Белязана

И след часове бясна езда тримата все още се намираха в гората, без до този момент да са стъпили върху път. Накрая стигнаха до голяма дървена колиба. Спътниците й помогнаха на Миранда да слезе от коня. Оставен на самотек огън едва димеше в камината. Девойката бе отведена до грубоват дървен стол и върху раменете й бе метнато одеяло. Едрият мъж отиде да се погрижи за конете, а жената с доволно изражение се настани в друг стол.

— Кая — представи се тя, протягайки ръка.

Миранда болезнено протегна десница в опит да отвърне на жеста. Успя слабо да стисне пръстите на спасителката си, преди болката да стане непоносима.

— Миранда.

— Всички чухме какво си сторила. Много вдъхновяващо.

— За какво говориш? — попита Миранда. — Кои сте вие? Къде съм?

— Намираш се в главната квартира на Подронието. Аз съм регионалният командир. Само за няколко дни стори за каузата ни повече, отколкото години внимателни действия — обясни жената.

Миранда познаваше Подронието. Повечето хора сляпо поддържаха войната. Други, подобно на нея самата, я ненавиждаха. Подронието бе група толкова противопоставяща се на бранта, че бяха повели активни действия срещу нея. Във всеки по-голям град имаше техни поддръжници. Говореше се, че често провеждат атаки над военни цели, за да предизвикат оттегляне на силите. Когато правителството или военните говореха за тях, думите им бяха съставени от равни части отричане и пропаганда против тях.

— Няма нужда да скромничиш. Всички знаят. Откраднала си предмет, ценен високо от военните отрепки и си убила четирима войници, изпратени да го приберат.

— Знаете за това? Тук?! Вече? — невярващо изрече Миранда.

— Моля те. Нищо не се разпространява по-бързо от лошите вести и добрите слухове! — рече Кая. — От години дирехме нещо, което да разтърси властниците. Говори се, че са те заловили, но не и нещото, което си откраднала. Така ли е?

— Предполагам, но… — опита се да обясни Миранда.

Едрият мъж влезе отново. Кая развълнувано се обърна към него.

— Тус! Още не са го намерили! — викна жената.

Мъжагата кимна. Миранда скоро щеше да узнае, че за него това бе най-силният възможен израз на емоция.

— Какво си взела? Къде го откри? Как го скри? Трябва да зная! — настояваше Кая.

— С какво оръжие изби мъжете? — добави Тус.

— Ще ви кажа всичко, което зная и съм направила, но се страхувам, че когато приключа, няма да имате толкова високо мнение за мен.

И тя им разказа случилото се през последните няколко дни. Разказа за замръзналото тяло, за меча и за търговеца. Разказа за пленяването си и освобождението от църквата. Лицата на слушателите помръкваха, радостта им бе заменена от разочарование. Само за няколко минути Миранда разруши образа, изграден от десетки слухове.

— Е, Миранда, искрено съжалявам да чуя истината. Надявах се в твое лице да открия могъщ съюзник. А наместо това откривам нещастна жертва на обстоятелствата — рече Кая.

— Аз също съжалявам. Мразя тази война от дъното на сърцето си. Ако можех да помогна, щях да го сторя — каза Миранда.

— Съмнявам се, че би могла да сториш нещо, което да надмине онова, което вече направи случайно. Агентите ни докладваха, че действията ти са предизвикали раздвижване по най-високите нива. Каквото и да представлява този меч, очевидно означава страшно много за изключително важни хора. Ти си белязана. Умовете, от които зависи цяло кралство, са насочени към теб и това, което си сторила. Вълните все още се разпръскват — обясни Кая.

— Всички от хората ми разказват историята ти. Биха строшили вратата, за да те видят — рече Тус. — В момента са въодушевени. Готови са за битка.

Ликът на Кая бавно преля от печал към размисъл.

— Може би не всичко е изгубено. Миранда, желаеш ли да се присъединиш към каузата ни?

— Разбира се. Макар да не мога да си представя с какво бих могла да помогна.

— Вече стори достатъчно. И което е по-важно, хората ми вярват, че си сторила много повече. Именно това е важното. Може и да не си в състояние да се биеш редом с тях, както се надявах, но делата ти пак ще ги подтикнат към величие. Стига да не узнаят истината, самото ти присъствие сред нас ще ги окуражи да се бият. В замяна на членството ти, ще те пазим от армията.

Ако казаното от теб е истина, освен теб има само още един човек, който знае какво точно се е случило, а той е убиец. Малко вероятно е подобен човек да се обърне към хората, които е убил, за да им предложи описание. Да. За известно време трябва да те държим в сянка. Вероятно няколко месеца. Разпространяваното от войниците описание ще избледнее. Не след дълго ще можеш да крачиш по улиците със съвсем лека дегизировка — рече Кая.

— Ще бъдеш обучена. Още една въоръжена ръка — додаде Тус.

— Да, прав си, Тус. С течение на времето ще се превърнеш в това, за което хората ми те смятат, Миранда. Това може да е велик ден за каузата ни.

Тус оставаше невъзмутим както винаги, но Кая се радваше и за двамата. Миранда се насили да се усмихне. Нещата се отскубваха извън контрол. Само преди дни живееше простичък живот, макар и скиталчески. А сега се озоваваше в центъра на нещо, от което си нямаше и понятие, но очевидно от огромна важност. Щеше да бъде извор на вдъхновение за група ренегати, които работеха за края на сраженията, но със средства, които почти не се отличаваха от кланетата на бойното поле. Непретенциозният й живот се бе превърнал в бъркотия.

— Достатъчно. Предстои ни да изработим планове. Наш агент ни уведоми, че войниците разпространяват описанието на младо момиче със среден ръст, нормално телосложение и наранено дясно рамо. Не е ужасно специфично, но трябва да се постараем да променим колкото се може повече от това — рече Кая.

— Може ли да започнем с рамото? — попита Миранда.

— Би могло да се предположи, че времето само ще се погрижи за това — каза Кая.

— Не съм толкова сигурна, че конкретният случай е такъв.

Отметна пропитото с пот и мръсотия наметало. Петно отново бе избило върху ръкава на туниката, а когато го нави, двамата воини кимнаха с разбиране.

— И това е отпреди два дни? — запита Тус.

— Да — отвърна девойката. — Плюс времето, което съм прекарала в колата.

— Само няколко дни, а ръката е отишла. Лошо. Зле зараства. Ще изгубиш ръката — рече Тус.

Раната наистина се бе влошила. Цялото рамо бе отекло, червени ивици бяха плъзнали наоколо.

— Но това беше само парче дърво — каза Миранда.

— По-лошо и от острие. Мръсно. Причинява… неща като това. Не често, но се случва. Не си от късметлиите, нали? — рече Кая.

— Животът ми не може да се нарече особено щастлив — отвърна девойката със слаба усмивка.

— Тус, ще й дадем храна и ще й намерим койка. По изгрев ще я пратим при Зеб. Не може новият ни талисман да осакатее — реши Кая. — Ще изготвя документа и ще прибера новите оръжия и брони.

— Не — отвърна Тус, не като отказ, а като твърдение.

— Какво? Няма храна, няма койка?

— Без Зеб. Ще го наръгам.

— Не започвай отново, Тус! — уморено каза Кая.

— Говореше със синчоците — рече Тус, имайки предвид Съглашенската армия.

Сините брони не се бяха променили още от началото на войната — значи преди повече от век. Всяко от трите северни кралства използваше различен оттенък, но цветът бе един. Преди обединението им, единственото общо между силите на трите кралства бе цветът на броните. И оттам бе дошло названието.

— Усещах го. Шест месеца обучение… прахосани върху предател. Хората се присъединяват към нас като шпиони, за да изкрънкат някакви облаги от офицерите. На такива смъртта им е малко. Без Зеб и с Ранкин бегалник, не ни останаха лечители — оплака се Кая.

— Ранкин е станал бегалник? Боклук! — изръмжа Тус.

— Бегалник? — попита Миранда.

— Плащаме на местен бял магьосник солидна сума, за да ни обучава лечители. Понякога се случва някой от чираците да поеме на път към него с парите и да кривне някъде, изчезвайки безследно. Избягва със среброто. Казвам ти, започвам да се съмнявам, че на света са останали свестни хора. Тус, обяви, че се нуждаем от нов лечител. Макар да се съмнявам, че ще има доброволци. Мъжете и жените, които се присъединяват към нас, неизменно искат тъкмо те да бъдат тези, които ще прережат гърлото на някой генерал. В лекуването няма слава.

— Почакайте! — обяви Миранда.

Ето решението. Щеше да я държи настрана от бойното поле, да й предостави скривалище, дори щеше да й осигури шест месеца гореща гозба и меко легло.

— Аз ще бъда новият лечител! Изпратете мен при магьосника! — охотно предложи тя.

— Ти? Хм… защо пък не?! — замисли се Кая. — Тус, погрижи се да й намериш храна и легло. На сутринта ще й дам писмото за намерение за Уолоф. Миранда, по-добре си почини. Очаква те дълго ходене.

— Отлично! Аз… дълго ходене? — попита Миранда. — Ами новите коне?

— Конете са за тези, които се нуждаят от бързина. Раненото рамо може да почака, но неочакваните възможности изникват и изчезват в миг. Две стъпки по-късно и шансът се изпарява завинаги. Кулата на Уолоф се намира от северната страна на Рейвънууд. Теренът е такъв, че пътуването пеш ще ти отнеме не повече от пет дни. Така че яж, почини и върви. Предстои ни много работа! — каза Кая.

След няколко мига глинена купа с вероятно най-лошата овесена каша, която Миранда бе подушвала, бе поставена на масата. Когато най-накрая успя да погълне отвратителната помия, очакваха я койка и одеяло, разположени в близост до подсиления огън. Тя се отпусна вдървено на леглото, наслаждавайки се на пламъците. Тялото й бе подложено на такива резки промени на горещина и студ, че протестите му бяха доста усилни. Спазми измъчваха мускулите й през цялата нощ. Когато Тус я сръга на сутринта, струваше й се, че е затворила очи само за миг. Слънцето още не се бе надигнало над планините.

— Храна. Яж я бавно. Ще ти стигне — рече мъжът, подхвърляйки й торба.

Девойката успя да я улови, не и без да раздразни нараненото си рамо.

— Огниво! — рече той, подавайки й пакет. — И прахан. Ще ти стигне. Движи се близо до планините. Приближиш ли се прекалено до пътищата, патрулите ще те убият. Приближиш ли се прекалено до планините, други неща ще те убият.

Това заплашително предупреждение й послужи наместо пожелание за добър път.