Буря се надига

Глава 36Смъртта на Тюон

— Започнах пътуването си в Тийр — заговори Верин, седнала на най-добрия стол на Мат, направен от тъмен орех и с хубава жълта възглавница. Томас стоеше зад нея, с ръка на меча. — Целта ми е да стигна до Тар Валон.

— Тогава как се озова тук? — попита Мат все така подозрително, докато се наместваше на отрупаната с възглавнички пейка. Мразеше я. Беше напълно невъзможно човек да седне на нея по някакъв по-удобен начин. Възглавничките не помагаха. Даже някак си я правеха още по-неудобна за седене. Проклетото нещо сигурно беше измислено от побъркани кривогледи тролоци и направено от проклетите им кокали. Това беше единственото разумно обяснение.

Местеше се на пейката и за малко щеше да поръча да донесат друг стол, но Верин продължаваше да говори. Мандевин и Талманес бяха до входа на палатката, единият прав и скръстил ръце, другият — седнал на пода. Том също седеше на пода в другия край на помещението и наблюдаваше Верин с преценяващ поглед. Всички бяха в малката палатка на Мат за срещи, предназначена само за кратки заседания с офицерите. Мат не я покани в походната си дневна, защото беше пълна с плановете му за нападението на Трустеър.

— И аз си задавам този въпрос, господин Каутон — каза с усмивка Верин. — Как се озовах тук ли? Определено нямах такова намерение. Но все пак ето, че съм тук.

— Казвате, че е било едва ли не случайност, Верин Седай — намеси се Мандевин. — Но говорим за разстояние от няколкостотин левги!

— Плюс това можеш да Пътуваш — добави Мат. — Тъй че като си имала намерение да идеш в Бялата кула, защо не си го направила проклетото Пътуване до там, и толкова?

— Добър въпрос — отвърна Верин. — Наистина. Може ли да помоля за малко чай?

Мат въздъхна, опита пак да си намести задника на дяволската пейка и махна на Талманес да се разпореди. Талманес се надигна, подаде глава навън за миг да предаде заповедта, след което се върна и седна отново.

— Благодаря — каза Верин. — Гърлото ми е доста пресъхнало. — Излъчваше познатата разсеяност, обичайна за Сестрите от Кафявата Аджа. Заради дупките в паметта първата среща на Мат с Верин му беше като в мъгла. Всъщност всичките му спомени за нея бяха мъгляви. Но като че ли помнеше как си беше мислил за нея, че има темперамент на учен.

Този път поведението й му се стори прекалено превзето. Все едно, че се опираше на предварителните представи за Кафявите и ги използваше. Да подлъже хората като уличен артист, който баламосва селски момчета с хитро разместване на трите карти в играта.

Тя му хвърли поглед. Онази усмивка ъгълчето на устните й… Усмивка на безскрупулен играч, на който не му пука, че си му хванал номера. След като си го разбрал, можете и двамата да се забавлявате на играта, а защо не и да избудалкате някой друг?

— Разбираш ли колко силно си тавирен, млади човече? — попита Верин.

Мат сви рамене.

— За тия работи по-добре потърси Ранд. Честно, нищо не съм в сравнение с него. — Пак скапаните цветове!

— О, не бих и помислила да подценявам важността на Дракона — засмя се Верин. — Но не можеш да криеш светлината си в сянката му, Матрим Каутон. Не и пред всички, които не са слепи поне. В друго някое време щеше безспорно да си най-могъщият жив тавирен. Вероятно най-могъщият от всички, които са живели от столетия.

Мат пак помръдна на пейката. Кървава пепел, как го караше да се върти все едно, че му е неудобно. Може би просто трябваше да стане.

— За какво говориш, Верин? — попита вместо това, скръсти ръце и се опита поне да се престори, че му е удобно.

— Говоря за това как ме издърпа през половината континент. — Усмивката й се разшири, щом един войник влезе с димяща чаша ментов чай. Тя я взе, благодари му и войникът излезе.

— Издърпал съм те? Ти търсеше мен.

— Едва след като установих, че Шарката ме притегля нанякъде. — Верин задуха чая. — Това означаваше ти или Перин. Не можеше да е по вина на Ранд, защото него можах да го напусна много лесно.

— Ранд ли? — попита Мат и прогони поредния вихър от цветове. — Била си с него?

Верин кимна.

— Как… изглеждаше той? Дали е… разбираш…

— Луд ли? — попита Верин.

Мат кимна.

— Боя се, че да — каза Верин и устните й леко се извиха надолу. — Мисля, че все още се владее обаче.

— Проклетата Единствена сила — измърмори Мат и бръкна под ризата си, за да опипа утешителния медальон с лисичата глава.

Верин вдигна глава.

— О, не съм убедена, че проблемите на младия ал-Тор се дължат изцяло на Силата, Матрим. Много хора биха искали да хвърлят вината за нрава му на сайдин, но да го направиш означава да пренебрегнеш невероятното напрежение, с което натоварихме това бедно момче.

Мат вдигна вежда и хвърли поглед към Том.

— Тъй или иначе… — Верин отпи от чая. — Човек не би могъл да вини много покварата, след като тя вече няма да му влияе.

— Няма ли? — попита Мат. — Решил е повече да не прелива?

Тя се засмя.

— По-скоро риба ще спре да плува. Не, покварата вече няма да му влияе, защото вече няма поквара. Ал-Тор прочисти сайдин.

— Какво?!

Верин отпи от чая. Мълчеше.

— Сериозно ли говориш? — продължи Мат.

— Напълно — отвърна тя.

Мат отново погледна към Том. После придърпа палтото си и прокара длан през косата си.

— Какво правиш? — попита с насмешка Верин.

— Не знам — каза Мат глупаво. — Предполагам, че трябва да се чувствам някак различно, или нещо такова. Целият свят се е променил, нали?

— Би могло да се каже. Макар че бих възразила, че самото прочистване е по-скоро като камъче, хвърлено в езеро. На вълните ще им трябва известно време, за да стигнат до брега.

— Камъче ли? Камъче?

— Е, може би канара по-скоро.

— Проклета планина, ако питаш мен — измърмори Мат. Ама наистина ужасна пейка!

Верин се изкикоти. Проклети Айез Седай. Не трябваше ли да им харесва това? Сигурно беше поредната клетва, която са дали и не са казали на никого, нещо свързано с това да се държат загадъчно. Изгледа я сърдито.

— За какво се смееш?

— Просто си помислих, че скоро ще изпиташ малко от онова, което аз изпитах през тези последни няколко дни.

— И то беше?

— Ами, мисля, че говорех за това, преди да се отклоним по несъществени теми.

— По проклетото пречистване на Верния извор — измърмори Мат.

— Преживях прелюбопитни събития — продължи Верин. Пренебрегвайки забележката му, естествено. — Може би не го знаеш, но за да Пътуваш от определено място, трябва да прекараш известно време в него. Обикновено спирането за една вечер е достатъчно. Съответно, след като се разделих с Дракона, отидох до едно близко село и си взех стая в хана. Настаних се, за да изуча стаята и да се подготвя да отворя Портал на заранта.

— Посред нощ обаче дойде ханджията. Обясни притеснено, че трябва да се преместя в друга стая. Били открили теч в покрива точно над стаята ми и скоро щяло да закапе през тавана. Възразих, но той настоя. — Тя въздъхна. — Тъй че се преместих от другата страна на коридора и започнах да изучавам тази стая. Точно когато вече имах чувството, че я познавам достатъчно добре, отново бях прекъсната. Този път ханджията — още по-притеснен — обясни, че жена му си загубил пръстена в тази стая по време на сутрешното чистене. Събудила се посред нощ и била много разстроена. Ханджията — който изглеждаше доста уморен — се извини и поиска отново да ме премести.

— И? — попита Мат. — Съвпадение, Верин.

Тя вдигна вежда и се усмихна, докато той отново се наместваше на пейката. Да го изгори всичко, не се въртеше притеснено!

— Отказах да ме преместят, Мат — каза тя. — Заявих на ханджията, че е добре дошъл да претърси стаята след като напусна, и обещах, че няма да взимам никакви пръстени, ако открия такива. После твърдо му затръшнах вратата. — Отпи от чая. — Няколко минути по-късно ханът се подпали — въглен от камината се изтъркалял на пода. Всички се спасиха, за щастие, но ханът изгоря до основи. С Томас се преместихме в съседното село, за да си намерим стаи там.

— И какво? — каза Мат. — Все още звучи като съвпадение.

— Това продължи три дни — каза Верин. — Прекъсвана бях дори когато се опитвах да изуча място извън сграда. Случаен пътник моли да сподели огъня ти, паднало дърво разбива бивака ти, стадо овце минава наблизо, извива се внезапна буря. Различни случайни събития непрекъснато успяваха да ми попречат да изуча района.

Талманес подсвирна. Верин кимна.

— Всеки път щом се опитвах да изуча даден район, нещо се объркваше. Неизбежно се местех по някаква причина. Обаче когато решавах, че няма да правя нищо, за да изуча дадено място, и че не се каня да правя портал, не се случваше нищо. Друг сигурно щеше просто да продължи по пътя си и да се откаже временно от Пътуването, но упоритостта ми надделя и започнах да проучвам явлението. Ставаше съвсем редовно.

Кървава пепел! Ранд трябваше да прави такива неща на хората. Не Мат.

— Според описанието ти би трябвало още да си в Тийр.

— Да. Но скоро започнах да чувствам притегляне. Нещо ме дърпа, тегли ме. Все едно че…

Мат отново помръдна.

— Все едно, че има проклета рибарска кука в теб ли? И леко те дърпа, отдалече — но настоятелно?

— Да — каза Верин с усмивка. — Много подходящо описание.

Мат си замълча.

— Реших да използвам по-обикновено средство за пътуването си. Помислих си, че може би неспособността ми да Пътувам е свързана с близостта на ал-Тор, или може би с постепенното разнищване на Шарката поради влиянието на Тъмния. Осигурих си място в един търговски керван, пътуващ на север към Кайриен. Имаха един празен фургон и се съгласиха да го дадат под наем срещу разумно заплащане. Бях изтощена от това непрекъснато да стоя будна заради пожари, плачещи бебета и постоянното местене от една стая в друга. Поради това, боя се, че спах по-дълго, отколкото трябваше. Томас също поспа.

— Когато се събудихме, с изненада открихме, че керванът е завил на северозапад, вместо да продължи право към Кайриен. Говорих със старшия на кервана и той обясни, че в последния момент получил съвет, че може да вземе по-добра цена за стоката си в Муранди, отколкото в Кайриен. Помисли и спомена, че всъщност трябвало да ми каже за промяната, но се залисал и забравил. — Верин отпи бавно от чая. — Тогава вече със сигурност разбрах, че съм насочвана. Много други нямаше да го забележат, подозирам, но аз съм проучвала естеството на тавирен. Керванът се беше придвижил към Муранди — само малко всъщност, — но заедно с притеглянето това ми беше достатъчно. Говорих с Томас и решихме да упорстваме и да не тръгнем натам, накъдето ни тегли. Приплъзването е по-низш заместител на Пътуването, но няма същото ограничение с познаването на района. Отворих портал, но когато стигнахме крайната точка, се озовахме не в Тар Валон, а в малко градче в северната част на Муранди! Това трябваше да е невъзможно. Но след като го обсъдихме, осъзнахме, че Томас беше говорил с добро чувство за един лов, по време на който се отбил в Трустеър, а аз бях отворила портала точно в този момент. И че неволно съм се съсредоточила на погрешното място.

— И ето ни тук — каза недоволно Томас.

— Точно така — продължи Верин. — Любопитно, нали, млади Матрим? Случайно се озовах тук, на пътя ти, точно когато много ти трябваше някой, който да направи портал за войската ти?

— Все пак би могло да е съвпадение.

— А притеглянето?

Не знаеше какво да отвърне на това.

— Тавирен действа точно на принципа на съвпадението — каза Верин. — Намираш изоставен предмет, който се оказва много полезен за теб, или случайно срещаш някой индивид точно в подходящия момент. Произволният шанс произволно действа в твоя изгода. Или не си го забелязал? — Тя се усмихна. — Няма ли да хвърлиш зарове за това?

— Не — отвърна той с неохота.

— Едно нещо ме притеснява обаче — каза Верин. — Нямаше ли друго лице, което случайно да се окаже на пътя ти? Ал-Тор е накарал онези Аша’ман да претърсват околностите за мъже, които могат да преливат, и подозирам, че затънтени селски райони като тези са първи в списъка им, защото е по-вероятно преливащи да останат незабелязани по такива места. Някой от тях можеше да се окаже на пътя ти и да ти даде портал.

— Едва ли — отвърна Мат и потръпна. — Не бих доверил Бандата на такива като тях.

— Дори за да ви прехвърли в Андор за един миг?

Мат се поколеба. Е, може би.

— Аз трябваше да съм тук по някаква причина — отрони тя замислено.

— Все пак мисля, че влагаш твърде много в това — каза той и се размърда отново на проклетата пейка.

— Може би. А може би не. Първо, трябва да договорим цената, за да ви прехвърля в Андор. Допускам, че искате да стигнете до Кемлин?

— Цена ли? Но ти смяташ, че Шарката те е довела тук! Защо ще ми искаш цена?

— Защото — каза тя и вдигна пръст, — докато чаках да те намеря — честно казано, не знаех дали ще си ти, или младият Перин, — си дадох сметка, че има няколко неща, които мога да ти дам и които никоя друга не би могла. — Бръкна в един джоб на дрехата си и извади няколко листа. Единият беше с рисунката на Мат. — Не ме попита откъде се сдобих с това.

— Ти си Айез Седай. — Мат сви рамене. — Предположих, че си го… насайдарила.

— Насайдарила? Аз получих този лист, Матрим…

— Наричай ме Мат.

— Получих този лист, Матрим, от един Мраколюбец, който ми каза — взе ме за слугиня на Сянката, — че Отстъпник е заповядал мъжете на рисунките да бъдат убити. Ти и Перин сте в голяма опасност.

— Не съм изненадан — отвърна той, като се постара да прикрие ледените тръпки, които го побиха от думите й. — Верин, Мраколюбци се опитват да ме убият от деня, в който напуснах Две реки. Да ме изгори дано, от деня преди да напусна Две реки. Какво променя това?

— Това е друго — каза Верин и изведнъж стана много сериозна. — Нивото на опасност, в което си… Аз… Добре, да се съгласим просто, че си в много, много голяма опасност. Съветвам те да си много предпазлив през следващите няколко недели.

— Винаги съм предпазлив — увери я Мат.

— Ами, стани още по-предпазлив. Укрий се. Не рискувай. Ролята ти в това, което предстои, ще е много важна.

Мат сви рамене. Да се укрие? Можеше да го направи. С помощта на Том сигурно можеше така да се маскира, че и сестрите му да не могат да го познаят.

— Мога да го направя. Адски проста цена. Колко време ще ти отнеме, докато ни прехвърлиш до Кемлин?

— Това не беше цената ми, Матрим — отвърна му тя с усмивка. — Беше съвет. Съвет, в който мисля, че трябва да се вслушаш много сериозно. — Пъхна малък сгънат лист под рисунката. Беше запечатан с капка кървавочервен восък.

Мат го погледна подозрително.

— Какво е това?

— Указания — каза Верин. — Които ще изпълниш на десетия ден, след като ви оставя в Кемлин.

Той се почеса по врата, намръщи се и понечи да счупи печата.

— Няма да го отваряш до този ден — спря го Верин.

— Какво? Но…

— Това е цената ми — каза простичко Верин.

— Проклета жена — измърмори Мат и отново погледна листчето. — Няма да се закълна за нещо, дето не знам какво е.

— Знаех си, че условията ми ще ти се сторят жестоки, Матрим.

Мат погледа навъсено печата, после стана и заяви:

— Аз съм пас в това.

Тя присви устни.

— Матрим, ти…

— Казвам се Мат — прекъсна я той и взе шапката си от пейката. — И казах, нямаме сделка. Все едно, двайсет дни марш и ще стигна до Кемлин. — Дръпна платнището на палатката и махна с ръка. — Няма да се оставя да ме оплетеш в нишките си.

Тя не помръдна от мястото си, но се намръщи.

— Забравила бях какъв си инат.

— И се гордея с това.

— А ако направим компромис?

— Ще ми кажеш какво пише в тоя проклет лист?

— Не. Защото може да не се наложи да се запознаваш със съдържанието. Надявам се да мога да се върна при теб, да взема писмото и да те изпратя по пътя ти. Но ако не мога…

— Какъв е компромисът тогава?

— Може да предпочетеш да не отваряш писмото — каза Верин. — Да го изгориш. Но ако направиш това, изчакваш петдесет дни в Кемлин в случай, че ми отнеме повече време да се върна, отколкото очаквам.

Това го накара да се замисли. Петдесет дни бяха много време. Но ако можеше да чака в Кемлин, вместо да пътува…

Дали Елейн беше в града? Тревожеше се за нея след бягството й от Ебу Дар. Ако беше там, сигурно щеше да може да започне бързо производството на драконите на Алудра.

Но петдесет дни? В чакане? Или това, или да отвори проклетото писмо и да види какво пише вътре? Не му харесваше, нито едното, нито другото.

— Двайсет дни — заяви той.

— Трийсет дни — каза Верин и вдигна пръст, за да прекъсне възраженията му. — Компромис, Мат. Сигурно разбираш, че съм по-склонна на тях от повечето Айез Седай. — Протегна ръката си.

Трийсет дни. Можеше да изчака трийсет дни. Погледна писмото в ръцете си. Можеше да издържи и да не го отвори, а трийсет дни чакане всъщност не му губеха много време. Щеше да е само малко повече, отколкото щеше да му отнеме, ако стигнеше до Кемлин сам. Всъщност беше си проклета сделка! Трябваха му няколко недели, докато започнат да се правят драконите, а също така и време, докато открие нещо повече за Кулата Генджей и змиите и лисиците. Том не можеше да възрази — след като бездруго щеше да им отнеме две недели, за да стигнат до Кемлин.

Верин го гледаше с лека тревога. Не можеше да й позволи да разбере колко е доволен. Позволиш ли на жена да го разбере и тя все ще намери начин да те изработи.

— Трийсет дни — повтори Мат с неохота и стисна ръката й. — Но щом свършат, мога да тръгна.

— Или можеш да отвориш писмото след десет — каза Верин. — И да направиш каквото пише в него. Едно от двете, Матрим. Имам ли думата ти?

— Имаш я. Но няма да отворя това проклето писмо. Ще чакам трийсет дни и след това си тръгвам по работата.

— Ще видим — каза тя, усмихна се, сгъна рисунката му и извади от джоба си малка кожена чантичка. Отвори я и докато прибираше рисунката, Мат видя вътре купчина сгънати и запечатани листчета, същите като това, което държеше той. А те за какво бяха?

След като прибра чантичката, Верин извади гладък полупрозрачен камък — брошка с форма на лилия.

— Започни да вдигаш лагера си, Матрим. Трябва да направя портала ви колкото може по-скоро. Самата аз трябва скоро да Пътувам.

— Добре. — Мат отново погледна запечатания лист в ръцете си. Защо Верин беше толкова тайнствена?

„Да го изгори дано! Няма да го отворя! Няма.“

— Мандевин! Заведи Верин Седай до палатката й да изчака, докато вдигнем лагера, и назначи двама войници да й донесат всичко, което й трябва. Също така уведоми другите Айез Седай, че тя е тук. Вероятно ще се заинтересуват от пристигането й, знаеш ги Айез Седай. — Пъхна сгънатия лист в колана си и понечи да излезе. — А, и накарай някой да изгори тая проклета пейка. Не мога да повярвам, че сме я карали чак дотук.

Тюон беше мъртва. Изчезнала. Захвърлена, забравена. Тюон беше Щерката на Деветте луни. Вече бе само отметка в историите.

Фортюона беше императрица.

Фортюона Атем Деви Пейендраг целуна леко по челото коленичилия в ниската трева и свел глава войник. Душната алтарска топлина създаваше впечатлението, че лятото вече е дошло, но тревата — която изглеждаше тучна и пълна с живот само допреди няколко недели — бе израснала закърняла и започваше да пожълтява. Къде бяха бурените и тръните? Напоследък семената не покълваха както трябва. Разваляха се като зърното и умираха още преди наистина да са се съживили.

Войникът пред Фортюона беше един от петимата. Зад тези петима стояха петстотин бойци от Небесните юмруци — най-елитните щурмови части. Носеха кожена гръдна броня и леки дървени шлемове, оформени като глави на насекоми. Шлемовете, както и броните, бяха украсени със знака на стегнатия юмрук. Петдесет двойки сул-дам и дамане, включително Дали и нейната сул-дам Малахавана, които Фортюона бе дала за каузата. Беше почувствала нужда да пожертва нещо лично за тази най-важна мисия.

Стотици то’ракен обикаляха в стоборите отзад, водени от гледачите, които ги подготвяха за предстоящия полет. Ято ракен вече кръжеше изящно високо горе.

Фортюона погледна войника пред себе си, опряла пръсти на челото му, където го бе целунала.

— Дано смъртта ти донесе победа — промълви тя ритуалните слова. — Дано ножът ти пусне кръв. Дано децата ти пеят в твоя възхвала до сетната зора.

Той сведе глава още по-ниско. Като четиримата други в редицата, беше облечен в черна кожа. Три ножа висяха от колана му и нямаше наметало или шлем. Беше дребен мъж — всички членове на Небесните юмруци бяха дребни и стегнати, а над половината от тази група бяха жени. Тежестта винаги беше проблем за тези, на които предстоеше мисия с то’ракен. При набег двама дребни, добре тренирани войници бяха за предпочитане пред един тромав и неповратлив воин с тежка броня.

Слънцето тъкмо залязваше. Лейтенант-генерал Юлан — който лично щеше да води ударната сила — смяташе, че ще е най-добре да предприеме полета в края на деня. Нападението щеше да започне в тъмнина, която да ги скрие от тези, които можеше да наблюдават хоризонта в Ебу Дар. Някога тази предпазна мярка щеше да е ненужна. Какво значение имаше, ако хората в Ебу Дар видеха стотици излитащи то’ракен? Вестта не можеше да пътува по-бързо от крилете на ракен.

Но враговете им можеха да пътуват по-бързо, отколкото трябваше да е по силите им. Дали тер-ангреал, сплит или нещо друго им даваше тази възможност, но опасността беше сериозна. По-добре беше да действат прикрито. Полетът до Тар Валон щеше да отнеме няколко дни.

Фортюона пристъпи към следващия войник в редицата. Жена. Черната й коса беше на плитки. Фортюона я целуна по челото и изрече същите ритуални слова. Тези петима бяха Кръвни ножове. Чисто черният каменен пръстен, който носеше всеки от тях, беше специализиран тер-ангреал, който щеше да им даде сила и бързина и щеше да ги загръща в мрак, позволявайки им да се сливат със сенките.

Невероятните възможности си имаха цена обаче, защото пръстените изсмукваха живота и убиваха онези, които ги носеха, за няколко дни. Свалянето на пръстена леко забавяше процеса, но щом той се активираше — с капка от тяхната кръв, докато е на пръста, — процесът ставаше необратим.

Тези петима нямаше да се завърнат. Щяха да останат, независимо от изхода на набега, за да избият колкото е възможно повече марат-дамане. Беше ужасно прахосничество — онези дамане трябваше да бъдат окаишени, — но по-добре да ги избият, отколкото да ги оставят в ръцете на Преродения Дракон.

Фортюона пристъпи към следващия в редицата и го удостои с целувката и благословията си.

Толкова много се бе променило за дните след срещата й с Преродения Дракон. Новото й име беше едно от израженията на тези промени. Сега дори Висшата кръв често се просваха в нозете й. Нейните со’джин — включително Селусия — бяха обръснали косите си. Отсега нататък щяха да оставят дясната страна на главите си обръсната и да си пускат коса на лявата, като я сплитат, докато расте. Засега носеха на лявата кепета.

Обикновените хора вървяха по-уверено, по-гордо. Отново имаха императрица. След като целият свят се беше объркал, това поне беше поправено.

Фортюона целуна последния от петимата Кръвни ножове и за пети път изрече словата, които ги обричаха на смърт, но също и на геройство. Отдръпна се назад. Селусия застана до нея. Генерал Юлан пристъпи и се поклони ниско.

— Нека да се знае от Императрицата, дано да живее вечно, че ние няма да я провалим.

— Знае се — отвърна Селусия. — Светлината да ви следва. Знайте, че Нейно величество, дано да живее вечно, видя днес в градината как от роза на новата пролет паднаха три венчелистчета. Поличбата за вашата победа е дадена. Изпълнете я, генерале, и наградата ви ще бъде голяма.

Юлан отдаде чест с юмрук в гърдите, металът отекна в метал. После поведе войниците към стоборите на то’ракен, петимата Кръвни ножове вървяха първи.

След няколко мига първото същество затича по дългото пасище, очертано с пилони и флагове, подскочи и се понесе във въздуха. Последваха го други, цяла флотилия, повече, отколкото Фортюона бе виждала някога в небето наведнъж. Полетяха на север.

Ракен и то’ракен обикновено не се използваха така. Повечето набези се извършваха, като войниците се спускаха около транспортен пункт, където то’ракен щяха да изчакат, докато войниците извършат нападението и се върнат. Но този набег бе съдбоносен. Планът на Юлан изискваше много по-дръзко нападение. То’ракен с дамане и сул-дам на гърбовете, атакуващи от въздуха. Можеше да се окаже началото на нова дръзка тактика. Или да доведе до разгром.

— Променихме всичко — каза тихо Фортюона. — Генерал Галган греши. Това няма да даде на Преродения Дракон по-лоша позиция в преговорите. Това ще го обърне срещу нас.

— А той не беше ли срещу нас досега? — попита Селусия.

— Не. Ние бяхме срещу него.

— Има ли разлика?

— Да — каза Фортюона, загледана след едва видимия в небето облак от то’ракен. — Има. Боя се, че скоро ще видим точно колко голяма разлика има.