Буря се надига

Глава 17Въпроси на контрол

— Трябва да си по-умна — говореше Сарийн. — Може да успеем да убедим Амирлинския трон да намали наказанията ти, ако сътрудничиш.

Кацуан, която слушаше от коридора пред стаята за разпит, седнала на удобен дървен стол, чу съвсем ясно как Семирага изсумтя презрително. Коридорът беше застлан с дълга черга в червено-кафяво и бяло, лампите по стените мятаха жълта треперлива светлина. Кацуан отпи от чая от сладник.

В коридора имаше още няколко жени — Дайгиан, Ериан и Елза, — чийто ред беше да поддържат щита над Семирага. Освен самата Кацуан всички Айез Седай в лагера се редуваха в тази задача. Твърде опасно беше да се рискува да се повери само на Айез Седай с по-нисък статут, защото можеше да се изтощят. Щитът трябваше да се поддържа здрав. Светлината само знаеше какво можеше да се случи, ако Семирага се измъкне на свобода.

Кацуан пак отпи от чая. Ал-Тор бе настоял и на „неговите“ Айез Седай да се даде възможност да разпитват Семирага, а не само на избраните от Кацуан. Тя не беше сигурна дали това е опит да се наложи, или искрено смята, че те може да успеят в нещо, в което тя — досега поне — се проваляше.

Все едно, това бе причината днес разпитът да се води от Сарийн. Тарабонската Бяла беше разсъдлива жена, така и не осъзнала, че е една от най-красивите жени, печелили шала от много години. Безразличието й не беше неочаквано предвид това, че беше от Бялата Аджа — те често бяха също толкова завеяни като Кафявите. Сарийн също така не знаеше, че Кацуан е отвън и подслушва с помощта на малки сплитове Дух: проста хитринка, която знаеха дори новачките. Смесването й с новооткрития малък номер с извъртането на сплитовете означаваше, че Кацуан може да слуша, без някоя вътре да разбере.

Айез Седай отвън виждаха какво прави, разбира се, но си траеха. Дори Елза и Ериан — те бяха от глупачките, заклели се във вярност на ал-Тор. Знаеха много добре мнението й за тях. Идиотки. Понякога имаше чувството, че половината й съюзнички просто са решили да затрудняват работата й.

Сарийн продължаваше разпита. Повечето Айез Седай в чифлика вече се бяха пробвали. Кафяви, Зелени, Бели и Жълти — всички се бяха провалили. Самата Кацуан все още не беше задавала лично никакви въпроси на Отстъпничката. Другите Айез Седай гледаха на нея почти като на митична фигура, реноме, което тя самата беше поддържала. Беше се задържала извън Бялата кула десетилетия наред, така че мнозина да започнат да я смятат за умряла. Когато се появи, това предизвика вълнение. Тръгнала беше да залавя Лъжедракони не само защото бе необходимо, а и защото всеки пленен мъж подсилваше реномето й сред другите Айез Седай.

Целият й труд бе насочен към тези последни дни. Светлината да я изгори, ако позволеше на това момченце ал-Тор тепърва да съсипе всичко!

Прикри намръщването си, като отпи нова глътка от чая. Бавно започваше да губи контрол, нишка по нишка. Някога нещо толкова драматично като препирните в Кулата щеше незабавно да привлече вниманието й. Но сега не можеше да се занимава с този проблем. Самото Сътворение се разнищваше и единственият начин да се пребори с това бе да насочи всичките си усилия към ал-Тор.

А той се съпротивляваше на всяко нейно усилие да го подпомогне. Стъпка по стъпка се превръщаше в мъж като от камък, непоклатим и неспособен да се приспособи. Една статуя без чувства не можеше да се противопостави на Тъмния.

Проклето момче! А сега и Семирага, която продължаваше да й се опълчва. Кацуан я сърбеше да влезе вътре и да се разправи с нея, но Мерайз й беше задала същите въпроси и не беше успяла. Колко още щеше да остане непокътнат авторитетът на Кацуан, ако се окажеше също толкова безсилна, колкото и другите?

Сарийн заговори отново.

— Не бива да се отнасяш така с Айез Седай.

— Айез Седай ли? — отвърна с кикот Семирага. — Не ви ли е срам да се наричате така? Като кутре, което нарича себе си „вълк“.

— Може и да не знаем всичко, признавам, но…

— Нищо не знаете — отвърна Семирага. — Вие сте деца, които си играят с играчките на родителите си.

Кацуан почука по чашката с показалец. За пореден път я поразяваха приликите между самата нея и Семирага. И за пореден път от тези прилики я засърбя отвътре.

С крайчеца на окото си зърна една тъничка слугиня да се качва по стълбите, носеше чиния с боб и попарена ряпа за обяда на Семирага. Време ли беше вече? Сарийн беше разпитвала Отстъпничката три часа и през цялото време разговорът се въртеше в омагьосан кръг. Слугинята се приближи и Кацуан й махна с ръка да влезе.

Миг след това подносът изтрещя на пода и Кацуан скочи и прегърна сайдар, готова да нахлуе в стаята. Гласът на Семирага я разколеба.

— Няма да ям това — заяви Отстъпничката с пълно самообладание, както винаги. — Омръзна ми вашата помия. Ще ми донесете нещо свястно.

— Ако го направим — чу се гласът на Сарийн, която явно се опитваше да се вкопчи във всяка възможност, — ще отговориш ли на въпросите ни?

— Може би — отвърна Семирага. — Зависи какво ще е настроението ми.

Последва тишина. Кацуан погледна другите в коридора. Всички бяха станали при звука, въпреки че не можеха да чуят гласовете. Махна им да си седнат.

— Иди да й донесеш нещо друго — каза Сарийн на слугинята вътре в стаята. — И прати някоя да почисти. — Вратата се отвори, слугинята се изниза навън и я затвори.

Сарийн продължи:

— Следващият въпрос ще определи дали ще получиш ядене, или не. — Въпреки твърдия й тон Кацуан долови в думите й припряност. Внезапното падане на подноса с храна я беше стреснало. Всички бяха толкова нервни около Отстъпничката. Не бяха раболепни, но все пак се отнасяха към Семирага с известен респект. И как не? Тя беше легенда. Човек не можеше да се озове в близост до такова същество — едно от най-злите същества, живели някога — и да не изпита поне малко страхопочитание.

Малко страхопочитание…

— Това е грешката ни — прошепна Кацуан. Примига, после пристъпи и отвори вратата на стаята.

Семирага стоеше в средата на малкото помещение. Отново беше стегната с Въздух, сплитовете навярно бяха изпредени в мига, в който беше хвърлила подноса. Месинговата чиния беше преобърната, сосът от боба попиваше в старите дъски.

Стаята нямаше прозорец — беше служила за склад доскоро и я бяха приспособили в „килия“ за Отстъпничката. Сарийн — тъмната й коса както винаги на плитки с мъниста — седеше на стол пред Семирага. Стражникът й, Виталиен, широкоплещест и със сурово лице, стоеше в ъгъла.

Главата на Семирага не беше овързана и очите й примигаха към Кацуан.

Кацуан беше взела решението си: трябваше да се справи с тази жена сега. За щастие планът й не изискваше особена деликатност. Всичко се свеждаше до един въпрос. Как Кацуан можеше да прекърши самата себе си? Решението беше лесно, след като й хрумна.

— А-ха — каза тя с нетърпящ възражения тон. — Виждам, че Чедото е отказало яденето си. Сарийн, освободи сплитовете си.

Семирага вдигна вежди и отвори уста, за да се изсмее, но щом Сарийн освободи сплитовете си на Въздух, Кацуан я сграбчи за косата, изрита я в глезените я събори на пода.

Можеше да прибегне до Силата, но й се стори редно да го направи с ръце. Приготви няколко сплита, но вероятно нямаше да й потрябват. Семирага, макар и висока, беше жена с гъвкава фигура, докато самата Кацуан, откакто се помнеше, бе по-скоро набита, отколкото слаба. На всичко отгоре Отстъпничката изглеждаше съвсем объркана от начина, по който се отнесоха към нея.

Кацуан коленичи, затисна гърба й с коляно и натика лицето й в разсипаната храна.

— Яж. Не одобрявам да се пилее храна, Чедо, особено в такива времена.

Семирага заломоти нещо. Кацуан можеше само да предположи, че са проклятия, макар и да не разбра нито дума. Значението им сигурно се беше изгубило във времето. Клетвите скоро заглъхнаха и Семирага млъкна. Не понечи да се бори. Кацуан също нямаше да го направи на нейно място — това само щеше да урони престижа й. Силата на Семирага като пленничка идваше от страха и почитанието, което й отдаваха Айез Седай. Кацуан трябваше да промени това.

— Столът ти, моля — каза на Сарийн.

Бялата стана, стъписана. Бяха опитали всички възможни мъчения, които позволяваха изискванията на ал-Тор, но нито едно не бе оправдало очакванията им. Отнасяха се със Семирага като с опасна сила и достоен враг. А това само укрепваше самочувствието й.

— Ще ядеш ли? — попита Кацуан.

— Ще те убия — заяви спокойно Семирага. — Първо теб, преди всички други. Ще ги накарам да слушат писъците ти.

— Разбирам — отвърна Кацуан. — Сарийн, иди кажи на трите Сестри отвън да влязат. — Помълча замислено. — Видях и няколко слуги да почистват стаите в другия край на коридора. Доведи ми и тях, ако обичаш.

Сарийн кимна и изтича навън. Кацуан седна в стола й, после запреде нишки Въздух и надигна Семирага. Елза и Ериан надникнаха любопитно в стаята. После пристъпиха вътре, Сарийн след тях. Малко след това влезе Дайгиан с петима слуги: три домански жени с престилки, слаб мъж със зацапани от боядисването на дъсчените стени пръсти и едно ратайче. Чудесно.

Щом влязоха, Кацуан обърна Семирага с нишките Въздух и я нагласи на коляното си. И започна да пердаши с ръка Отстъпничката по задника.

Отначало Семирага се държеше. След това започна да кълне. После засипа закани. Кацуан продължаваше, ръката започна да я боли. Заплахите на Семирага преминаха във вой на гняв и болка. Слугинчето с храната се върна в разгара на всичко това, за още по-голям срам на Семирага. Айез Седай гледаха зяпнали.

— Така — каза Кацуан след още малко бой. — Ще ядеш ли?

— Ще намеря всички, които си обичала някога — изломоти Отстъпничката със сълзи в очите, — и ще ги накарам пред тебе да се изядат едни други. Ще…

Кацуан цъкна с език и я подхвана отново. Всички в стаята гледаха стъписани и смълчани. Семирага започна да реве — не от болката, а от унижението. Това бе ключът. Семирага не можеше да бъде надвита с болка или с убеждение — но унищожаването на образа й, това в ума й щеше да е по-ужасно от всякакво наказание. Точно както щеше да е за Кацуан.

След още няколко минути Кацуан спря ръката си, отпусна сплитовете, които държаха Семирага неподвижна, и пак попита:

— Ще ядеш ли?

— Да…

Кацуан я пусна и Семирага буквално се свлече от скута й, запълзя по пода и започна да яде боба.

— Тя е човек — каза Кацуан и погледна другите. — Просто човек, като всеки от нас. Има си тайни, но всяко детенце може да си има тайни, които отказва да каже. Запомнете това.

Стана и тръгна към вратата. Спря до Сарийн, която гледаше изумена как Отстъпничката ближе боба от пода.

— Би могла да започнеш да носиш тук четка за коса — подхвърли Кацуан. — Няма да ти натежи много.

Сарийн се усмихна.

— Да, Кацуан Седай.

„Така — помисли си Кацуан на излизане от стаята. — Какво да правим сега с ал-Тор?“

— Милорд — каза Грейди и потърка с длан грубоватото си лице, — не мисля, че разбирате.

— Тогава ми обясни.

Перин стоеше на склона, загледан надолу към огромното множество бежанци и войници. Пъстри палатки с всевъзможна големина и направа — островърхи айилски шатри, разноцветни широки павилиони на кайриенци, двуостри войнишки — се вдигаха навсякъде: хората се подготвяха за нощуване.

Както се беше надявал, Шайдо Айил не се бяха впуснали в преследване. Бяха позволили на армията му да се оттегли, но съгледвачите му бяха донесли, че са се приближили да разузнаят града. Тъй или иначе, това означаваше, че Перин разполага с време. Време за отдих, време да се отдалечи, време — както се беше надявал — да прехвърли далече с портали повечето от тези бежанци.

Светлина, колко много бяха! Хиляди и хиляди, истински кошмар за координиране и управление. Последните му няколко дни бяха запълнени с безкраен поток от оплаквания, възражения, присъди и бумаги. Откъде намираше Балвер толкова много хартия? Тя обаче като че ли задоволяваше много от хората, които идваха при Перин. Отсъжданията и разрешаването на спорове им изглеждаха много по-официални, щом са нахвърляни на хартия. Балвер пък твърдеше, че на Перин му трябвал и печат.

Работата го отвличаше, което беше добре. Но Перин знаеше, че няма да може да изтласка настрана проблемите си задълго. Ранд го теглеше на север. Перин трябваше да тръгне за Последната битка. Нищо друго нямаше значение.

И все пак същата тази негова склонност — да пренебрегва всичко друго освен целта си — се бе оказала източник на много неприятности по време на освобождаването на Файле. Трябваше някак да намери равновесие. Трябваше да реши за самия себе си дали иска да води тези хора. Трябваше да сключи мир с вълка в себе си, със звяра, който се разбесняваше, щом влезеше в битка.

Но преди да може да направи всичко това, трябваше да върне бежанците по домовете им. А това се оказваше проблем.

— Имаше време да си починеш, Грейди — каза Перин.

— Не е само умората, милорд. Макар че, честно казано, все още имам чувството, че бих могъл да спя цяла неделя.

Наистина изглеждаше уморен. Грейди беше силен мъж, с лице на селяк — и с упорития характер на селяк също, но и неговите сили имаха предел. Какво ли причиняваше на един мъж да прелее толкова много? Грейди имаше торбички под очите и лицето му бе пребледняло, въпреки загара на кожата му. Макар да беше все още млад, беше започнал да побелява.

„Светлина, пресилих го този човек — помисли си Перин. — Него, както и Неалд.“ Още един резултат от неговата целеустременост, както бе започнал да разбира. Онова, което бе причинил на Ейрам, как беше позволил на хората около себе си да вървят без водач… „Трябва да поправя това. Трябва да намеря начин да се справя с всичко това.“

Не го ли направеше, можеше и да не стигне до Последната битка.

— Ето го проблема, милорд. — Грейди отново се потърка по брадичката, докато оглеждаше лагера. Различните части — майенци, гвардията на Алиандре, мъжете от Две реки, айилците, бежанците по отделните им градове — всички бяха вдигнали биваците си отделно, в своите кръгове. — Има някъде към сто хиляди души, които трябва да се приберат у дома. Поне тези, които ще си заминат. Много от тях казват, че се чувстват по-сигурно тук, с вас.

— А, не — каза Перин. — Мястото им е при семействата им.

— А тези, чиито семейства са в сеанчанските земи? — Грейди сви рамене. — Преди да дойдат нашествениците, много от тези хора щяха с радост да се върнат. Но сега… Продължават да говорят, че ще останат там, където има храна и защита.

— Все пак можем да изпратим тези, които искат да си идат — каза Перин. — Без тях ще се движим по-леко.

Грейди поклати глава.

— Точно това е проблемът, милорд. Вашият човек, Балвер, го сметна. Мога да направя портал, голям колкото през него да минават по двама души наведнъж. Ако пресметне човек, че ще им трябва по секунда, за да минат… Ами, ще отнеме часове и часове, докато ги изпратим всички. Не им знам броя, но той твърдеше, че ще трябват дни, докато се свърши работата. И каза, че сметките му може би са твърде оптимистични. Милорд, едва мога да задържа един портал отворен за час, както съм уморен.

Перин стисна зъби. Трябваше да провери той тези сметки… но имаше тягостното чувство, че Балвер ще се окаже прав.

— Ще продължим похода тогава — каза Перин. — Вървим на север. Всеки ден двамата с Неалд правите портали и връщаме по малко хора по домовете им. Но без да се изморявате.

Грейди кимна. Очите му бяха хлътнали от умора. Може би щеше да е по-добре да изчакат тук още няколко дни?

Перин освободи с кимване Вречения и той забърза надолу към лагера. Самият Перин остана на склона и погледът му обходи различните части на лагера още веднъж. Хората се подготвяха за вечерята. Фургоните бяха струпани в средата на лагера, натоварени с храна, която — както се опасяваше — щеше да свърши, преди да е успял да стигне до Андор. Или трябваше да заобиколи до Кайриен? Там беше видял Ранд последния път, макар че според виденията му той като че ли не беше в нито една от двете страни. Съмняваше се, че кралицата на Андор ще го посрещне с отворени обятия след слуховете за него и онова проклето знаме с Червения орел.

Остави този проблем засега. Лагерът като че ли улягаше. Всеки кръг от палатки изпрати представители до централния продоволствен склад, за да получат вечерните дажби. Всяка група сама отговаряше за храната си. Перин само надзираваше разпределението на продуктите. Беше наредил на интенданта — кайриенец, казваше се Бавин Рокшоу — да стои при фургоните и да се оправя с представителите.

Доволен от огледа, Перин заслиза към лагера.

Вече приемаше изострените си сетива за даденост. Бяха дошли заедно с пожълтяването на очите му. Повечето хора като че ли вече не ги забелязваха, но контрастът рязко му се напомняше, щом срещнеше някой нов. Много от каирейнските бежанци по пътя му през лагера им към палатките на Две реки например спираха работата си, заглеждаха се след него, докато ги подминаваше, и си шепнеха: „Златоокия“.

Айбара си беше фамилното му име и той си го носеше с гордост. Беше от малцината, които все още го носеха. Тролоците се бяха погрижили за това.

Изгледа остро поредните бежанци и те припряно се извърнаха. После се размина с двама мъже от Две реки — Тод ал-Каар и Джори Конгар. Видяха го и отдадоха чест, с юмруци на сърцата. За тях Перин Златоокия не беше човек, вдъхващ страх, а мъж, когото уважаваха, макар все още да шепнеха за онази нощ, която беше прекарал в палатката на Берелайн. Перин съжаляваше, че не можеше да избяга от сянката на онова събитие. Мъжете все още бяха въодушевени от победата си над Шайдо, но съвсем доскоро той се чувстваше не особено желан между тях.

Все пак засега поне тези двамата като че ли бяха зарязали неприязънта си. Чест му отдадоха даже. Забравили ли бяха, че е отраснал с тях? А когато Джори го беше заяждал заради бавната му реч, или когато се спираше при ковачницата да се поперчи от колко момичета е успял да открадне целувка?

Перин само им кимна в отговор. Нямаше смисъл да рови в миналото, не и след като верността им към „Перин Златоокия“ му бе помогнала за спасяването на Файле. Макар че щом ги подмина, острият му слух долови как си забърбориха за битката само отпреди няколко дни. Единият още миришеше на кръв — не си беше почистил ботушите. Сигурно дори не забелязваше зацапаната с кръв кал.

Понякога Перин се чудеше дали наистина сетивата му са по-добри от тези на другите. Забелязваше неща, които другите пренебрегваха. Как можеха да не усетят миризмата на кръв? И свежия въздух откъм планините на север? Миришеше на родния край, макар да бяха на много левги от Две реки. Ако хората отделяха време да затворят очи и да обърнат внимание, нямаше ли да могат да подушат същото като него? Ако отвореха тези очи и погледнеха по-внимателно света около тях, нямаше ли очите им да са също толкова „остри“ като неговите?

Не. Това бяха глупости. Сетивата му наистина бяха по-добри. Сродяването му с вълците го бе променило. От доста време не бе помислял за това родство — беше твърде съсредоточен върху спасяването на Файле. Но беше престанал да се чувства гузно заради очите си. Бяха си част от него. Нямаше полза да негодува заради тях.

И все пак този гняв, който изпитваше, докато се биеше… тази загуба на контрол. Притесняваше го все повече и повече. Първия път, когато го бе почувствал, беше в онази нощ, преди толкова време, когато се би с Бели плащове. За известно време не знаеше вълк ли е, или човек.

А сега — по време на едно от скорошните си гостувания във вълчия сън — се беше опитал да убие Скокливец. Във вълчия сън смъртта бе окончателна. Перин почти се беше забравил него ден. Мисълта за това събуди стари страхове, страхове, които бе изтласкал. Страхове, свързани с човек, който се държи като вълк, заключен в клетка.

Докато вървеше към палатката си, взе някои решения. Беше преследвал Файле с решимост, отбягвайки вълчия сън така, както бе отбягвал и всички свои отговорности. Но знаеше, че истината е много по-трудна. Беше се съсредоточил върху Файле, защото я обичаше ужасно много, но — освен това — го бе направил и защото така му беше удобно. Спасяването й бе извинение да избегне да мисли за притеснението си като водач и за онова смътно примирие между себе си и вълка в себе си.

Беше спасил Файле, но още толкова много неща оставаха сбъркани. Отговорите може би се криеха в сънищата му.

Време беше да се завърне.