Буря се надига

Глава 2Естеството на болката

Егвийн се изправи гордо, с пламнал гръб от познатата вече болка от здравия бой под ръцете на Наставницата на новачките. Чувстваше се като парцал, изтупан току-що от прахта. Въпреки това спокойно приглади белите си поли, а след това се обърна към огледалото и спокойно изтри сълзите от ъгълчетата на очите си. Само по една сълза във всяко този път. Усмихна се на отражението си и огледалната й същност също й се усмихна и й кимна със задоволство.

В сребърната повърхност се отразяваше и малката, облицована с тъмно дърво стая зад нея. Сурово място беше, с твърдото столче в ъгъла, с потъмнялата му от много и много години употреба повърхност. С грубото писалище с дебелия том на Наставницата на новачките върху него. На тясната маса точно зад Егвийн личеше някаква дърворезба, но кожената й облицовка изпъкваше повече. Много новачки — и не една Посветена — се бяха навеждали над тази маса, за да изтърпят наказанието за неподчинение. Егвийн почти можеше да си представи, че тъмният й цвят е от постоянните петна от сълзи. Много нейни сълзи бяха пролети тук.

Но нито една днес. Само две и нито една от тях не беше капнала от бузите й. Не че не я болеше — цялото й тяло сякаш изгаряше от болката. Всъщност жестокостта на боя се усилваше, докато тя продължаваше да се опълчва на властта на Бялата кула. Но както наказанията ставаха все по-чести и по-болезнени, така и решимостта на Егвийн да ги издържи се усилваше. Все още не бе успяла да прегърне и да приеме болката като айилките, но чувстваше, че е близо. Айилките можеха да се смеят по време на най-жестоките изтезания. Е, тя поне можеше да се усмихне, когато се изправеше.

Всеки удар, който изтърпеше, всяка болка, която понесеше, беше победа. А победата винаги бе повод за щастие, колкото и да пареше гордостта или болката.

До масата зад Егвийн, отразена в огледалото, стоеше самата Наставница на новачките, Силвиана, и гледаше намръщено ремъка в ръцете си. Лишеното й от възраст четвъртито лице изглеждаше някак смутено. Гледаше ремъка, както човек би гледал нож, отказал да реже, или лампа, отказала да свети.

Жената беше от Червената Аджа — факт, отразен в обшивката на пеша на простата й сива рокля и в ресните на шала на раменете й. Беше висока, с яки мишци, черната й коса бе стегната на кок. В много отношения Егвийн я смяташе за превъзходна Наставница на новачките. Въпреки че все пак й бе наложила нелепо много наказания. А може би точно заради това. Силвиана изпълняваше задължението си. Светлината знаеше, твърде малко бяха останали напоследък в Кулата, за които можеше да се каже същото!

Силвиана вдигна глава и срещна погледа на Егвийн, отразен в огледалото. Бързо остави ремъка и заличи всякакво чувство от лицето си. Егвийн се обърна спокойно.

Силвиана въздъхна — нещо неприсъщо за нея.

— Кога ще се откажеш от това, Чедо? — попита тя. — Вече доказа позицията си по най-възхитителен начин, бих казала, но трябва да знаеш, че ще продължа да те наказвам, докато не се подчиниш. Полагащият се ред трябва да се поддържа.

Егвийн затаи изумлението си. Наставницата на новачките рядко се обръщаше към нея, освен за да й даде указание или за да я порицае. Все пак имало беше пропуквания и преди.

— Полагащият се ред ли, Силвиана? — попита тя. — Че да не би да се поддържа някъде в Кулата?

Устните на Силвиана се свиха на тънка резка. Тя се обърна и си отбеляза в книгата.

— Ще те видя утре заранта. Марш на вечеря.

Сутрешното наказание щеше да е защото бе нарекла Наставницата на новачките по име, без да добави почетното „Седай“. И вероятно защото и двете знаеха, че Егвийн няма да приклекне в реверанс, преди да напусне.

— Ще дойда сутринта — заяви Егвийн, — но вечерята ще трябва да почака. Заповядано ми е тази вечер да посетя Елайда, докато се храни. — Тази среща със Силвиана се беше проточила — Егвийн беше донесла твърде дълъг списък с нарушения — и вече нямаше време за ядене. Стомахът й простена измъчено.

На лицето на Силвиана за миг като че ли пролича нещо. Изненада ли беше?

— И нищо не каза за това?

— Щеше ли нещо да се промени, ако бях?

Силвиана все едно не я чу.

— Значи ще се нахраниш, след като посетиш Амирлин. Ще дам указания на Наставницата на кухните да ти запази храна. Предвид това колко често ти се дава Цярът напоследък, Чедо, трябва да се храниш редовно. Няма да позволя да ми рухнеш заради недояждане.

Строга, но справедлива. Жалко, че такава жена се беше озовала при Червените.

— Добре — отвърна Егвийн.

— А след храната — каза Силвиана и вдигна пръст — ще се върнеш при мен затова, че прояви неуважение към Амирлинския трон. Тя никога няма да бъде просто „Елайда“ за теб, Чедо. — Обърна се отново към книгата си и добави: — Освен това Светлината само знае колко неприятности още ще си навлечеш до вечерта.

Егвийн излезе в широкия коридор със сиви камъни и с подови плочки в зелено и червено и се замисли над последните думи. Може би онова, което бе издало лицето на Силвиана, когато чу за визитата й при Елайда, все пак не беше изненада. Може би беше съчувствие. Елайда нямаше да реагира добре, когато Егвийн се изправеше пред нея тъй гордо, както заставаше пред всички други в Кулата.

Затова ли Силвиана бе решила да я повика за последен бой след ядене? Със заповедите, които й беше дала, Егвийн бе задължена да се нахрани, преди да се върне за наказанието си, та дори ако Елайда струпаше още бой на гърба й.

Беше малка проява на добрина, но Егвийн бе благодарна и на това. Понасянето на ежедневните наказания бе достатъчно тежко, за да пропуска и яденетата.

Докато размишляваше, две Червени сестри — Катерин и Баразайн — се приближиха към нея. Катерин държеше месингова чаша. Поредната доза вилняк. Елайда явно искаше да е сигурна, че Егвийн няма да може и една струйка да прелее по време на вечерята. Тя взе чашата, без да възрази, и я пресуши на една глътка, вкуси смътния, но характерен все пак оттенък на мента. Върна чашата на Катерин с небрежен жест и на нея не й остана друг избор, освен да я вземе. Почти като слугиня на кралски пир.

Егвийн не тръгна веднага към покоите на Елайда. По ирония проточилото се наказание в часа за вечеря й беше оставило няколко свободни мига, а не искаше да пристигне рано, защото това щеше да е израз на уважение към Елайда. Вместо това се задържа пред вратата на Наставницата на новачките с Катерин и Баразайн. Щеше ли една определена личност да дойде да посети кабинета?

В далечината по зелените и червени плочки на пода пристъпваха малки групички Сестри. В очите им се долавяше плахост като у зайци, излезли на поляна да хрупат, но уплашени от хищника, дебнещ в сенките. Сестрите в Кулата напоследък винаги носеха шаловете си и никога не обикаляха сами. Някои дори държаха Силата, сякаш ги беше страх да не им скочат разбойници тук, в самата Бяла кула.

— Е, доволни ли сте от това? — изтърси Егвийн неволно и погледна Катерин и Баразайн. По съвпадение и двете бяха от групата, която я беше пленила.

— Какво беше това, Чедо? — попита хладно Катерин. — Да заговаряш Сестра, без първо да са ти задали въпрос? Толкова ли си зажадняла за още наказание? — Носеше крещящо много червено, роклята й беше яркопурпурна, с черни ивици. Тъмната й коса се къдреше на водопад по гърба й.

Егвийн пренебрегна заплахата. Какво повече можеха да й направят?

— Остави дърленето за малко, Катерин — отвърна тя, загледана в минаващата покрай тях група Жълти. Заситниха бързо, щом видяха двете Червени. — Остави надутите пози и заплахите. Остави тези неща и гледай. Гордееш ли се с това? Кулата от столетия не е издигала Амирлин от Червените. Сега, когато най-после имате възможност, избрахте водачка, която направи ето това на Кулата. Жени, които не искат да погледнат в очите други, с които не се познават отблизо, Сестри, които вървят на групи. Аджите се държат все едно, че са във война една с друга!

Катерин изсумтя на коментара й, но длъгнестата Баразайн се поколеба и се озърна през рамо към групата Жълти, забързани по коридора. Няколко от тях мятаха изгарящи погледи назад към двете Червени.

— Това не беше причинено от Амирлин — каза Катерин. — Направиха го твоите глупави бунтовнички с измяната си!

„Моите бунтовнички? — помисли си с вътрешна усмивка Егвийн. — Значи вече ги виждате като «мои», не ме смятате просто за една нещастна подведена Посветена? Това е напредък.“

— Къде са онези, които свалиха действаща Амирлин? — попита Егвийн. — Къде са онези, които насъскаха Стражник против Стражник, или онези, които не можаха да удържат Преродения Дракон? Избрахме ли Амирлин, която е толкова жадна за власт, че да заповяда строителството на неин дворец? Жена, която кара всяка Сестра да се чуди дали тя ще е следващата лишена от шала?

Катерин не реагира, осъзнала сякаш, че не й подобава да се въвлича в спор с една обикновена новачка. Баразайн продължаваше да гледа след отдалечилите се Жълти. Загрижено.

— Според мен Червените не само не бива да защитават Елайда — каза Егвийн. — Напротив, трябва да я подложат на най-жестока критика. Защото наследството от Елайда ще е ваше. Запомнете това.

Катерин й хвърли изпепеляващ поглед и тя едва потисна трепета си. Може би последното беше прекалено рязко.

— Ще се явиш тази нощ при Наставницата на новачките, Чедо — уведоми я Катерин. — И ще обясниш как си проявила неуважение към Сестри и към самата Амирлин.

Егвийн задържа езика зад зъбите си. Защо изобщо си губеше времето да се опитва да убеди Червени?

Старата дървена врата зад тях се затръшна и я накара да подскочи и да хвърли поглед през рамо. Гоблените от двете страни леко се люлееха. Не беше осъзнала, че бе оставила вратата открехната на излизане. Дали Силвиана беше подслушала разговора им?

Нямаше повече време за мотаене. Алвиарин, изглежда, нямаше да дойде тази вечер. Къде ли беше? Винаги идваше за наказание, когато Егвийн приключеше. Тя тръсна глава и закрачи по коридора. Двете Червени я последваха — вече все по-често се задържаха с нея, преследваха я, наблюдаваха я непрекъснато, освен когато Егвийн не отиваше в секторите на други Аджи за обучение. Тя се постара да се държи все едно, че тези две Сестри са й почетна свита, а не тъмничарки. Също тъй се постара да не обръща внимание на болката по гърба.

Всички признаци сочеха, че Егвийн печели своята война срещу Елайда. На обяд беше чула как новачките си шепнат за драматичния провал, претърпян от Елайда с неуспеха й да задържи Ранд в плен. Събитието беше отпреди няколко месеца вече и уж трябваше да е останало в тайна. А се ширеше и слух за Аша’ман, обвързали Сестри, които били пратени да ги унищожат. Друга мисия на Елайда, за която уж не трябваше да се знае. Егвийн беше предприела стъпки тези провали да се набият здраво в умовете на обитателките на Кулата, също като с незаконните действия на Елайда спрямо Шемерин.

Каквото и да си клюкарстваха новачките, Айез Седай го чуваха. Да, Егвийн печелеше. Но започваше да губи удовлетворението, което изпитваше някога от тази победа. Кой можеше да се радва, като вижда как Айез Седай се раздират като старо прогнило платно? Кой можеше да изпита радост от това, че Тар Валон, най-величественият от всички градове, е затрупан със смет? Колкото и да презираше Елайда, не можеше да ликува, като гледаше колко некадърно води Амирлинският трон Кулата.

А сега, тази вечер, щеше лично да се срещне с Елайда. Закрачи бавно по коридорите, за да не пристигне преждевременно. Как трябваше да се държи на вечерята? През деветте дни, откакто бе върната в Кулата, не беше зърнала Елайда и за миг. Визитата при нея щеше да е опасна. Ако я оскърбеше само на косъмче повече от допустимото, можеше да я пратят на екзекуция. И все пак не можеше да се мазни и да угодничи. Нямаше да й се кланя, дори с цената на живота си.

Зави на ъгъла и спря като закована, без малко да залитне. Коридорът свършваше в каменна стена, украсена с ярко мозаично пано. Образът беше на древна Амирлин, седнала на пищен златен стол и изпънала напред ръка в предупреждение към кралете и кралиците на земята. Плочата под мозайката съобщаваше, че това е Карайган Маконат, потушила бунта на Мосадорин. Егвийн почти ахна. Последния път, когато го беше видяла, беше на стената на библиотеката на Кулата. Но там лицето на Амирлин не беше кървавочервена маска. А и мъртвите тела, изобразени увиснали от стрехите, също ги нямаше.

Катерин спря до нея. Беше пребледняла. Никоя не обичаше да говори за свръхестествения начин, по който стаи и коридори сменяха местата си в Кулата. Тези преображения сериозно напомняха, че свадите около властта са вторични спрямо по-големите, по-ужасни беди на света. Егвийн за първи път виждаше не само преместен коридор, но и променено изображение. Тъмният се раздвижваше и самата Шарка се разтърсваше.

Тя се обърна и се отдалечи от неуместно изникналото на пътя й пано. Точно сега не можеше да обръща внимание на тези проблеми. Един под го чистиш, като първо избереш едно-единствено петно и се хванеш за работа. Беше си избрала петното. Бялата кула трябваше да стане цяла.

За жалост, това отклоняване щеше да отнеме повече време. Егвийн с неохота забърза. Нямаше да е подранила, но предпочиташе и да не закъснява. Двете й пазачки също забързаха, полите им зашумоляха, докато криволичеха по коридорите. Егвийн зърна за миг Алвиарин, забързана на един ъгъл, навела глава — беше тръгнала към кабинета на Наставницата на новачките. Отиваше за наказанието си все пак. Какво ли я беше накарало да се забави?

След още два завоя и едно стълбище със студени каменни стъпала Егвийн отцепи през сектора на Червената Аджа, тъй като той предлагаше най-прекия път към покоите на Амирлин. По стените висяха червени пана, подсилени от пурпурните плочки на пода. Жените, които крачеха по коридорите, бяха до една със сурови и неприветливи лица, с грижливо заметнати шалове. Тук, в жилищния отсек на собствената си Аджа, където трябваше да се чувстват уверени, изглеждаха несигурни и подозрителни дори към шетащите наоколо слугини с Пламъка на Тар Валон, извезан на гърдите. Егвийн мина по коридорите със съжаление, че се налага да бърза толкова, защото това създаваше впечатление, че изпитва страх. Нищо не можеше да се направи по въпроса обаче. В центъра на Кулата изкачи няколко стълбища и най-сетне стигна до коридора, който водеше към покоите на Амирлин.

Заетостта й с шетните на новачка и с уроците й бе оставила малко време да обмисли сблъсъка си с лъжливата Амирлин. Това бе жената, която бе свалила Сюан, жената, която се беше гаврила с Ранд, жената, която бе тласнала Айез Седай на самия ръб на погрома. Елайда трябваше да познае гнева й, трябваше да бъде унизена и посрамена! Тя…

Спря пред позлатената врата на Елайда. Не!

Лесно можеше да си представи сцената. Елайда разгневена, Егвийн — хвърлена в тъмните килии под Кулата. Каква полза щеше да донесе това? Не можеше да й се опълчи. Все още. Това щеше само да доведе до мимолетно удовлетворение, последвано от обезсилващ провал.

Но Светлина, не можеше и да се преклони пред Елайда! Амирлин не правеше такова нещо!

Или… не. Амирлин правеше това, което се изискваше от нея. Кое беше по-важно? Бялата кула или гордостта на Егвийн? Единственият начин да спечели тази битка бе да накара Елайда да си мисли, че тя печели. Не… Не, единственият начин да спечели бе да накара Елайда да си мисли, че няма никаква битка.

Можеше ли да задържи езика си достатъчно вежлив, за да оцелее тази нощ? Не беше сигурна. Но трябваше да напусне тази вечеря, като остави Елайда с чувството, че се е наложила и че Егвийн е подобаващо уплашена. Най-добрият начин да постигне това и същевременно да съхрани малко гордост бе изобщо да не казва нищо.

Мълчание. Това щеше да е оръжието й тази вечер. Егвийн се стегна и почука на вратата.

Първата й изненада дойде, когато й отвори Айез Седай. Елайда нямаше ли слуги, които да вършат това? Егвийн не познаваше Сестрата, но лишеното от възраст лице говореше красноречиво. Беше от Сивата, както издаваше шалът й, и беше стройна и с пищен бюст. Златистокафявата й коса падаше до средата на гърба й. В очите й имаше измъченост, сякаш наскоро е била под голямо напрежение.

Елайда седеше. Егвийн се поколеба на прага: виждаше съперничката си за първи път, откакто бе напуснала Бялата кула с Нинив и Елейн, за да ловят Черната Аджа — обрат, който изглеждаше преди цяла вечност. Чаровна и изящна като статуя, Елайда като че ли бе изгубила донякъде суровостта си. Седеше уверена и леко усмихната, все едно си мислеше за някоя шега, която разбира само тя. Столът й бе почти трон, резбован, позлатен и боядисан с червено и бяло. До масата имаше второ място за сядане, вероятно за безименната Сива сестра.

Егвийн никога досега не беше посещавала покоите на самата Амирлин, но можеше да си представи как биха изглеждали при Сюан. Простичко, без да е аскетично. Достатъчно украса, за да изтъкне, че това е стаята на важна особа, но не толкова, че да разсейва. При Сюан всичко трябваше да изпълнява определена функция, може би няколко функции наведнъж. Маси с тайни чекмеджета. Стенни пана, разгъващи се в карти. Кръстосани мечове над камината — но задължително смазани за в случай, че потрябват на Стражниците.

Или може би само си го въобразяваше. Все едно, Елайда не само беше взела други стаи за свои покои; украсите й също бяха прекалени. Целият апартамент все още не бе украсен и обзаведен — говореше се, че ден след ден добавяла нови стаи, — но това, което бе украсено, беше много пищно. Нови коприни и брокат, всичко в червено, висяха от стени и тавани. Тайренският килим на пода изобразяваше птици в полет и беше толкова фино изтъкан, че почти можеше да се сбърка с живопис. Из стаята бяха пръснати мебели в десетина различни стилове и направи, всеки изящно резбован и инкрустиран с кост. Тук виещи се лози, там вълнисти повърхности, там — преплетени змии.

По-възмутително от екстравагантната украса бе епитрахилът на раменете на Елайда. Беше обшит с шест цвята. Не седем, а шест! Макар самата Егвийн да не си беше избрала Аджа, щеше да предпочете Зелената. Но това не й попречи да изпита гняв, като видя, че синият цвят е махнат. Не можеш просто така да разпуснеш една от Аджите, дори да си Амирлинският трон!

Задържа обаче езика си зад зъбите. В тази среща важно бе оцеляването. Можеше да понесе ударите на ремъка за доброто на Кулата. Можеше ли да понесе и наглостта на Елайда?

— Никакъв реверанс? — попита я Елайда, щом пристъпи в стаята. — Казаха ми, че си опърничава. Добре, тогава ще посетиш Наставницата на новачките, когато тази вечеря свърши, и ще я уведомиш за пропуска си. Е, какво ще кажеш?

„Че си най-злата и разрушителна чума, поразявала някога това здание, града и хората. Че си…“

Егвийн откъсна погледа си от Елайда. И — усещаше как срамът вибрира във всяка нейна кост — сведе глава.

Елайда се изсмя, явно схванала жеста буквално.

— Честно, очаквах, че ще си по-голяма беля. Изглежда, Силвиана все пак си знае задължението. Това е добре. Опасявах се, че тя, като твърде много други в Кулата напоследък, клинчи. Е, хайде, действай. Няма да чакам вечерята си цяла нощ.

Егвийн стисна юмруци, но си замълча. До задната стена бе поставена дълга маса за сервиране с няколко сребърни блюда, лъскавите им издути капаци бяха запотени от горещото съдържание. Имаше и сребърен супник. Встрани от нея Сивата сестра стоеше присвита до вратата. Светлина! Жената беше ужасена. Егвийн рядко бе виждала такова изражение на Сестра. Какво го причиняваше?

— Хайде, Мейдани — обърна се Елайда към Сивата. — Цяла нощ ли ще стърчиш там? Сядай!

Егвийн прикри мигновеното си стъписване. Мейдани? Тя беше една от пратените от Шериам и другите да шпионират Бялата кула! Докато проверяваше съдържанието на всяко блюдо, Егвийн й хвърли поглед през рамо. Мейдани вече стоеше до малкия, не толкова украсен стол до Елайда. Винаги ли се обличаше Сивата толкова изящно за вечеря? Шията й искреше от смарагди, а матовозелената й рокля бе от най-скъпа коприна, акцентираща бюста, който можеше да мине за среден при друга жена, но изглеждаше пищен на тънкото тяло на Мейдани.

Беонин бе казала, че е предупредила Сивите сестри, че Елайда знае, че са шпионки. Защо тогава Мейдани не беше избягала от Кулата? Какво я задържаше тук?

Добре, изражението й на ужас поне вече бе разбираемо.

— Мейдани — каза Елайда, след като отпи от бокала с вино, — много си пребледняла днес. Излизаш ли достатъчно на слънце?

— Много време прекарвам в проучване на исторически записки, Елайда — отвърна с колеблив глас Мейдани. — Забрави ли?

— Ах, да — отрони Елайда замислено. — Добре ще е да се знае как са наказвали предателките в миналото. Обезглавяването ми изглежда прекалено леко и просто наказание. Тези, които разцепват Кулата, тези, които се перчат с измяната си, за тях ще е нужна много специална отплата. Е, продължавай проучванията си.

Мейдани седна, с ръце в скута. Ако не беше Айез Седай, щеше да й се наложи да трие пот от челото си. Егвийн стисна черпака така, че кокалчетата на пръстите й побеляха. Елайда знаеше. Знаеше, че Мейдани е шпионка, и въпреки това я беше поканила на вечеря. Да си играе с нея.

— По-бързо, момиче — сопна й се Елайда.

Егвийн вдигна супника — дръжките бяха горещи — и пристъпи до масичката. Напълни купите с кафеникава супа с гъби „краличина корона“. Миришеше толкова тежко на пипер, че всякакъв друг аромат щеше да е незабележим. Толкова много храна се беше развалила, че без подправка супата нямаше да става за ядене.

Егвийн заработи механично, като колело на фургон, затъркаляло се зад воловете. Не й се налагаше да мисли. Не беше длъжна да реагира. Просто работеше. След като напълни купите, донесе кошницата с хляб и постави по едно парче — без много кора — на всяка от двете порцеланови чинийки. Върна се с по една кръгла филийка масло за всяко, отряза ги бързо и точно от големия калъп с две первания с ножа. Все пак беше дъщеря на ханджия и от съвсем мъничка знаеше как да сервира.

Но докато работеше, отвътре й кипеше. Всяка стъпка беше мъчителна и не заради все още парещия й гръб. Странно, физическата болка сега изглеждаше незначителна. Беше вторична пред болката от това да мълчи, болката от това да не си позволява да се опълчи на тази ужасна жена, толкова властна и толкова нагла.

Щом двете започнаха супата — преструвайки се, че не забелязват гъгриците в хляба, — Егвийн се отдръпна в другия край на стаята и застана там, стиснала ръце пред себе си, вдървена. Елайда й хвърли поглед и се усмихна, явно видяла в това поредния знак за покорство. Всъщност Егвийн не смееше да помръдне от страх, че всяко нейно действие може да свърши с шамар през лицето на Елайда. Светлина, колко трудно беше да се сдържа!

— За какво говорят из Кулата, Мейдани? — попита Елайда и топна залък хляб в супата си.

— Аз… нямам много време да слушам…

Елайда се наведе над масата към нея.

— О, разбира се, че си чула нещо. Имаш уши, а дори Сивите трябва да клюкарстват. Какво говорят за онези бунтовнички?

Мейдани пребледня още повече.

— Но… аз…

— Хм — каза Елайда. — Не те помня като толкова несхватлива, когато бяхме новачки, Мейдани. Не ме впечатли през тези последни няколко недели. Започвам да се чудя защо изобщо ти е даден шалът. Може би изобщо не му е мястото на раменете ти.

Мейдани се ококори.

Елайда й се усмихна.

— О, само те дразня, Чедо. Хайде, залавяй се с яденето.

Шегуваше се! Шегуваше се за това как бе отнела шала на една жена, как я бе унизила до такава степен, че да избяга от Кулата. Светлина! Какво ли беше станало с Елайда? Егвийн я беше срещала преди и Елайда й беше направила впечатление на сурова, но не и тиранична. Властта променяше хората. Изглежда, че в случая с Елайда владеенето на Амирлинския трон й бе отнело твърдостта и непреклонността и ги бе заменило с безскрупулност и жестокост.

Мейдани вдигна очи.

— Аз… чух някои жени да изразяват загриженост заради сеанчанците.

Елайда махна безразлично с ръка и отпи от супата.

— Ба. Те са твърде далече, за да представляват заплаха за нас. Чудя се дали тайно не работят за Преродения Дракон. Все едно, подозирам, че слуховете за тях са силно преувеличени. — Махна с ръка към Егвийн. — Непрекъснато ме досмешава от това, че някои са готови да повярват на всичко, което чуят.

Егвийн онемя. Ако си беше отворила устата, едва ли щеше да може да изломоти нещо. Какво ли щеше да изпита Елайда за тези „преувеличени“ слухове, ако сеанчанците бяха плеснали един студен ай-дам на идиотския й врат? Понякога Егвийн все още усещаше нашийника, сърбенето, невъзможността да помръдне. Понякога все още й прилошаваше да върви свободно и имаше чувството, че трябва да е заключена, окована за стълба до стената.

Знаеше какво бе сънувала и знаеше, че тези сънища са пророчески. Сеанчанците щяха да ударят самата Бяла кула. Елайда явно пренебрегваше предупрежденията й.

— Не — каза Елайда и махна на Егвийн да й налее още черпак супа. — Тези сеанчанци не са проблемът. Истинската опасност е пълната липса на подчинение, проявявана от Айез Седай. Какво да направя, за да сложа край на онези глупави приказки при мостовете? Колко Сестри трябва да накажа, преди да признаят властта ми? — Изправи гръб и почука с лъжицата си по купата. Егвийн вдигна супника и взе черпака от сребърния поднос.

— Да — разсъди на глас Елайда, — ако Сестрите бяха покорни, Кулата нямаше да е разединена. Онези бунтовнички трябваше да се покорят, вместо да се разбягат като глупаво ято подплашени птици. Ако Сестрите бяха покорни, щяхме да държим Преродения Дракон в ръцете си, а с онези ужасни мъже, дето се обучават в тяхната Черна кула, отдавна щяхме да сме се справили. Ти какво мислиш, Мейдани?

— Аз… подчинението определено е важно, Елайда.

Елайда поклати глава, без да поглежда Егвийн, която й слагаше супа с черпака.

— Всяка би признала това, Мейдани. Попитах какво трябва да се направи. За щастие самата аз имам идея. Не ти ли се струва странно, че Трите клетви изобщо не упоменават за подчинение към Бялата кула? Сестрите не могат да лъжат, не могат да правят оръжие, с което хора да убиват други хора, и не могат да използват Силата за оръжие срещу други освен в защита. Тези клетви винаги са ми изглеждали твърде хлабави. Защо да няма клетва за подчинение на Амирлин? Ако това простичко обещание бе част от всички нас, колко болка и трудности можеше да избегнем! Може би е време за известна ревизия.

Егвийн стоеше неподвижно. Някога самата тя не разбираше важността на клетвите. Подозираше, че не малко новачки и Посветени са поставяли под въпрос ползата от тях. Но беше научила важността им така, както всяка Айез Седай трябваше да го направи. Трите клетви бяха онова, което правеше Айез Седай. Те бяха това, което държеше Айез Седай задължени да правят каквото е най-добро за света — но над това бяха и защита от обвинения.

Промяната им… е, това щеше да е безпрецедентно бедствие. Елайда трябваше да знае това. Фалшивата Амирлин обаче просто се зае със супата си, като се усмихна на себе си. Явно обмисляше четвърта клетва, която да наложи подчинение. Не можеше ли да разбере, че това ще подрони самата Кула? Че ще превърне Амирлин от водачка в деспот!

Гневът на Егвийн кипна, задимя като супата в ръцете й. Тази жена, това… същество! Тя беше причината за проблемите в Бялата кула, тя беше тази, която бе довела до разделението между бунтовничките и лоялистките. Тя беше пленила Ранд и го беше пребила. Тя беше злото!

Усети, че се е разтреперила. В друг момент щеше да изригне и да накара Елайда да чуе истината.

„Не! — помисли си. — Ако направя това, моята битка свършва. Губя своята война.“

Тъй че направи единственото, което можа да се сети, за да се спре. Изля черпака на пода.

Кафеникавата супа се плисна върху нежния килим с червените, жълти и зелени птици в полет. Елайда изруга, скочи от стола си и заотстъпва от разлятото. Нищо не беше пръснало върху роклята й, за жалост. Егвийн спокойно дръпна една кърпа за сервиране от масата и започна да попива разлятото.

— Непохватна тъпачка такава! — сопна се Елайда.

— Съжалявам — промълви Егвийн. — Без да искам… — И наистина не го искаше. Искаше й се всичко това тази вечер изобщо да не беше се случвало. Искаше й се Елайда да не беше дошла на власт. Искаше й се Кулата да не беше се разцепила. Искаше й се да не беше принудена да разлее супата на пода. Но я беше разляла. Тъй че коленичи и започна да търка.

— Този килим струва повече от цялото ти село, дивачко! Мейдани, помогни й!

Сивата изобщо не възрази. Скочи, грабна ведрото със студена вода, в което се охлаждаше вино, и заситни да помогне на Егвийн. Елайда отиде до една врата в другия край на стаята да повика слугини.

— Повикай ме — прошепна Егвийн, щом Мейдани се смъкна на колене до нея да й помогне.

— Какво?!

— Повикай ме да ми дадеш указания — каза тихо Егвийн и хвърли поглед към Елайда, която все още бе обърната с гръб към тях. — Трябва да поговорим.

Беше възнамерявала да отбягва шпионките от Салидар, да остави Беонин да действа като нейна пратеничка. Но имаше твърде много въпроси. Защо Мейдани не беше избягала от Кулата? Какво крояха шпионките? Беше ли някоя от другите приета от Елайда и бита толкова като Мейдани?

Мейдани също хвърли поглед към Елайда, после към Егвийн.

— Може да не ми личи понякога, но аз все пък съм Айез Седай, момиче. Не можеш да ми заповядваш.

— Аз съм твоята Амирлин, Мейдани — каза Егвийн спокойно, докато изстискваше в една кана подгизналата от супа кърпа. — И за теб ще е най-добре да го запомниш. Освен ако не искаш Трите клетви да се заменят с оброк за вечна служба на Елайда.

Мейдани я погледна плахо, после се присви боязливо от пронизителните викове на Елайда за слугини. Горката. Явно бе преживяла тежки изпитания напоследък.

Егвийн сложи ръка на рамото й.

— Елайда може да бъде свалена, Мейдани. Кулата ще бъде обединена отново. Ще се погрижа това да стане, но трябва да сме храбри. Повикай ме.

Мейдани вдигна очи и я изгледа.

— Как… как го правиш това? Казват, че те наказват по три, по четири пъти на ден, че между всяко наказание ти трябва Цяр, за да могат да те бият още. Как можеш да го понесеш?

— Понасям го, защото трябва — отвърна Егвийн и отпусна ръката си. — Така, както всички правим каквото трябва. Твоята служба тук да наблюдаваш Елайда е трудна, разбирам го, но знай, че работата ти се забелязва и одобрява.

Не знаеше дали Мейдани наистина е изпратена да шпионира Елайда, но винаги беше добре за една жена да мисли, че страданието й е за добра цел. Казаното като че ли се оказа подходящо, защото Мейдани изправи рамене, окуражи се и кимна.

— Благодаря ти.

Елайда се връщаше зад трите си слугини.

— Повикай ме — отново заповяда Егвийн на Мейдани, шепнешком. — Аз съм една от малкото в тази Кула, която има добро оправдание да се движи между отсеците на различните Аджи. Мога да помогна да се изцери това, което беше прекършено, но ще ми трябва помощта ти.

Мейдани се поколеба, след това кимна.

— Добре.

— Ти! — сопна се Елайда и пристъпи към Егвийн. — Вън! И да кажеш на Силвиана да те напердаши така, както никога не е пердашила жена преди! Искам да те накаже, после да те Изцери на място и отново да те набие! Върви!

Егвийн се изправи и даде кърпата на една от слугините. После тръгна към вратата.

— И не си мисли, че непохватността ти ще ти позволи да се измъкнеш от задълженията си — продължи зад нея Елайда. — Ще се върнеш тук и ще ме обслужиш на друга дата. И ако пак разлееш и една капка, ако изтървеш и една трошица, ще заповядам да те заключат в килия без прозорци и светлина за цяла неделя. Разбра ли?

Егвийн излезе. Тази жена… що за Айез Седай беше, да не може да наложи пълен контрол над емоциите си?

Но пък и самата тя бе изгубила контрол. Изобщо не биваше да си позволи да стигне дотам, че да разлее супата. Беше подценила колко възмутителна може да е Елайда, но това повече нямаше да се случи. Успокои се, като вдишваше и издишваше дълбоко. Гневът не й помагаше. Не се вбесяваш на пора, който се е промъкнал в двора ти и ти яде кокошките. Просто слагаш капан. Гневът беше безсмислен.

С вмирисани още на пипер и подправки ръце, тя се отправи към най-долния етаж, към трапезарията на новачките до главната кухня. Беше работила често в тази кухня през последните девет дни — от всяка новачка се изискваше да дава наряд там. Миризмата — на пушек, на къкрещи супи и силни сапуни без аромати — й беше много позната. Миризмите всъщност не бяха кой знае колко различни от тези в бащиния й хан в Две реки.

Варосаното помещение беше празно, по масите нямаше никого, но на една имаше малък поднос, покрит с капак от котле да държи яденето топло. Там беше и възглавничката, оставена от новачките да омекоти коравата пейка. Егвийн се приближи, но както винаги пренебрегна възглавничката, макар да беше благодарна за жеста. Седна и вдигна капака. За жалост имаше само купа със същата кафеникава супа. И намек нямаше от печеното, соса и тънкия боб в масло, които допълваха храната на Елайда.

Все пак беше храна и стомахът на Егвийн бе благодарен за нея. Елайда не беше заповядала незабавно да отиде за наказание, тъй че заповедта на Силвиана беше първа по важност.

Започна да се храни кротко, съвсем сама. Супата наистина беше лютива и имаше толкова пипер, на колкото и миришеше, но тя нямаше нищо против. Всъщност си беше много добра. Бяха й оставили и достатъчно хляб, макар и само крайшници. Общо взето не беше лошо ядене за човек, който си е мислил, че може да не получи нищо.

Хранеше се замислено, заслушана как Лейрас и слугините й дрънчат с котли и мият в другата стая и изненадана колко спокойна се чувства. Беше се променила. Нещо в нея бе станало различно. Наблюдаването на Елайда, най-сетне сбъднатата среща с жената, която й беше съперничка през всичките тези месеци, я бе принудила да погледне на това, което правеше, в нова светлина.

Беше си представяла, че ще подрони устоите на Елайда и ще наложи контрол над Бялата кула отвътре. Сега осъзнаваше, че изобщо не е нужно да подронва Елайда. Тя беше напълно способна да го направи сама. Ами че Егвийн можеше да си представи реакцията на Заседателките и главите на Аджите, когато Елайда обяви намерението си да промени Трите клетви!

Елайда рано или късно щеше да се катурне, със или без помощта на Егвийн. Дългът на Егвийн, като Амирлин, не беше да ускорява това падане… а да направи всичко, което е по силите й, за да задържи Кулата и обитателките й единни. Не можеха да си позволят да се цепят повече. Дългът й бе да не допусне хаосът и разрухата да застрашат всички, да пресъгради Кулата. Докато отопваше купата с последния залък, осъзна, че трябва да направи всичко, което може, за да е сила за Сестрите в Кулата. Още повече че времето летеше. Какво правеше Ранд без наставничество? Кога щяха сеанчанците да нападнат на север? Трябваше да прекосят Андор, за да стигнат до Тар Валон, а каква разруха щеше да причини това? Разбира се, имаше време да укрепи Кулата, преди атаката да е дошла, но нямаше нито миг за губене.

Отнесе купата, подноса и капака в кухнята и ги изми, с което си спечели одобрителното кимване на яката Наставница на кухните, след това тръгна към кабинета на Силвиана. Трябваше да приключи с наказанието бързо. Все още имаше намерение да посети тази вечер Леане, както й беше станало навик.

Почука, влезе и завари Силвиана на писалището — прелистваше дебел том на светлината на два сребърни светилника. Щом влезе, Силвиана отбеляза страницата с малка ивица червен плат и затвори тома. На похабената корица пишеше: „Размисли за разгарящия се пламък“, история за издигането на различни Амирлин. Любопитно.

Егвийн седна на столчето пред писалището — без да трепне от жегналата я веднага остра болка в гърба — и заговори спокойно за вечерта, като пропусна факта, че беше разляла супата нарочно. Каза обаче, че станало, понеже Елайда заговорила за промяна в Трите клетви.

Силвиана като че ли доста се замисли над това.

— Е — отрони накрая, стана и взе ремъка, — щом Амирлин казва така.

— Да, така казвам — отвърна Егвийн, стана и вдигна полите и долната си риза.

Силвиана се поколеба, а след това пердахът започна. Странно, Егвийн не изпита желание да извика. Болеше я, разбира се, но просто не можеше да запищи. Колко нелепо бе наказанието!

Спомни си болката, която изпитваше, докато гледаше минаващите по коридорите Сестри, как се поглеждаха една друга със страх, подозрение и недоверие. Спомни си болката, докато сервираше на Елайда и трябваше да си държи езика зад зъбите. И си спомни пълния ужас от идеята всяка в Кулата да бъде обвързана с клетва да се подчинява на такава тиранка.

Спомни си съжалението към горката Мейдани. Никоя Сестра не заслужаваше да се отнасят с нея така. Затворът беше едно. Но да пребиеш една жена, да се подиграваш с нея, да й намекваш за предстоящото изтезание? Беше непоносимо.

Всяко от тези неща беше болка вътре в нея, нож в гърдите, който пронизваше сърцето. Докато боят продължаваше, осъзна, че нищо, което направят с тялото й, не може изобщо да се сравни с душевната болка, която изпитваше, докато гледаше как Бялата кула страда под властта на Елайда. Сравнен с тези вътрешни терзания боят беше нелеп.

И тя започна да се смее.

Не беше насилен смях. Не беше смях на непокорство. Беше смехът на неверието. На изумлението. Как можеше да си мислят, че боят ще реши каквото и да било? Беше нелепо!

Пердашенето спря. Егвийн се обърна. Разбира се, че не беше свършило!

Силвиана я гледаше с угрижена физиономия.

— Чедо? — попита тя. — Добре ли си?

— Съвсем добре съм.

— Ти… сигурна ли си? Как са мислите ти?

„Мисли си, че съм се прекършила под напрежението — осъзна Егвийн. — Бие ме, а аз се смея.“

— Мислите ми са добре — каза тя. — Не се смея, защото съм прекършена, Силвиана. Смея се, защото е нелепо да ме биеш.

Лицето на Наставничката помръкна.

— Не можеш ли да го разбереш? — попита Егвийн. — Не чувстваш ли болката? Агонията да гледаш как Кулата рухва около теб? Може ли какъвто и да е бой да се сравни с това?

Силвиана не отвърна.

„Разбирам — помисли Егвийн. — Не осъзнавах какво всъщност правят айилките. Мислех си, че просто трябва да съм по-твърда и това ще ме научи да се смея на болката. Но изобщо не е твърдостта. Не твърдостта ме кара да се смея. Разбирането е.“

Да остави Кулата да пропадне, да позволи Айез Седай да се провалят — болката от това щеше да я унищожи. Трябваше да го спре, защото тя беше Амирлинският трон.

— Не мога да откажа да те наказвам — каза Силвиана. — Разбираш това.

— Разбира се — отвърна Егвийн. — Но моля те, напомни ми нещо. Какво беше онова, дето го каза за Шемерин? Защо Елайда й смъкна шала накрая?

— Защото Шемерин го прие — отвърна Силвиана. — Отнесе се към себе си все едно, че наистина е изгубила шала. Не се бори за него.

— Аз няма да направя същата грешка, Силвиана. Елайда може да каже каквото си иска. Но това няма да промени същината ми, нито на която и да било от нас. Дори да се опита да промени Трите клетви, ще ги има тези, които ще се опълчат, които ще държат на правотата. И тъй, когато ме биеш, биеш Амирлинския трон. А това би трябвало да е достатъчно смешно, за да разсмива и двете ни.

Наказанието продължи и Егвийн прегърна болката, прие я в себе си, прецени, че е несъществена, и нетърпеливо зачака наказанието да свърши.

Имаше още много работа.