцето.

Щом затвори вратата, всички се извърнаха към нея.

— Мисля, че го намерих — заяви Нинив.

— Кого, чедо? — каза Кацуан, без да вдига очи; прелистваше една от книгите на Мин.

— Перин — отвърна Нинив. — Беше права. Ранд наистина знае къде е.

— Чудесно! — каза Кацуан. — Добре си се справила. Май наистина ще излезе, че може да си от полза.

Нинив не беше сигурна кое я ядоса повече — небрежната похвала или това, че сърцето й се изду от гордост, щом я чу. Не беше момиче, за да се ласкае от думите на тази жена!

— Е? — Кацуан вдигна очи от книгата. Другите запазиха мълчание, въпреки че Мин все пак й се усмихна поздравително. — Къде е?

Нинив отвори уста, за да отговори, но се овладя. Какво имаше в тази жена, което я караше да иска да й се подчини? Не беше Единствената сила, нито нищо друго, свързано с нея. Кацуан просто имаше излъчването на строга, но справедлива баба. От тези, на които не можеш да противоречиш, но ще ти даде няколко опечени сладки като награда, че си измела пода, когато са ти казали.

— Първо искам да знам защо Перин е важен. — Нинив закрачи през стаята и зае единственото свободно място, боядисано дървено столче. Щом се настани на него, разбра, че седи на педя под нивото на очите. Като ученичка пред Кацуан, За малко да стане, но това щеше да привлече още повече внимание.

— Фу! — каза Кацуан. — Ще затаиш това, което знаеш, дори да означава живота на хора, които са ти най-скъпи?

— Искам да знам в какво се замесвам — заяви Нинив упорито. — Искам да знам, че това сведение няма да нарани Ранд повече.

— Позволяваш си да мислиш, че съм наранила глупавото момче? — изсумтя Кацуан.

— А какво друго да мисля? — сопна се Нинив. — Не и докато не ми кажеш какво правиш.

Кацуан затвори книгата — „Отгласи от неговата династия“ — и я погледна.

— Ще ми кажеш ли поне как мина срещата с Пограничниците? Или и тази информация ще задържиш срещу откуп?

Наистина ли си мислеше, че толкова лесно ще я отвлече от темата?

— Мина лошо, както можеше да се очаква. Клекнали бяха до Фармадинг и отказаха да се срещнат с Ранд, освен ако не влезе в обхвата на Бранителя, тоест да се откъсне от Извора.

— А той добре ли го прие? — попита Кацуан от отрупаната си с възглавнички пейка. И дори се усмихна леко. Като че ли беше единствената, която мислеше, че промените в Ранд са забавни, а не ужасяващи. Но пък тя все пак беше една от жените, които бяха обвързали Аша’ман при първата удала им се възможност.

— Добре ли го прие? — повтори Нинив ядосано. — Зависи. Случайно изваждането на оня проклет тер-ангреал и заплахата да засипе армията с огън да ти звучи като „добро приемане“?

Мин пребледня. Кацуан вдигна вежда.

— Спрях го — продължи Нинив. — Но на косъм. Не знам. Може би вече… става твърде късно да се направи каквото и да било, за да се промени.

— Това момче ще се смее отново — каза Кацуан тихо, но много настойчиво. — Не съм живяла толкова дълго, за да се проваля тепърва.

— Какво значение има? — обади се Кореле.

Нинив се обърна стъписана.

— Е? — Кореле остави плетката си. — Какво значение има наистина? Ние очевидно ще успеем.

— Светлина! — стъписа се Нинив. — Какво ти дава основание да мислиш така?

— Току-що прекарахме цял следобед в човъркане на това момиче за виденията й. — Кореле кимна към Мин. — Винаги се оказват верни и тя е видяла неща, които очевидно не могат да се случат преди Последната битка. Тъй че знаем, че Ранд ще надвие Тъмния. Шарката вече го е решила. Можем да престанем да се безпокоим.

— Не — каза Мин. — Грешиш.

Кореле се намръщи.

— Дете, не ми казваш, че си ни излъгала за нещата, които виждаш, нали?

— Не — отвърна Мин. — Но ако Ранд загуби, няма Шарка.

— Момичето е право — каза Кацуан малко изненадано. — Това, което вижда, са сплитове в Шарката от все още далечно време… но ако Тъмния спечели, той ще унищожи Шарката напълно. Това е единственият начин виденията да не се сбъднат. Същото е в сила и за другите пророчества и предсказания. Нашата победа изобщо не е сигурна.

Възцари се тишина. Не си играеха на селска политика или държавна власт. Залогът бе самото Творение.

„Светлина. Мога ли да затая това сведение, ако има какъвто и да е шанс да помогна на Лан?“ Сърцето й се късаше от мисълта за него, а нямаше много избор. Всъщност единствената надежда за Лан като че ли беше в армиите, които Ранд можеше да изпрати, и порталите, които можеха да сътворят хората му.

Ранд трябваше да се промени. Заради Лан. Заради всички тях. А тя нямаше никаква идея какво друго да направи, за жалост, освен да се довери на Кацуан. Така че преглътна гордостта си и проговори:

— Знаете ли мястото, където има статуя като огромен меч, паднал на земята, все едно се е забил в нея?

Кореле и Мерайз се спогледаха объркано.

— Ръката на аман рукане. — Кацуан се извърна от Мин, вдигнала вежда. — Статуята така и не била довършена, според това, което могат да кажат учените. Лежи край пътя Джеанна.

— Перин е на стан в сянката й.

Кацуан присви устни.

— Допусках, че ще е тръгнал на изток, към земите, които завладя ал-Тор. — Вдиша дълбоко. — Добре. Отиваме още сега. — Замълча, след което погледна Нинив. — В отговор на предишния ти въпрос, дете. Перин всъщност не е важен за плановете ни.

— Не е ли? — попита Нинив. — Но…

Кацуан вдигна пръст.

— Други хора има с него, които са съдбоносни. Особено един.