Буря се надига

Глава 37Сила от Светлина

Мин седеше кротко и гледаше как Ранд се облича. Движенията му бяха напрегнати и внимателни, като стъпките на акробат по изпънато въже. Оправи левия маншет на колосаната си бяла риза с бавни, съсредоточени движения на пръстите. Десният вече беше оправен — слугите му се бяха погрижили за това.

Свечеряваше се. Все още не беше съвсем тъмно, макар капаците на прозорците да бяха затворени. Ранд посегна към палтото в златно и черно, навлече единия ръкав, после другия. Започна да закопчава копчетата едно по едно. С тях нямаше проблем — вече свикваше да действа само с една ръка. Копче след копче. Първото, второто, третото, четвъртото…

Искаше й се да запищи.

— Искаш ли да поговорим за това? — попита го.

Ранд не се обърна от огледалото.

— За кое?

— За сеанчанците.

— Мир няма да има — каза той, докато изправяше яката на палтото си. — Не успях. — Тонът му беше безчувствен и същевременно напрегнат.

— Нищо лошо няма в това да си обезсърчен, Ранд.

— Обезсърчението е безсмислено — каза той. — Гневът е безсмислен. Никое от двете чувства няма да промени фактите. А фактът е, че нямам повече време за губене със сеанчанците. Ще трябва да рискуваме удар в гръб, като тръгнем на Последната битка без стабилност в Арад Доман. Не е идеално, но е това, което трябва да се случи.

Въздухът над Ранд заблещука и се появи планина. Виденията около Ранд бяха толкова чести, че Мин обикновено се принуждаваше да ги пренебрегне, освен ако бяха нови — въпреки че отделяше много време понякога, за да ги открои и проумее. Това беше ново и задържа вниманието й. Извисяващият се връх беше откършен от едната страна и образуваше раздрана дупка по склона. Драконовата планина? Беше загърнат в тъмни сенки, засенчен сякаш от облаците горе. Това беше странно. Всеки път, когато бе виждала планината, тя се извисяваше над самите облаци.

Драконовата планина в сенки. Щеше да е важно за Ранд в бъдещето. Онова там не беше ли малък лъч светлина, блеснал от небесата надолу към планинския връх?

Видението изчезна. Макар Мин да знаеше какво означават някои от виденията, това я озадачи. Тя въздъхна и се отпусна в мекото червено кресло. Книгите й лежаха разхвърляни на пода. Напоследък отделяше все повече и повече време за проучвания, отчасти заради усещането на Ранд за спешност и отчасти защото не знаеше какво друго да прави. Обичаше да мисли, че е способна да се грижи за себе си. И бе започнала да мисли за себе си като последна защита за Ранд.

Беше открила колко точно е полезна като „защитна линия“. Беше се оказала горе-долу толкова полезна, колкото невръстно дете! Всъщност беше пречка, инструмент, който Семирага бе използвала срещу него. Беше се възмутила, когато Ранд предложи да я отпрати, дори го нахока, че изобщо го предлага. Да я отпрати! Да я опази? Това беше глупост! Можеше да се грижи за себе си.

Така си беше мислила. Сега разбираше, че е бил прав.

От това й призляваше. Затова проучваше и се стараеше да стои встрани от пътя му. Беше се променил от онзи ден, все едно нещо светло бе угаснало вътре в него. Загасен светилник, чието масло е свършило и е останала само чашката. Когато тези негови очи я гледаха, само дълг ли виждаха?

Потръпна и се помъчи да прогони тази мисъл от ума си.

Ранд навлече ботушите и затегна каишките им.

Стана и посегна за меча, който беше подпрял на скрина. Черната ножница с лакирания червен и златен дракон заискри на светлината. Странно оръжие. И изглеждаше толкова старо. Дали Ранд го носеше днес като символ на нещо? Знак, че тръгва на битка, може би?

— За нея тръгваш, нали? — Думите сами излязоха от устата и. — Грендал.

— Трябва да оправя проблемите, които мога — отвърна Ранд, издърпа древния меч от ножницата и огледа острието. Нямаше знак на чаплата, но тънкото стоманено лезвие блестеше на светлината на лампата и се виждаха вълнистите линии, където металът беше огъван. Ранд твърдеше, че е изковано със Силата. Като че ли знаеше за него неща, които не споделяше.

Ранд хлъзна меча в ножницата и я погледна.

— Оправяй проблемите, които можеш, и не се тормози за тези, които не можеш. Трам ми го каза веднъж. Арад Доман ще трябва сама да оцелее срещу сеанчанците. Последното, което мога да направя за хората тук, е да махна една от Отстъпниците от земята им.

— Възможно е тя да те очаква, Ранд. Хрумвало ли ти е, че момчето, което намери Нинив, може да е подставено? За да бъде открито и да те отведе до капана й?

Той се поколеба, после поклати глава.

— Беше истински, Мин. Могедиен можеше да помисли за подобна хитрина, но не и Грендал. Тя е много притеснена да не я проследят. Трябва да действаме бързо, преди да е чула, че е компрометирана. Трябва да ударим веднага.

Мин стана.

— Какво, идваш ли? — попита Ранд изненадано.

Тя се изчерви. „Ами ако нещата с Грендал тръгнат толкова зле, колкото със Семирага? Ако отново се окажа инструмент срещу него?“

— Да — заяви тя, най-вече за да докаже на себе си, че не се предава. — Разбира се, че идвам. Не си и помисляй, че можеш да ме оставиш!

— Не бих го и сънувал — отвърна той мрачно. — Хайде.

Беше очаквала повече спор.

Той вдигна от нощния шкаф статуетката на мъжа със сферата, завъртя я в ръката си, огледа я, след което вдигна очи към Мин и я изгледа предизвикателно. Тя не каза нищо.

Ранд пъхна статуетката в големия джоб на палтото си и излезе с широка крачка от стаята, с изкования от Силата меч на кръста.

Мин забърза след него. Ранд се обърна към двете Деви, които пазеха на вратата.

— Отивам на битка. Доведете не повече от двайсет.

Девите бързо си казаха нещо на езика на ръцете, после едната затича напред, а другата се задържа след Ранд. Мин забърза до него с разтуптяно сърце, ботушите й закънтяха по дървения под. И преди се беше забързвал така, за да се бие с Отстъпници, но обикновено отделяше повече време за обмисляне. Със Самаил беше маневрирал месеци наред, преди да удари в Иллиан. А беше имал едва ден, за да реши какво да прави с Грендал!

Провери ножовете си, за да е сигурна, че са по местата си в ръкавите й, но всъщност го направи само от нерви и по навик. Ранд стигна края на коридора и заслиза по стълбите, с все още спокойно лице и с бърза, но не припряна крачка. Въпреки това приличаше на буреносен облак, сдържан и съсредоточен, някак обвързан и насочен към една-единствена цел. Колко й се искаше просто да избухне и да изгуби самообладание, както го правеше някога! Тогава я вбесяваше, но никога не я беше плашил. Не като сега, с тези ледени очи, които не можеше да разгадае, с тази аура на гибелна заплаха. След инцидента със Семирага говореше за „онова, което трябва да направи“, независимо от цената и тя знаеше, че сигурно кипи отвътре, че не бе успял да убеди сеанчанците да се съюзят с него. До какво щеше да го доведе това съчетание от провал и решимост?

Долу Ранд заговори на един слуга:

— Доведи ми Нинив Седай и лорд Рамшалан. В дневната.

Лорд Рамшалан? Онзи перко от бившия кръг на лейди Чадмар?

— Ранд — попита Мин кротко. — Какво си намислил?

Той не отговори. Закрачи през бялото мраморно преддверие и влезе в дневната, декорирана в тъмночервено, в контраст с белия под. Не седна, а остана прав, с ръце зад гърба, и заоглежда охлузената карта на Арад Доман, която бе наредил да окачат на стената. Картата висеше на мястото на чудесно маслено платно и изглеждаше съвсем не на място в стаята.

На картата се виждаше знак с черно мастило на брега на малко езеро на югоизток. Ранд го беше поставил на заранта след като Керб беше умрял. Обозначаваше Гробницата Натрин.

— Било е крепост някога — каза той разсеяно.

— Това е градът, в който се крие Грендал ли? — Мин застана до него.

Ранд поклати глава.

— Не е град. Пратих съгледвачи. Просто самотна сграда, построена преди много време за наблюдателен пункт към Мъгливите планини и да пази срещу нахлувания през проходите от Манедерен. Не е била използвана за военни цели от Тролокските войни. Едва ли е имало нужда да се притесняват от нахлуване от хората на Две реки — те дори не помнят името Манедерен.

— Макар че Арад Доман все пак бе завладян от един овчар от Две реки.

Някога това щеше да го накара да се усмихне. Все забравяше, че вече не се смее.

— Преди няколко столетия — заговори Ранд, присвил замислено очи, — кралят на Арад Доман си възвърнал Гробницата Натрин. Защото за известно време дотогава била заграбена от дребна благородническа фамилия от Томанска глава, която се опитвала да основе свое кралство. Ставало е понякога в Равнината на Алмот. Доманският крал харесал мястото и вместо като крепост го използвал като дворец. Прекарвал там много време, всъщност толкова много, че някои от враговете му търговци придобили твърде много власт в Бандар Еваан. Кралят паднал, но наследниците му също използвали крепостта и тя се превърнала в популярно място за оттегляне, когато кралят имал нужда от отдих. Практиката замряла през последните стотина години и накрая сградата била подарена на далечен братовчед на краля преди около петдесет. Фамилията им я използва оттогава. Сред населението на Доман Гробницата Натрин е почти забравена.

— Освен от Алсалам ли? — попита Мин.

Ранд поклати глава.

— Не. Съмнявам се, че той изобщо е знаел за нея. Научих тази история от кралския архивар — наложи му се да търси много часове, докато намери името на фамилията, използвала мястото за резиденция. Не е имало никаква връзка с тях от месеци, макар че са посещавали някои градове от време на време. Фермерите в околността казват, че в двореца, изглежда, живее нова особа, въпреки че никой не знае къде е отишъл старият собственик. Като че ли са изненадани, че изобщо не са си помисляли колко странно е това.

Тя го изгледа.

— Това е точно мястото, което Грендал би избрала за своя център на власт. Бижу е — забравена крепост, красива и могъща, древна и царствена. Достатъчно близо до Бандар Еваан, за да държи в ръцете си управлението на Арад Доман, но достатъчно отдалечена, за да е защитима и закътана. Направих грешка при издирването й — допуснах, че ще поиска някое красиво имение с градини и земя. Трябваше да се досетя — тя събира не просто красота, а престиж. Едно величествено укрепление я устройва точно колкото едно елегантно имение. Особено след като това е вече по-скоро палат, отколкото крепост.

В преддверието се чуха стъпки и един слуга доведе Нинив и суетния Рамшалан с острата му брадичка и тънки мустаци. Днес имаше звънчета на брадата и носеше на бузата си красило от черно кадифе, също с формата на звънче. Беше облечен с широко копринено палто в зелено и синьо, с надиплена, показваща се отдолу риза. Каквото и да диктуваше модата, за Мин този мъж изглеждаше нелепо. Като размъкнат паун.

— Милорд ме е повикал? — каза той с екстравагантен поклон към Ранд.

— Имам гатанка за теб, Рамшалан — каза Ранд, без да откъсва очи от картата. — Искам да знам какво мислиш?

— Моля ви, не се колебайте, милорд!

— Кажи ми следното: как да надхитря враг, за който знам, че е по-хитър от мен?

— Милорд. — Рамшалан се поклони за втори път, притеснен сякаш, че Ранд не е забелязал първия поклон. — Опитвате се да ме подведете, разбира се! Няма никой, който да е по-умен от вас.

— Де да беше така — въздъхна Ранд. — Изправен съм пред една от най-коварните личности, живели някога. Настоящият ми враг разбира умовете на другите така, както не бих могъл и да мечтая. Тъй че как да я победя? Тя ще изчезне в мига, в който я застраша, ще избяга в едно от поне десетината други убежища, които си е подготвила. Няма да се бие открито с мен, но ако унищожа крепостта й с изненадваща атака, рискувам тя да се измъкне и никога да не разбера дали съм я премахнал окончателно.

— Проблем, наистина, милорд — отвърна Рамшалан. Изглеждаше объркан.

Ранд кимна.

— Трябва да се взра в очите й, да видя в душата й и да знам със сигурност, че тази, срещу която стоя, е тя, а не някоя примамка. Трябва да го направя, без да я изплаша и да избяга. Как? Как мога да убия противник, който е по-умен от самия мен, противник, когото е невъзможно да изненадам, и който също така не желае да влезе в стълкновение с мен?

Рамшалан изглеждаше съкрушен от тези въпроси.

— Ми… милорд, ако вашият противник е толкова умен, то може би най-добрият ход за вас е да потърсите помощта на някой още по-умен?

Ранд се извърна към него.

— Чудесен съвет, Рамшалан. Може би вече направих точно това.

Мъжът изпъчи гърди. „Мисли си, че Ранд го е повикал за това!“ — осъзна Мин. Наложи се да прикрие усмивката си, като извърна глава и вдигна ръка към устата си.

— Ако ти имаше такъв враг, Рамшалан, какво щеше да направиш? — попита Ранд. — Ставам нетърпелив. Дай ми отговор.

— Щях да сключа съюз, милорд — отвърна Рамшалан, без да помисли и за секунда. — Всеки толкова силен е по-добре да ти бъде приятел, отколкото враг, така мисля.

„Идиот — помисли Мин. — Ако врагът ти е толкова коварен и безскрупулен, един съюз само ще свърши с кама, забита в гърба ти.“

— Нов чудесен съвет — каза тихо Ранд. — Но все още съм заинтригуван от първия ти коментар. Каза, че ми трябват съюзници, които са по-умни от мен. Време е да тръгнеш тогава.

— Милорд?

— Ще бъдеш моят емисар — заяви Ранд и махна с ръка. В другия край на стаята въздухът се раздвои от портал, който проряза хубавия килим на пода. — Твърде много доманци с благородна кръв се крият, разпръснати из страната. Бих искал да ги привлека за свои съюзници, но няма да ми стигне времето, ако тръгна да ги търся лично. За щастие разполагам с теб, за да го направиш от мое име.

Рамшалан изглеждаше възбуден от перспективата. През портала Мин успя да зърне високи борове, а въздухът, лъхнал от другата страна, бе хладен и свеж. Тя се обърна и погледна Нинив. Айез Седай следеше с присвити очи разговора и Мин успя да разчете в изражението й собствената си тревога. Що за игра играеше Ранд?

— Отвъд портала — продължи Ранд — ще намериш древен палат, обитаван от дребна доманска търговска фамилия. Това е първото от многото места, където ще те изпратя. Иди от мое име и потърси владетелите на замъка. Виж дали искат да ме подкрепят и дали изобщо знаят за мен. Предложи им високи награди срещу васална вярност. Понеже доказа, че си умен, ще оставя на теб да определиш условията. Самият аз не съм достатъчно вещ в такива преговори.

— Да, милорд! — отвърна мъжът и се изпъчи още повече, въпреки че изгледа портала с тревога, недоверчив — като повечето хора — към Единствената сила, особено когато с нея борави мъж. При първа възможност този човек щеше да измени на думата си толкова бързо, колкото бе изменил на лейди Чадмар след падането й. Какво си мислеше Ранд, че да изпраща от свое име това конте на среща с Грендал?

— Тръгвай — каза Ранд.

Рамшалан направи няколко колебливи стъпки към портала.

— Ааа, милорд Дракон, дали не бих могъл да получа нещо като ескорт?

— Не е нужно да плашим или тревожим хората там — отвърна Ранд, без да се обръща от картата. Хладният въздух продължаваше да духа през портала. — Отивай бързо и се върни, Рамшалан. Ще оставя портала отворен, докато се върнеш. Търпението ми не е безгранично, а има много други, към които бих могъл да се обърна за тази мисия.

— Аз… — Мъжът като че ли пресмяташе рисковете. — Разбира се, милорд Дракон.

Пое си дълбоко дъх и прекрачи портала с колебливи стъпки като глезена къщна котка, осмелила се да прецапа навън през локва вода. Мин неволно изпита жал към този човек.

Изхрущяха нападали борови иглички — Рамшалан се отдалечаваше навътре в леса. Вятър просъска в клоните на дърветата. Беше странно да чуеш този звук, докато си вътре в уютното имение. Ранд остави портала отворен, все така взрян в картата.

— Добре де — заговори сърдито Нинив след няколко минути. — Що за игра е това?

— Как би я надвила ти, Нинив? — попита Ранд. — Тя няма да се подведе да се бие с мен, както Рахвин или Самаил. Нито ще се остави лесно да бъде вкарана в капан. Грендал разбира хората по-добре от всеки друг. Може да е извратена, но е умна и не бива да бъде подценявана. Торхс Марджин направи тази грешка, както помня, и знаеш каква бе съдбата му.

Мин се намръщи.

— Кой? — И погледна Нинив. Айез Седай сви рамене.

Ранд обърна глава към тях.

— В историята е известен като Торхс Прекършения.

Мин отново поклати глава. Нинив също. И двете нямаха задълбочени познания в историята, но Ранд се държеше все едно, че трябваше да знаят това име. Лицето му се стегна, той се изчерви съвсем леко и отново им обърна гръб.

— Въпросът си остава. — Гласът му беше тих, но напрегнат. — Ти как би я надвила, Нинив?

— Няма да играя игрите ти, Ранд ал-Тор — отвърна сърдито Нинив. — Явно вече си решил какво да правиш. Защо питаш мен?

— Защото това, което се каня да направя, би трябвало да ме плаши — отвърна той. — А изобщо не ме плаши.

Мин потръпна. Ранд кимна на застаналите на входа Деви. Прекосиха стаята с леки стъпки, скочиха през портала, разпръснаха се из боровата гора и бързо се скриха от поглед. Двадесетте вдигнаха по-малко шум от Рамшалан.

— Хайде — каза Ранд и тръгна към портала. Мин го последва, но Нинив се завтече и я изпревари.

Стъпиха върху килим от борови иглички, посивели от дългата дрямка под вече стопилите се зимни снегове. Планинският въздух се оказа по-мразовит, отколкото бе издал лекият ветрец. Мин съжали, че не си беше взела наметало, но нямаше време за това. Ранд закрачи през леса, а Нинив притича до него и заговори тихо.

Едва ли щеше да изтръгне нещо полезно от него, не и в това настроение. Трябваше просто да изчакат и да видят какво ще им разкрие. Мин успя да зърне някои от айилките между дърветата, но само за миг, и то когато явно не се криеха. Бяха се приспособили добре към живота във влажните земи. Как един народ, отраснал в Пустошта, знаеше така инстинктивно как да се крие в гора?

Дърветата пред тях се разредиха и Мин побърза да настигне Ранд и Нинив, които се бяха спрели на билото на нисък полегат хълм. Оттук можеха да виждат над леса. Дърветата продължаваха надолу като море от зелено и кафяво. Боровете се раздвояваха при брега на малко планинско езеро в триъгълна падина между хълмовете.

На друг хълм, високо над водата, се издигаше внушително каменно здание. Правоъгълно и високо, във формата на няколко кули, струпани една над друга, всяка следваща — малко по-тънка от долната. Това придаваше на двореца елегантност — здраво укрепен и в същото време великолепен.

— Красив е — каза Мин, останала без дъх.

— Строен е в друго време — каза Ранд. — Време, когато хората все още са смятали, че великолепието на една сграда й придава сила.

Дворецът беше далече, но не чак толкова, че Мин да не може да види стражите с алебарди и брони по бойниците. Закъсняла група ловци влизаше през портите с убита сърна, метната на гърба на товарен кон, няколко ратаи сечаха паднало дърво, може би за огрев. Две слугини в бяло носеха кобилици с ведра от езерото, а в прозорците на зданието примигваха светлини. Беше изпълнено с живот и човешка дейност имение, побрано в една-единствена масивна сграда.

— Мислиш ли, че Рамшалан е успял да стигне? — подхвърли Нинив.

— Дори глупак като него не би могъл да пропусне това — отвърна Ранд, присвил очи. Статуетката беше в джоба му. Мин съжали, че не я беше оставил. Притесняваше я, както я опипваше с пръсти. Галеше я.

— Значи изпрати Рамшалан, за да умре — каза Нинив. — Какво ще постигне това?

— Тя няма да го убие — отвърна Ранд.

— Защо си толкова сигурен?

— Не й е присъщо. Не и след като може да го използва срещу мен.

— Не очаквам тя изобщо да повярва — намеси се Мин. — Че го пращаш да провери верността на доманските лордове.

Ранд бавно поклати глава.

— Надявам се отчасти да повярва, но не го очаквам. Сигурно имам предвид това, което казах за нея, Мин — тя е по-хитра от мен. И се боя, че ме познава много по-добре, отколкото аз нея. Тя ще принуди Рамшалан и ще изтръгне от него целия разговор, който имахме. Оттам ще намери начин да използва този разговор срещу мен.

— Как?

— Не знам. Де да знаех. Ще измисли нещо умно, а след това ще порази Рамшалан с толкова дискретна Принуда, че няма да мога да предвидя следващия ход. Ще остана без никакъв избор, освен да го държа край себе си и да гледам какво прави, или да го изгоня. Но тя, разбира се, ще помисли и за това, така че каквото и да направя, ще задвижи другите й планове.

— Казваш го така, сякаш е невъзможно да спечелиш — каза намръщено Нинив. Тя като че ли изобщо не забелязваше студа. Всъщност и Ранд оставаше безразличен към него. Какъвто и да беше този „фокус“ с пренебрегването на студ и топлина, Мин така и не бе успяла да го проумее. Твърдяха, че нямал нищо общо със Силата, но ако беше така, защо само Ранд и Айез Седай можеха да го постигнат? Айилците като че ли също не се притесняваха от студа, но те не влизаха в сметката. Тях изобщо не ги засягаха обикновените човешки грижи, въпреки че понякога можеха да са много докачливи за най-случайни и незначителни неща.

— Не можем да спечелим, казваш? — попита Ранд. — Това ли се опитваме да направим? Да спечелим?

Нинив повдигна вежда.

— Не отговаряш ли вече на въпроси?

Ранд се обърна и я погледна. Застаналата от другата му страна Мин не можеше да види лицето му, но видя много добре как пребледня Нинив. Сама си беше виновна. Не можеше ли да усети колко настръхнал е Ранд? Може би ледените тръпки по кожата на Мин не идваха от студа. Приближи се до него, но той не я прегърна както преди. Когато най-сетне се извърна от Нинив, Айез Седай сякаш се смъкна, все едно беше висяла във въздуха, задържана от погледа му.

Ранд дълго не проговори, тъй че стояха и чакаха мълчаливо. Слънцето гаснеше на хоризонта. Сенките по земята се удължиха като пръсти. Долу, до крепостната стена, коняри започнаха да развеждат коне, за да ги поуморят, преди да ги приберат за вечерта. В прозорците на замъка грейнаха още светлини. Колко хора държеше Грендал там? Десетки, може би стотици.

Пращене в храстите привлече вниманието на Мин. Последваха го ругатни и тя се стресна, щом шумът секна толкова внезапно, колкото се бе появил.

Скоро към тях се приближи малка група айилки — водеха раздърпания Рамшалан. Фините му допреди малко дрехи бяха отрупани с иглички и раздрани от клоните. Той се изтупа, изгледа ги и кривна глава.

— Милорд Дракон?

— Поразен ли е? — попита Ранд Нинив.

— От какво?

— Докосването на Грендал.

Нинив се приближи до Рамшалан и го погледа за миг. После изсъска и отвърна:

— Да, Ранд. Подложен е на тежка Принуда. Много сплитове има тук. Не е толкова зле, колкото беше с чирака свещар, или може би е по-фино.

— Казвам… Милорд Дракон, какво става тук? — заговори Рамшалан. — Господарката на замъка беше много дружелюбна — тя е съюзник, милорд. Няма защо да се боите от нея! Много е изискана, между впрочем.

— Така ли? — попита сдържано Ранд.

Стъмваше се, слънцето се скриваше зад далечните върхове. Освен смътната вечерна светлина единственото осветление идваше от все още отворения портал зад тях. Светлината на лампа. Примамващ праг към топлината, далече от това място на сенки и студ.

Колко сурово звучеше гласът на Ранд. По-лошо от всякога досега.

— Ранд — промълви Мин и го докосна по рамото. — Хайде да се върнем.

— Имам да направя нещо — отвърна той, без да я погледне.

— Обмисли го още малко — каза Мин. — Потърси съвет поне. Можем да попитаме Кацуан или…

— Кацуан ме държа в сандък, Мин — промълви той много тихо.

Лицето му бе стегнато в сянка, но когато се обърна, очите му отразиха светлината от отворения портал. Оранжево и червено. Имаше нотка на гняв в гласа му. „Не трябваше да споменавам Кацуан“ — осъзна тя. Името на тази жена бе едно от малкото неща, които все още изтръгваха чувство от него.

— Сандък, Мин — прошепна Ранд. — Макар стените на сандъка на Кацуан да бяха невидими, беше също толкова стягащо като всичко друго, в което съм бил затварян. Езикът й беше по-болезнен от пръчките, с които са ме налагали. Сега го разбирам.

— Каква е целта на всичко това? — попита Нинив настойчиво. — Изпрати този човек да понесе Принуда, макар да знаеше какво ще му причини тя? Няма да гледам как още един човек се гърчи и умира заради това! Каквото и да го е принудила да направи, няма да я махна! Сам ще си виновен, ако това ти донесе смърт!

— Милорд? — Рамшалан ги погледна уплашено. Нарастващият ужас в гласа му накара Мин да настръхне.

Слънцето се скри. Ранд вече бе само силует, а крепостта — черен профил със светещи дупки по стените. Ранд извади ключа за достъп от джоба си. Статуетката засия смътно с червена светлина, извираше от самото й ядро. Нинив вдиша рязко.

— Никоя от вас не беше с мен, когато Каландор ме провали — заговори той в нощта. — Случи се два пъти. Веднъж се опитах да го използвам, за да вдигна мъртвите, но получих само една кукла. Веднъж се опитах да го използвам, за да унищожа сеанчанците, но причиних толкова смърт сред своите войски, колкото причиних сред техните… Кацуан каза, че вторият провал е дошъл заради недостатък в самия Каландор. Не можел да бъде владян от сам мъж, виждате ли. Действал само ако той е затворен като в ковчег. Каландор е една изкусителна верига, предназначена да ме накара да се предам доброволно.

Сферата на ключа за достъп блесна с още по-ярка светлина, като кристална. Светлината отвътре беше пурпурна, сърцевината — нажежена ярко. Сякаш някой бе хвърлил блестящ камък в езеро от кръв.

— Виждам друг отговор на проблемите си — продължи почти шепнешком Ранд. — И двата пъти, в които Каландор ме провали, бях безразсъден. Позволих на гнева си да ме поведе. Не мога да убивам в гняв, Мин. Трябва да съхраня този гняв вътре. Трябва да го прелея така, както преливам Единствената сила. Всяка смърт трябва да е съзнателна. Преднамерена.

Мин не можеше да проговори. Не можеше да изрече страховете си, да намери думите, с които да го накара да спре. Очите му оставаха някак потънали в мрак въпреки струящата светлина, която държеше пред себе си. Светлината хвърляше сенки встрани от фигурата му все едно, че беше върхът на безшумен гръм. Мин се извърна към Нинив. Айез Седай гледаше с широко отворени очи, зяпнала. Тя също не можеше да намери думи.

Мин отново погледна Ранд. Когато за малко щеше да я убие със собствената си ръка, не се беше уплашила от него. Но тогава знаеше, че не Ранд я наранява, а Семирага.

Но този Ранд — с пламналата статуетка в ръка, с очи толкова напрегнати и в същото време така безстрастни — я ужаси.

— Правено е преди — прошепна той. — Веднъж казах, че никога не съм убивал жени, но беше лъжа. Убих жена много преди да се изправя срещу Семирага. Казваше се Лия. Убих я в Шадар Логот. Поразих я и нарекох това милост.

Обърна се към крепостта долу.

— Прости ми — промълви той, и като че ли изобщо не го каза на Мин, — че и това наричам милост.

Нещо невъзможно ярко се оформи във въздуха пред него и Мин извика, и отстъпи назад. Самият въздух се огъна навън, сякаш се побоя от Ранд. Прах се завихри от земята в кръг около него, а дърветата застенаха, осветени от ярко бялата светлина, боровите иглички запращяха като сто хиляди насекоми, дращещи едно върху друго. Мин вече не можеше да открои Ранд, само една нажежена, ослепително ярка сила от светлина. Чиста неудържима мощ, от която косъмчетата по ръцете й настръхнаха. В този момент тя усети, че разбира какво е Единствената сила. Беше тук, пред нея, въплътена в Ранд ал-Тор.

И тогава, със звук като въздишка, той я освободи. Стълб от чиста белота изригна от него, прогори нощното небе и освети на вълна дърветата долу. Излетя бързо колкото щракване на пръсти и порази стената на далечната крепост. Камъните блеснаха, все едно вдишаха силата на енергията. Цялата крепост засия, преобрази се в жива светлина, удивителен, възхитителен дворец от чиста енергия. Беше красиво.

И след това изчезна. Изгорена от пейзажа — и от Шарката, — все едно никога не я беше имало. Цялата крепост, стотици стъпки камък и всички, които живееха в нея.

Нещо удари Мин, нещо като ударна вълна във въздуха. Ударът не беше физически и не я накара да залитне, но усука вътрешностите й. Гората около тях — все още огряна от ключа за достъп в ръцете на Ранд — сякаш се огъна и разтърси. Сякаш самият свят простена в предсмъртна болка.

Сякаш самата същност на света щеше да се разпадне.

— Какво направи? — прошепна Нинив.

Ранд не отвърна. Мин отново можеше да види лицето му, след като огромният стълб белфир бе изчезнал и бе останал само сияещият ключ за достъп. Беше в екстаз, със зяпнала уста, и държеше ключа за достъп високо пред себе си, като в триумф. Или в преклонение.

А после стисна зъби, отвори широко очи и уста, все едно бе подложен на огромен натиск. Светлината проблесна и изчезна. Всичко потъмня. Мин примига във внезапната тъмнина. Яркият образ на Ранд сякаш се беше врязал във взора й. Наистина ли бе направил онова, което си мислеше? Беше ли изгорил цяла крепост с гибелния огън?

Всички онези хора. Ловците със сърната… жените с кобилиците… войниците на стените… конярите отвън…

Тях ги нямаше. Изгорени от Шарката. Убити. Мъртви завинаги. Ужасът от това я накара да залитне и тя опря гръб в едно дърво.

Толкова много хора, погубени за миг. Мъртви. Унищожени. От Ранд.

Откъм Нинив се появи светлина, Мин се обърна и видя Айез Седай огряна от топлото, меко сияние на глобус над дланта й. Очите й бяха грейнали сякаш със своя вътрешна светлина.

— Ти си извън контрол, Ранд ал-Тор — заяви тя.

— Правя каквото трябва — отвърна той от сенките. Гласът му прозвуча изтощено. — Провери го, Нинив.

— Какво?

— Глупака. Още ли е там Принудата й? Махнало ли се е докосването на Грендал?

— Мразя това, което направи току-що, Ранд — изръмжа Нинив. — Не. „Мразя“ не е достатъчно силно. Ненавиждам това, което направи. Какво е станало с теб?

— Провери го! — прошепна Ранд, вече заплашително. — Преди да ме осъдиш, нека първо разберем дали греховете ми са донесли нещо повече от проклятието, което съм заслужил.

Нинив вдиша дълбоко и погледна Рамшалан — няколко айилски Деви все още го държаха. Пресегна се, докосна го по челото и се съсредоточи.

— Няма я. Изтрита е.

— Значи е мъртва — каза Ранд от тъмното.

„Светлина! — помисли Мин, осъзнала какво е направил. — Той не използва Рамшалан като пратеник, а като стръв. Използва го като начин да си докаже, че Грендал е мъртва.“ Белфир изгаряше някого от Шарката напълно, така че най-последните му действия все едно изобщо не ги е имало. Рамшалан щеше да помни, че е посетил Грендал, но нейната Принуда вече не съществуваше. В известен смисъл тя беше убита преди Рамшалан да я е посетил.

Мин неволно се попипа по шията. Отоците от ръката на Ранд все още не бяха спаднали.

— Не разбирам — почти изскимтя Рамшалан.

— Как се биеш с противничка, която е по-хитра от теб? — прошепна Ранд. — Отговорът е прост. Караш я да си помисли, че седиш на масата срещу нея, готов да играеш нейната игра. После я удряш с юмрук в лицето колкото можеш по-силно. Ти ми служи добре, Рамшалан. Ще ти простя за хвалбите пред лордовете Вивиан и Колсуел, че би могъл да ме манипулираш, както си поискаш.

Рамшалан се отпусна съкрушен и Девите го оставиха да се смъкне на колене.

— Милорд! Много вино пих онази вечер и…

— Шшт. Както казах, ти ми служи добре днес. Няма да те екзекутирам. Ще намериш село на два дни път оттук, на юг.

С тези думи Ранд се обърна, като сянка се плъзна през дърветата към портала и прекрачи през него. Мин забърза подире му, Нинив я последва. Девите минаха последни, като оставиха замаяния Рамшалан в гората.

— Това, което направи, е отвратително, Ранд ал-Тор — заговори Нинив веднага щом порталът се затвори. — В онзи дворец живееха десетки, може би стотици хора!

— До един превърнати в идиоти от Принудата на Грендал — отвърна й Ранд. — Тя никога не позволява човек да се доближи до нея, без първо да е унищожила ума му. Онова момче, Керб, бе познало едва частица от мъчението, което получават повечето й любимци. Оставя ги без способност да мислят или действат — единственото, което могат, е да коленичат и да я обожават, може би да слугуват по нейна заповед. Направих им услуга.

— Услуга ли? Ранд, ти използва белфир! Те бяха унищожени завинаги!

— Казах — промълви Ранд. — Услуга. Понякога го желая за самия себе си. Лека нощ, Нинив. Спи толкова добре, колкото можеш, защото времето ни в Арад Доман свърши.

Мин се загледа след него, докато си отиваше. Искаше й се да затича, да го настигне, но се задържа. След като Ранд излезе, Нинив се смъкна на един стол, въздъхна и отпусна глава на ръката си.

На Мин й се дощя да направи същото. До този момент не бе осъзнала колко изцедена е. Близостта до Ранд напоследък й причиняваше това дори когато не беше зает с толкова ужасни неща като тази нощ.

— Да можеше Моарейн да е тук — промълви тихо Нинив и замръзна, стъписана сякаш от думите си.

— Трябва да направим нещо, Нинив — каза Мин.

Нинив кимна унило.

— Може би.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами ако той е прав? — попита Нинив. — Колкото и упорит глупак да е, ако наистина трябва да бъде такъв, за да победи? Старият Ранд никога нямаше да може да унищожи цяла крепост, пълна с хора, за да убие една от Отстъпниците.

— Разбира се, че нямаше да може — отвърна Мин. — Тогава все още не му беше безразлично! Нинив, всички тези хора…

— А колко хора щяха все още да са живи, ако беше също толкова безскрупулен от самото начало? — попита Нинив, зареяла поглед встрани. — Ако можеше да праща следовниците си, както изпрати Рамшалан? Ако можеше да нанася удари, без да се тревожи колко много ще се наложи да убие? Ако беше заповядал на войските си да ударят крепостта на Грендал, нейните хора щяха да се съпротивляват фанатично и накрая все едно щяха да умрат. А тя щеше да е избягала… Може би трябва да е точно такъв. Последната битка е близо, Мин. Последната битка! Смеем ли да пратим на бой с Тъмния човек, който не е готов да принесе жертва заради това, което трябва да направи?

Мин поклати глава.

— Смеем ли да го пратим такъв, какъвто е, с този поглед в очите? Нинив, той е престанал да се интересува. Нищо не е важно вече за него, освен да надвие Тъмния.

— А не искаме ли да бъде точно така?

— Аз… — Мин млъкна. — Победата няма да е никаква победа, ако Ранд се превърне в нещо толкова лошо като Отстъпниците… Ние…

— Разбирам — каза изведнъж Нинив. — Светлината да ме изгори, но да, ти си права. Просто не харесвам отговорите, които ми дават онези заключения.

— Кои заключения?

Нинив въздъхна.

— Че Кацуан е права. — И добави почти без дъх: — Непоносима жена! — После стана. — Хайде. Трябва да разберем какви са плановете й.

Мин стана и тръгна с нея.

— Сигурна ли си, че тя има планове? Ранд беше суров с нея. Може би просто стои с нас, за да го види как ще сбърка и ще се провали без нея.

— Има планове. Ако има нещо, което да е сигурно при тази жена, то е, че крои планове. Трябва просто да я убедим да ни запознае с тях.

— А ако не поиска?

— Ще поиска — каза Нинив и погледна към мястото, където порталът на Ранд беше разцепил килима на пода. — Щом й разкажем за тази нощ, ще ги сподели. Не харесвам тази жена и подозирам, че чувствата ни са взаимни, но никоя от нас двете не може да управлява Ранд сама. — Присви устни. — Безпокоя се, че няма да можем да се справим и заедно. Да тръгваме.

Мин я последва. „Да управляват“ Ранд? Това беше друг проблем. Нинив и Кацуан бяха толкова загрижени за управляването, че не можеха да разберат, че може би ще е по-добре вместо това да му помагат. Нинив държеше на Ранд, но виждаше в него проблем, който трябва да бъде оправен, вместо човек в нужда.

Тъй че Мин придружи Айез Седай. Излязоха в тъмния двор — Нинив направи кълбо от светлина — и забързаха покрай задната част, покрай конюшните и към къщичката на вратаря. По пътя си подминаха Аливия. Бившата дамане изглеждаше разочарована. Сигурно отново бе върната от Кацуан и другите — Аливия прекаляваше с опитите си да накара Айез Седай да я учат на нови сплитове.

Най-сетне стигнаха до къщичката на вратаря — или каквато беше поне, докато Кацуан не убеди вратаря да се премести. Беше едноетажна постройка със сламен покрив, боядисана в жълто. Между кепенците на прозорците струеше светлина.

Нинив пристъпи и почука на здравата дървена врата. Отвори Мерайз, Зелената:

— Да, Чедо? — Сякаш нарочно се опитваше да вбеси Нинив.

— Трябва да говоря с Кацуан — изръмжа Нинив.

— Кацуан Седай няма работа с теб точно сега — каза Мерайз и посегна да затвори вратата. — Ела утре и може би ще те види.

— Ранд ал-Тор току-що изгори и премахна с белфир цял дворец, пълен с хора — каза Нинив толкова високо, че да се чуе от всички в къщата. — Аз бях с него. Мерайз замръзна.

— Пусни я — чу се гласът на Кацуан отвътре и Мерайз с неохота доотвори вратата.

Кацуан седеше на няколко възглавнички на пода с Амис, Баир, Мелайне и Сорилея. Стаята бе застлана с проста кафява черга, повечето скрита под насядалите жени. В сивото каменно огнище зад тях червенееше жар. В ъгъла имаше трикрако столче с котле с чай на него.

Нинив нахлу в къщичката, като едва удостои Мъдрите с поглед. Мин я последва колебливо.

— Кажи ни за това събитие, дете — подкани я Сорилея. — Усетихме оттук как се огъна светът, но не разбрахме какво го е причинило. Допуснахме, че трябва да е работа на Тъмния.

— Ще ви кажа — отвърна Нинив и си пое дъх. — Но искам да ме включите в плановете си.

— Ще видим — каза Кацуан. — Разкажи първо.

Мин седна на едно дървено столче до стената, а Нинив почна да разказва.

Мъдрите слушаха, присвили уста. Кацуан само кимваше от време на време. Мерайз, с изкривено от ужас лице, наля чай — ако се съдеше по миризмата, беше черен, от Тремалкинг. Нинив приключи разказа си, все така права.

„О, Ранд — помисли си Мин. — Това трябва да те разкъсва отвътре.“ Но не можеше да го усети през връзката. Чувствата му изглеждаха студени. Не, ледени.

— Разумно беше, че дойде при нас, дете — каза Сорилея на Нинив. — Сега можеш да се оттеглиш.

Очите на Нинив се разшириха от гняв.

— Но…

— Сорилея — каза кротко Кацуан. — Това дете може да е от полза за плановете ни. Тя все още е близо до момчето ал-Тор. Той й се е доверил достатъчно, за да я вземе със себе си тази вечер.

Сорилея погледна другите Мъдри. Състарената Баир и слънцекосата Мелайне кимнаха. Амис изглеждаше замислена, но не възрази.

— Може би — каза Сорилея. — Но може ли да е покорна?

— Е? — обърна се Кацуан към Нинив. Никоя като че ли не забелязваше Мин. — Можеш ли?

Очите на Нинив все още горяха от гняв. „Светлина — помисли си Мин. — Нинив? Да се подчини на Кацуан и другите? Та тя ще се пръсне от яд!“

Нинив дръпна плитката си.

— Да, Кацуан Седай — отвърна със стиснати зъби. — Мога.

Мъдрите изглеждаха изненадани, че чуват тези думи от устата й, но Кацуан кимна отново, все едно бе очаквала отговора. Кой можеше да очаква от Нинив да е толкова… благоразумна?

— Седни, Чедо — покани я Кацуан и махна с ръка. — Да видим дали можеш да изпълняваш и заповеди. Може да се окажеш единствената спасяема от сегашната реколта.

Мерайз се изчерви.

— Не, Кацуан — каза Амис. — Не единствената. Егвийн има много чест.

Другите две Мъдри кимнаха.

— Какъв е планът? — попита Нинив.

— Твоята част в него… — започна Кацуан.

— Чакай — прекъсна я Нинив. — Моята част ли? Искам да чуя цялото.

— Ще чуеш цялото, когато сме готови да ти го кажем — отвърна строго Кацуан. — И не ме карай да съжалявам за решението си да говоря в твоя полза.

Нинив затвори устата си с усилие, очите й пламтяха. Но не се развика.

— Твоята част — продължи Кацуан — е да намериш Перин Айбара.

— Каква ще е ползата от това? — попита Нинив и веднага добави: — Кацуан Седай.

— Това е наша работа — отвърна Кацуан. — Той напоследък пътува на юг, но не можем да открием къде точно. Момчето ал-Тор може би знае къде е. Разбери го, кажи ни и може би ще ти обясня идеята.

Нинив кимна с неохота, а другите заобсъждаха колко напрежение от белфир би могла да понесе Шарката, преди да се разнищи напълно. Нинив слушаше мълчаливо, явно се опитваше да разбере нещо повече за плана на Кацуан, макар че като че ли нямаше много податки.

Мин почти не слушаше. Какъвто и да беше планът, някой трябваше да се погрижи за Ранд. Деянието му този ден можеше да го унищожи отвътре, каквото и да твърдеше. Предостатъчно други имаше, които да се грижат какво ще прави той в Последната битка. Нейната работа бе да го доведе до тази Последна битка жив и със здрав разсъдък, с непокътната и цяла душа.

Все някак.