Буря се надига

Глава 20По разнебитен път

— Жените — заяви Мат и смуши Пипс по прашния занемарен път — са като мулета. — И се намръщи. — Чакай. Не. Кози. Жените са като кози. Само че всяка проклетница си мисли, че е кон, и първокласна състезателна кобила при това. Разбираш ли ме, Талманес?

— Чиста поезия, Мат — отвърна Талманес, докато тъпчеше табак в лулата си.

Високи борове обграждаха от двете страни каменното платно. Бяха извадили късмет, че намериха този древен път, правен сигурно още преди Разрушението. Беше буренясал, камъните бяха разкъртени на много места, големи части от настилката просто… ами, просто ги нямаше.

Покрай пътя и между камъните бяха покарали малки борчета, миниатюрни копия на извисилите се зад тях бащи. Макар и разнебитено, платното беше широко, което беше добре. Мат водеше седем хиляди мъже, всички на коне, и бяха яздили здраво почти цяла неделя, откакто тръгнаха на път, след като върнаха Тюон в Ебу Дар.

— Да се разбереш с жена е невъзможно — продължи Мат, загледан напред. — Все едно да… Мм, да се разбереш с жена е все едно да седнеш на дружеска игра на зарове. Само че жената не ти признава основните проклети правила на играта. Мъж ще те мами — но ще го прави честно. Ще използва зарове с тежест, за да си помислиш, че губиш от лош шанс. И ако не си достатъчно умен да забележиш какво прави, значи може би заслужаваш да ти приберат парите. И толкова. Една жена обаче ще седне в същата тази игра, ще се усмихне и ще се направи уж, че ще играе. Само че като й дойде ред да хвърли, ще ти хвърли чифт нейни зарове, които са празни от всичките шест страни. Нито една точка няма. Ще погледне какво й се е паднало, ще вдигне глава и ще ти каже: „Явно спечелих“. Значи, ти ще се почешеш по главата и ще погледнеш заровете й. После ще вдигнеш очи към нея и пак ще погледнеш заровете. „Но на тия зарове няма никакви точки“, ще кажеш. „А, има, — ще каже тя. — И двата зара паднаха на едно“. „Точно това ти трябва, за да спечелиш“, ще кажеш ти. „Какво съвпадение“, ще отвърне тя и почва да ти събира монетите. А ти ще седиш там и ще се чудиш какво става. И ще се сетиш нещо. Чифт единици не печели врътката! Не и след като ти си хвърлил шестица. Това означава, че тя е трябвало да хвърли двойки! И възбудено ще й обясниш как стоят нещата. Само че знаеш ли какво ще направи тя тогава?

— Представа нямам, Мат — отвърна Талманес, захапа лулата и от чашката се закъдри струйка дим.

— Тогава тя ще се пресегне и ще забърше празните си зарове — каза Мат. — А после, с най-невъзмутимо лице, ще каже: „Имаше малко прашец по заровете. Съвсем ясно се вижда, че всъщност ми се паднаха двойки!“ И ще го вярва! Ще го вярва, проклетницата!

— Невероятно — отрони Талманес.

— Само че това не е краят!

— Така и предполагах, Мат.

— И значи тя ти прибира всичките монети — рече Мат и показа с една ръка; другата остана върху ашандарея на седлото. — И тогава всяка друга жена в стаята ще дойде и ще я поздрави, че е хвърлила двойки! Колкото повече негодуваш, толкова повече проклети жени ще се включват в спора. За нула време ще си сам срещу много и всяка от тези жени ще ти обяснява как на заровете ясно се виждат двойки и как ти всъщност трябва да престанеш да се държиш като дете. Всяка една проклета жена ще вижда две двойки! Всяка скромна женица, която е мразила твоята от рождение — откакто бабата на твоята жена е откраднала от бабата на другата жена рецептата за меденки, докато двете са били още моми, — тази жена също ще застане срещу теб.

— Нечестиви същества са, спор няма — каза Талманес унило. Талманес рядко се усмихваше.

— Накрая — продължи Мат почти на себе си — ще си останал без никакви монети, с няколко списъка задачи за свършване и какви дрехи да обличаш, и главата те цепи. И седиш там, зяпнал масата, и почваш да се чудиш дали все пак на тия зарове няма двойки в края на краищата. Ако не за друго, поне за да не се побъркаш съвсем. Това е да се разбереш с една жена, казвам ти.

— И ти го направи. Накрая.

— Не се майтапиш с мен, нали?

— Е, Мат! — каза кайриенецът. — Знаеш, че никога не бих направил такова нещо.

— Толкова по-зле — измърмори Мат и го изгледа подозрително. — Малко смях щеше да ми дойде добре. — Погледна през рамо. — Ванин! Къде на пъпчивия задник на Тъмния сме?

Дебелият бивш конекрадец вдигна глава. Яздеше зад Мат и носеше карта на района, нагласена на дъска, за да може да я чете в седлото. Взираше се в тая проклета карта още от сутринта. Мат го беше помолил кротко да ги преведе през Муранди, не да ги изгуби из планините за месеци!

— Онова там е Заслепителя — каза Ванин и посочи с дебелия си пръст към една височина с плосък връх, едва видима зад върховете на боровете. — Така мисля поне. Би могло да е и връх Сардлен.

Ниският хълм не приличаше много на връх. Даже сняг почти нямаше по него. Разбира се, малко „планини“ тук бяха впечатляващи, не и ако ги сравни човек с Мъгливите планини близо до Две реки. Тук, на североизток от хребета Дамона, се простираха ниски планински подножия. Беше труден терен, но преодолим, особено ако човек е решен. А Мат беше решен. Решен да не го заклещят пак сеанчанците, решен да не го види никой, който не трябва да го види тук. Твърде много беше платил вече на касапина. Искаше да се махне от тази проклета страна, която беше като клуп на шията му.

— Е — рече Мат и дръпна юздите на Пипс, за да се изравни с Ванин. — Кой от двата все пак? Май пак трябва да питаме майстор Ройдел.

Картата беше на майстора картограф. Всъщност само благодарение на него бяха успели да намерят този стар път. Но Ванин настояваше той да води четата — картограф не било същото като съгледвач. Не можело един прашасал картограф да го сложиш да ти показва пътя, настояваше Ванин.

Всъщност майстор Ройдел наистина нямаше много опит като водач. Той беше учена глава, академик. Можеше да ти обясни една карта съвършено, но му беше трудно да разбере къде са също като на Ванин, след като този път беше толкова накъсан и разнебитен, боровете се издигаха толкова високо, че скриваха ориентирите, а върховете на хълмовете бяха почти еднакви.

Разбира се, имаше го и това, че Ванин изглеждаше заплашен от присъствието на картографа, сякаш се притесняваше, че ще изгуби поста си на водач на Мат и Бандата. Мат изобщо не беше очаквал такива чувства от дебелия конекрадец. Може би това щеше да е достатъчно, за да го развесели, ако не бяха загубили толкова проклето време.

Ванин се навъси.

— Мисля, че трябва да е Сардлен. Да. Той трябва да е.

— Което значи, че…?

— Което значи, че продължаваме по пътя — отвърна Ванин. — Същото, което ти казах преди час. Не можем скапано да подкараме цяла армия през толкова гъста гора, нали? Което пък означава, че оставаме на пътя.

— Само питам — каза Мат и дръпна периферията на шапката си да се заслони от слънцето. — Един командир трябва да пита такива неща.

— Трябва да продължим напред — каза Ванин и се навъси. Падаше си по въсенето. — Ако това наистина е Сардлен, би трябвало да има голямо село на час-два по-натам. Сигурно ще мога да го мерна от следващото възвишение.

— Върви тогава — каза Мат. Имаха съгледвачи напред, разбира се, но никой не беше толкова добър като Ванин. Въпреки големината си човекът можеше да се приближи толкова близо до вражеско укрепление, че да преброи космите по брадите на лагерната стража и изобщо да не го видят. Може би и да духне с яхнията им също така.

Ванин поклати глава и отново погледна картата.

— Всъщност, като си помисля — измърмори, — може и да е връх Фавленд… — Пришпори коня си в галоп и се отвя напред.

Мат въздъхна, смуши Пипс и настигна Талманес. Кайриенецът поклати глава. Дръпнат човек можеше да е тоя Талманес. Когато се запознаха, Мат беше решил, че е все сърдит, че изобщо не може да му е весело от нищо. Променил си беше мнението обаче. Талманес не беше сърдитко, просто си беше сдържан. Но понякога като че ли проблясваха искрици в очите му, сякаш се смееше на света, въпреки тая вечно начумерена физиономия.

Днес беше с червено палто, обшито със златно, лобът му беше обръснат и напудрен по кайриенската мода. Изглеждаше адски нелепо, но кой беше Мат, че да съди? Талманес можеше да има ужасен вкус за мода, но беше верен офицер и свестен човек. Освен това разбираше от вино.

— Не гледай толкова мрачно, Мат — каза Талманес и изпуфка с обкованата си със злато лула. Откъде ли я беше намерил, впрочем? Мат не помнеше да я е виждал. — Хората ти са с пълни тумбаци и с пълни кесии и току-що спечелиха голяма победа. Какво повече може да иска един войник?

— Погребахме хиляда души — отвърна Мат. — Никаква победа не е това.

Спомените в главата му — ония, дето не бяха негови — казваха, че трябва да е горд. Битката наистина беше минала добре. Но все пак си оставаха онези мъртви, които бяха разчитали на него.

— Винаги има загуби — изтъкна Талманес. — Не бива да им позволяваш да те гризат, Мат. Случва се.

— Ако не се биеш, няма загуби.

— Защо тогава влизаш толкова често в бой?

— Бия се само когато не мога да го избегна! — сопна се Мат. Кръв и кървава пепел, наистина се биеше само когато му се наложеше. Когато го заклещеха в капан! Но защо това му се случваше непрекъснато?

— Щом казваш — отвърна Талманес, извади лулата от устата си и почти му навря дръжката в очите като пръст. — Но нещо те нервира. И това нещо не са хората, които загубихме.

Проклети благородници. Дори ония, които човек можеше да търпи, като Талманес, винаги си въобразяваха, че всичко знаят.

Но пък самият той също вече беше благородник. „Не мисли за това“ — каза си. Талманес цели пет дни го беше наричал „ваше височество“, докато накрая Мат не побесня и не му кресна — големи педанти бяха кайриенците с ранговете.

Когато разбра какво означава бракът му с Тюон, Мат се изсмя, но това беше горчив смях на неверие. А всички го наричаха късметлия. Добре, защо късметът не беше му помогнал да избегне тази съдба? Проклет Принц на Гарваните? Какво трябваше да означава това?

Е, точно сега трябваше да се грижи за хората си. Погледна през рамо и огледа редиците конници. Стрелците с арбалети яздеха в ариергарда. Бяха хиляди от едните и от другите, макар Мат да им беше заповядал да приберат знамената. Едва ли щяха да срещнат много пътници в този пущинак, но ако някой все пак ги видеше… Мат не искаше излишни приказки.

Щяха ли сеанчанците да го подгонят? Двамата с Тюон знаеха, че вече са на противоположни страни, а тя беше видяла на какво е способна армията му.

Обичаше ли го тя? Беше се оженил за нея, но сеанчанците не разсъждаваха като нормални хора. Беше останала негова плячка, понасяла беше плена си, не се и опита да избяга. Но той изобщо не се съмняваше, че ще тръгне срещу него, ако реши, че така ще е по-добре за империята й.

Да, беше изпратила хора след него, макар възможната гонитба изобщо да не го притесняваше толкова, колкото че може да не стигне жива и здрава до Ебу Дар. Някой беше предложил куп пари за главата на Тюон. Онзи сеанчански предател, пълководецът на армията, която Мат беше унищожил. Сам ли беше действал? Имаше ли и други? В какво беше оставил Тюон да се въвлече, като я пусна?

Тези въпроси го глождеха.

— Трябваше ли да я пусна да замине, как мислиш? — изтърси неволно.

Талманес сви рамене.

— Ти даде думата си, Мат, и смятам, че онзи якият сеанчански тип с твърдия поглед и с черната броня нямаше да реагира добре, ако се беше опитал да я задържиш.

— Все пак може да е в опасност — измърмори Мат повече на себе си, все още загледан назад. — Не трябваше да я изпускам от очи. Глупава жена.

— Мат — рече Талманес и отново го посочи с лулата си. — Изненадваш ме. Започваш да говориш точно като съпруг, човече.

Това го сепна. Извърна се рязко на седлото.

— Какво? Какво значи това?

— Нищо, Мат. Просто си рекох, както се занасяш по нея…

— Не се занасям — сопна се Мат и дръпна периферията на шапката си, после оправи шала си. Медальонът тежеше успокоително на гърдите му. — Просто съм притеснен. Нищо повече. Тя знае много за Бандата и би могла да издаде силите ни.

Талманес сви рамене и изпуфка с лулата. Пояздиха известно време в мълчание. Боровите иглички шепнеха на вятъра, от време на време Мат чуваше женски смях отзад, където на малка група яздеха Айез Седай. При все че се мразеха и в червата, обикновено се държаха чудесно помежду си, когато можеха да ги видят други. Но както беше казвал на Талманес, жените са врагове помежду си само докато наблизо няма някой мъж, срещу когото да се съюзят.

Слънцето все така беше затулено от проклетите облаци. От няколко дни не се беше показвало. Ама изобщо. От също толкова време не беше виждал и Тюон. Двете неща се съчетаваха в главата му. Дали имаше връзка помежду им?

„Проклет глупак. Още малко и ще почнеш да мислиш като нея, да виждаш знамения във всяко дребно нещо, да търсиш знаци и смисъл всеки път, щом някой заек притича през пътя ти или някой кон пръдне.“

Тоя вид предсказване на бъдещето си беше пълна глупост. Макар че трябваше да признае, вече се свиваше от страх всеки път, щом чуеше бухал да избуха два пъти.

— Обичал ли си някога жена, Талманес?

— Няколко — отвърна ниският мъж, димът се къдреше от лулата зад него.

— Мислил ли си да се жениш за някоя от тях?

— Не, слава на Светлината. — После явно премисли казаното. — В смисъл, тогава не беше подходящо за мен, Мат. Но съм сигурен, че за теб ще е чудесно.

Мат се намръщи. Щом Тюон скапано го беше решила накрая това с женитбата, не можеше ли поне да избере момент, когато другите да не чуят?

Но не. Излезе и го каза пред всички, включително и Айез Седай. Това означаваше, че Мат е обречен. Айез Седай бяха страхотни в пазенето на тайни, освен ако тези тайни можеха по някакъв начин да притеснят или да създадат неудобства на Матрим Каутон. Тогава човек можеше да е сигурен, че до вечерта новината ще се разпространи из целия лагер, че и из околните даже. Собствената му проклета майка — на безброй левги и левги разстояние — сигурно вече бе чула новината.

— Няма да оставя комара — измърмори Мат. — Нито пиенето.

— Вече го каза — изтъкна Талманес. — Три-четири пъти досега. Почти съм сигурен, че ако надникна нощем в палатката ти, ще те видя да бълнуваш насън: „Ще продължавам с проклетия комар! С проклетия комар и с пиенето! Къде ми е проклетото пиене? Някой да иска да заложи?“ — Лицето му беше абсолютно безизразно, но го имаше онзи намек за усмивка в очите му, стига да знаеш къде да гледаш.

— Просто държа всички да го знаят — заяви Мат. — Не искам някой да започне да си мисли, че се размеквам само защото… а бе знаеш защо.

Талманес го погледна утешително.

— Няма да се размекнеш само защото си женен, Мат. Някои от великите пълководци също са женени, доколкото знам. Даврам Башийр със сигурност, Родел Итуралд също. Не, от това, че си женен, няма да се размекнеш.

Мат кимна рязко. Добре, че това поне беше ясно.

— Може да станеш досаден обаче — отбеляза Талманес.

— О, стига! — възкликна Мат. — В следващото село, което намерим, сядаме да хвърлим зарове в кръчмата. Ти и аз.

Талманес се намръщи.

— И да им пия долнокачественото вино на тия планински селца? Моля те, Мат. Още малко и ще поискаш и ейл да пия.

— Че какво му е на ейла?

Чу познати гласове и се обърна. Олвер — с щръкналите уши и най-грозното дребно личице, каквото Мат изобщо бе виждал — седеше на гърба на Вятър и бъбреше с Ноал, който яздеше до него. Сбръчканият старец кимаше одобрително на думите му. Малкото момче изглеждаше изумително сериозно и несъмнено обясняваше поредната си теория как най-добре може да се промъкне човек в Кулата на Генджей.

— Ха — каза Талманес. — Ей го и Ванин.

Мат пак се обърна напред. Ванин винаги изглеждаше скапано нелепо, кацнал като огромен пъпеш на гърба на черния си кон и с щръкнали настрани крака. Но можеше да язди, за това нямаше никакъв спор.

— Все пак е Сардлен — заяви Ванин, щом спря до тях, и изтри потното си плешиво теме. — Селото е ей там, отпред. На картата се води Хиндерстап. А бе добри са му картите — добави с неохота.

Мат въздъхна облекчено. Беше започнал да си мисли, че ще се скитат из тия планини, докато Последната битка дойде и си отиде.

— Страхотно — почна той, — можем да…

— Село ли? — кресна груб женски глас.

Мат се обърна с въздишка — този път на досада. Трите ездачки си пробиваха път през колоната. Талманес с неохота вдигна ръка на войниците да спрат, докато Айез Седай връхлитаха горкия Ванин. Дебелият мъж се сви на седлото. Изглеждаше така, все едно предпочита да го хванат как краде коне — и да го осъдят на смърт за това, — отколкото да го разпитват Айез Седай.

Джолайн водеше глутницата. Някога Мат сигурно щеше да я нарече хубавичко момиче, с тая тънка фигура и мамещите кафяви очи. Но лишеното от възраст айезседайско лице вече го държеше нащрек. Не, вече нямаше и да помисли за Зелената като за хубавичка. Позволиш ли си да мислиш за една Айез Седай като за хубавичка, за две цъквания с език ще те омотае на пръста си и ще скачаш под командата й. Ами че Джолайн вече на два пъти беше намекнала, че от Мат щяло да стане добър Стражник!

Беше ли му още ядосана, че я плесна по задника? Не можеше да го нарани със Силата, разбира се — дори без медальона му, тъй като Айез Седай се бяха заклели да не използват Силата за убиване, освен при много изрични обстоятелства. Но Мат не беше глупав. Забелязал беше, че клетвите им не казват нищо за използване на ножове.

С Джолайн бяха Едесина, от Жълтата Аджа, и Теслин, от Червената. Едесина беше доста приятна на вид, ако изключиш лишеното от възраст лице, но иллианката Теслин беше апетитна горе-долу колкото суха съчка. Да не говорим, че беше кокалеста и свадлива като проскубана котка. Но пък беше умна, а и Мат беше забелязал, че се отнася към него с известен респект. Респект от Червена, моля ви се!

Все пак, от начина, по който го изгледаха, щом стигнаха до челото на колоната, човек така и нямаше да разбере, че му дължаха живота си. Ей така е то с жените. Спасиш й живота и тя неизбежно ще заяви, че щяла сама да си го спаси, тъй че не ти дължи нищо. И ще те сгълчи отгоре на това, че си й объркал плановете.

Защо изобщо си направи труда? Да го изгори дано, някой ден щеше да се направи на тарикат и да остави следващите тъпанарки да реват в оковите си.

— Какво стана? — кресна Джолайн на Ванин. — Успя ли да определиш най-после къде сме?

— Че как — отвърна Ванин и се почеса най-невъзмутимо. Биваше го тоя Ванин. Мат се усмихна. На никого не цепеше басма, даже на Айез Седай.

Джолайн се взря в очите на Ванин, надвиснала като водоливник от каменната стена на имението на някой благородник, и той все пак се предаде:

— В смисъл, определих, Джолайн Седай.

Усмивката на Мат се стопи. „Проклятие, Ванин!“

— Чудесно — каза Джолайн. — И пред нас има село, както чух? Най-после може би ще намерим някой приличен хан. Няма да ми дойде зле нещо по-свястно от този буламач, дето грубияните на Каутон наричат „храна“.

— Хайде сега — намеси се Мат, — това да не е…

— Колко далече сме от Кемлин, господин Каутон? — намеси се Теслин. Правеше всичко възможно да пренебрегне Джолайн. Двете напоследък сякаш се бяха хванали за гърлата — по най-хладнокръвния и външно дружелюбен начин, разбира се. Айез Седай не се дърлеха. Бяха се докачили веднъж, че беше нарекъл „дискусията“ им „дърлене“. Нищо, че Мат си имаше сестри и много добре знаеше как изглежда едно хубаво дърлене.

— Какво каза сутринта, Ванин? — попита Мат и го погледна. — На двеста левги някъде?

Ванин кимна. Планът беше първо да се запътят към Кемлин, защото Мат трябваше да се срещне с Естеан и Дерид и да осигури нужната информация и продоволствие. След това щеше да си изпълни обещанието към Том. Кулата на Генджей можеше да почака още няколко недели.

— Двеста левги — каза Теслин. — Колко време ще ни трябва да стигнем?

— Ами… зависи — отвърна Ванин. — Лично аз бих се оправил за малко повече от неделя, ако съм сам, с два добри коня за смяна и минавам през познат терен. Цялата армия обаче, през тия хълмове по тоя разнебитен път? Двайсет дни. Може би малко повече.

Джолайн се обърна към Мат и го изгледа въпросително.

— А, не — заяви той. — Изключено, Джолайн. Яздим всички заедно.

Тя се намръщи недоволно.

— Вие обаче спокойно можете да продължите сами — продължи Мат. — Това важи за всяка от вас. Вие, Айез Седай, не сте мои пленнички. Напуснете когато поискате, стига да вървите на север. Няма да рискувам да тръгнете назад и да ви хванат сеанчанците.

Ех, че хубаво щеше да е да си е пак само с Бандата, без да му се мяркат никакви Айез Седай пред очите! Ах, да можеше.

Теслин изглеждаше замислена. Джолайн я погледна, но Червената с нищо не издаде дали е готова да напусне, или не. Едесина обаче се поколеба, след което кимна на Джолайн. Беше готова.

— Много добре — каза Джолайн високомерно. — Ще е добре да сме по-далече от грубостта ти, Каутон. Приготви ни, да речем, двайсет коня и ще си тръгнем.

— Двайсет?!

— Да. Твоят човек нали каза, че ще му трябват два коня, за да вземе разстоянието в разумен срок. За да може да ги сменя.

— Като ви гледам, сте две. — На Мат му закипя отвътре. — Това означава четири коня. Мислех, че си достатъчно умна, за да направиш тази сметка, Джолайн. — И добави, по-тихо: — С малко напъване.

Джолайн се ококори, а Едесина го погледна стъписана. На лицето на Теслин се изписа явно разочарование. Талманес изпуфка изненадано с лулата.

— Онзи твой медальон те прави безочлив, Матрим Каутон — каза хладно Джолайн.

— Устата ми ме прави безочлив, Джолайн — отвърна Мат с въздишка и опипа с пръсти медальона, скрит под хлабаво вързаната му риза. — Медальонът само ме прави искрен. Все пак би ли ми обяснила защо трябва да вземете двайсет от моите коне, след като бездруго едва стигат за хората ми?

— По два за Едесина и за мен — заяви твърдо Джолайн. — По два за бившите сул-дам. Не си въобразяваш, че ще ги оставя бандата ти да ги поквари, нали?

— Две сул-дам — каза Мат, без да се хваща на въдицата й. — Това прави осем коня.

— Два за Сетале. Предполагам, че ще иска да се махне от всичко това с нас.

— Десет.

— Още два за Теслин — добави Джолайн. — Тя несъмнено ще иска да тръгне с нас, въпреки че в момента няма какво да каже по въпроса. И ще ни трябват четири товарни животни, за да ни носят багажа. Те също ще трябва да се сменят, тъй че още четири. Двайсет.

— И как ще ги храните? — попита Мат. — Ако яздите толкова бързо, няма да има време конете да пасат. Бездруго едва се намира храна за тях напоследък.

Това се беше оказало голям проблем. Пролетта не идваше. Ливадите, покрай които минаваха, бяха кафяви от нападалите листа, мъртвата зимна трева бе сплескана от снега, едва тук-там се мяркаше покълнала нова или бурен. Конете можеха да се хранят с изсъхнали листа и трева, разбира се, но не беше същото.

Ако земята не решеше да се раззелени скоро… хм, чакаше ги тежко лято. Но това беше съвсем друг проблем.

— Ще трябва да ни дадеш храна, разбира се — каза Джолайн. — И някакви пари за ханове…

— А кой ще се грижи за всички тези коне? Вие ли ще ги тимарите всяка вечер, ще им преглеждате подковите, ще се грижите дали дажбите им са отмерени правилно?

— Ами значи ще трябва да вземем и няколко от войниците ти — отвърна Джолайн, явно недоволна. — Необходимо неудобство.

— Единственото, което е необходимо — заяви твърдо Мат, — е хората ми да стоят там, където са нужни, а не където са неудобство. Не, те остават — и няма да получите никакви пари от мен. Ако искате да тръгнете, може да вземете по един кон всяка и един товарен да ви носи нещата. Ще ви дам малко зоб за горките животни, макар че и това ще е голяма щедрост.

— Но само с по един кон за всяка няма да можем да се движим много по-бързо от армията! — каза Джолайн.

— Тъй ли? — Мат й обърна гръб. — Ванин, иди кажи на Мандевин да предаде на всички. Скоро спираме на лагер. Знам, че е още следобед, обаче искам Бандата да е достатъчно далече от селото, за да не ги заплашваме, но и достатъчно близо, та неколцина да идем да опипаме как са нещата.

Ванин кимна и смуши коня покрай колоната.

— А, Ванин — подвикна след него Мат. — И гледай Мандевин да разбере, че като казвам „неколцина“, имам предвид наистина много малка група, плюс мен и Талманес. Няма да позволя в селото да нахлуят седем хиляди войници, търсещи забавления! Ще купя каруца и колкото ейл мога да намеря и ще го пратя в лагера. Искам обаче стриктен ред и никой да не ми се вясва в селото. Разбрано?

Ванин кимна малко сърдито. Не е приятно да си този, който трябва да каже на мъжете, че няма да има отпуски. Мат отново се обърна към Айез Седай.

— Е? Приемате ли учтивото ми предложение, или не?

Джолайн само изсумтя и подкара в тръс коня си назад, явно отказала се от възможността да тръгне сама. Жалко. Макар че сигурно нямаше да й трябват повече от три дни, за да намери някой мухльо в някое село, който да й даде конете си, та групата й да може да тръгне по-бързо.

Едесина също тръгна, а Теслин пое след нея, като изгледа Мат с любопитство, но и с нещо като разочарование. Мат извърна очи, ядосан на себе си. Какво му пукаше на него какво си мисли?

— Това беше странно от твоя страна, Мат — подхвърли Талманес.

— Кое? Ограничението за мъжете ли? Добри хора са, Бандата, но не познавам войници, които да не са склонни да се набутат в някоя беля от време на време, особено ако се намира ейл.

— Не говоря за мъжете, Мат — каза Талманес и се наведе да изчука лулата си в стремето. Пепелта се посипа по каменния път. — Говоря за това как се отнесе с Айез Седай. Светлина, Мат, можехме да се отървем от тях! Според мен двайсет коня и малко пари щяха да са добра сделка, за да се отървем от две Айез Седай.

— Няма да позволя да ме разиграват — заяви Мат упорито и махна с ръка на Бандата да продължи похода. — Дори за да се отърва от Джолайн. Ако иска нещо от мен, да ме помоли с ей толкова учтивост поне, а не да се опитва да ме притиска да й дам каквото иска. Не съм й някакво паленце. — Да го изгори дано, не беше! И не се държеше като съпруг, каквото и да значеше това.

— Тя наистина ти липсва — каза Талманес малко изненадано.

— Какви ги дърдориш пък сега?

— Мат, ти не си винаги особено изтънчен човек, признавам. Понякога чувството ти за хумор наистина е малко хапливо и тонът ти е доста груб. Но рядко си пълен грубиян, не обиждаш преднамерено. Наистина си изнервен, нали?

Мат не отвърна нищо, само дръпна отново периферията на шапката си.

— Сигурен съм, че тя ще се оправи чудесно, Мат — продължи Талманес с по-мек тон. — Кралска особа е. Те знаят как да се грижат за себе си. А и си има войници, да я пазят. Да не говорим за огиерите. Огиери воини! Кой би си помислил такова нещо? Ще се оправи.

— Приключихме с тоя разговор — каза Мат и намести копието си така, че да го държи изправено, е извитото острие към невидимото слънце горе и тъпия край в каишката за пиката отстрани на седлото.

— Аз само…

— Край. Нямаш повече табак, нали?

Талманес въздъхна.

— Беше последната щипка. Хубав табак — от Две реки. Единствената кесия, която съм виждал от доста време. Подарък от крал Редран, и лулата също.

— Сигурно те е ценил високо.

— Беше добра работа, честна — отвърна Талманес. — И ужасно досадна. Не като да яздя с теб, Мат. Добре, че се върна, с грубостта и всичко. Но приказките ти за храната с Айез Седай наистина ме притесниха.

Мат кимна и попита:

— Как сме с порционите?

— Зле.

— Ще купим каквото можем в селото. Пари поне имаме, нали?

Едно малко село едва ли щеше да има достатъчно продоволствие за цялата армия. Но според картите скоро щяха да навлязат в по-гъсто населени земи. В тези райони човек можеше да мине през едно-две села на ден, ако пътува достатъчно бързо. За да не спираш, скубеш и изкупуваш малкото, което можеш, във всяко село, през което минеш. Фургон товар тук, волска кола там, едно-две бурета ябълки пътьом от някоя ферма. Седем хиляди гърла наистина бяха много, но пък един добър командир знае как да използва и шепа зърно.

— Да, но селяните дали ще продават? — попита Талманес. — Докато пътувахме да те срещнем, подивяхме, докато намерим някой да ни продаде храна. Напоследък наистина трудно се намира. Става оскъдна, където и да идеш и колкото и пари да имаш.

Адски вярно. Мат скръцна със зъби и веднага се ядоса на себе си, че го е направил. Добре, може би наистина беше малко изнервен. Не заради Тюон обаче.

Все едно, трябваше да се отпусне. А онова селце отпред… как го нарече Ванин? Хиндерстап?

— Колко пари имаш?

Талманес се намръщи.

— Две златни марки и кесия сребърни корони. Защо?

— Не стигат — рече Мат и се почеса по брадичката. — Ще трябва да прибегнем и до личното ми ковчеже. Може би да го вземем цялото. — Обърна Пипс. — Хайде.

— Чакай, Мат — рече Талманес, дръпна юздите и подкара след него. — Какво точно си намислил?

— Най-учтиво ще приемеш предложението ми да идем да се позабавляваме в кръчмата — каза Мат. — И междувременно да съберем продоволствие. Ако късметът ми е с мен, ще минем и без пари.

Ако Егвийн и Нинив бяха тук, щяха да му скъсат ушите и да му кажат да не е посмял да прави такова нещо. Тюон сигурно щеше да го погледне с любопитство и след това да му каже нещо, от което щеше да се почувства засрамен чак в ботушите си.

Хубавото с Талманес обаче беше, че той просто пришпори коня си със стоическа физиономия и с очи, издаващи съвсем леко веселие.

— Е, трябва да го видя това, няма начин!