Белязана

В Нидел генерал Тригора преглеждаше бележките си от отминалите седмици. Напредъкът бе бавен, болезнено бавен. Заповедите й изискваха да проследи пътя на меча и всички онези, които може да са го видели. Това отношение бе увенчано с късмет. Пред себе си имаше описание на търсеното оръжие, предоставено от възрастен търговец, който се бе съгласил да го купи. Всички вероятни свидетели бяха идентифицирани, настоящите им местоположения бяха отбелязани.

Бе изслушала всички нужни истории, които трябваше да изслуша, извлякла цялата истина, която можеше да бъде извлечена. Съществуваше силна вероятност, макар да не бе съвсем сигурно, че Миранда… че целта е притежавала оръжието, когато е напускала магазина, но не и когато бе пристигнала в Нидел и със сигурност не по време на залавянето й.

Именно тук нещата бяха престанали да съвпадат. Църквата. Тригора знаеше, че целта бе посещавала църкви, за да се подслони. Подпалена църква и четири войнишки трупа. Нямаше логика в това. Защо й бе да пали църквата? За да скрие доказателствата? Вероятно, но телата на войниците, хора на Димънт, бяха оставени на открито, след като е могло да бъдат хвърлени сред пламъците. Ако наистина имаше разрушено доказателство, то е било от някакво друго престъпление.

От описанията на целта изглеждаше малко вероятно тя да е в състояние сама да надвие четирима войници. А после и бягството й. Затворническата карета бе подпалена. Отново огън, но този път добре употребен. Без да се смята изискването момичето и мечът да бъдат намерени, бягството ясно показваше, че тя не работи сама. Не, тук бе замесена и някаква друга ръка.

Взирайки се към събраната информация, Телоран съзря решение. Всичко това изглеждаше познато. Имаше специфичен оттенък… последователност, към която бе станала чувствителна. Знаеше, че наемният убиец е бил изпратен за меча и вероятно го е задържал за себе си. Това не представляваше мистерия. Мистерията се криеше в местоположението му, а отговорът на този въпрос бе дирила от десетилетия.

Не разполагаше с време. Нуждаеше се от напредък и то бързо. Нещо като крачка напред. Докладите за бягството криеха догадки. Конете липсваха. Броните липсваха. Бе имало плячкосване. Нищо нечувано, с изключение на разрушаването на черната карета. Това бе отмъщение. Само една група диреше оръжия, брони и мъст. Подронието. Тригора се изправи и отиде при изчакващите я Елити.

— По конете, мъже. Отправяме се на изток! — нареди тя.