Буря се надига

Глава 42Пред Тийрския камък

„Не знаем имената на жените, които бяха в палата на Грендал — каза Луз Терин. — Не можем да ги добавим в списъка.“

Ранд се опита да пренебрегне лудия. Оказа се невъзможно. Луз Терин продължи:

„Как можем да продължим списъка, ако не знаем имената? Във война издирвахме Девите, които са паднали. Намирахме всяка! Списъкът е непълен! Не мога да продължа!“

„Това не е твой списък — изръмжа Ранд. — Мой е, Луз Терин. МОЙ!“

„Не! — заговори забързано лудият. — Кой си ти? Мой е! Аз го направих. Не мога да продължа сега, след като са мъртви. О, Светлина! Белфир? Защо използвахме белфир? Обещах никога вече да не го правя…“

Ранд стисна очи и стисна и по-здраво юздите на Тай’дайшар.

„В какво се превърнахме? — прошепна Луз Терин. — Ще го правим пак, нали? Ще избием всички. Всеки, когото сме обичали. Пак и пак, и пак…“

— Пак и пак — прошепна Ранд. — Все едно е, стига светът да оцелее. Прокълнаха ме преди, прокълнаха Драконовата планина и името ми, но живяха. Тук сме и сме готови да се бием. Пак и пак.

— Ранд? — обади се Мин.

Той отвори очи. Мин яздеше сиво-кафявата си кобила до Тай’дай-шар. Не можеше да й позволи, нито на никого, да разбере, че губи контрол. Не трябваше да знаят колко е близо до срива.

„Толкова много имена не знаем — прошепна Луз Терин. — Толкова много мъртви от нашата ръка.“

А беше едва началото.

— Добре съм, Мин — промълви той. — Мислех си.

— За хората ли? — попита Мин.

Дървените пътеки покрай улиците на Бандар Еваан бяха пълни с хора. Ранд вече не виждаше цветовете на дрехите им. Виждаше колко похабени са тези дрехи. Виждаше разкъсаното в чудесната тъкан, грубите кръпки, калта и петната. Буквално всеки в Бандар Еваан беше бежанец, по един или друг начин. Гледаха го с измъчени погледи.

Всеки път, когато бе завладявал кралство досега, го беше оставял в по-добро състояние, отколкото при идването си. Беше премахнал тирани Отстъпници, прекратявал беше войни и обсади. Беше прогонил нашественици Шайдо, донасял беше храна, създавал беше стабилност. Всяка страна, която бе унищожил, беше и спасил същевременно.

В Арад Доман беше друго. Донесъл беше храна — но тази храна бе привлякла още повече бежанци, което бе подложило запасите на изпитание. Не само че не бе успял да им даде мир със сеанчанците, но бе присвоил войските им и ги беше пратил да пазят Граничните земи. Моретата все още бяха опасни. Дребничката сеанчанска императрица не му беше повярвала. Щеше да продължи атаките си, може би щеше да ги удвои.

Доманците щяха да бъдат стъпкани под копитата на войната, премазани между нахлуващите тролоци на север и сеанчанците от юг. А Ранд ги оставяше.

Хората някак осъзнаваха това и му беше трудно да ги гледа. Измъчените им очи го обвиняваха: защо носиш надежда и след това я оставяш да изсъхне като новоизкопан кладенец по време на суша? Защо ни принуждаваш да те приемем като свой владетел само за да ни изоставиш след това?

Флин и Неф бяха напред и чакаха процесията да се приближи до градския площад. Иглите искряха на високите им яки. Фонтанът на площада още течеше между лъскавите бронзови коне, скачащи от бронзови вълни. Кой от тези смълчани доманци все още лъскаше фонтана, след като нямаше крал на трона и половината Търговски съвет се беше изгубил?

Айилците бяха успели да издирят достатъчно от Съвета, за да се образува мнозинство. Ранд подозираше, че Грендал е убила или пленила достатъчно от тях, за да не могат изобщо да си изберат нов крал. Достатъчно хубавите сигурно бе включила сред любимците си — което означаваше, че Ранд ги беше убил.

„Ах — въздъхна Луз Терин. — Имена, които мога да добавя в списъка. Да…“

Башийр подкара до Ранд. Потърка замислено мустаците си с юмрук.

— Заповедта е изпълнена.

— А лейди Чадмар? — попита Ранд.

— Върната е в имението й — отвърна Башийр. — Същото направихме с другите четирима членове на Търговския съвет, които айилците държаха край града.

— Разбират ли какво трябва да направят?

— Да — каза с въздишка Башийр. — Но не мисля, че ще го направят. Според мен в мига, в който се махнем оттук, ще драснат от града като крадци, бягащи от затвор, след като охраната си иде.

Ранд не реагира. Беше заповядал Търговският съвет да избере нови членове и след това да изберат крал. Но Башийр вероятно беше прав. Ранд вече бе получил донесения от градовете по крайбрежието, където бе наредил на своите айилци да се оттеглят. Градските водачи бягаха пред очакваното настъпление на Сеанчан.

Кралство Арад Доман беше свършило. Като маса, затрупана с твърде много тежест, скоро щеше да рухне. „Не е мой проблем — помисли си Ранд, без да поглежда към хората. — Направих всичко, което можех.“

Не беше вярно. Макар да искаше да помогне на доманците, истинската причина да дойде тук бе, за да се оправи със сеанчанците, да разбере какво е станало с краля и да издири Грендал. Отделно — възможността да подсигури доколкото може охраната на Граничните земи.

— Какви са вестите от Итуралд?

— Нищо добро, опасявам се — отвърна мрачно Башийр. — Имал е схватки с тролоци, но това вече го знаеш. Тварите на Сянката винаги се оттеглят бързо, но той ни предупреждава, че нещо се събира там. Съгледвачите му са забелязали сили, достатъчно големи, за да го пометат. Ако тролоците се събират там, вероятно се събират и другаде.

„Проклети Пограничници! — помисли си Ранд. — Ще трябва да направя нещо с тях. Скоро.“

Щом излезе на площада, дръпна юздите на Тай’дайшар и кимна на Флин и Неф.

Двамата отвориха широк портал насред площада. Беше искал да замине направо от имението на лейди Чадмар, но щеше да прилича на бягство на крадец — тук е един ден, и го няма на другия. Така поне щеше да даде на хората възможност да видят, че заминава, и да знаят, че са оставени да се оправят сами.

Трупаха се по дъсчените пътеки също като при влизането му в града. И сега бяха дори по-тихи отпреди. Жените с лъскави рокли, мъжете с цветни палта и надиплени ръкави. Много от тях нямаха бронзовия тен на доманците. Ранд бе съблазнил толкова много хора да се стекат в града с обещания за храна.

Време беше да тръгва. Подкара Тай’дайшар, но го спря вик:

— Лорд Дракон!

Гласът се чу ясно над стихналите тълпи. Ранд се извърна в седлото. Жилав мъж с червено доманско палто, закопчано на кръста и разтворено отпред, с надиплена риза отдолу. Златните му обеци блеснаха, докато си пробиваше с лакти път през множеството. Айилците го задържаха, но Ранд позна в него един от пристанищните началници, Иралин, и им кимна да го пуснат.

Иралин забърза към него и спря до Тай’дайшар. Беше обръснат гладко, нещо нехарактерно за доманец, а очите му бяха помръкнали от безсъние.

— Милорд Дракон… — заговори приглушено мъжът, застанал до коня на Ранд. — Храната! Развалена е.

— Коя храна?

— Всичката. — Гласът му беше напрегнат. — Всяко буре, всеки чувал, всичко в складовете ни и на корабите на Морския народ. Милорд! Не само е пълна с гъгрици. Почерняла е и горчи. Изобщо не става за ядене.

— Всичката? — повтори стъписан Ранд.

— Всичко — промълви Иралин. — Стотици и стотици бурета. Стана изведнъж, за едно мигване на окото. В един момент беше добра, в следващия… Милорд, толкова много хора дойдоха в града, защото чуха, че има храна! Сега нямаме нищо. Какво ще правим?

Ранд стисна очи.

— Милорд?

Той отново отвори очи и смуши Тай’дайшар. Остави зад себе си пристанищния началник зяпнал и мина през портала. Нищо повече не можеше да направи. Нищо повече нямаше да направи.

Заличи от ума си предстоящия глад. Оказа се стъписващо лесно.

Бандар Еваан изчезна. Изчезнаха ужасно смълчаните хора. В мига, в който премина портала, от чакащите тълпи изригнаха възторжени викове. Контрастът бе толкова стъписващ, че Ранд дръпна смаян юздите на Тай’дайшар.

Пред него се просна Тийр. Беше един от най-големите градове, величествен и разпрострян на огромна площ, а порталите се отвориха на един от главните градски площади. Строените Аша’ман отдадоха чест с юмруци на гърдите. Ранд ги беше изпратил по-рано сутринта, за да подготвят града за пристигането му и да разчистят площада за порталите.

Възгласите продължиха. Бяха се събрали хиляди и знамената на Светлината плющяха на десетките високи пръти, вдигнати от човешкото множество. Хвалебствията го удариха като вълна от укор. Не ги заслужаваше. Не и след това, което бе направил в Арад Доман.

„Трябва да продължа“ — каза си и подкара отново Тай’дайшар. Тук копитата на коня заудряха в каменни плочи, вместо в разкаляна от дъждове пръст. Бандар Еваан беше голям град, но Тийр бе нещо съвсем друго. Улиците лъкатушеха между сгради, които щяха да изглеждат твърде тесни за повечето хора от провинцията, но бяха обичайни за тайренците. Много от островърхите, покрити с плочи покриви бяха отрупани с мъже и момчета, накацали по ръбовете с надеждата да видят по-добре лорд Дракона. Камъните на сградите тук бяха с по-светъл цвят, отколкото в Бандар Еваан, и бяха предпочитаният строителен материал. Може би това бе заради крепостта, извисила се над града. Тийрският камък, така я наричаха. Останка от отминал век, все още впечатляваща.

Ранд продължи в тръс напред, Мин и Башийр яздеха до него. Тълпите ревяха. Толкова шумно. Недалече от тях вятърът подхвана две знамена и ги заплете необяснимо. Мъжете, които ги държаха, ги свалиха и се опитаха да ги разделят, но те се бяха сплели на възел от вятъра. Ранд ги подмина безучастно. Престанал беше да се изненадва на странностите, които предизвикваше естеството му на тавирен.

Изненада се обаче, че вижда толкова много чужденци в тълпата. Това не беше толкова необичайно — в Тийр винаги можеше да се видят много чужденци. Беше гостоприемен за тези, които внасяха подправки и коприни от Изтока, порцелан от моретата, зърно или табак от Севера и разкази от чудни места по целия свят. Но Ранд беше открил, че чужденците — в който и да е град — му обръщат по-малко внимание при гостуванията му. Това беше вярно дори за чужденци от друга завладяна от него страна. Когато беше в Кайриен, кайриенците го ласкаеха — но ако беше в Иллиан, кайриенците го отбягваха. Навярно не им харесваше да им се напомня, че техният господар и господарят на техния враг са един и същи човек.

Тук обаче не му беше трудно да зърне чужденци сред приветстващата го тълпа: хора на Морския народ с тъмната им кожа и широкото пъстро облекло. Мурандийци е дългите им палта и с лъскавите мустаци. Брадати иллианци със загърнатите яки. Бледолики кайриенци с цветните им ивици по дрехите. Мяркаха се също така мъже и жени в простите вълнени дрехи на Андор. По-малко чужденци го съпровождаха с възгласи, отколкото местните, но ги имаше и всички следяха шествието напрегнато.

Башийр също оглеждаше множеството.

— Хората изглеждат изненадани — подхвърли Ранд.

— Нямало те е дълго време. — Башийр поглади замислено мустаците си с юмрук. — Слуховете безспорно са се разлетели по-бързо от стрели и не един ханджия е завъртял приказки за твоята смърт или изчезване, та гостите да поръчат още по едно.

— Светлина! Половината ми живот сякаш минава в това да потъпквам слух след слух. Кога ще свърши това?

Башийр се изсмя.

— Когато успееш да спреш мълва, ще сляза от коня си и ще яхна коза! Ха! И ще стана от Морския народ също така.

Ранд замълча. Хората му продължаваха да се изсипват през портала. Щом влязоха в Тийр, салдейците като един вдигнаха пиките си по-нависоко, а конете им застъпваха гордо. Горделивото перчене бе неприсъщо за Айез Седай, но и те изглеждаха по-малко оклюмали и лишените им от възраст лица оглеждаха множеството с проницателни погледи. И айилците, с дебнещите им стъпки, бяха малко по-отпуснати и израженията им не бяха толкова напрегнати, сякаш се чувстваха по-добре с възгласите, отколкото под смълчаните, обвиняващи домански очи.

Башийр и Ранд подкараха встрани и Мин ги последва мълчаливо. Изглеждаше разсеяна. Нинив и Кацуан ги нямаше в имението, когато Ранд обяви, че тръгва. Какво ли можеше да правят? Съмняваше се, че са заедно. Двете едва се търпяха в една стая. Все едно, щяха да чуят, че е заминал, и щяха да го намерят. Оттук насетне Ранд щеше да е лесен за намиране. Никакво криене в гористи имения повече. Никакво пътуване повече сам. Не и след като Лан с неговите малкиери препускаше към Клисурата. Нямаше вече време.

Башийр гледаше към отворените портали. Последните айилци минаваха безшумно през тях. Свикваха вече с този начин на придвижване.

— Ще кажеш ли на Итуралд? — най-сетне попита Башийр. — За оттеглянето си?

— Той ще чуе — отвърна Ранд. — На пратениците му бе заповядано да носят съобщенията в Бандар Еваан. Скоро ще открият, че вече ме няма там.

— А ако напусне Граничните земи и поднови войната си срещу сеанчанците?

— Значи ще задържи сеанчанците. И ще им попречи да ме настъпват по петите. Ще е също толкова от полза.

Башийр го изгледа.

— Какво очакваш да направя? — попита тихо Ранд. В погледа на Башийр имаше предизвикателство, макар и дискретно, но Ранд не се поддаде. Гневът му остана да къкри под ледения пласт.

Башийр въздъхна.

— Не знам. Всичко това е такава бъркотия, а не виждам изход от нея. Тръгваме на война със сеанчанците зад гърба ни. Най-лошата позиция, която мога да измисля.

— Знам. — Ранд зарея поглед над града. — Тийр ще е техен, докато всичко свърши, може би и Иллиан също. Да ме изгори дано, късмет ще имаме, ако не стигнат чак до Андор, докато сме им обърнали гръб.

— Но…

— Длъжни сме да допуснем, че Итуралд ще изостави поста си, щом до него стигне вестта за провала ми. Това означава, че следващият ни ход трябва да бъде към армията на Пограничниците. Каквито и недоволства да имат сънародниците ти към мен, това трябва да се реши бързо. Няма да търпя хора, които изоставят дълга си.

„Това ли направихме? — попита Луз Терин. — Кого сме изоставили?“

„Млъкни! — изръмжа Ранд наум. — Върни се при сълзите си, безумецо, и ме остави на мира!“

Башийр се отпусна в седлото. Сигурно мислеше за това как Ранд бе изоставил доманците, но не го каза. После поклати глава.

— Не знам какво е решила Тенобия. Може просто да ми е ядосана, че напуснах, за да тръгна с теб. Може да е искане да се подчиниш на волята на кралете на Граничните земи. Не мога да си представя какво би накарало нея и другите да се оттеглят от Погибелта в такова време.

— Скоро ще разберем — каза Ранд. — Искам да вземеш двама Аша’ман и да намериш лагера на Тенобия и другите. Може да открием, че са се отказали от това глупашко парадиране и са се върнали където им е мястото.

— Добре. Да уредя настаняването на хората си и потеглям.

Ранд кимна отсечено, обърна коня и пое в тръс по улицата. Хората се бяха подредили в шпалир от двете страни и го съпровождаха с викове. Последния път, когато бе гостувал в Тийр, се бе опитал да дойде предрешен — не че имаше полза някаква. Всеки, който знаеше признаците, щеше да разбере, че е в града. Необичайните събития — знамена, които се оплитат на възел, хора, които падат от здания и остават невредими — бяха само началото. Влиянието му на тавирен като че ли ставаше все по-силно и предизвикваше все по-големи изкривявания. И все по-опасни.

При последното му гостуване Тийр беше обсаден от бунтовници, но не бе пострадал. Тийр имаше твърде оживена търговия, за да се притеснява от нещо толкова елементарно като обсада. Повечето хора си живееха както обикновено, без да забелязват обсадата. Благородниците можеха да си играят своите игри, стига да не притесняват честните хора.

Освен това всеки знаеше, че Камъкът ще устои, както бе устоявал почти винаги. Пътуването можеше да го превръща в отживелица, но за нападателите, които нямаха достъп до Единствената сила, Камъкът си оставаше буквално непревзимаем. Сам по себе си беше по-внушителен от много градове — гигантска грамада от стени, кули и стръмни укрепления, без нито една пукнатина в скалата. Включваше ковачници, складове, хиляди защитници и свой собствен укрепен пристан.

Нищо от това нямаше да е от голяма полза срещу армия сеанчанци с дамане и ракен.

Тълпите се редяха до Каменната ивица, широкото открито пространство, обкръжаващо Камъка от три страни.

Тук с възгласи го посрещна нова тълпа. Портите на Камъка бяха отворени и пред тях го очакваше приветствена делегация. Дарлин — някогашен Върховен лорд, а сега крал на Тийр — бе яхнал великолепен бял жребец. По-нисък от Ранд поне с една глава, тайренецът имаше къса черна брада и високо подстригана коса. Изпъкналият нос му придаваше малко грозноват вид, но Ранд се бе уверил, че е с проницателен ум и мъж на честта. В края на краищата Дарлин в началото му се беше противопоставил, вместо да се присъедини към тези, които бързаха да му се преклонят. Човек, чиято вярност се печели толкова трудно, често се оказва тъкмо този, на чиято дума можеш да разчиташ, докато е далече от очите ти.

Дарлин се поклони на Ранд. Бледоликият Добрайн, със синьо палто и бели панталони, бе яхнал дорест кон до краля. Изражението му беше сдържано, макар Ранд да подозираше, че е разочарован от това, че бе отпратен толкова рано от Арад Доман.

Пред стената стояха редици Бранители, с вдигнати за почест мечове и с лъснати до блясък брони и шлемове с гребени. Бухналите им ръкави бяха нашарени с ивици от черно и златно, а над тях се вееше знамето на Тийр, наполовина червено, наполовина — златно поле с три сребърни полумесеца. Ранд видя, че площадът зад стената гъмжи от войници, много от тях в униформата на Бранителите, но също толкова много — без униформа, освен лентата в червено и златно, вързана на ръцете им. Това трябваше да е новото попълнение, мъжете, които Ранд бе заповядал на Дарлин да събере.

Беше гледка, която трябваше да предизвика възхита. Или може би да погъделичка нечия гордост. Ранд спря Тай’дайшар пред Дарлин. За жалост, перкото Вейрамон придружаваше краля, яхнал коня си точно зад Дарлин. Вейрамон беше толкова тъп, че Ранд едва ли щеше да му повери каквато и да е работа без контрол, да не говорим за командване дори на взвод. Вярно, ниският мъж беше смел, но това сигурно се дължеше на неспособността му да помисли за повечето опасности. Както винаги, Вейрамон изглеждаше още по-глупаво в усилието си да прилича на всичко друго, но не и на шут. Брадата му бе намазана с восък, косата му бе нагласена грижливо, за да крие колко е оплешивял, а облеклото му беше пищно — палто и брич, скроени уж като полева униформа, но никой не би тръгнал с такова фино облекло в сражение. Никой освен Вейрамон.

„Харесвам го“ — помисли си Луз Терин.

Ранд се сепна. „Ти не харесваш никого!“

„Той е искрен — отвърна Луз Терин и се изсмя. — Повече от мен, определено! Човек не избира да е идиот, но избира да е верен. Може да направим нещо по-лошо от това човек като него да ни следва.“

Ранд си замълча. Споренето с лудия беше безсмислено. Луз Терин взимаше безпричинни решения. Добре поне, че не мрънкаше пак за някаква хубава жена.

Дарлин и Добрайн сведоха почтително глави пред Ранд, а Вейрамон побърза да ги имитира. Зад краля имаше и други, разбира се. Сред тях — и лейди Каралайн. Стройната кайриенка бе толкова красива, колкото я помнеше Ранд. На челото й висеше бял опал, златната му верижка бе сплетена в тъмната й коса. Ранд трябваше да извърне очи. Твърде много напомняше за братовчедка си Моарейн. Луз Терин започна да изрежда имената в списъка, естествено, с Моарейн начело.

Ранд се стегна, заслушан в шепота на мъртвия, докато оглеждаше останалите в групата. Всички останали Върховни лордове и лейди на Тийр бяха тук — на конете си. Превзетата Анайела на червеникавокафявия кон до Вейрамон. И… не носеше ли кърпа с неговия герб? Ранд я беше смятал за малко по-придирчива. Тореан бе изписал усмивка на грубоватото си като на селяк лице. Жалко, че все още беше жив, докато много по-добри мъже сред Върховните лордове бяха загинали. Симаан, Естанда, Тедосиан, Хеарне — и четиримата се бяха противопоставили на Ранд, начело на обсадата на Камъка. Сега му се кланяха.

Аланна също бе тук. Ранд не погледна към нея. Беше тъжна, усещаше го през връзката им. И имаше защо.

— Милорд Дракон — заговори Дарлин и изправи гръб. — Благодаря ви, че изпратихте Добрайн с желанията ви. — Гласът му издаваше недоволство. Бързал бе да събере армия по спешната заповед на Ранд, а след това Ранд го бе принудил да бездейства няколко недели. Е, войниците скоро щяха да са благодарни за няколкото недели повече тренировка.

— Армията е готова — продължи колебливо Дарлин. — Подготвени сме да тръгнем за Арад Доман.

Ранд кимна. Първоначално бе смятал да прехвърли Дарлин в Арад Доман, за да може да изтегли айилците и Аша’ман и да ги постави другаде. Обърна се и погледна тълпите отзад, осъзнал защо има толкова много чужденци сред тях. Повечето местни мъже бяха събрани за армията, която сега стоеше строена зад стените на Камъка.

Може би хората на площада и по улиците не бяха тук, за да приветстват неговото идване. Може би мислеха, че приветстват тръгващите на победен поход свои армии.

— Свършили сте добра работа, крал Дарлин — каза Ранд. — Време е някои в Тийр да се научат да се подчиняват на заповеди. Зная, че хората ви са нетърпеливи, но ще трябва да изчакат още малко. Осигурете ми стаи в Камъка и се погрижете за настаняването на войниците на Башийр и айилците.

Дарлин се обърка още повече.

— Разбрано. Няма да трябваме в Арад Доман значи?

— Каквото им трябва в Арад Доман, никой не може да им го даде — отвърна Ранд. — Вашите сили ще дойдат с мен.

— Разбира се, милорд. А… накъде ще тръгнем?

— Към Шайол Гул.