Буря се надига

Глава 30Стар съвет

Гавин помнеше баща си съвсем слабо — не беше кой знае какъв баща, за него поне, — но имаше много силен спомен за един ден в дворцовите градини на Кемлин. Стоеше до едно езерце и хвърляше камъчета във водата. Тарингейл се разхождаше по Алеята на розите, Галад бе до него.

Сцената беше толкова жива в ума му. Тежкият аромат на щедро разцъфналите рози. Сребристите вълнички на езерцето, рибките, бягащи от хвърления по тях камък. Можеше добре да си представи баща си. Висок, чаровен, с вълниста коса. Галад още тогава вървеше като глътнал бастун и вечно навъсен. След няколко месеца Галад щеше да спаси Гавин от удавяне в същото езерце.

Гавин все още можеше да чуе баща си да изрича думи, които никога нямаше да забрави. Каквото и да мислеха всички за Тарингейл Дамодред, точно този съвет кънтеше вярно в ума му. „Има две групи хора, на които не бива никога да се доверяваш — говореше той на Галад, докато минаваха покрай Гавин. — Първата са хубавите жени. Втората Айез Седай. Светлината да ти е на помощ, синко, ако изобщо ти се наложи някога да се изправиш пред едните или другите.“

Светлината да ти е на помощ, синко.

— Просто не мога да допусна неподчинение на изричната воля на Амирлин по този въпрос — каза нацупено Лелейн, докато разбъркваше мастило в бурканчето на писалището си. Никой мъж не се доверява на красиви жени, при цялото им очарование. Но малцина разбираха казаното от Тарингейл — че едно хубаво момиче, като въглен, изстинал само колкото да не изглежда повече горещ, може да е много, много по-опасно.

Лелейн не беше красива, но беше хубава, особено когато се усмихнеше. Тънка и изящна, без едно бяло косъмче в тъмната коса, бадемово лице с пълни устни. Поглеждаше го с очи, които бяха твърде миловидни, за да принадлежат на лукава жена като нея. И тя като че ли го знаеше. Разбираше, че е просто достатъчно хубава, за да привлича вниманието, без да е толкова зашеметяваща, че да държи мъжете нащрек.

От най-опасния тип жени. От тези, които създават впечатлението, че са естествени, които карат мъжете да си мислят, че могат да задържат вниманието им. Не беше хубава като Егвийн, която те караше да искаш да си с нея. Усмивката на тази жена те караше да искаш да преброиш ножовете на колана и в ботуша си, просто за да си сигурен, че никой от тях не се е озовал в гърба ти, докато си се разсеял.

Гавин стоеше пред писалището й в островърхата синя палатка. Не го беше поканила да седне, а и той не помоли. Говоренето с Айез Седай, особено с важна, изискваше буден ум и трезвомислие. Предпочиташе да е прав. Така може би щеше да е по-нащрек.

— Егвийн се опитва да ви защити — заговори Гавин, едва сдържаше отчаянието си. — Затова ви е заповядала да не се опитвате да я спасявате. Очевидно не иска да ви излага на риск. Самопожертвователна е до крайност.

„Ако не беше — добави наум, — нямаше преди всичко да позволи да я принудите да претендира, че е Амирлинският трон.“

— Изглежда много убедена в безопасността си — каза Лелейн, топна перото в мастилото и започна да пише нещо върху къс пергамент. Гавин учтиво се сдържа да надникне да прочете какво пише, макар да отчете добре пресметнатия й ход. Намекваше му, че е недостатъчно важен, за да заслужава пълното й внимание. Той реши да не се обижда. Опитът да принуди Брин не беше подействал. С тази жена щеше да е още по-неефикасно.

— Опитва се да облекчи тревогите ви, Лелейн Седай.

— Мога добре да преценявам хората, млади Траканд. Не мисля, че тя се чувства в опасност. — Лелейн поклати глава. Парфюмът й миришеше на ябълкови цветчета.

— Не се съмнявам — отвърна той. — Но може би ако знаех как общувате с нея, щях да мога да преценя по-добре. Ако можех да…

— Беше предупреден да не питаш за това — каза Лелейн с мекия си мелодичен глас. — Остави нещата на Айез Седай на Айез Седай.

Буквално същия отговор му даваше всяка Сестра, щом попиташе как се свързват с Егвийн. Стисна челюсти в безсилие. Какво всъщност беше очаквал? Явно включваше боравене с Единствената сила. След цялото време, което беше прекарал в Бялата кула, все още нямаше ясна представа какво може да прави Силата и какво — не.

— Тъй или иначе — продължи Лелейн, — Амирлин смята, че е в пълна безопасност. Това, което открихме в разказа на Шемерин, само подкрепя и потвърждава казаното ни от Егвийн. Елайда е толкова опиянена от властта, че не смята законната Амирлин за заплаха.

Имаше още нещо, което премълчаваше. Гавин го долавяше. Изобщо нямаше да може да изкопчи ясен отговор за настоящото положение на Егвийн. Чул беше слухове, че е затворена, че не може вече да обикаля на свобода като новачка. Но да изкопчиш информация от Айез Седай беше почти толкова лесно, колкото да избиеш масло от камъни!

Пое дълбоко дъх. Не биваше да губи самообладание. Направеше ли го, изобщо нямаше да може да накара Лелейн да го слуша. А имаше нужда от нея. Брин нямаше да се задейства, без Айез Седай да го упълномощят, а доколкото Гавин можеше да прецени, най-големият му шанс да го спечели бе в Лелейн или Романда. Всички останали като че ли слушаха тях — или едната от двете.

За щастие, беше открил, че може да лавира между двете. Една визита при Романда почти винаги водеше до покана от Лелейн. Разбира се, причината да искат толкова настойчиво да го видят, едва ли имаше нещо общо с Егвийн. Е, скоро щеше да разбере.

— Може би сте права, Лелейн Седай — заговори той, опитваше друга тактика. — Може би Егвийн наистина си вярва, че е в безопасност. Но не е ли възможно да греши? Не можете искрено да вярвате, че Елайда ще позволи жена, която е претендирала, че е Амирлин, да обикаля свободно из Бялата кула, нали? Това очевидно е просто начин да бъде изложена на показ пленена съперничка, преди да бъде екзекутирана.

— Може би — каза Лелейн, продължаваше да пише. Имаше плавен, изящен почерк. — Но не съм ли длъжна да подкрепя Амирлин, дори и да е подведена?

Гавин не отвърна. Разбира се, че можеше да не се подчини на волята на Амирлин. Познаваше достатъчно интригите на Айез Седай, за да разбира, че това се прави непрекъснато. Но ако го кажеше, нямаше да постигне нищо.

— Все пак — подхвърли разсеяно Лелейн, — навярно бих могла да внеса въпроса за обсъждане пред Съвета. Навярно бихме могли да убедим Амирлин да се вслуша. Ще видим дали ще мога да формулирам нов аргумент.

„Ще видим“, „навярно бихме могли“ или „ще помисля какво ще направя“. Никога твърд ангажимент. Всяко половинчато предложение идваше буквално наклепано с гъша мас за по-лесно измъкване. Светлина, писнало му беше от отговорите на Айез Седай!

Лелейн вдигна очи към него и го удостои с усмивката си.

— Е, след като се съгласих да направя нещо за теб, може би и ти ще си готов да ми предложиш нещо. Големите дела рядко се постигат без помощта на много партньори, както може би знаеш.

Гавин въздъхна.

— Кажете от какво се нуждаете, Лелейн Седай.

— Сестра ти, според всички донесения, се изявява възхитително в Андор — заговори Лелейн, все едно не беше казвала почти същото последните три пъти на срещите си с Гавин. — Наложи й се да настъпи няколко души по пръстите, за да си осигури трона, обаче. Какво мислиш за политиката й по отношение овощните градини на Дома Тремейн? При майка ви данъчната оценка на земята беше много изгодна за Тремейн. Дали Елейн ще отмени тази специална привилегия, или ще я използва като мед, за да прикотка онези, които застанаха срещу нея?

Гавин потисна поредната въздишка. Винаги се стигаше до Елейн. Беше убеден, че нито Лелейн, нито Романда изобщо имат интерес да спасяват Егвийн — бяха твърде доволни от нарасналата си власт при отсъствието й. Не, срещаха се с него заради новата кралица на Лъвския трон.

Представа си нямаше защо една Айез Седай от Синята Аджа ще се интересува от данъчната оценка на овощна градина. Лелейн не можеше да търси парична печалба. Това не беше присъщо за Айез Седай. Но щеше да търси лост, средство за гарантиране на изгодна връзка с андорските благородни фамилии. Той не искаше да й отговори. Защо да помага на тази жена? Каква полза щеше да донесе това?

Но все пак… можеше ли да е сигурен, че тя няма да се задейства за освобождаването на Егвийн? Ако той престанеше да е полезен за Лелейн с тези срещи, щеше ли тя да ги прекрати? Щеше ли той да се окаже лишен от единствения източник на влияние — колкото и да беше малък — в лагера?

— Ами, смятам, че сестра ми ще е по-стриктна от майка ми. Тя винаги е смятала, че изгодната за Тремейн оценка на овощната градина вече не е оправдана.

Забеляза, че Лелейн дискретно нахвърля бележки по казаното от него. Това ли беше истинската причина да извади мастилото и листа?

Нямаше друг избор, освен да отговаря колкото може по-искрено, въпреки че трябваше да внимава да не го притисне толкова, че да издаде твърде много информация. Връзката му с Елейн бе единственото, с което разполагаше за размяна, и трябваше да го пести. Това го глождеше. Елейн не беше жетон за размяна, беше му сестра!

Но само това имаше.

— Разбирам — каза Лелейн. — А северните черешови градини? Те дават наистина много плод напоследък и…

Гавин излезе от палатката и поклати глава. Лелейн го беше подпитвала за андорските данъци почти цял час. А той за пореден път изобщо не беше сигурен дали е постигнал нещо полезно. При тази скорост никога нямаше да освободи Егвийн!

Както винаги, пред палатката го чакаше новачка, за да го придружи. Този път беше ниска и пълничка, доста години над възрастта, подходяща за обличане на бялото.

Гавин я остави да го поведе през лагера на Айез Седай, като се преструваше, че му е просто водачка, а не пазачка, грижеща се да напусне според указанията. Брин беше прав: жените не обичаха ненужни мъже — особено войници — да се мотаят из спретнатото им селце, подражание на Бялата кула. Подминаваше забързани групи облечени в бяло жени, които го поглеждаха със смътното недоверие, каквото и най-дружелюбните хора проявяват към външни. Подминаваше Айез Седай, неизменно самоуверени, все едно дали носеха фина коприна, или корава вълна. Подминаваше групи работнички, много по-спретнати от тия отвън, във войнишкия лагер. Крачеха с осанка почти като на Айез Седай, все едно бяха спечелили някаква власт от това, че име разрешено да са в истинския лагер.

Най-объркващото, което бе открил в този лагер, бе свързано с Егвийн. Все повече и повече осъзнаваше, че хората тук наистина я виждат като Амирлин. Не беше просто примамка, поставена, за да предизвика гняв, нито добре замислено оскърбление към Елайда. Егвийн беше Амирлин за тях.

Очевидно беше избрана, защото бунтовничките искаха някоя, която лесно да държат под контрол. Но не се отнасяха с нея като с кукла — Лелейн и Романда говореха за нея с уважение. В отсъствието на Егвийн имаше предимство, защото създаваше празнота във властта. Поради това приемаха Егвийн като източник на авторитет. Само той ли помнеше, че тя бе само Посветена допреди няколко месеца?

Наистина беше надскочила възможностите си. Но също така беше впечатлила хората в този лагер. Беше същото като издигането на майка му във властта в Андор преди много години.

Но защо все пак отказваше спасителна акция? Пътуването бе преоткрито — според това, което Гавин беше чул, го бе преоткрила самата Егвийн! Трябваше да поговори с нея. Тогава щеше да може да прецени дали нежеланието й да избяга се дължи на страх да не изложи други на опасност, или е нещо друго.

На границата между айезседайския и войсковите лагери отвърза Претендент, кимна за довиждане на придружителката си, метна се на седлото и подкара в бърз тръс. Не беше излъгал, когато каза на Лелейн, че има друга среща — обещал беше да се види с Брин. Разбира се, бе уговорил срещата, защото знаеше, че ще му се наложи да се измъкне от Лелейн. Брин го беше научил на това: не е признак на страх да подготвиш отстъплението си предварително. Просто е добра стратегия.

След близо час езда намери стария си учител там, където се бяха уговорили да се срещнат — на един от външните стражеви постове. Брин провеждаше оглед също като онзи, до който Гавин беше прибягнал, за да прикрие бягството си от Младоците. Тъкмо се качваше на червеникавокафявия си кон, когато Гавин наближи в лек тръс.

Стражевият пост се намираше на полегат склон, с добър изглед към подстъпа от север. Войниците стояха почтително в присъствието на генерала и прикриваха враждебността си към Гавин: беше се разчуло, че тъкмо той е водил силата, която така успешно ги беше тормозила с набезите си. Стратег като Брин можеше да уважава Гавин заради умението му, нищо, че са били на противни страни, но тези мъже бяха видели свои другари убити от бойците на Гавин.

— Идваш по-късно, отколкото каза, синко — отбеляза Брин.

— Но не по-късно, отколкото очакваше, нали? — попита Гавин и дръпна юздите на Претендент.

— Изобщо — отвърна с усмивка едрият мъж. — Все пак идваш от среща с Айез Седай.

Гавин се ухили. Обърнаха конете и подкараха през хълмовете на север. Брин се канеше да огледа всички стражеви постове по западната страна на Тар Валон, задължение, предполагащо много часове езда, и Гавин беше предложил да го придружи. Нямаше какво друго да прави. Малко от войниците бяха склонни да се упражняват във фехтовка с него, а тези, които бяха, се престараваха в опитите си да предизвикат „неволна злополука“.

Хълмовете бяха унили, обрасли с жълтеникави бурени и сухи храсти. По това време вече трябваше да има диви цветя, избуяли на петна сред тревите, но нито едно не беше разцъфнало. Пейзажът беше посърнал.

— Та как мина срещата? — попита Брин, докато яздеха пред отделението войници.

— Сигурно вече си се досетил.

— Няма как — отвърна Брин. — Времето е необичайно и странните събития са все по-чести. Може би Лелейн все пак е решила да поизостави за малко интригите и да се вслуша в молбите ти.

Гавин направи гримаса.

— Мисля, че по-скоро тролок ще седне да плете чорапи, отколкото Айез Седай да се откаже от интригите.

— Е, предупредих те.

Гавин нямаше какво да възрази, тъй че продължиха да яздят в мълчание. Далече зад реката отдясно се издигаше Кулата и покривите на Тар Валон. Затвор.

— Ще трябва рано или късно да обсъдим войниците, които остави, Гавин — каза неочаквано Брин, гледаше право напред.

— Не виждам какво има за обсъждане — отвърна Гавин, не съвсем искрено. Имаше подозрения какво ще пита Брин и не гореше от нетърпение за този разговор.

Брин поклати глава.

— Трябва ми информация. Разположение, брой войници, снаряжение. Знам, че използвахте за база едно от селата на изток, но кое? Колко души е силата ти и каква поддръжка им дават Айез Седай на Елайда?

Гавин също гледаше право напред.

— Дойдох да помогна на Егвийн. Не да предавам тези, които ми вярваха.

— Ти вече ги предаде.

— Не — заяви Гавин твърдо. — Изоставих ги, но не ги предадох. И нямам намерение да го правя.

— И очакваш да оставя едно потенциално предимство неизползвано? — попита Брин и се извърна към него. — Това, което пазиш в мозъка си, може да спаси живота на много хора.

— Или да струва живота на много хора — отвърна Гавин. — Ако го погледнеш от другата страна.

— Не прави нещата прекалено трудни, Гавин.

— Или какво? Ще ме подложиш на разпит ли?

— Готов си да страдаш за тях?

— Те са моите хора.

„Или поне бяха.“ Тъй или иначе, писнало му беше от интриги и войни. Нямаше да предложи верността си на Бялата кула, но нямаше да я предложи и на тези бунтовнички. Сърцето и честта му бяха за Егвийн и Елейн. А ако не можеше да ги отдаде на тях, щеше да ги даде на Андор — и на целия свят, — като се добере до Ранд ал-Тор и го види мъртъв.

Ранд ал-Тор. Гавин не вярваше на Брин за този човек. О, вярваше, че Брин го мисли сериозно, но Брин грешеше. Можеше да се случи и с най-добрите хора, завладени от харизмата на същество като ал-Тор. Та той беше заблудил самата Елейн. Най-добрият начин да помогне на всички бе да развенчае този Дракон и да го премахне.

Погледна Брин. Генералът пак гледаше право напред. Мислеше за Младоците сигурно. Едва ли щеше да го подложи на разпит. Гавин твърде добре познаваше генерала и чувството му за чест. Това нямаше да се случи. Но можеше да реши да го арестува. Може би щеше да е разумно да му предложи нещо.

— Те са още младоци, Брин — каза Гавин.

Брин се намръщи.

— Младоци — повтори Гавин. — Едва минали обучението си. Мястото им е на учебния плац, не на бойното поле. Сърцата им са добри, уменията им също, но са в много по-малка степен заплаха за теб, след като мен ме няма. Аз бях този, който знаеше стратегията ти. Без мен ще им е много по-трудно в набезите. Подозирам, че ако продължат да удрят, денят, в който ще намерят смъртта си, ще е много скоро. Няма нужда да им го ускорявам.

— Добре — отвърна Брин. — Ще почакам. Но ако набезите продължат да са ефикасни, отново ще ти задам същия въпрос.

Гавин кимна. Най-доброто, което можеше да направи за Младоците, бе да помогне да свърши това разделение между бунтовничките и лоялистките. Но това изглеждаше далеч извън обхвата на възможностите му. Може би, след като освободеше Егвийн, щеше да измисли някакъв начин да помогне. Светлина! Те наистина можеше да възнамеряват да нанесат удари, нали? Битката след падането на Сюан Санче беше достатъчно лоша. Какво щеше да се случи, ако войските се сблъскаха? Айез Седай срещу Айез Седай, Стражник срещу Стражник? Катастрофа.

— Не може да се стигне до това — неволно отрони той.

Брин го погледна. Конете им вървяха в бавен тръс.

— Не можеш да нападнеш, Брин — продължи Гавин. — Обсадата е едно. Но какво ще направиш, ако заповядат да предприемеш щурм?

— Каквото правя винаги — отвърна Брин. — Ще се подчиня.

— Но…

— Дал съм думата си, Гавин.

— А колко живота ще струва думата ти? Щурмуването на Бялата кула ще е катастрофа. Колкото и пренебрегнати да се чувстват тези бунтовнички, няма да има никакво помирение, ако се извадят мечовете.

— Това не е наше решение — каза Брин и го погледна замислено.

— Какво има?

— Чудех се защо те интересува. Мислех, че си тук просто заради Егвийн.

— Аз… — Гавин се обърка.

— Кой си ти, Гавин Траканд? — попита Брин и изпъна пръст към лицето му. — На какво си верен всъщност?

— Познаваш ме по-добре от всички, Гарет.

— Знам кой трябваше да си. Първи принц на Меча, обучен от Стражници, но необвързан към никоя жена.

— А не съм ли точно това? — попита сприхаво Гавин.

— Мир, синко — каза Брин. — Нямах намерение да те обидя. Беше просто наблюдение. Зная, че никога не си бил толкова едностранчив като брат си. Всъщност отдавна трябваше да го видя в теб.

Гавин се извърна към стария генерал. За какво говореше?

Брин въздъхна.

— Повечето войници никога не се изправят пред това, Гавин. О, може да си го мислят, но не позволяват да ги тормози. Този въпрос е за някой друг, за някой по-високо.

— Кой въпрос? — попита объркано Гавин.

— Изборът на страна — каза Брин. — И, след като си избрал, да решиш дали си взел правилното решение. Редниците не са длъжни да правят този избор, но ние, които водим… да, мога да го видя в теб. Това твое умение с меча не е малка дарба. За какво я използваш?

— За Елейн — отвърна бързо Гавин.

— Тъй ли? — попита Брин с насмешка.

— Е, след като спася Егвийн.

— А ако Егвийн не тръгне? — попита Брин. — Познавам този поглед в очите ти, момко. Аз също знам нещичко за Егвийн ал-Вийр. Тя няма да напусне това бойно поле, докато не бъде определен победителят.

— Аз ще я отведа — заяви Гавин. — Ще я върна в Андор.

— Ще я принудиш ли да замине? — попита Брин. — Както влезе със сила в лагера ми? Ще се превърнеш ли в насилник и разбойник, прословут само заради умението си да убива или да наказва несъгласните с него?

Гавин не отговори.

— На кого да служим? — каза Брин замислено. — Собственото ни умение ни плаши понякога. Какво е способността да убиваш, ако няма отдушник за нея? Похабен талант? Пътят към превръщането ти в убиец? Силата да браниш и съхраняваш е плашеща. Затова търсиш някой, на когото да предложиш умението си, някой, който ще го използва разумно. Необходимостта да вземеш решение те гложди дори след като си го взел. Виждам въпроса повече в младите. Ние, старите кучета, сме щастливи само да има място за нас край огнището. Ако някой ни каже да се бием, бием се, но без особено желание. Но младите… те се чудят.

— Ти оспорвал ли си някога? — попита Гавин.

— Да — отвърна Брин. — Неведнъж. Не бях капитан-генерал през Айилската война, но бях строеви капитан. Тогава се чудих, много пъти.

— Как би могъл да се съмняваш в избора на страна точно през Айилската война? — каза намръщено Гавин. — Те са дошли, за да избиват.

— Не нас обаче — отвърна Брин. — Само кайриенците. Е, това не беше лесно да се разбере в началото, но честно казано, някои от нас се чудеха. Ламан заслужи смъртта си. Защо трябваше да умираме, за да се изпречим на това? Може би повече от нас трябваше да си зададат въпроса.

— Тогава какъв е отговорът? — попита Гавин. — На какво да се уповаваш? На кого да служиш?

— Не знам — отвърна Брин искрено.

— Защо тогава изобщо да си го задавам този въпрос? — сопна се Гавин и спря коня си.

Брин дръпна рязко юздите на своя и се обърна.

— Не зная отговора, защото отговор няма. Или поне отговорът на всеки си е негов личен. Докато бях млад, се биех за чест. След време разбрах, че няма голяма чест в това да убиваш, и открих, че съм се променил. Биех се, защото служех на майка ти. Вярвах й. Когато тя ме отхвърли, отново започнах да се чудя. Какво да мисля за всички тези години служба? За всички хора, които бях убил в нейно име? Какво означаваше всичко това?

Обърна се, плесна коня с юздите и тръгна отново. Гавин подкара Претендент, за да го догони.

— Чудил ли си се защо съм тук, а не в Андор? — попита Брин. — Защото не мога да се махна. Защото светът се променя и аз трябва да съм част от това. Защото след като в Андор всичко ми беше отнето, ми трябваше място, където да вложа верността си. Шарката ми даде тази възможност.

— И ти я взе, защото ти я даде?

— Не — каза Брин. — Взех я, защото съм глупак. — Погледна Гавин в очите. — Но останах, защото е правилно. Това, което се е счупило, трябва да стане цяло, а съм виждал какво може да причини един ужасен водач на едно кралство. На Елайда не може да се позволи да срине целия свят със себе си.

Гавин се стъписа.

— Да — каза Брин. — Наистина им повярвах. Глупави жени. Но в името на Светлината, Гавин, те са прави. Това, което правя, е правилно. Тя е права.

— Коя?

Брин поклати глава и измърмори:

— Проклета жена.

„Егвийн ли?“ — учуди се Гавин.

— Моите мотиви не са важни за теб, синко — каза Брин. — Ти не си един от войниците ми. Но трябва да вземеш някои решения. В идните дни ще трябва да вземеш страна и ще трябва да знаеш защо си я избрал. Това е всичко, което ще кажа по въпроса.

Пришпори коня си и препусна по-бързо. В далечината се открои друг стражеви пост. Гавин се задържа назад, докато Брин и войниците му се приближаваха към него.

Да избере страна. А ако Егвийн наистина не поискаше да тръгне с него?

Брин беше прав. Нещо наистина предстоеше. Човек можеше да го подуши във въздуха, да го усети в слабата слънчева светлина, едва успяла да се промуши през облаците. Да го долови някъде там, далече на север, пращящо като невидима енергия на тъмния хоризонт.

Война, битки, сблъсъци, промени. Гавин имаше чувството, че изобщо не знае кои са различните страни. Да не говорим да избере една от тях.