Буря се надига

Глава 1Сълзи от стомана

Колелото на Времето се върти и Вековете идват и си отиват, оставяйки спомени, които се превръщат в легенди. Легендите заглъхват в мит и дори митът отдавна е забравен, когато породилият го Век се върне отново. В един Век, наричан от някои Третия век, Век, чието идване предстои и Век отдавна отминал, около алабастровия шпил, знаен като Бялата кула, се надигна вятър. Вятърът не беше началото. Няма начала, нито краища при въртенето на Колелото на Времето. Но беше някакво начало.

Вятърът закръжи около великолепната Кула, забърса безукорно съградените камъни и заплющя във величествените знамена. Зданието бе някак изящно и могъщо едновременно — метафора навярно за онези, които го бяха обитавали от над три хиляди години. Малцина вдигнали погледи към Кулата щяха да предположат, че в сърцевината си тя е прекършена и прогнила. Поотделно.

Задуха вятърът през град, който по-скоро приличаше на изделие на изкуството, отколкото на прозаична столица. Всяка сграда бе истинско чудо. Дори най-простите гранитни фасади на дюкяни бяха изваяни от усърдни огиерски ръце, за да будят почуда и възхита с красотата си. Тук някой купол напомняше за очертанията на изгряващото слънце. Там някой фонтан пръскаше струите си от самия връх на сграда, като пенест гребен на две разбиващи се една в друга вълни. На една застлана с каменни плочи улица две триетажни здания се издигаха едно срещу друго, изваяни във форма на девици. Мраморните творения — наполовина статуи, наполовина жилищни сгради — се протягаха с каменни ръце едно към друго като за поздрав, косите им се развяваха назад неподвижни, ала изваяни тъй деликатно, че всеки косъм сякаш се вълнуваше под напора на вятъра.

Самите улици съвсем не бяха толкова великолепни. О, бяха прокарани грижливо, излъчваха се от Бялата кула като лъчи слънчева светлина. Но тази слънчева светлина бе помрачена от боклука и безредието, следи от човешкото стълпотворение, което бе причинила обсадата. А може би стълпотворението не беше единствената причина за хаоса. Табелите и тентите пред дюкяните бяха неизмити и небоядисвани от много дълго. Купища смет гниеха струпани в задните улички и привличаха мухи и плъхове, но отблъскваха всички останали. Опасни улични главорези се мотаеха по ъглите. Някога изобщо нямаше да дръзнат да се покажат или най-малкото — не и с такава наглост.

Къде беше Бялата кула, къде беше законът? Млади глупаци се смееха, казваха, че бедите на града са заради обсадата и че нещата щели да се оправят, щом бунтовничките бъдат разбити. По-старите мъже клатеха побелелите си глави и мърмореха, че нещата никога не са били толкова зле, дори когато дивите айилци бяха обсадили Тар Валон преди двайсет години.

Търговците не обръщаха внимание нито на едните, нито на другите. Те си имаха свои проблеми, най-вече на Южен пристан, където притокът на стоки към града по реката почти беше замрял. Работници напъваха здрави мишци под зоркия поглед на една Айез Седай, заметнала шал с червени ресни. С помощта на Единствената сила тя премахваше прегради, за да отслаби камъка, докато работниците го къртеха и изнасяха.

Работниците бяха навили ръкави, оголили къдрици черни косми по мускулестите си ръце, размахваха кирки и чукове и блъскаха древните камъни. Лееха пот по камъка или във водата долу и къртеха към корените на веригата, която преграждаше достъпа към града по реката. Половината от тази верига вече бе несъкрушим куендияр, наричан от някои и сърцекамък. Усилието да я изтръгнат и да осигурят достъпа до града бе изтощително. Каменният пристан — величествен и здрав, съграден от самата Сила — бе само един от видимите белези на мълчаливата война между бунтовничките Айез Седай и онези, които държаха Кулата.

Вятърът задуха през пристана, на който останали без работа носачи стояха и зяпаха как работниците трошат камъните един по един и сечивата им ръсят сиво-бяла прах над водата. Най-разумните — а може би най-неразумните — шепнеха, че такива поличби може да означават само едно. Тармон Гай-дон, Последната битка, май идеше. Бързо.

Вятърът залудува отвъд кейовете, прехвърли високите бели укрепления, знайни като Бляскавите стени. Тук човек най-сетне можеше да намери чистота и порядък в застаналата на стража Гвардия на Кулата. Гладко обръснати, облечени в безукорно чисти бели табарди, стрелците наблюдаваха иззад бойниците с опасната готовност на змии, готови за удар. В никакъв случай нямаше да позволят Тар Валон да падне, докато са на пост. Тар Валон беше отблъсквал всякакъв враг. Тролоци бяха минавали през крепостните стени, но бяха съкрушени в града. Артур Ястребовото крило не бе успял да превземе Тар Валон. Дори забулените в черно айилци, опустошили земята по време на Айилската война, така и не бяха завзели града. Мнозина твърдяха, че това било велика победа. Други се чудеха какво би станало, ако айилците наистина бяха поискали да нахлуят в града.

Вятърът мина над западния ръкав на река Еринин, остави зад себе си остров Тар Валон, мина над моста Алиндаер, зареян високо отдясно сякаш в насмешлива подкана към враговете да минат по него и да умрат. А след моста нахлу в Алиндаер, едно от многото села край Тар Валон. Беше почти обезлюдено, след като семействата бяха побягнали по моста, за да потърсят убежище в града. Вражеската армия се бе появила ненадейно, довята сякаш от зимна фъртуна. Малцина се учудиха на това. Тази бунтовническа армия се водеше от Айез Седай, а тези, които живееха в сянката на Бялата кула, рядко подлагаха на съмнение какво точно могат и какво не могат да правят Айез Седай.

Бунтовническата армия беше уседнала здраво на позициите си, но бе разколебана. Над петдесет хиляди души лагеруваха в огромен кръг шатри около по-малкия стан на Айез Седай. Между вътрешния и външния стан имаше плътен защитен кордон, вдигнат съвсем наскоро с цел да не допуска мъже, особено такива, които можеха да боравят със сайдин.

Човек почти можеше да помисли, че лагерът на бунтовниците е решил да се установи тук за постоянно. Из него цареше атмосфера на обикновено делово ежедневие. Шетаха облечени в бяло фигури, някои в официалното облекло на новачки, много други — в одежди, подобни на техните. Погледнеше ли по-внимателно, човек щеше да види, че много от тях съвсем не са млади. Косите на някои вече бяха побелели. Но ги наричаха „чеда“ и те с най-голямо послушание перяха дрехи, тупаха черги и чистеха шатри под зорките погледи на ведролики Айез Седай. И въпреки че тези Айез Седай се озъртаха необичайно често към стърчащата като гвоздей Бяла кула, човек щеше да сгреши, ако допусне, че са притеснени или изнервени. Айез Седай пазеха самообладание. Винаги. Дори сега, когато бяха претърпели ужасно поражение: Егвийн ал-Вийр, Амирлинският трон на бунтовничките, беше пленена и затворена в Кулата.

Вятърът развя полите на няколко рокли, събори пране от просторите и продължи устремно на запад. На запад, покрай извисяващата се Драконова планина с нейния прекършен и димящ връх. Над Черните хълмове и над просторните степи на Каралайн. Тук заслонени преспи сняг се задържаха вкопчени в сенките под груби скални издатини или край малки горички планинско черно дърво. Беше време да дойде пролетта, време млади стръкове да изникнат изпод зимната трева и пъпки да напъпят по тънкоклони върби. Но почти ги нямаше. Земята още дремеше, затаила сякаш дъх в очакване. Неестествената горещина от предната есен се беше проточила чак през зимата и бе притиснала земята със суша, която бе изпекла живота в почти всички растения, освен най-жилавите. Когато зимата най-после дойде, дойде с буря от лед и сняг и дълго задържал се убийствен мраз. Сега, след като студът най-сетне се беше отдръпнал, малобройните селяци напразно се взираха с надежда в небето.

Вятърът помете над излинялата трева, разтърси голите все още клони на дърветата. На запад, щом доближи до земята, знайна с името Арад Доман — прехвърлил хълмове и ниски ридове, — нещо изведнъж изплющя срещу него. Нещо невидимо, нещо родено от далечния мрак на север. Нещо, което потече срещу естествения напор на въздушните течения. Вятърът бе погълнат от него, изтласкан устремно на юг, през ниските върхове и кафяви планински подножия към един чифлик, самотна къща, кацнала сред обраслите с борове хълмове в източната част на Арад Доман. Вятърът задуха над чифлика и вдигнатите шатри на широкото открито поле пред него, зашумя в иглите на боровете.

Ранд ал-Тор, Прероденият Дракон, стоеше с ръце зад гърба, загледан през отворения прозорец на господарската къща. Все още мислеше за тях така, като за „ръцете си“, макар вече да имаше само една. Лявата беше отсечена в китката и свършваше с чуканче. Усещаше гладката, изцерена със сайдар кожа под пръстите на здравата си ръка. И все пак чувстваше, че другата сякаш трябваше да е на мястото си и пръстите му да я докоснат.

„Стомана — помисли си. — Аз съм стомана. Това не може да се поправи, така че продължавам.“

Сградата — постройка от дебели дънери бор и кедър, съградена по план, предпочитан от богатите домански земевладелци, — простена под напора на вятъра и затихна. Нещо, понесено от този вятър, миришеше на гнило месо. Не толкова необичайна миризма напоследък. Месото се разваляше най-неочаквано, понякога само минути след заколването на добичето. Сушенето и осоляването не помагаха. Това бе допирът на Тъмния и се усилваше с всеки изминал ден. Колко ли време имаше още, докато станеше смазващо, мазно и гадно като покварата, която доскоро зацапваше сайдин, мъжката половина на Единствената сила?

Стаята, в която стоеше, бе широка и дълга, дебели дънери оформяха външната стена. Дъхави дъски бор оформяха другите. Стаята бе обзаведена оскъдно: козяк на пода, два стари кръстосани меча над камината, сковани от дърво мебели, с оставена по краищата кора. Цялата бе направена така, че да намеква за идиличен дом сред горите, далече от суетнята на големите градове. Не хижа, разбира се — беше твърде голяма и разкошна за хижа. Убежище.

— Ранд? — попита тих глас. Той не се обърна, но усети как пръстите на Мин докосват ръката му. След малко дланите й се смъкнаха на кръста му и главата й се отпусна на рамото му. Усети безпокойството й за него през връзката им.

„Стомана“, помисли си.

— Знам, че не обичаш… — започна Мин.

— Клоните — прекъсна я той и кимна към отворения прозорец. — Виждаш ли онези борове, точно до лагера на Башийр?

— Да, Ранд. Но…

— Люлеят се не както трябва — каза Ранд.

Мин замълча и макар да не реагира външно, връзката донесе до него жилото на тревога. Прозорецът им беше на горния етаж на имението и отвън срещу тях над лагера плющяха три знамена: Знамето на Светлината и Драконовото знаме на Ранд, и много по-малкият син флаг с трите червени цветчета „кралски петак“, знак за присъствието на Дома Башийр. И трите се развяваха гордо… но точно до тях игличките на боровете се вееха в обратната посока.

— Тъмният се раздвижва, Мин — каза Ранд. Можеше почти да допусне, че тези ветрове са заради собственото му естество на тавирен, но пък събитията, които той предизвикваше, винаги бяха възможни. Но вятърът да духа в две посоки едновременно… добре, можеше да види сбърканото в движението на боровете, въпреки че му беше трудно да различи отделните иглички. Зрението му не беше същото след нападението, когато изгуби ръката си. Беше все едно, че… все едно, че гледа през вода и вижда изкривени очертания. Подобряваше се, но бавно.

Тази постройка беше поредната от дългата верига чифлици, имения и други закътани скривалища, които бе използвал през последните няколко недели. Трябваше да продължава да се движи, да прескача от едно място на друго след провалената среща със Семирага. Да спечели време, за да обмисли, да прецени нещата — и може би да обърка противниците, които можеше да го търсят. Имението на лорд Алгарин в Тийр беше компрометирано. Жалко. Добро място за отсядане беше. Но Ранд трябваше да продължи да се мести.

Салдейците на Башийр бяха вдигнали лагер в зеленината на имението — откритата ивица трева отпред, обкръжена от ели и борове. Да я нарече човек „зеленина“ в днешно време звучеше иронично. Дори преди да дойде войската не беше зелена — излиняла кафява зимна трева, само тук-там с колебливо покълнали млади стръкове, и те вече пожълтели и отъпкани от конски копита и мъжки ботуши.

Моравата бе покрита с шатри. От позицията на Ранд на втория етаж спретнатите им редици му приличаха на квадрати на игрално табло на камъчета. Войниците бяха забелязали вятъра. Някои сочеха, други лъскаха брони, носеха ведра с вода при коневръзите, точеха мечове и върхове на пики. Добре поне, че още мъртвите не бяха тръгнали по земята. И най-коравите мъже можеше да загубят волята си, щом духовете почнеха да излизат от гробовете, а на Ранд му бе необходима силна армия.

Необходимост. Вече не ставаше въпрос за това какво му се иска или за какво жадува. Всичко, което правеше, бе съсредоточено само в необходимостта, а това, което му беше най-необходимо, бе животът на онези, които го следваха. Войници, които да воюват и да умират, да подготвят света за Последната битка. Тармон Гай-дон идеше. Това, което му беше необходимо, бе всички те да са достатъчно силни, за да победят.

Вляво, под хълма, на който бе разположен чифликът, лъкатушещ поток прорязваше земята, обрасъл с пожълтяла тръстика и сухи още дъбови шубраци. Малък поток, да, но чудесен източник на прясна вода за войската.

Ветровете внезапно се оправиха и знамената изплющяха встрани и се развяха в другата посока. Значи в края на краищата не игличките, а знамената се бяха държали сбъркано. Мин въздъхна тихо и той долови облекчението й, макар че все още бе притеснена за него. Това чувство бе станало постоянно напоследък. Усещаше го у всички тях, във всяко от четирите възелчета от чувства, скътани в тила му. Три за жените, на които бе позволил да се наместят там, едно за жената, която бе влязла против волята му. Една от тях сега се приближаваше: Авиенда, идваше от Руарк, за да се срещне с Ранд в господарската къща.

Всяка от тези четири жени щеше да съжали за решението си да се обвърже с него. Жалко, че той не можеше да съжали за решението си да им го позволи — или най-малкото за решението си да го позволи на трите, които обичаше. Но истината беше, че се нуждаеше от Мин, нужна му беше силата й и любовта й. Щеше да я използва, както използваше много други. Никакво място нямаше в душата му за съжаление. Жалко само, че не можеше да прогони гузната съвест толкова лесно.

„Илиена! — проплака далечен глас в главата на Ранд. — Обич моя…“ Луз Терин Теламон, Родоубиеца беше сравнително кротък този ден. Ранд се стараеше да не мисли много за нещата, казани от Семирага в деня, когато бе изгубил ръката си. Тя беше от Отстъпниците; щеше да каже всичко, ако решеше, че ще причини болка на жертвата й.

„Тя изтерза цял град, за да се докаже — прошепна Луз Терин. — Уби хиляда души по хиляда различни начина, за да види как писъците им ще се различават един от друг. Но рядко лъже. Рядко.“

Ранд потуши гласа.

— Ранд — промълви Мин. Съвсем тихо.

Той се извърна и я погледна. Беше жилава и мъничка и той често имаше чувството, че направо се извисява над нея. Късите й къдрици бяха тъмни… но не толкова тъмни, колкото дълбоките й, изпълнени с тревога очи. Както винаги бе облечена с палто и панталони. Днес бяха тъмнозелени, също като игличките на боровете отвън. Но сякаш в контраст с момчешката кройка, която харесваше, облеклото й бе украсено така, че да акцентира фигурата й. Маншетите й бяха обшити със сребърно везмо на цветчета, а изпод ръкавите й надзърташе дантела. Ухаеше смътно на лавандула, навярно от сапуна, който предпочиташе отскоро.

Защо хем носеше панталони, хем се гиздеше с дантели? Ранд отдавна се беше отказал да се опитва да разбере жените. Разбирането им нямаше да му помогне да стигне до Шайол Гул. Освен това не му трябваше да ги разбира, за да може да ги използва. Особено ако разполагаха с нужната му информация.

Стисна зъби. „Не. Има граници, които няма да престъпя. Има неща, които дори аз няма да направя.“

— Пак мислиш за нея — каза Мин почти обвинително.

Често се чудеше дали има такова нещо като връзка, действаща само еднопосочно. Готов беше много да даде за такава връзка.

— Ранд, тя е от Отстъпниците — продължи Мин. — Щеше да ни убие всичките, без изобщо да се замисли.

— Тя не искаше да ме убие — промълви Ранд, обърна се и се загледа отново през прозореца. — Искаше да ме задържи.

Мин се присви. Болка, тревога. Мислеше за извратения мъжки ай-дам, който Семирага беше донесла скришом, когато бе дошла превъплътена в Щерката на Деветте луни. Тер-ангреалът на Кацуан беше смъкнал маската на Отстъпницата и бе позволил на Ранд да познае Семирага. Или може би на Луз Терин да я познае.

Срещата бе приключила с това, че Ранд изгуби ръката си, но спечели една от Отстъпниците като своя пленничка. Последния път, когато се беше оказал в подобно положение, не беше свършило добре. Все още не знаеше къде се беше дянал Ашмодеан, нито защо беше побягнал, но подозираше, че е разкрил много от плановете и действията му.

„Трябваше да го убия. Трябваше да ги убия всичките.“

Ранд кимна. А след това се смрази. На Луз Терин ли бе тази мисъл, или негова? „Луз Терин — попита. — Тук ли си?“

Стори му се, че чу смях. Или може би беше хлип.

„Да те изгори дано! — помисли Ранд. — Говори ми! Времето идва. Трябва да знам онова, което знаеш ти. Как всъщност запечата затвора на Тъмния? Какво се обърка и защо затворът се пропука? Говори ми!“

Да, определено беше хлип, а не смях. С Луз Терин понякога бе трудно да се определи. Ранд продължаваше да мисли за мъртвия като за самостоятелна личност, независимо от твърденията на Семирага. Беше прочистил сайдин! Покварата се беше махнала и не можеше повече да засегне ума му. Той нямаше да полудее.

„Изпадането във временна лудост може да е… внезапно.“ Отново чу думите й, изречени така, че да ги чуят другите. Тайната му най-сетне бе разкрита. Но Мин беше имала видение с Ранд и друг мъж, слети. Не означаваше ли това, че той и Луз Терин са две отделни личности, принудени да обитават едно и също тяло?

„Няма никакво значение дали гласът му е реален — беше казала Семирага. — Всъщност това още повече влошава положението…“

Шестима войници оглеждаха конете на коневръза покрай десния край на моравата, между последната редица шатри и гората. Преглеждаха копитата, едно по едно.

Ранд не можеше да мисли за лудостта си. Не можеше да мисли и какво прави Кацуан със Семирага. Оставаше му да мисли само за плановете си. „Северът и Изтокът трябва да са едно. Западът и Югът трябва да са едно. Двете да са едно.“ Този отговор бе получил от странните същества отвъд червения каменен вход. Само с това разполагаше.

Северът и Изтокът. Трябваше да наложи на страните мир, все едно дали го искаха, или не. Имаше крехко равновесие на изток, с Иллиан, Майен, Кайриен и Тийр под негов контрол, по един или друг начин. Сеанчанците властваха над Юга, Алтара, Амадиция и Тарабон бяха под техен контрол. Муранди може би скоро щеше да стане тяхна, ако настъпваха в тази посока. Така оставаше Андор и Елейн.

Елейн. Тя беше далече, далече на изток, но той все още усещаше вързопчето от чувствата й в главата си. При такова разстояние бе трудно да долови много, но му се струваше, че тя изпитва… облекчение. Означаваше ли това, че борбата за власт в Андор върви добре? А армиите, които я бяха обсадили? И какво все пак крояха онези Пограничници? Бяха изоставили постовете си, събрали се бяха ведно и бяха тръгнали в поход на юг, за да намерят Ранд, но без да дават никакво обяснение какво искат от него. Бяха едни от най-добрите войници западно от Гръбнака на света. Помощта им щеше да е безценна в Последната битка. Но бяха напуснали северните земи. Защо?

Не желаеше да се конфронтира с тях обаче — от опасение, че това може да означава нова битка. Битка, каквато не можеше да си позволи в момента. Светлина! Трябваше да се съобрази и с това, че може да се окаже зависим точно от подкрепата на Пограничниците срещу Сянката.

Но все едно. Засега. Имаше мир или нещо близко до него в по-голямата част от земята. Стараеше се да не мисли нито за наскоро потушения бунт в Тийр, нито за променливите граници с владенията на Сеанчан, нито за заговорите на благородническото съсловие в Кайриен. Всеки път, щом сметнеше, че е осигурил спокойствие в една държава, десет други като че ли се разпадаха. Как можеше да донесе мир на народ, който отказва да го приеме?

Пръстите на Мин се стегнаха на рамото му и той вдиша дълбоко. Правеше каквото можеше и засега имаше две цели. Мир в Арад Доман и примирие със сеанчанците. Думите, които бе получил зад онзи портал, вече бяха ясни. Не можеше да воюва едновременно със сеанчанците и с Тъмния. Трябваше да задържи настъплението на Сеанчан, докато свърши Последната битка. След това Светлината да ги изгори всички.

Защо сеанчанците бяха пренебрегнали поканите му за среща? Ядосани ли бяха, че е пленил Семирага? Беше пуснал сул-дам на свобода. Не говореше ли това за добрата му воля? Арад Доман щеше да докаже намеренията му. Ако можеше да прекрати боевете в равнината Алмот, щеше да покаже на сеанчанците, че е сериозен в стремежа си към мир. Щеше да ги накара да разберат!

Вдиша дълбоко, все така загледан през прозореца. Осемте хиляди войници на Башийр вдигаха шатри, копаеха ров и вдигаха насип около моравата. Израстващият тъмнокафяв вал контрастираше с белите шатри. Ранд бе заповядал Аша’ман да помогнат с изкопните работи и макар да се съмняваше, че този унизителен труд ги радва, той все пак ускоряваше много процеса. Освен това Ранд подозираше, че те — също като него — тайно се радват на всеки повод да държат сайдин. Виждаше малка група от тях, виждаше сплитовете, кръжащи около тях, докато изравяха нова ивица земя. Бяха десетима в лагера, макар че само Флин, Неф и Наришма бяха пълни Аша’ман.

Салдейците работеха бързо. Някои тимаряха конете и разставяха външните постове. Други гребяха лопати пръст от струпаната от Аша’ман могила и я отъпкваха по насипа. Ранд можеше да види недоволството, изписано на лицата на кривоносите салдейци. Не им харесваше, че правят лагер в горист район, нищо, че беше съвсем рядко обрасъл с борове по този склон. Дърветата можеха да скрият приближаването на врага.

Даврам Башийр обикаляше лагера и ревеше заповеди изпод дебелия си мустак. До него крачеше лорд Телаен, едър мъж с дълго палто и с тънък, домански мустак.

Лорд Телаен всъщност се излагаше на риск с това, че бе приютил Ранд. Подслоняването на войски на Преродения Дракон можеше да се вземе за държавна измяна. Но имаше ли кой да го накаже? Арад Доман тънеше в хаос, тронът бе под заплаха от няколко въстанали фракции. А го имаше и великия домански пълководец Родел Итуралд с неговата изненадващо успешна война срещу сеанчанците на юг.

Също като хората си, Башийр обикаляше без оръжие. Беше с късото си синьо палто и торбестите панталони, с крачоли, затъкнати във високите до коленете ботуши. Какво ли си мислеше за това, че се беше оплел в тавиренската паяжина на Ранд? За това, че се беше оказал ако не в пряка опозиция на волята на своята кралица, то поне неудобно близо до това? Откога не беше се отчитал пред законната си владетелка? Не беше ли обещал на Ранд, че подкрепата на кралицата му ще дойде много скоро? Преди колко месеца беше това?

„Аз съм Прероденият Дракон — помисли Ранд. — Аз отменям всички съглашения и обети. Старите съюзи не са важни. Само Тармон Гай-дон има значение. Тармон Гай-дон и слугите на Сянката.“

— Чудя се дали ще намерим Грендал тук — каза замислено.

— Грендал ли? — попита Мин. — Защо мислиш, че може да е тук?

Ранд поклати глава. Ашмодеан беше казал, че Грендал е в Арад Доман, макар това да беше преди месеци. Още ли беше тук? Изглеждаше правдоподобно: това бе една от малкото по-важни държави, където можеше да е. Грендал обичаше да разполага със скрита база за влияние, далече от местата, където дебнеха другите Отстъпници. Нямаше да се устрои в Андор, Тийр или Иллиан. Нито щеше да се остави да я хванат в земите на югозапад, не и при сеанчанското нашествие.

Щеше да си има скрито убежище някъде. Така действаше тя. Може би в планините, скътано някъде в Севера. Не можеше да е сигурен, че е в Арад Доман, макар да му се струваше редно от онова, което знаеше за нея. От онова, което Луз Терин знаеше за нея.

Но това бе само възможност. Щеше да е предпазлив, да е нащрек. Всеки премахнат Отстъпник щеше да направи Последната битка много по-лесна. Щеше да…

Зад затворената врата се чуха тихи стъпки.

Ранд пусна Мин и двамата бързо се обърнаха, той посегна за меча си… безполезно всъщност. Без лявата си ръка беше уязвим, ако се озовеше срещу опитен противник. Въпреки че сайдин бе много по-могъщо оръжие, първият му инстинкт бе да посегне за меча. Трябваше да промени това. Можеше да го убие някой ден.

Вратата се отвори и влезе Кацуан, уверена като кралица на дворцов съвет. Беше чаровна жена, с тъмни очи и кокалесто лице. Тъмносивата й коса беше прибрана на кок с десетина златни накита, увиснали по него, всеки тер-ангреал или ангреал. Роклята й беше от проста вълна, стегната на кръста с жълт колан и с жълто везмо по яката. Самата рокля беше зелена, съвсем обичайно, след като това бе и цветът на нейната Аджа. Ранд понякога имаше чувството, че строгото й лице — лишено от възраст като на всяка Айез Седай, боравила достатъчно дълго със Силата — ще е по на място в Червената Аджа.

Спря да стиска меча, но не го пусна. Пръстите му опипваха увитата с плат дръжка. Оръжието беше дълго, леко закривено, лакираната ножница бе изрисувана с виещ се дракон от червено и златно. Изглеждаше все едно мечът е изработен специално за Ранд… и все пак беше отпреди столетия, изровен от земята съвсем наскоро. Колко странно, че трябваше да го намерят точно сега и да му го подарят, без изобщо да съзнават какво държат…

Беше почнал да го носи веднага. Оръжието прилягаше добре в ръката му. Не беше казал на никого, дори на Мин, че го е познал. И странно, не от спомените на Луз Терин — а от своите.

С Кацуан дойдоха и други. Нинив се очакваше: напоследък вървеше след Кацуан като котка, намерила съперничка в района си. Заради него го правеше, сто на сто. Тъмнокосата Айез Седай така и не беше престанала да бъде Премъдрата на Емондово поле, каквото и да казваше, и беше безпощадна към всеки, който според нея злоупотребява с някой под закрилата й. Освен ако самата Нинив не вършеше злоупотребата, разбира се.

Днес беше облякла рокля в сиво с жълт шарф на кръста над колана — нова доманска мода, както беше чул — и носеше обичайната червена точка на челото си. Плюс дълъг златен гердан, тънко златно коланче и подходящи гривни и пръстени, всичките отрупани с големи червени, зелени и сини скъпоценни камъни. Накитите бяха тер-ангреали — или по-скоро няколко от тях, и ангреали също така — сравними с носените от Кацуан. Ранд беше чувал Нинив да мърмори недоволно, че нейните тер-ангреали с натруфените геми изобщо не подхождали на никакво облекло.

Докато Нинив не беше никаква изненада, то Аливия беше. Ранд не беше си давал сметка, че бившата дамане е въвлечена в… събирането на информация. Все пак за нея се предполагаше, че е по-силна и от Нинив в Единствената сила, тъй че навярно беше доведена за подкрепа. Човек никога не можеше да е прекалено предпазлив, когато си имаше работа с Отстъпниците.

В косата на Аливия имаше бели кичури и тя бе съвсем мъничко по-висока от Нинив. Това бяло в косата й беше красноречиво — всякакво бяло или сиво в косата на жена, която боравеше с Единствената сила, означаваше преклонна възраст. Много преклонна при това. Аливия твърдеше, че е на четири столетия. Днес бившата дамане носеше яркочервена рокля, сякаш възнамеряваше да се държи войнствено. Повечето дамане, след като им махнеха нашийника, си оставаха плахи. С Аливия не беше така — у нея имаше някаква напрегнатост, която почти напомняше за Бял плащ.

Ранд усети как Мин се вцепени и усети недоволството й. Аливия щеше да помогне той да умре един ден. Това бе едно от виденията на Мин — а виденията на Мин никога не бъркаха. Само дето беше казала, че е сбъркала за Моарейн. Може би това означаваше, че и на него няма да му се наложи да…

Не. Всичко, което го караше да мисли, че ще преживее Последната битка, всичко, което го караше да се надява, беше опасно. Трябваше да е достатъчно твърд, за да приеме онова, което щеше да го сполети. Достатъчно твърд, за да умре, когато дойде времето.

„Ти каза, че можем да умрем — заговори в тила му Луз Терин. — Ти обеща!“

Кацуан мина през стаята, без да продума, наля си чаша от виното с подправки на масичката за сервиране до леглото, после седна на един от столовете от червен кедър. Добре поне, че не настоя той да й налее. Не че щеше да й е неприсъщо.

— Е, какво научи? — попита той, след като отиде да налее и на себе си. Мин отиде до леглото — от кедрови дъски с боядисана в тъмно ръждивокафяво табла, — седна и сложи ръце в скута си. Гледаше напрегнато.

При резкия му тон Кацуан вдигна вежда. Той въздъхна и се опита да потисне раздразнението си. Беше я помолил да му е съветничка и се бе съгласил на условията й. Мин казваше, че имало нещо важно, което трябвало да научи от Кацуан — друго нейно видение, — а и той бе открил, че съветите й са от полза. Заслужаваше си да се съобразява с постоянните й натяквания да се държи прилично.

— Как мина разпитването, Кацуан Седай? — попита той по-кротко.

Тя се усмихна мило.

— Достатъчно добре.

— Достатъчно добре ли? — сопна се Нинив. Тя не беше давала обещания на Кацуан да се държи прилично. — Тя е нагла!

Кацуан бавно отпи от виното.

— Ами какво друго може да очаква човек от една Отстъпничка, чедо? Разполагала е с твърде много време, за да се упражнява в… наглост.

— Ранд, онова… същество е камък — каза Нинив и се намръщи още повече. — Не е изрекла и едно полезно изречение въпреки толкова дни разпити! Само ни обяснява колко сме низши и изостанали и от време на време подхвърля, че рано или късно ще ни избие всички. — Нинив посегна към дългата си плитка… но спря малко преди да я дръпне. Все по-добра ставаше в това. Ранд се зачуди защо изобщо си прави труда, след като гневът й е толкова явен.

— Въпреки цялото драматично говорене на малката — рече Кацуан и кимна към Нинив, — тя все пак е схванала добре ситуацията. Пфу! Като казах „достатъчно добре“ трябваше да го изтълкуваш в смисъл „толкова добре, колкото може да се очаква предвид неприятните ни ограничения“. Не можеш да вържеш очите на художника и да се изненадваш, че няма какво да ти нарисува.

— Това не е изкуство, Кацуан — каза сухо Ранд. — Това е изтезание. — Мин го погледна и той усети загрижеността й. Загриженост за него? Не беше той, когото изтезаваха.

„Сандъкът — прошепна Луз Терин. — Трябваше да умрем в сандъка. Тогава… всичко щеше да е свършило.“

Кацуан отпи от виното си. Ранд не беше опитал своето — подправките бяха толкова силни, че го правеха безвкусно. Но по-добре това, отколкото алтернативата.

— Притискаш ни за резултати, момче — каза Кацуан. — Но ни отказваш инструментите, които ни трябват, за да ги постигнем. Все едно дали ще го наречеш изтезание, разпитване или печене, аз го наричам глупост. Виж, ако ни беше позволил да…

— Не! — изръмжа Ранд и махна с ръка… с чукана… към нея. — Няма да я заплашваш, нито нараняваш.

Време, прекарано в тъмен сандък, дърпат те и те бият непрекъснато. Нямаше да допусне жена под неговата власт да бъде третирана така. Дори да е от Отстъпниците.

— Можете да я разпитвате, но някои неща няма да позволя.

Нинив изсумтя.

— Но тя е една от Отстъпниците, опасна е до невъзможност!

— Наясно съм със заплахата — мрачно отвърна Ранд и погледна чукана на мястото на лявата си ръка. Лъскавата златночервена татуировка на драконово тяло заискри на светлината на лампата. Главата му бе погълната в Огъня, който за малко не го беше убил.

Нинив си пое дъх.

— Ами тогава трябва да разбереш, че нормалните правила не би трябвало да се прилагат към нея!

— Казах не! Ще я разпитвате, но няма да я наранявате! — „Не и жена. Ще се задържа за тази единствена трошица светлина вътре в мен. Вече причиних смъртта и скръбта на твърде много жени.“

— Щом настояваш за това, момче — каза сприхаво Кацуан, — значи ще бъде направено. Само недей да хленчиш, че не можем да изтръгнем от нея какво е яла вчера за закуска, камо ли местонахожденията на другите Отстъпници. Започвам да се чудя защо изобщо настояваш да продължаваме този фарс. Може би трябва просто да я предадем на Бялата кула и да се свърши.

Ранд й обърна гръб. Отвън войниците бяха приключили с коневръзите. Изглеждаха добре. Равни и прави, със съвсем леко отпуснати поводи на животните.

Да я предадат на Бялата кула? Това никога нямаше да стане. Кацуан нямаше да изпусне Семирага, преди да е изтръгнала отговорите, които искаше. Вятърът продължаваше да духа, знамената плющяха пред очите му.

— Да я предадете на Бялата кула значи? — подхвърли той и я погледна през рамо. — Коя Бяла кула? Би ли я поверила на Елайда? Или имаше предвид другите? Съмнявам се, че Егвийн ще се зарадва, ако хвърля една от Отстъпниците в скута й. Егвийн по-скоро би пуснала Семирага на свобода и мен би пленила вместо нея. От нея ако зависеше, вече да ме е поставила на колене пред правосъдието на Бялата кула и да ме е опитомила, само за да си спечели още една щръбка на колана.

Нинив се намръщи.

— Ранд! Егвийн никога не би…

— Тя е Амирлин. — Изпи чашата на една глътка. Виното беше точно толкова гадно, колкото го помнеше. — Айез Седай до мозъка на костите. За нея аз съм просто поредната пионка.

„Да — каза Луз Терин в ума му. — Трябва да стоим настрана от всички тях. Те отказаха да ни помогнат, знаеш. Отказаха! Казаха, че планът ми е безразсъден. Така останах само със Стоте етаири, без жени, които да оформят кръг. Предателки! Вината е тяхна. Но… но аз убих Илиена. Защо?“

Нинив отвърна нещо, но Ранд я пренебрегна. „Луз Терин? — каза безмълвно на гласа. — Какво си направил? Жените не са пожелали да помогнат? Защо?“

Но Луз Терин отново бе започнал да хлипа и гласът му заглъхна.

— Кажи ми! — изрева Ранд и хвърли чашата си на пода. — Да те изгори дано, Родоубиецо! Отговори ми!

Стаята се смълча.

Ранд примига. Никога не… никога не беше заговарял гласно Луз Терин, когато други можеха да го чуят. А те знаеха. Семирага беше говорила за гласа, който чуваше той, с пренебрежение към Ранд като към най-обикновен луд.

Посегна да прокара пръсти през косата си. Но беше вдигнал отсечената ръка и не постигна нищо.

„Светлина! Губя контрол. Половината пъти не знам кой глас е моят и кой — неговият. Това уж трябваше да се оправи, когато прочистих сайдин! Трябваше да съм в безопасност…“

„Не сме в безопасност — измърмори Луз Терин. — Вече сме луди. Лудостта не се лекува.“ И започна да се киска, но смехът премина в ридание.

Ранд огледа стаята. Тъмните очи на Мин бяха толкова загрижени, че трябваше да отклони поглед от нея. Аливия — бе наблюдавала разговора за Семирага с пронизващите си очи — сякаш разбираше всичко. Нинив най-сетне се предаде и дръпна плитката си. Този път поне Кацуан не го сгълча за избухването. Само отпи от виното си. Как можеше да пие тази гадост?

Глупава мисъл. Нелепа. Дощя му се да се разсмее. Само че смехът не излезе от гърлото му. Горчив хумор дори не можеше да намери вече в себе си. „Светлина! Не мога да издържа това. Очите ми виждат като в мъгла, ръката ми изгоря, а старите рани в хълбока ми се отварят, ако направя по-рязко движение от вдишване. Пресъхнал съм като запуснат кладенец. Трябва да довърша работата си тук и да тръгна към Шайол Гул.“

„Иначе от мен няма да остане нищо, което Тъмният да убие.“

Не беше мисъл, която да предизвика смях. Носеше само отчаяние. Но Ранд не заплака, защото от стомана не може да бликнат сълзи.

Засега плачът на Луз Терин изглеждаше достатъчен и за двамата.