Буря се надига

Глава 26Пукнатина в камъка

Авиенда огледа гъмжилото готвещи се за тръгване хора. Мъжете и жените на Башийр бяха добре обучени като за влагоземци и при тях събирането на палатките и подготовката на снаряжението вървеше бързо и в ред. Но за разлика от айилците, сред останалите влагоземци — особено тези, които не бяха войници — цареше пълна бъркотия. Лагерни жени се суетяха припряно, сякаш убедени, че са оставили някоя работа несвършена или някоя вещ неприбрана. Момчета вестоносци тичаха насам-натам, правеха се на заети, за да не ги накарат да свършат нещо. Прибирането и опаковането на багажа при цивилните вървеше бавно, а и щяха да им трябват коне, фургони и колари, за да извозят всички там, където трябваше да отидат.

Авиенда поклати глава. Айилците взимаха със себе си само онова, което можеха да носят, и бойният им отряд включваше само войници и Мъдри. А когато за дълга кампания трябваха не само копия, всички работници и занаятчии умееха да се приготвят за тръгване бързо и ефикасно. В това имаше чест. Чест, която изискваше всеки да може да се грижи за себе си, без да забавя клана.

Тръсна глава и отново се зае със задачата си. Единствените, на които наистина им липсваше чест в ден като този, бяха неработещите. Топна пръст във ведрото с вода на земята пред себе си, после го извади и го протегна над второто ведро до него. От върха на пръста й се откъсна и цопна капка вода. Тя премести ръка и го направи отново.

Беше наказание, в което никой влагоземец нямаше да види особена значимост. Щяха да си помислят, че е лесна работа: да седи на земята, опряла гръб на купчина дърва. Да изпразва едно ведро и да пълни друго, капка по капка. За тях едва ли щеше да е наказание изобщо.

Така беше, защото влагоземците бяха мързеливи. Щяха да предпочетат да капят вода от ведро във ведро, вместо да носят камъни. Носенето на камъни обаче включваше действие — а действието беше добро за ума и за тялото. Местенето на вода беше безсмислено. Безполезно. Не й позволяваше да изпъне крака или да натовари мускулите си. А го правеше, докато останалите в лагера прибираха шатрите за поход. От това наказанието ставаше десетократно по-срамно! Трупаше тох за всеки миг, в който не помагаше, а нищо не можеше да направи.

Освен да мести вода. Капка по капка. Капка по капка.

Това я ядоса. А след това ядът я засрами. Мъдрите никога не позволяваха гневът да завладее чувствата им. Трябваше да е търпелива и да се опита да разбере защо я наказват.

От самото усилие да подходи към проблема й се искаше да запищи. Колко пъти можеше да стига до едни и същи заключения? Може би беше прекалено глупава, за да го разреши. Може би не заслужаваше да е Мъдра.

Топна отново ръката си във ведрото и премести още една капка вода. Не й харесваше това, което й причиняваха тези наказания. Тя беше воин, въпреки че вече не носеше копието. Не се боеше от наказания, нито се боеше от болка. Но все повече се боеше, че ще се обезсърчи и ще стане безполезна като някой блуждаещ из пясъците.

А искаше да стане Мъдра, Искаше го отчаяно. Това я изненадваше, защото не беше си и помисляла, че може да пожелае нещо толкова страстно, откакто бе поискала да носи копията. И все пак бе наблюдавала Мъдрите през тези последни месеци, уважението й към тях бе нараснало и бе приела, че може да им бъде равна, за да помогне да се преведат айилците през това най-опасно време.

Последната битка щеше да е изпитание, каквото народът й никога не бе познавал. Амис и останалите се трудеха, за да опазят айилците. А тя седеше и местеше капки вода.

— Добре ли си?

Авиенда се сепна и посегна за ножа си толкова рязко, че едва не разля ведрата. В сянката на сградата, недалече от нея, стоеше жена с къса тъмна коса. Мин Фаршоу, с палто в кобалтовосин цвят със сребърно везмо и с шалче на шията. Гледаше я, скръстила ръце.

Авиенда се отпусна и ръката й се отдръпна от ножа. Вече позволяваше и на влагоземци да я издебват?

— Добре съм — отвърна тя, като се мъчеше да не се изчерви.

Тонът и поведението й трябваше да подскажат, че не иска да я посрамят с разговор. Но Мин май не забеляза това.

— Нямаш ли… нямаш ли някаква работа?

Този път Авиенда не можа да надвие срама й лицето й поруменя.

— Правя каквото съм длъжна.

Мин кимна, а Авиенда с усилие се овладя. Не можеше да си позволи да се ядоса на тази жена. Първосестра й я беше помолила да е мила с Мин. Реши да не се обижда. Мин просто не разбираше какво говори.

— Помислих си, че мога да поговоря с теб — каза Мин, загледана към лагера. — Не знам към коя друга бих могла да се обърна. На Айез Седай не вярвам, а и той също. Вече не съм сигурна дали изобщо вярва на някого. Дори и на мен.

Авиенда вдигна глава и видя, че Мин се е загледала в Ранд ал-Тор. Той крачеше из лагера, облечен в черно палто, златночервената му коса бе грейнала на следобедната светлина. Сякаш се извисяваше над салдейците, които го придружаваха.

Беше чула за събитията от предната нощ, когато Семирага го бе нападнала. Една от самите Сенкодушни. Съжаляваше, че не я беше видяла, преди да я убият. Потръпна от тази мисъл.

Ранд ал-Тор беше влязъл в битка и бе спечелил. Макар да се държеше глупаво през повечето време, беше опитен воин и с голям късмет. Кой друг жив човек можеше да заяви, че лично е победил толкова много Сенкодушни? Много чест имаше в него.

Битката му го бе наранила по начини, които тя все още не можеше да разбере. Усещаше болката му. Беше я усетила и при нападението на Семирага, макар отначало погрешно да си беше помислила, че е кошмар. Бързо бе осъзнала грешката си. Никой кошмар не можеше да е толкова ужасен. Още чувстваше ехото на онази невероятна болка, вълните от непоносима агония, яростта в него.

Авиенда беше вдигнала тревогата, но недостатъчно бързо. Имаше тох към него заради грешката си. Щеше да се оправя с това, след като приключеше с наказанията си. Ако изобщо свършеха.

— Ранд ал-Тор ще се справи с проблемите си — каза тя и капна нова капка вода.

— Как можеш да кажеш това? — попита Мин и извърна очи към нея. — Не можеш ли да усетиш болката му?

— Усещам я всеки миг — отвърна Авиенда, стиснала зъби. — Но той трябва да се изправи пред изпитанията си, както аз пред своите. Навярно ще дойде ден, когато двамата ще можем заедно да се изправим пред тях, но не сега.

„Трябва да съм му равна — добави тя наум. — Няма да застана до него като по-низша.“

Мин я изгледа мълчаливо и Авиенда се смрази, зачудена какви ли видения са я споходили този път. Казваха, че предсказанията й за бъдещето винаги се сбъдвали.

— Ти не си каквото очаквах — най-сетне отрони Мин.

— Заблудила ли съм те? — попита Авиенда намръщено.

— Не, не е това. — Мин се изсмя късо. — Имам предвид, че май сгреших за теб. Не знаех какво да мисля след онази нощ в Кемлин, когато… е, нощта, когато заедно обвързахме Ранд. Чувствам те близка и в същото време — отдалечена. — Сви рамене. — Май очаквах да ме потърсиш в момента, в който дойде в лагера. След като не го направи, се притесних. Помислих си, че може да съм те обидила.

— Нямаш тох към мен — отвърна Авиенда.

— Добре. Все пак се безпокоя понякога, че ще… стигнем до сблъсък.

— И каква ще е ползата от един сблъсък?

— Не знам. — Мин сви рамене. — Мислех си, че ще е по айилски. Че ще ме предизвикаш на битка за чест. За него.

— Да се бием за мъж? — изсумтя Авиенда. — Кой прави такова нещо? Ако имаше тох към мен, сигурно бих могла да настоя да танцуваме копията — но само ако беше Дева. И само ако и аз бях Дева. Сигурно бихме могли да се бием с ножове, но това едва ли ще е честна битка. Каква чест може да се спечели, ако се биеш с някоя без опит?

Мин се изчерви, все едно Авиенда я беше обидила. Колко странна реакция.

— Не съм сигурна. — С тръсване на китката Мин измъкна нож от ръкава си и го завъртя между пръстите си. — Едва ли съм беззащитна.

Ново движение и ножът изчезна в другия й ръкав. Защо влагоземците толкова обичаха да се перчат с такива фокуси с ножовете си? Том Мерилин също имаше слабост към това. Не разбираше ли Мин, че Авиенда можеше три пъти да й среже гърлото за времето, докато преметне ножа си като някой уличен фокусник? Авиенда обаче си замълча. Мин явно се гордееше с умението си и нямаше нужда да я обезсърчава.

— Това не е важно — отвърна Авиенда и продължи работата си. — Не бих се била с теб, освен ако не си ми нанесла много тежка обида. Моята първосестра те смята за приятелка и бих искала и аз да те смятам за такава.

— Добре — отвърна Мин, скръсти отново ръце и се загледа към Ранд. — Хм, това като че ли е добре. Трябва да призная, че идеята да го делим не ми харесва много.

Авиенда се поколеба, после топна пръст във ведрото.

— На мен също.

Най-малкото не й харесваше идеята да го дели с жена, която не познаваше много добре.

— Тогава какво ще правим?

— Ще продължаваме както досега — отвърна Авиенда. — Ти си имаш каквото желаеш, а аз съм заета с други неща. Когато дойде друго време, ще ти кажа.

— Много… много прямо от твоя страна — каза Мин объркано. — Заета си с други неща? Например да си топиш пръста в това ведро и да капеш в другото?

Авиенда отново се изчерви.

— Да! Точно така. Ще ме извиниш.

Стана и бързо се отдалечи. Знаеше, че не трябва да се ядосва, но не можа да се сдържи. Мин да й натяква за наказанието й. Да не може да отгатне какво искат Мъдрите от нея. Ранд ал-Тор непрекъснато да се излага на опасност, а тя да не може пръста си да мръдне, за да му помогне.

Не можеше да търпи повече. Закрачи през кафявата трева, стискаше и отпускаше юмруци. Искаше да е колкото се може по-далече от Ранд. Както беше тръгнал този ден, щеше да забележи набръчкания й пръст и да я попита защо го е топила! Ако разбереше, че Мъдрите я наказват, сигурно щеше да направи нещо безразсъдно и да се изложи като глупак. Мъжете бяха такива, а Ранд ал-Тор най-много от всички.

Газеше по жилавата трева, по четвъртитите петна на мястото на вдигнатите палатки, провираше се между щъкащите насам-натам влагоземци. Подмина редица войници, които си подаваха чували със зърно и ги мятаха на голям фургон с впряг от два товарни коня с огромни копита.

Вървеше и едва се сдържаше да не избухне. Истината беше, че самата тя май беше готова да направи нещо „безразсъдно“, също като Ранд ал-Тор. Защо? Защо не можеше да разбере в какво греши? Другите айилци в лагера като че ли също не знаеха, макар, разбира се, да не бяха говорили пред нея за наказанията й. Добре помнеше, че бе виждала подобни наказания, докато беше Дева, но пък знаеше, че трябва да стои настрана от работите на Мъдрите.

Заобиколи фургона и се усети, че отново е тръгнала към Ранд ал-Тор. Той говореше с трима от интендантите на Даврам Башийр. Бе с цяла глава по-висок и от тримата. Един от тях, мъж с дълги черни мустаци, посочи към коневръзите и каза нещо. Ранд зърна Авиенда и вдигна ръка към нея, но тя бързо се обърна и продължи към айилския стан в северната част на моравата.

Стисна зъби, мъчеше се — безуспешно — да укроти гнева си. Никакво право ли нямаше да се ядоса, дори на самата себе си? Светът отиваше към края си, а тя си губеше времето с наказания! Забеляза напред малка група Мъдри — Амис, Баир и Мелайне. Стояха до купчина стегнати за път кафяви шатри. Дългите вързопи имаха ремъци, за да се носят по-лесно на рамо.

Трябваше да се върне при ведрата и да удвои усилията си. Но не го направи. Като дете с пръчка, подгонило нарша, закрачи кипнала право към Мъдрите.

— Авиенда? — попита Баир. — Приключи ли вече с наказанието си?

— Не, не съм — заяви тя и спря, стиснала юмруци. Вятърът задърпа роклята й, но тя я остави да заплющи. Забързани лагерни работници — айилци, както и салдейци — ги заобикаляха отдалече.

— Защо? — попита Баир.

— Не се учиш достатъчно бързо — добави Амис и поклати белокосата си глава.

— Не се уча достатъчно бързо ли? Научила съм всичко, което поискахте от мен! Запомних всеки урок наизуст, повторих всеки факт, изпълних всяко задължение. Отговорих на всичките ви въпроси и видях как кимахте одобрително на всеки отговор!

Изгледа ги отвисоко и продължи:

— Мога да преливам по-добре от всяка жива айилка. Оставих копията и приех мястото си сред вас. Изпълних всяко свое задължение и потърсих чест при всеки повод. Но вие продължавате да ми давате наказания! Повече няма да го търпя. Или ми кажете какво искате от мен, или ме изгонете.

Очакваше гняв. Очакваше разочарование. Очакваше да й обяснят, че една проста чирачка няма право да възразява на Мъдри. Очакваше най-малкото да й наложат още по-тежко наказание заради дързостта й.

Амис погледна Мелайне и Баир, после каза:

— Не ние те наказваме, чедо. — Грижливо подбираше думите си. — Тези наказания идват от самата теб.

— Каквото и да съм направила — заяви Авиенда, — не разбирам защо трябва да ме правите на да’цанг. Засрамвате себе си, като се отнасяте с мен така.

— Дете? — Амис я погледна в очите. — Отхвърляш ли наказанията ни?

— Да — отвърна тя с разтуптяно сърце. — Отхвърлям ги.

— Смяташ, че залозите ти са силни като нашите, така ли? — попита Баир, заслонила с ръка старческото си лице. — Смяташ, че си ни равна?

„Равна на тях? — Обзе я паника. — Не съм им равна! Имам още години да се уча. Какво правя?“

Можеше ли да отстъпи? Да ги помоли за прошка, да срещне някак своя тох? Трябваше бързо да се върне при наказанието си и да мести водата. Да! Точно това трябваше да направи! Трябваше да отиде и…

— Не виждам повече причина да се уча — чу се да казва вместо това. — Ако тези наказания са единственото, което ви е останало да ме учите, длъжна съм да приема, че съм научила всичко, което трябва. Вече съм готова да се присъединя към вас.

Стисна зъби в очакване да последва взрив от гняв и неверие. Къде й беше умът? Не трябваше да допуска глупавите приказки на Мин да я разгневят толкова.

И тогава Баир започна да се смее.

Звучен смях, с цяло гърло, нелеп за толкова дребна жена. Мелайне се присъедини към нея, слънцекосата Дева се държеше за издутия от бременността корем.

— Трябваше й повече време, отколкото на теб, Амис! — възкликна Мелайне. — Най-упоритото момиче, което съм виждала.

Изражението на Амис беше необичайно добронамерено.

— Добре си дошла, сестро — каза тя.

Авиенда примигна.

— Какво?!

— Вече си една от нас, момиче! — каза Баир. — Или скоро ще бъдеш.

— Но аз ви се опълчих!

— Една Мъдра не може да позволи на други да я тъпчат — каза Амис. — Ако дойде в сянката на нашето сестринство с мисленето на чирачка, никога няма да види себе си, като една от нас.

Баир хвърли поглед към Ранд ал-Тор. Той стоеше в далечината и говореше със Сарийн.

— Така и не разбирах колко важни са порядките ни, докато не проучих тези Айез Седай. Най-нисшестоящите се умилкват и просят като кучета, а тези, които се смятат за по-висши от тях, ги пренебрегват. Цяло чудо е, че изобщо постигат нещо!

— Но при Мъдрите има йерархия — каза Авиенда. — Нали?

— Йерархия? — Амис беше озадачена. — Някои от нас имат повече чест от други, спечелена с мъдрост, действия и опит.

Мелайне вдигна пръст.

— Но е важно — жизненоважно дори, — че всяка Мъдра е готова да защити своя кладенец. Ако вярва, че е права, не може да си позволи да бъде изтикана настрана, дори от друга Мъдра, колкото и да е стара или мъдра.

— Никоя жена не е готова да се присъедини към нас, докато не заяви, че е готова — продължи Амис. — Трябва да се представи като равна на нас.

— Едно наказание не е истинско наказание, освен ако не го приемеш, Авиенда — каза Баир, все така усмихната. — Смятахме, че си готова още преди няколко недели, но ти упорито продължаваше да се подчиняваш.

— Започнах да си мисля едва ли не, че си горделива, момиче — добави с мила усмивка Мелайне.

— Не е вече момиче — поправи я Амис.

— О, още си е момиче — каза Баир. — Докато не се свърши още едно нещо.

Авиенда беше замаяна. Бяха казали, че не се учи достатъчно бързо. Не се учи да държи на себе си! Никога не беше позволявала на други да я разиграват, но тези жени не бяха „други“ — бяха Мъдри, а тя им беше чирачка. Какво ли щеше да се случи, ако Мин не я беше разгневила? Трябваше да й благодари, макар Мин да не разбираше какво е направила.

„Докато не се свърши още едно нещо…“

— Какво още трябва да направя? — попита Авиенда.

— Руйдийн — каза Баир.

Разбира се. Една Мъдра посещаваше свещения град два пъти в живота си. Веднъж щом станеше чирачка, веднъж — щом станеше пълноправна Мъдра.

— Нещата вече ще са различни — каза Мелайне. — Руйдийн вече не е като някога.

— Това не е основание да изоставим старите порядки — отвърна й Баир. — Градът може да е отворен, но никой няма да е толкова глупав, че да мине между стълбовете. Авиенда, ти трябва да…

— Баир — прекъсна я Амис, — ако нямаш нищо против, бих искала аз да й го кажа.

Баир се поколеба, после кимна.

— Да, разбира се. Така е редно. Сега ти обръщаме гръб, Авиенда. Няма да те видим повече, докато не се върнеш при нас като сестра, завърнала се от дълго пътуване.

— Сестра, за която сме забравили, че познаваме — добави с усмивка Мелайне. Двете се обърнаха, а Амис тръгна към терена за Пътуването. Авиенда побърза да я догони.

— Този път можеш да си облечена, полага се на положението ти — заговори Амис. — Обикновено щях да те посъветвам да отидеш пеш до града, въпреки че вече знаем Пътуването, но смятам, че в този случай ще е най-добре да се заобиколи обичаят. Все пак не бива да Пътуваш пряко до самия град. Съветвам те да Отпътуваш до твърдината Студени скали и оттам да продължиш пеш. Трябва да прекараш известно време в Триделната земя, за размисъл.

Авиенда кимна.

— Ще ми трябва мях с вода и храна.

— Готови са и те чакат в укреплението — каза Амис. — Очаквахме да прескочиш скоро тази пропаст. Трябваше да си я прескочила преди дни след всички намеци, които ти подадохме.

Авиенда заби поглед в земята.

— Няма от какво да се срамуваш — увери я Амис. — Бремето е на нашите плещи. Въпреки шегите на Баир ти се справи добре. Някои жени прекарват месеци и месеци в наказания, докато решат, че им стига. Трябваше да сме твърди с теб, дете — по-твърди, отколкото съм виждала досега да се отнасят с готова чирачка. Толкова малко време остава!

— Разбирам — отрони Авиенда. — И… ви благодаря.

Амис изсумтя.

— Принуди ни да сме много изобретателни. Запомни това време и срама, който изпита, защото е срамът, който ще изпита всяка да’цанг, ако я оставиш на съдбата й. И не могат да се измъкнат просто като настоят за избавление.

— Какво правите, ако някоя чирачка заяви, че е готова да бъде Мъдра още през първите няколко месеца обучение?

— Ще я напердашим няколко пъти и ще я пратим да копае дупки сигурно. Не знам обаче това да се е случвало някога. Най-близо беше Севанна.

Авиенда се беше чудила защо Мъдрите бяха приели Севанна без възражения. Заявлението й явно се беше оказало достатъчно и Амис и другите са били принудени да я приемат.

Амис придърпа шала си.

— При Девите, които пазят терена на Пътуването, има един вързоп за теб. Щом стигнеш до Руйдийн, пътувай до центъра на града. Ще намериш стъклените колони. Мини през центъра им и после се върни тук. Изкарай дните си в бягане до града. Толкова те натоварихме, че това време ти е нужно за размисъл. Сигурно ще е последното, което ще имаш задълго.

Авиенда кимна.

— Битката иде.

— Да. Върни се бързо, след като минеш през стълбовете. Ще трябва да обсъдим как най-добре да се оправим с Кар-а-карн. Той се е… променил след последната нощ.

— Разбирам. — Авиенда си пое дълбоко дъх.

— Върви. И се върни. — Старата жена натърти на последната дума. Някои не оцеляваха в Руйдийн.

Авиенда я погледна мълчаливо в очите и кимна. Амис в много отношения й беше като втора майка. Сега я възнагради с рядката си усмивка. В следващия миг й обърна гръб като другите две.

Авиенда вдиша дълбоко и погледна над отъпканата трева към къщата, където Ранд говореше с интендантите. Лицето му беше изопнато, ръката с отсечената длан бе зад гърба му, с другата ръкомахаше оживено. Усмихна му се, макар да не гледаше към нея.

„Ще се върна за теб.“

После леко затича към терена на Пътуването, взе вързопа и заплете портал, който щеше да я прехвърли на безопасно разстояние от твърдината Студени скали, до едно скално образувание, наречено Копието на Девата, от което щеше да пробяга до твърдината и да се приготви.

Порталът се разтвори и я лъхна познатият сух въздух на Пустинята.

Тя се шмугна през него. Ликуваше.

Честта й се беше върнала.

— Излязох през малък шлюз, Айез Седай — заговори Шемерин, навела глава пред другите в палатката. — Всъщност не беше трудно, след като напуснах Кулата и стигнах в града. Не посмях да замина през някой от мостовете. Не можех да позволя Амирлин да разбере какво правя.

Романда я гледаше, скръстила ръце. Две месингови лампи осветяваха палатката, шест жени слушаха разказа на бегълката. Лелейн също бе тук, колкото и да се беше мъчила Романда да скрие от нея за срещата. Беше се надявала, че слабичката Синя, замаяна от високото си положение в лагера, няма да прояви интерес към толкова дребно събитие.

До нея беше Сюан. Бившата Амирлин се беше лепнала за Лелейн като репей. Романда беше неимоверно доволна от новооткритата способност да се Цери усмиряване — все пак беше Жълта, в края на краищата, — но отчасти съжаляваше, че се беше случило точно със Сюан. Сякаш Леане не й стигаше. Не беше забравила лукавия нрав на Сюан, въпреки че толкова много други в лагера май го бяха забравили. Смалената мощ в Силата не означаваше отслабени възможности да се плетат интриги.

Шериам също беше тук, естествено. Червенокосата Пазителка седеше до Леане. Шериам напоследък се държеше отчуждено и едва поддържаше достойнството, полагащо се за Айез Седай. Глупава жена. Трябваше да бъде свалена от поста. Всички го разбираха. Ако Егвийн изобщо се върнеше — а Романда се молеше тя да се върне, макар и само за да осуети плановете на Лелейн, — щеше да се отвори шанс. Нова Пазителка.

Другата Сестра в палатката беше Магла. Романда и Лелейн бяха спорили — сдържано, разбира се — коя първа да разпита Шемерин. Решили бяха, че ще е най-честно да го направят заедно. Тъй като Шемерин беше Жълта, Романда имаше правото да свика заседанието в своята палатка. Беше пълна изненада, когато Лелейн се появи не само със Сюан, но и с Шериам по петите. Но така и не бяха уточнили колко придружителки да доведе всяка. Тъй че Романда беше останала само с Магла. Жената с яките рамене седеше до нея и кротко слушаше изповедта. Дали Романда не трябваше да повика още някоя? Щеше да е прекалено явно търсене на равновесие, понеже щеше да забави разпита.

Макар че това всъщност изобщо не беше разпит. Шемерин говореше охотно, без да се съпротивлява на въпросите. Седеше на малко трикрако столче пред тях. Романда рядко беше виждала толкова готово да се самонаказва дете.

„Не е дете — поправи се тя. — Пълноправна Айез Седай е, каквото и да казва. Да те изгори дано, Елайда, че си превърнала една от нас в това!“

Шемерин беше някогашна Жълта. Проклятие, тя все още беше Жълта. Приказваше вече повече от час, отговаряше на въпроси за положението в Бялата кула. Сюан първо я беше попитала как е успяла да избяга.

— Моля да ми простите, че потърсих работа в лагера, без да дойда при вас, Айез Седай — каза Шемерин, навела глава. — Но аз избягах от Кулата в нарушение на закона. Като Посветена, напуснала без разрешение, съм бегълка. Знаех, че ще бъда наказана, ако се разкрия. Задържах се в района, защото го познавам добре. Когато дойде армията ви, видях възможност за работа и я използвах. Но моля ви, не ме принуждавайте да се върна. Няма да представлявам опасност. Ще потърся живот като обикновена жена и няма да използвам способностите си.

— Ти си Айез Седай — заяви Романда, като се постара да не издаде гнева си. Поведението на тази жена придаваше много повече достоверност на казаните от Егвийн неща за властолюбивото управление на Елайда в Кулата. — Каквото и да твърди Елайда.

— Аз… — Шемерин само поклати глава. Светлина! И преди не беше от най-самоуверените Айез Седай, но беше стъписващо колко ниско е паднала.

— Кажи ми за този шлюз — подкани я Сюан и се наведе напред. — Къде е?

— В югозападния край на града, Айез Седай — отвърна Шемерин. — На пет минути път от древните статуи на Елейан ал Ландерин и Стражниците й. — Поколеба се и добави смутено: — Но вратата е малка. Не можете да преведете през нея никаква войска. Знам я само защото имах задължението да се грижа за просяците, които живеят там.

— Все пак искам карта — каза Сюан и се обърна към Лелейн. — Добре ще е да имаме карта, нали?

— Идеята е разумна — отвърна Лелейн с дразнещо великодушен тон.

— Искам да знам повече за твоето… положение — каза Магла. — Как Елайда изобщо е могла да си помисли, че понижаването на Сестра е разумно? Егвийн наистина говори за това и аз наистина си помислих, че е невъзможно. Какво си мисли Елайда?

— Аз… не мога да говоря какво мисли Амирлин — отвърна Шемерин и се присви, щом жените в палатката я изгледаха многозначително заради това, че нарича Елайда Амирлин. Вниманието на Романда обаче бе привлечено от друго. Нещо дребно пълзеше под платнището на пода на палатката, от единия ъгъл към центъра. Светлина! Мишка ли беше? Не, твърде малко бе. Може би щурец. Тя помръдна притеснено на мястото си.

— Но все пак трябва да си направила нещо, за да предизвикаш гнева й — настоя Магла. — Нещо, с което да заслужиш такова отношение.

— Аз… — Шемерин замълча. Незнайно защо продължаваше да се озърта към Сюан.

Глупава жена. Романда почти бе готова да реши, че Елайда е постъпила правилно. На Шемерин изобщо не трябваше да се дава шалът. Разбира се, понижаването й в Посветена изобщо не беше начинът това да се поправи. На Амирлин не биваше да се дава толкова много власт.

Да, под платнището определено имаше нещо: придвижваше се решително към центъра на палатката, малка бучка, която се избутваше на тласъци напред.

— Бях слаба пред нея — най-сетне заговори Шемерин. — Говорехме за… световни събития. Не можех да ги приема спокойно. Не проявих самообладанието, полагащо се за една Айез Седай.

— Това ли е? — попита Лелейн. — Не си заговорничила срещу нея? Не си й противоречала?

Шемерин поклати глава.

— Бях предана.

— Трудно ми е да го повярвам — заяви Лелейн.

— Аз й вярвам — каза сухо Сюан. — Шемерин по няколко повода показа достатъчно добре, че Елайда я държи в джоба си.

— Това си е опасен прецедент — отбеляза Магла. — Душата ми да изгори, много опасен!

— Да — съгласи се Романда; все така държеше под око пълзящото под платнището нещо. — Според мен е използвала горката Шемерин за пример, за да подготви Бялата кула за идеята за понижаване. Това ще й позволи да го използва срещу истинските си противнички.

Всички в палатката се умълчаха. Заседателките, които подкрепяха Егвийн, най-вероятно щяха да са първи в списъка на понижените, ако Елайда утвърдеше властта си и Айез Седай се обединяха.

— Мишка ли е това? — попита Сюан и посочи платнището.

— Много е малко — отвърна Романда. — Не е важно.

— Малко ли? — възкликна Лелейн и се наведе.

Романда се намръщи и отново хвърли поглед към пълзящата бучка. Наистина като че ли се беше уголемила. Всъщност…

Бучката внезапно се раздвижи и подскочи нагоре. Платнището се разцепи и от него изпълзя тлъста хлебарка, голяма колкото зряла смокиня. Романда се дръпна отвратена.

Хлебарката се разтича по платното. Сюан смъкна обувката си, за да я смаже. Но дъното на палатката до процепа се изду и изскочи втора хлебарка. После трета. А след нея — цяла вълна: изригнаха от цепнатината като пръски горещ чай от опарена уста. Черно-кафяв килим от дращещи, пълзящи, суетящи се гадини, които извираха припряно нагоре в бързината си да избягат.

Жените се разпищяха от отвращение, западаха столчета и столове. След миг в помещението нахлуха Стражници: широкоплещестият Рорик, обвързан към Магла, и онзи смуглият, коравият като камък Бурин Шерен, обвързаният към Лелейн. Бяха извадили мечовете си, но хлебарките, изглежда, ги объркаха. Спряха и зяпнаха извиращия поток мръсни твари.

Шериам скочи на стола си. Сюан преля и започна да трепе най-близките гадини. Романда мразеше да прибягва до Единствената сила за смърт, дори срещу толкова отвратителни същества, но се усети, че и тя прелива Въздух и мачка насекоми на откоси…

Само че тварите извираха прекалено бързо. Скоро целият под гъмжеше от тях и Айез Седай се принудиха да изтичат навън, в тъмното. Рорик затвори платнището на входа, макар че това нямаше да спре насекомите да изпълзят.

Романда неволно прокара пръсти през косата си — просто за да се увери, че някоя гадина не е пропълзяла в нея. Потръпна, щом си ги представи как лазят по тялото й.

— Има ли в палатката нещо, което ти е скъпо? — попита Лелейн и посочи. На светлината отвътре се виждаше, че гадините са плъзнали по стените.

За миг Романда си помисли за дневника си, но знаеше, че след тази напаст никога повече няма да може да пипне страниците му.

— Нищо, на което да държа — отвърна тя и затъка Огън. — И нищо, което да не мога да възстановя.

Другите се присъединиха към нея и палатката лумна в пламъци. Рорик отскочи назад, щом преляха. На Романда й се стори, че чува как насекомите вътре пукат и пращят. Айез Седай се отдръпнаха от внезапно лъхналата горещина. След миг цялата палатка гореше. От околните шатри наизскачаха жени, за да видят какво става.

— Това не беше естествено — промълви Магла. — Тия хлебарки бяха с четири прешленчета. Моряците казват, че ги имало на корабите, които ходели до Шара.

— Е, не е най-лошото, което сме виждали от Тъмния — подхвърли Сюан. — Ще виждаме много по-лошо, помнете ми думите. — Хвърли поглед към Шемерин. — Ела с мен. Искам да ми направиш тази карта.

„Светлина — помисли Романда. — Егвийн е права. Иде. И то бързо.“ А момичето беше затворено. Беше се срещнала със Съвета предната нощ в Света на сънищата и ги осведоми за ужасната си вечеря с Елайда и последствията от нея. И все пак отказваше да я освободят.

Догарящата палатка миришеше на дим. Само това бе останало на Романда от всичко, което си бе имала на света.

Кулата обаче трябваше да е цяла. Каквото и да струваше това. Готова ли бе да се преклони пред Елайда, та Сестрите да се обединят? Готова ли бе отново да облече роклята на Посветена, ако това щеше да донесе единство за Последната битка?

Не можеше да реши. А това я безпокоеше почти толкова, колкото я беше притеснило гъмжилото плъзнали хлебарки.