Буря се надига

Глава 15Място за начало

Ранд се пробуди на пода на някакъв коридор. Сепна се и се вслуша в далечния ромон на вода. Потокът извън къщата? Не… не, не беше това.

Стените и подът тук бяха от камък, а не от дърво. Нямаше никакви свещи или светилници и въпреки това беше светло…

Той се надигна, после оправи червеното си палто. Странно, не изпитваше никакъв страх. Познаваше това място отнякъде, от някакъв далечен спомен. Как се беше озовал тук? Скорошното минало беше замъглено и сякаш му се изплъзваше, като стапяща се мъгла…

„Не“ — помисли си твърдо и спомените му се подчиниха на решимостта му, върнаха се на местата си. Беше се намирал в къщата на доманския чифлик, чакаше донесение от Руарк за пленяването на първите няколко членове на Търговския съвет. Мин седеше в дълбокото зелено кресло на общата им стая и четеше „Всеки замък“, биографичен труд.

Ранд се беше почувствал изтощен, както често ставаше с него напоследък. Беше отишъл да си легне. След това спеше. Светът на сънищата ли бе това? Макар да го беше посетил веднъж, знаеше много малко подробности. Егвийн и айилските сънеброднички говореха за него много предпазливо.

Мястото изглеждаше различно от света на сънищата — странно познато. Погледна по коридора. Беше толкова дълъг, че чезнеше в сенки, по стените имаше врати, дървото им бе сухо и напукано. „Да… — помисли си той, вкопчил се в един спомен. — Бил съм тук, но много отдавна.“

Избра една от вратите напосоки — знаеше, че ще е все едно коя ще избере, — бутна и я отвори. Зад нея имаше неголяма стая. От другата страна се виждаше редица сиви каменни арки, зад тях малък двор и небе от изгарящо червени облаци. Облаците нарастваха и извираха един от друг като мехури в кипнала вода. Бяха облаци на предстояща буря, колкото и неестествени да изглеждаха.

Вгледа се по-внимателно и видя, че всеки нов облак очертава изтерзано лице с уста, отворена в безмълвен писък. Облакът се издуваше, разширяваше се, лицето се изкривяваше, челюстта се движеше, страните се огъваха, очите се облещваха. След това се разцепваше, други лица изригваха на повърхността, ревяха и съскаха. Беше смайващо и ужасяващо едновременно.

Нямаше никаква земя отвъд двора. Само това ужасно небе.

Ранд не искаше да погледне към лявата страна на стаята. Там беше камината. Камъните, които оформяха пода, камината и колоните, бяха изкорубени, все едно разтопени от непоносима горещина. На границата на полезрението му сякаш се изместваха и изменяха. Ъглите и пропорциите на стаята бяха сбъркани. Точно каквито бяха, когато бе дошъл тук много отдавна.

Този път обаче нещо бе различно. Нещо с цветовете. Много от камъните бяха черни, все едно бяха горели, и бяха прошарени с пукнатини. Отвътре сияеше далечна червена светлина, все едно че имаха ядра от разтопена лава. Някога бе имало маса тук, нали? Излъскана и от изящно дърво, обикновените й очертания в притеснителен контраст с ъглите на камъните?

Масата беше изчезнала, но пред огнището стояха два стола, с високи гърбове и обърнати към пламъците, така че онези, които можеше да седят на тях, не се виждаха. С усилие на волята Ранд закрачи към тях, ботушите му отекваха по камъните, които горяха. Не усети горещина нито от тях, нито от огъня. Дъхът му секна и сърцето му се разтуптя. Страхуваше се от онова, което щеше да намери.

Заобиколи ги. В стола отляво седеше мъж. Висок и младолик, със скулесто лице и много стари сини очи, които отразяваха огъня в камината и превръщаха ирисите му в почти пурпурни. Другият стол беше празен. Ранд отиде до него и седна, успокои сърцето си и се загледа в танцуващите пламъци. Беше виждал този мъж във виденията си, същите като онези, които изникваха, щом помислеше за Мат или Перин.

Този път при мисълта за приятелите му цветовете не се появиха. Това беше странно, но някак си не и неочаквано. Виденията, които го бяха спохождали за мъжа в другия стол, бяха различни от свързаните с Перин и Мат. Бяха по-дълбоки някак, по-реални. Понякога по време на тези видения Ранд бе имал чувството, че може да посегне и да пипне този мъж. Беше се страхувал какво ще се случи, ако го направи.

Беше го срещал. Веднъж. В Шадар Логот. Непознатият бе спасил живота на Ранд и Ранд се беше зачудил кой е той. Сега, в това място, най-сетне разбра.

— Ти си мъртъв — прошепна Ранд. — Аз те убих.

Мъжът не извърна поглед от пламъците. Засмя се. Груб гърлен смях, в който нямаше много веселие. Някога Ранд бе познавал този мъж само като Баал-замон — име за Тъмния — и глупаво си бе помислил, че като го е убил, е победил Сянката завинаги.

— Видях как умря — каза Ранд. — Промуших те в гърдите с Каландор. Иша…

— Това не е мое име — прекъсна го мъжът, продължаваше да гледа в пламъците. — Сега ме знаят като Моридин.

— Името не е важно — каза ядосано Ранд. — Ти си мъртъв и това е просто сън.

— Просто сън — повтори Моридин с кикот. — Да. — Беше с черно палто и панталони, строго тъмното — облекчено само от червено везмо на ръкавите.

Моридин най-после погледна към него. Пламъците на огъня хвърлиха яркочервена и оранжева светлина през скулестото му лице и немигащите очи.

— Защо винаги хленчиш така? Просто сън. Не знаеш ли, че много сънища са по-истински от будния свят?

— Ти си мъртъв — упорито повтори Ранд.

— Ти също. Видях как ти умря, знаеш. Развихри се като буря, сътвори цяла планина, която да бележи гроба ти. Колко безочливо.

Луз Терин — след като бе осъзнал, че е убил всички, които беше обичал — беше извлякъл от Единствената сила и се беше самоунищожил, създавайки с това Драконовата планина. Споменаването на това събитие винаги будеше в ума на Ранд вой на скръб и на гняв.

Но този път последва мълчание.

Моридин се извърна и отново загледа негреещите пламъци. Отстрани, в камъните на камината, Ранд зърна някакво движение. Потръпващи късчета сянка, едва видими през пукнатините в камъните. Отзад блесна нажежена до червено горещина като разтапяща се скала и сенките се задвижиха в паника. Съвсем смътно Ранд успя да долови стържене. Плъхове. Зад камъните имаше плъхове и ги поглъщаше ужасният зной, затворен от другата страна. Ноктите им дращеха, напираха през цепнатините, докато животинчетата се мъчеха да се спасят.

Мъничките лапички изглеждаха като човешки ръце.

„Просто сън“ — каза си Ранд упорито. Просто сън. Но знаеше, че казаното от Моридин е истина. Врагът на Ранд все още беше жив. Светлина! Колко още от другите се бяха върнали? Заля го гняв. Може би трябваше да се е ужасил, но отдавна беше престанал да бяга от това същество и неговия господар. Не му беше останало място за страх. Всъщност уплашеният трябваше да е Моридин, защото последния път, когато се бяха срещнали, Ранд го беше убил.

— Как? — настоя той.

— Преди много време те уверих, че Великият господар би могъл да възкреси изгубената ти любов. Не мислиш ли, че също толкова лесно би могъл да възкреси и някой, който му служи?

Друго име за Тъмния бе Господарят на гроба. Да, истина беше, макар на Ранд да му се искаше да може да го отрече. Защо трябваше да се изненадва, че вижда враговете си да се връщат на света, след като Тъмния можеше да съживи мъртвите?

— Всички сме преродени — продължи Моридин, — втъкаваме се в Шарката отново и отново. Смъртта не е преграда за моя господар, освен за поразените с белфир. Те за него са недостижими. Чудно е, че можем да ги помним.

Значи някои от другите наистина бяха мъртви. Белфир, гибелният огън, беше ключът. Но как се бе озовал Моридин в сънищата на Ранд? Нали всяка нощ поставяше прегради. Ранд го погледна и забеляза в очите му нещо странно. В бялото им плуваха малки черни петънца, прескачаха напред-назад като късчета пепел, понесени от ленив вятър.

— Великият господар може да те дари със здрав разум, знаеш ли — каза Моридин.

— Последният ти дар не ми донесе утеха — отвърна Ранд и сам се изненада от думите си. Това бе спомен на Луз Терин, не негов личен. И все пак Луз Терин се беше махнал от ума му. Странно, тук, където всичко друго изглеждаше изменчиво, Ранд се чувстваше някак по-стабилен. Отделните части на същността му се наместваха една към друга по-добре. Не съвършено, разбира се, но по-добре, отколкото доскоро.

Моридин изсумтя тихо, но не му отвърна. Ранд отново се обърна към пламъците и се загледа как се извиват и потръпват. Образуваха фигури като облаците, но тези бяха обезглавени тела и скелети, извиващи се от болка гърбове, сгърчваха се за миг сред огъня, блясваха и се губеха в нищото.

Човек можеше да си помисли, че са двама стари приятели, седнали да се насладят на топлината на зимна камина. Само дето пламъците не грееха, а Ранд някой ден щеше отново да убие този мъж. Или да умре от неговите ръце.

Моридин почука с пръсти по стола си.

— Защо си дошъл тук?

Ранд се изненада. Не беше ли го довел Моридин?

— Чувствам се толкова уморен — продължи Моридин, затворил очи. — Ти ли си това, или аз? Бих могъл да удуша Семирага заради онова, което направи.

Ранд се намръщи. Луд ли беше Моридин? Ишамаел определено приличаше на луд в края.

— Не е време да се бием — каза Моридин и махна с ръка. — Върви си. Остави ме на мира. Не знам какво би станало с нас, ако се убием един друг. Великият господар обаче скоро ще те има. Неговата победа е гарантирана.

— Той се провали преди и ще се провали отново — заяви Ранд. — Аз ще го победя.

Моридин отново се изсмя — същия безсърдечен смях като преди.

— Може би. Но мислиш ли, че това има значение? Разсъди. Колелото се върти, отново и отново. Вековете се обръщат и обръщат, и мъже надвиват Великия господар. Но някой ден той ще спечели и тогава Колелото ще спре. Ето защо победата му е гарантирана. Мисля, че ще бъде в този Век, но ако не, тогава в друг. Когато побеждаваш ти, това само води до друга битка. Когато той победи, всички неща ще свършат. Не можеш ли да разбереш, че няма надежда за теб?

— Това ли те накара да минеш на неговата страна? — попита Ранд. — Винаги си бил толкова изпълнен с мисли, Елан. Логиката ти те унищожи, нали?

— Няма път към победата — каза Моридин. — Единственият път е да последваш Великия господар и да властваш малко време, докато всичко свърши. Другите са глупци. Очакват велики награди във вечността, но вечност няма да има. Има само сега, последните дни.

Засмя се отново и този път в смеха му имаше радост. Искрено доволство.

Ранд стана. Моридин го изгледа нащрек, но не се надигна.

— Има начин да се победи, Моридин — каза Ранд. — Смятам да го убия. Да премахна Тъмния. Да оставя Колелото да се върти без постоянната му поквара.

Моридин не реагира. Продължи да се взира в пламъците.

— Ние сме свързани — най-сетне отрони той. — Така дойде тук, подозирам, макар самият аз да не разбирам връзката ни. Съмнявам се, че би могъл да осъзнаеш величината на глупостта в твърдението си.

Жегна го гняв, но Ранд успя да го надвие. Нямаше да се поддаде.

— Ще видим.

Посегна към Единствената сила. Беше далечна, едва уловима. Вкопчи се в нея и се изтръгна навън, като по въже от сайдин. Стаята изчезна, както и Единствената сила, и Ранд потъна в непрогледен мрак.

Ранд най-сетне спря да се мята насън и Мин затаи дъх, с надеждата да не започне отново. Седеше и четеше в стола си в ъгъла на стаята, сгънала крака и загърната в одеяло. На масичката до нея пламъкът на малката лампа потрепваше и танцуваше, огряваше лавицата й с мухлясали книги. „Падащата шиста“, „Знаци и коментари“, „Древни паметници“. Истории, повечето.

Ранд въздъхна тихо, но не помръдна повече. Мин издиша и се отпусна в стола си, задържала пръст на пасаж от екземпляра на „Размисли“ на Пелатеос. Въпреки затворените за нощта кепенци чуваше фученето на вятъра в боровете. В стаята още смътно миришеше на пушек от странния огън. Бързата реакция на Авиенда беше свела възможното бедствие до малка неприятност. Не че я бяха възнаградили за това. Мъдрите продължаваха да я товарят като муле със задачи и наказания.

Мин така и не беше успяла да се доближи достатъчно до нея, за да поговорят, въпреки че вече от доста време бяха заедно в лагера. Не знаеше какво да мисли за нея. Бяха се почувствали малко по-добре заедно, по-близки, когато пиха уускай. Но един ден не прави хората приятели, а и определено бе изпитала неловкост.

Погледна отново към Ранд. Лежеше по гръб и вече дишаше спокойно. Лявата му ръка лежеше отпусната върху завивките, с оголеното чуканче. Не знаеше как успява да заспи с онези рани в хълбока. Само щом си помислеше за тях, можеше да усети болката — всичко това бе част от заплетеното кълбо от чувства на Ранд, заседнало в ума й. Беше се научила да пренебрегва болката. Трябваше. За него болката беше много, много по-силна. Не знаеше как успява да я надмогне.

Мин не беше Айез Седай — слава на Светлината, — но по някакъв начин бе успяла да го обвърже. Беше удивително. Можеше да разбира къде е той, да знае дали е притеснен. Общо взето успяваше да се предпази чувствата му да не я завладеят, освен когато бяха страстни. Но коя жена не иска да бъде завладяна в такива моменти? Беше особено… възбуждащо преживяване с връзката. Позволяваше й да усеща собственото си желание и кипящата огнена страст на Ранд към нея.

Мисълта я накара да се изчерви и тя разтвори „Размисли“, за да се разсее. Ранд имаше нужда от сън и тя щеше да го остави да се наспи. Освен това трябваше да проучи написаното, макар да се натъкваше на заключения, които не й харесваха.

Тези книги бяха на Херид Фел, добродушния стар учен, включил се някога в школата на Ранд в Кайриен. Мин се усмихна, щом си спомни понякога почти несвързания му говор и обърканите му — и в същото време гениални — открития.

Херид Фел бе мъртъв. Убит, разчленен от Твар на Сянката. Беше открил нещо в тези книги, нещо, което беше възнамерявал да каже на Ранд. Нещо за Последната битка и печатите на затвора на Тъмния. И беше убит малко преди да успее да предаде информацията. Може би беше съвпадение. Може би книгите нямаха нищо общо със смъртта му. Но можеше и да имат. Мин беше решена да намери отговорите. Заради Ранд, заради самия Херид.

Остави „Размисли“ и вдигна „Мисли сред руините“, книга отпреди над хиляда години. Беше си отбелязала едно място с късче пергамент, същата избеляла вече бележка, която Херид беше пратил на Ранд малко преди убийството. Мин я обърна и я прочете отново.

„Вяра и ред дават сила. Трябва да почистиш отломки, преди да строиш. Ще обясня когато пак те видя. Момиче не води. Твърде хубаво.“

Допускаше, че би могла да проследи мислите му. Ранд беше поискал информация как да запечата затвора на Тъмния. Възможно ли беше Фел да е открил онова, което тя си мислеше, че е открила?

Поклати глава. Какво си въобразяваше тя с тези опити да разреши една научна загадка? Но кой друг да се заеме с това? Някоя от Кафявата Аджа щеше да е по-подходяща, но можеше ли да се разчита на тях? Дори онези, които се бяха заклели на Ранд, можеше да решат, че е най-добре да затаят тайните от него. Самият Ранд беше прекалено зает, а и бездруго напоследък нямаше нужното търпение да се занимава с книги. Тъй че оставаше Мин. Беше започнала да сглобява отчасти онова, което трябваше да направи, но имаше много — толкова много, — което все още бе неизвестно. Чувстваше, че е близо, но се притесняваше да сподели с Ранд какво е открила. Как щеше да реагира той?

Въздъхна. Изобщо не беше си мислила, че точно тя ще се превърне в глупачка заради един мъж. Но ето, че го следваше навсякъде и поставяше неговите нужди пред своите. Това съвсем не означаваше, че е галената му кукличка, каквото и да казваха някои хора в лагера. Следваше Ранд, защото го обичаше и можеше да усети — буквално, — че и той отвръща на любовта й. Въпреки жестокостта, която го обсебваше малко по малко, въпреки гнева в душата му и безрадостния му живот, той я обичаше. Тъй че тя продължаваше да прави каквото може, за да му помогне.

Ако успееше да помогне в решаването само на тази загадка, загадката със запечатването на затвора на Тъмния, щеше да постигне нещо не само за Ранд, а и за самия свят. Никакво значение нямаше, че войниците в лагера не съзнаваха нейната стойност. Може би дори беше по-добре, че всички я смятаха за пренебрежима. Всеки наемен убиец, дошъл, за да убие Ранд, щеше да сметне, че може да пренебрегне Мин. Но кандидат-убиецът скоро щеше да опита скритите в ръкавите й ножовете. Не беше толкова добра с тях като Том Мерилин, но достатъчно, за да убие.

Ранд се обърна в съня си, но отново се отпусна. Тя го обичаше. Не беше избрала сама да го обича: сърцето й — или Шарката, или Създателят, или каквото там властваше над тези неща — бе взело решението вместо нея. И тя нямаше да промени чувствата си, дори да можеше. Дори това да означаваше опасност, дори да означаваше да търпи погледите на мъжете в лагера, дори да означаваше… да го сподели с други.

Ранд отново се размърда. Този път простена, отвори очи и се надигна. Вдигна ръка към главата си и странно, изглеждаше сякаш по-уморен, отколкото преди да заспи. Беше само по долни дрехи и гърдите му бяха голи. Поседя така, след това стана и отиде до затворения прозорец.

Мин затвори книгата.

— Защо ставаш, овчарю? Спа само два часа!

Той отвори кепенците към нощния мрак. Пламъкът на лампата потрепери от полъха на вятъра.

— Ранд? — попита Мин.

Едва чу гласа му:

— Той е в главата ми. Беше си отишъл, докато спях. Но сега се върна.

Мин едва се сдържа да не потрепери. Светлина, колко мразеше да слуша за лудостта му. Беше се надявала, че след като бе изцерил сайдин, ще се освободи от лудостите на покварата.

— Той ли? — попита го, като се постара да запази гласа си спокоен. — Луз Терин?

Той се обърна. Облачното нощно небе отвън очерта лицето му, потънало в сенки от треперливата светлина на лампата.

— Ранд. — Тя остави книгата, стана и отиде при него до прозореца. — Трябва да поговориш с някого. Не можеш да таиш всичко в себе си.

— Трябва да съм силен.

Тя го хвана за рамото и го извърна към себе си.

— Това, че ме държиш настрана, означава, че си силен ли?

— Не съм…

— Си. Там вътре, зад тези твои айилски очи, става нещо. Ранд, мислиш ли, че ще престана да те обичам заради това, което чуваш?

— Ще се изплашиш.

— О? — Мин скръсти ръце. — Значи съм едно крехко цвете, така ли?

Той отвори уста, мъчеше се да намери думи — точно както го правеше някога. Още докато не беше нищо повече от едно селско овчарче, тръгнало на приключение.

— Мин, знам, че си силна. Знаеш, че го знам.

— Тогава ми повярвай, че ще съм достатъчно силна да понеса това, което е вътре в теб — каза тя. — Не можем просто да се преструваме, че нищо не се е случило. — Продължи с усилие: — Покварата е оставила следи по теб. Знам го. Но ако не можеш да го споделиш с мен, с кого би могъл тогава?

Той прокара ръка през косата си, обърна се и закрачи из стаята.

— Да изгори всичко дано, Мин! Ако враговете ми открият слабостта ми, ще я използват. Чувствам се сляп. Тичам в тъмното по непозната пътека. Не знам дали има отклонения по пътя, или дали всичко не свършва в пропаст!

Тя сложи ръка на рамото му и го спря.

— Кажи ми.

— Ще си помислиш, че съм луд.

Тя изсумтя.

— Аз вече съм си помислила, че си тъп глупак. Може ли да е много по-лошо от това?

Той я погледна и напрежението сякаш отчасти се смъкна от лицето му. Седна на ръба на леглото и въздъхна тихо. Е, това все пак беше напредък.

— Семирага е права — заговори Ранд. — Аз чувам… неща. Гласа на Луз Терин, Дракона. Той ми говори и реагира на света около мен. Понякога се опитва да ми отнеме сайдин. И… и понякога успява. Той е луд, Мин. Безумен. Но нещата, които може да прави с Единствената сила, са удивителни.

Зарея поглед в далечината. Мин потръпна. Светлина! Да оставя гласът в главата му да владее Единствената сила? Какво означаваше това? Че е позволил на безумната част в мозъка му да се наложи?

Ранд поклати глава.

— Семирага твърди, че това е просто лудост, номера, които ми върти умът ми, но Луз Терин знае неща — неща, които аз не зная. Неща, свързани с история, с Единствената сила. Ти имаше видение за мен, показващо как двама мъже се сливат в един. Това означава, че Луз Терин и аз сме отделни! Двама души, Мин. Той е реален.

Тя седна до него.

— Ранд, той е ти. Или ти си той. Втъкан отново в Шарката. Онези спомени и неща, които можеш да правиш… те са останки от онзи, който си бил преди.

— Не — отвърна Ранд. — Мин, той е безумен, а аз не съм. Освен това той се е провалил. Аз няма да се проваля. Няма, Мин. Няма да нараня тези, които обичам, като него. А когато надвия Тъмния, няма да му дам възможност да се върне толкова скоро и да ни измъчва отново.

Три хиляди години било „скоро“? Тя го прегърна.

— Има ли значение? Независимо дали съществува друга личност, или това са просто спомени отпреди, информацията е полезна.

— Да — промълви Ранд, сякаш отново отчужден. — Но се боя да използвам Единствената сила. Когато го правя, рискувам да позволя той да я завладее. Не мога да му се доверя. Той не е искал да я убие, но това не променя факта, че го е направил. Светлина… Илиена…

Така ли беше станало с всички тях? Всички са смятали, че самите те са разумни и че другата личност вътре в тях прави ужасни неща?

— Всичко вече е свършило, Ранд — каза тя и го притисна до себе си. — Каквото и да е този глас, няма да стане по-лошо. Сайдин е прочистен.

Ранд не отвърна, но се отпусна. Тя затвори очи, наслаждаваше се на топлината му до себе си, особено след като бе оставил прозореца отворен.

— Ишамаел е жив — промълви Ранд.

Тя се сепна.

— Какво? — Точно когато бе започнало да й става хубаво!

— Ишамаел… — прошепна Мин. — Ти го уби!

— Да. В Тийрския камък. Върнал се е, с ново лице и под ново име, но е той. Трябваше да се досетя, че ще се случи. Тъмния не би изоставил толкова полезен инструмент без борба. Той може да се пресегне отвъд гроба.

— Тогава как можем да победим? Ако всеки, когото убиваме просто се връща…

— Белфир — отвърна Ранд. — Това ще ги убие завинаги.

— Кацуан каза…

— Не ме интересува какво е казала Кацуан — изръмжа той. — Тя е моя съветничка и ми дава съвети. Само съвети. Аз съм Прероденият Дракон и аз ще реша как да се боря. — Замълча и си пое дълбоко дъх. — Все едно, няма значение дали Отстъпниците се връщат, няма значение кого или какво изпраща Тъмния срещу нас. Накрая ще унищожа него, ако е възможно. Ако не, то поне ще го запечатам толкова здраво, че светът да може да забрави за него.

Погледна я.

— Но затова… гласът ми трябва, Мин. Луз Терин знае разни неща. Или… или аз знам разни неща. Което и от двете да е вярно, знанието го има. В известен смисъл покварата на самия Тъмен ще го унищожи, защото тя ми дава достъп до Луз Терин.

Мин хвърли поглед към книгите. Малкото късче пергамент на Херид все още се показваше между страниците на „Мисли сред руините“.

— Ранд. Трябва да унищожиш печатите на затвора на Тъмния.

Той я погледна намръщено.

— Сигурна съм в това. През цялото това време четох книгите на Херид и вярвам, че точно това има предвид той с „да почистиш отломките“. За да изградиш отново затвора на Тъмния, първо ще трябва да го отвориш. Да разчистиш кръпката, направена върху Въртела.

Беше очаквала, че ще го приеме с неверие. Изненадващо, той само кимна.

— Да. Да, звучи съвсем правилно. Съмнявам се, че мнозина ще пожелаят да го чуят. Ако печатите се счупят, не може да се предвиди какво ще се случи. Ако не успея да го удържа…

Пророчествата не казваха, че Ранд ще спечели. Казваха само, че ще се бие. Мин отново потръпна — проклетият прозорец! — но погледна Ранд в очите.

— Ти ще спечелиш. Ще го победиш.

Той въздъхна.

— Вяра в един луд ли е това, Мин?

— Вяра в тебе, овчарю.

Изведнъж около главата му се завихриха видения. В повечето случаи тя ги пренебрегваше, освен ако не бяха нови, но сега ги загледа внимателно и ги различи. Светулки, гаснещи в мрак. Три жени пред клада. Искри от светлина, мрак, сянка, знаци за смърт, корони, страдание, болка и надежда. Вихрушка около Ранд ал-Тор, по-силна от всяка физическа буря.

— Все още не знам какво да направя — каза той. — Печатите са толкова крехки, че мога да ги счупя в ръката си, но след това какво? Как ще го спра? Казва ли се нещо за това в книгите ти?

— Трудно е да се каже — призна тя. — Податките — стига да са това — са смътни. Ще продължа да търся. Обещавам. Ще ти намеря отговорите.

Той кимна и тя с изненада усети доверието му през връзката. Напоследък това бе плашещо рядко чувство от негова страна, но като че ли беше по-мек, отколкото в предишните дни. Все още като камък, но може би с малко пукнатини и готов да я пропусне вътре. Беше начало.

Мин стегна прегръдката си около него и отново затвори очи. Място за начало, но с толкова малко оставащо време. Трябваше да стигне.

Грижливо заслонила горящата свещ, Авиенда запали фенера на върха на стълба. Пламъкът му затрептя и освети моравата около нея. Спящите войници хъркаха в палатките. Вечерта беше студена, отривист вятър прошумя в далечните клони. Избуха самотен бухал. Авиенда беше капнала от умора.

Беше прекосила петдесет пъти терена на лагера, запалваше фенера, гасеше го, след това тичаше обратно през моравата и запалваше свещта си в къщата, преди да тръгне внимателно — заслонила пламъчето — и да запали фенера отново.

Още месец наказания и сигурно щеше да полудее като влагоземка. Мъдрите щяха да се събудят някоя сутрин и да я видят, че плува или носи недопълнен с вода мях, или — дори — че язди кон за удоволствие! Тя въздъхна, твърде уморена, за да може да мисли повече, и се обърна към айилската част на лагера, за да легне най-сетне да поспи.

Някой стоеше зад нея.

Тя се сепна и ръката й посегна към камата, но се отпусна, щом позна Амис. От всички Мъдри само тя — бивша Дева — можеше да се прокрадне неусетно зад Авиенда.

Мъдрата стоеше стиснала ръце пред себе си, кафявият шал и полата й леко се развяваха на вятъра. Сребристата й коса изглеждаше почти призрачна на вечерната светлина. Една понесена от вятъра борова игличка се беше вплела в нея.

— Подхождаш към наказанията си с такава… отдаденост, дете — каза Амис.

Авиенда наведе очи. Изтъкването на заниманията й беше, за да я засрами. Времето ли й свършваше? Да не би Мъдрите най-после да бяха решили да се откажат от нея?

— Правя само това, което дългът ми налага.

— Да, така е — каза Амис. Прокара длан през косата си, напипа боровата игличка и я пусна на сухата земя. — И също така не го правиш. Понякога, Авиенда, сме толкова загрижени с нещата, които сме направили, че не можем да се спрем и да обмислим нещата, които не сме.

Авиенда беше благодарна на тъмнината, че скри срамната червенина, която изби на лицето й. В далечината войник удари камбаната за поредния час, тих метален звън с единадесет тъжни отеквания. Как да отговори на коментара на Амис? Като че ли нямаше подходящ отговор.

Спаси я внезапният блясък на светлина точно зад лагера. Беше смътна, но в тъмното бе лесно да се забележи.

— Какво? — попита Мъдрата, забелязала вторачения й поглед, и се обърна, за да го проследи.

— Светлина — отвърна Авиенда. — От терена за Пътуване.

Амис се намръщи, а след това двете се запътиха към терена. Скоро се натъкнаха на Деймир Флин, Даврам Башийр и малка охрана салдейци и айилци, които влизаха в лагера. Какво да мислиш за същество като Флин? Покварата беше прочистена, но този мъж — и много от останалите — бяха дошли с молба да се учат, преди да стане това. Самата Авиенда по-скоро щеше да прегърне самия Заслепител на зрака, отколкото да ги приеме, но те наистина се бяха оказали мощно оръжие.

Амис и Авиенда тръгнаха до тях. Макар повечето сила, пратена на срещата със сеанчанците, да беше съставена от войници на Башийр, в групата имаше и няколко Деви. Амис се спогледа с една от тях, възрастната Корана, и тя изостана назад. Макар да беше трудно да се определи в тъмното, изглеждаше загрижена. Може би дори ядосана.

— Каква е новината? — попита Амис.

— Нашествениците, тези сеанчанци — изсумтя Корана. — Съгласиха се на нова среща с Кар-а-карн.

Амис кимна. Корана обаче изсумтя пак. Студеният вятър разроши късата й коса.

— Говори — подкани я Амис.

— Кар-а-карн прекалено настойчиво държи на този мир — отвърна Корана. — Тези сеанчанци му дадоха повод да обяви кръвна вражда, но той раболепничи пред тях и ги окуражава. Чувствам се като дресирано куче, пратено да ближе краката на непознат.

Амис погледна Авиенда.

— Ти какво ще кажеш за това, дете?

— Сърцето ми е съгласно с думите й, Мъдра. Но макар Кар-а-карн да е глупав в някои неща, в случая не е. Умът ми е съгласен с него и в този случай бих послушала ума си.

— Как можеш ти да кажеш това? — сопна се Корана. Натърти на „ти“, сякаш за да намекне, че Авиенда — Дева доскоро — би трябвало да разбере.

— Кое е по-важно, Корана? — отвърна Авиенда и вирна брадичка. — Спорът, който имаш с друга Дева, или враждата, която кланът ти има със своя враг?

— Кланът е на първо място, разбира се. Но какво общо има това?

— Сеанчанците заслужават да се бием с тях — каза Авиенда, — и ти си права, че е неприятно да ги молим за мир. Но забравяш, че имаме по-голям враг. Самият Заслепител на зрака е във вражда с всички хора и дългът ни е по-голям от враждите между народите.

Амис кимна и каза:

— Ще има достатъчно време да покажем на сеанчанците тежестта на копията си по-късно.

Корана поклати глава.

— Мъдра, говориш като влагоземка. Какво ни интересуват нас техните пророчества и истории? Дългът на Ранд ал-Тор като Кар-а-карн е много по-голям от дълга му към влагоземците. Той трябва да ни поведе към славата.

Амис изгледа сурово русата Дева.

— Говориш като Шайдо.

Корана издържа погледа й за миг, след това извърна очи.

— Извини ме, Мъдра. Имам тох. Но трябва да знаеш, че сеанчанците държат айилки в лагера си.

— Какво?!

— Окаишени — каза Корана. — Като техните дресирани Айез Седай. Подозирам, че нарочно ни ги показаха като своя плячка. Разпознах много Шайдо между тях.

Амис изсъска. Шайдо или не, да се държат айилки като дамане беше тежко оскърбление. А сеанчанците парадираха с пленничките си. Тя стисна камата си.

— Сега какво ще кажеш? — обърна се Амис към Авиенда.

Авиенда изскърца със зъби.

— Същото, Мъдра, макар че по-скоро бих си отрязала езика, отколкото да го призная.

Амис кимна и отново се обърна към Корана.

— Не си мисли, че ще пренебрегнем това оскърбление, Корана. Възмездие ще има. След като тази война свърши, сеанчанците ще изпитат бурята на стрелите ни и върховете на копията ни. Но едва след това. Иди и кажи на двамата водачи на кланове, че си ми го съобщила.

Корана кимна — щеше да срещне своя тох по-късно, насаме с Амис — и ги остави. Деймир Флин и останалите вече бяха стигнали до къщата. Щяха ли да събудят Ранд? Той сега спеше, макар Авиенда да се беше принудила да притъпи връзката си посред нощното си наказание, за да не съпреживее усещания, които предпочиташе да избегне. Най-малкото да ги избегне, докато бяха от втора ръка.

— Сред копията ще се кажат опасни думи за това — каза Амис замислено. — Ще има призиви за нападение, искания Кар-а-карн да се откаже от опитите си да сключи мир.

— Ще останат ли с него, когато откаже? — попита Авиенда.

— Разбира се, че ще останат — отвърна Амис. — Те са айилци. — Погледна я. — Нямаш много време, дете. Може би е време да престанем да те глезим. Ще помисля за по-добро наказание за теб от утре.

„Да ме глезят? — Авиенда зяпна след отдалечаващата се Амис. — Не е възможно да измислят нещо по-безполезно или унизително!“

Но отдавна се беше научила да не подценява Амис. Въздъхна и се затича към шатрата си.