Белязана

Наситила се на насечените сънища, Миранда отвори очи. Жълтият отблясък на пламъците играеше по стените на инак мрачната църква. Това й се стори странно. Не бе подклаждала огъня с часове. Опита се да се извърти към мистериозно енергичния огън, но нещо й попречи. Все още сънена, тя се замъчи да открие причината да изпита тежест в гърдите. Около нея бе намотано въже, приковаващо я здраво към стола. Хватката на обзелата я паника не отстъпваше по безмилостност на вървите. Не само въжетата, но и одеялото ограничаваше движенията й. Влудяващите опити да измъкне ръце регистрираха незначителен напредък — и надеждата й бе също толкова незначителна. Успя единствено да събори стола. С много усилия го плъзна по пода към мястото, където бе оставила меча, ала него го нямаше.

Миранда се концентрира. С мятане нямаше да стигне доникъде. Трябваше да мисли. Кой би направил това? Кой е направил това? Мечът бе единствената й ценност. Защо му е на човек, умеещ да се промъква толкова тихо, да я връзва, след като спокойно е можел да вземе меча и така? Замята се отново, чувайки дрънченето на среброто в джоба си. Дори не беше обрана.

— Няма логика в това! Открадва меча, завързва ме, подклажда огъня?! — викна отчаяно тя. — Защо му е да слага подпалки? Освен ако…

Освен ако въпросният човек все още не се намираше тук. Миранда застина и напрегна слух, страхувайки се дори да диша. Чуваше само потракването на дървените капаци и пропукването на пламъците. Стреснатото й съзнание ги превръщаше в полудочути стъпки. Накрая се отказа. Какво можеше да стори, дори и да чуеше? Нищо — докато беше завързана. Претърси ограничената част от пода, намираща се в полезрението й, дирейки нещо, каквото и да е, с което да се освободи. Огънят! Можеше да изгори въжетата! По-трезвото обмисляне я накара да осъзнае, че одеялото и дрехите й щяха да пламнат много преди вървите. Да не говорим какво щеше да се случи с кожата й. Трябваше да има друг начин.

Из помещението бяха пръснати парчета натрошено дърво. Ако успееше да достигне до някоя от тези купчини, да освободи ръка, да вземе парче и с негова помощ да разхлаби нишките, можеше да се отскубне. Планът не беше кой знае какво, но пак бе повече от сегашното бездействие.

Падането я бе блъснало болезнено към края на стола. Редувайки десния си крак с дясното рамо, Миранда съумя да се придвижи по пода. Всяко прихлъзване бе съпроводено с висок стържещ звук. Ако пленилият я все още бе наблизо, несъмнено щеше да чуе, но това нямаше значение. Трябваше да избяга. След цяла вечност плъзгане, успя да достигне до няколко парчетии, лежащи върху пода.

Ръцете на Миранда се намираха под одеялото, така че нямаше как да достигне до дървото. В ума й се зароди идея. Беше глупава, отчаяна, вероятно нямаше да проработи. Също така бе единственият й шанс. Като пое дълбоко дъх и се напрегна, девойката стовари рамото си върху купчината с цялата сила, на която бе способна. Нацепеният край на един от отломъците проби одеялото и се впи в плътта й. Колкото и да бе болезнено, точно на това се бе надявала. Проплака от непоносимата болка и бавно изви лявата си ръка изпод одеялото. Въжето силно ограничаваше движенията, но с невероятно усилие Миранда успя да придвижи пръсти до вече подгизналото от кръв парче. Стисна го немощно и се зае да го изтегля.

Колкото и болезнен да бе видът му, изтеглянето на отломъка се оказа двойно по-мъчително. Много внимателно девойката изтегли парчето от одеялото и рамото си, точно над най-горното от въжетата. Нож щеше да я освободи с няколко замахвалия, но нащърбеното парче разсичаше само по няколко нишки наведнъж. След цяла безкрайност стържене, въжето бе почти протрито. Миранда се напрегна и то се скъса. Останалите намотки се разхлабиха и тя най-сетне се озова свободна.

Наранената ръка първа достигна пода, тъй че трябваше бързо да се претърколи. Заради дългото стоене в една поза, изправянето представляваше известен проблем. Заставайки на крака, Миранда се огледа и напрегна слух. Беше сама. Вързалият я очевидно си беше отишъл, тъй като звуците й не бяха предизвикали отговор. Остро пулсиране в ръката й привлече вниманието й. Кървеше обилно. Убедена, че е в безопасност, поне за момента, тя реши да се погрижи за раната. Одеялото вече не ставаше за нищо, но поне можеше да изпълни и едно последно предназначение. Раздра го на ивици и омота наранения крайник. Кръвта от раната се бе просмукала през ризата и одеялото, събирайки се на пода. Видът й подсили световъртежа, предизвикан от загубата й.

Погрижила се за най-спешния си проблем, Миранда насочи мислите си към бягството. Прецени ситуацията. Естествено, раницата й я нямаше. Дръпване на вратата показа, че е солидно залостена отвън. Прозорците бяха все малки и разположени много високо. Имаше само един, достатъчно голям, за да послужи за бягство — този над амвона — но и той се намираше на недостъпна височина. Трябваше отново да опита вратата.

Грабна солидната дървена дръжка и дръпна с все сила. Бавно се отвори цепнатинка, изчезнала в мига, в който Миранда спря да дърпа. Не беше кой знае какво, но предоставяше известна надежда. Девойката заоглежда купчините натрошени дърва, докато не откри подходяща дъска. Поставяйки края й между дверите, Миранда я използва като лост. Дори и така, вратата се отвори само на един-два инча. Внимателно застопорявайки дъската в отвора, за да не отидат усилията й на вятъра, пленницата долепи око до тесния портал към външния свят.

Бе нощ, непробиваемата покривка на облаците не пропускаше нито лъч лунна светлина. В непрогледния мрак едва можа да различи няколко намотки от същото въже, доскоро стягало я, да пречат на излаза. Нямаше как да го среже, а колкото по-силно дърпаше, толкова по-здраво то пристягаше вратите.

— Но разбира се! — рече тя, тутакси залепвайки длан над устата си.

Въжето! Можеше да го използва, за да избяга. Отивайки бързо до вървите, тя ги съедини, сдобивайки се с яко въже със значителна дължина. Спирайки се на тежко дървено парче, тя го привърза към единия край. Изобретателната млада дама изтича към счупения украсен прозорец и хвърли парчето нагоре. Пронизителната болка в рамото й лиши хвърлянето й от известна сила и то се оказа неуспешно. Пренасяйки въжето в левицата си, Миранда опита отново, достигайки прозореца, но не успявайки да се вклини. Последва трето хвърляне.

След като изпита въжето, девойката се опита да се покатери. Нараненото рамо отново се оказа пречка, но тя нямаше намерение да му позволи да й попречи. С невероятни усилия отдели крака от пода, само за да се строполи отново секунда по-късно, предшествана от тихия, но непогрешим звук на метал, впиващ се в дърво. Погледна нагоре и видя нож за хвърляне да стърчи от стената. Проследи го до източника му, тъмна фигура на покрива край един от по-малките прозорци.

Стържещ звук привлече вниманието й отново към прозореца. Лишено от опора, дървеното парче се изхлузваше навън, отнасяйки и скъпоценното въже със себе си. Оставаше й само парче, не по-дълго от ръката й. Когато погледна отново към човека, попречил на бягството й, фигурата му бе изчезнала.

— Кой си ти?! Какво съм сторила? Защо ме държиш тук?! — провикна се Миранда. Отговори й мълчание.

Победена, Миранда изправи поваления стол и седна, не по-свободна от времето, когато въжетата я бяха стягали и с бързо вцепеняваща се десница, напомняща й за поражението. Отново огледа затвора си. Дребни прозорчета се издигаха от двете страни на наклонения покрив, на свой ред заслонени от друг, по-малък. Над входа имаше малка стая, която някога бе помещавала църковната камбана. Дупката, през която бе висяло въжето й, сега можеше да се похвали с няколко прогнили нишки. Дъска, с няколко разкривени стъпала бе всичко, останало от някогашната стълба за поддръжка.

Миранда отиде до вратата, която бе успяла да открехне. Едноинчовата пролука все още бе непокътната. Врагът й лесно можеше да избута дъската, лишавайки девойката и от тази й дребна победа, ала цепката продължаваше да стои, пропускайки пронизителния вятър. По-рано днес Миранда се бе молила да я пуснат, но сега искаше само да излезе. Отново долепи око до пролуката.

Небето на изток бе започнало да порозовява, багрейки ослепителния сняг в лек пурпур. Виждаше се само непознатият, облечен в същото проклето наметало като всички останали северняци. Стоеше с насочен на изток поглед, загърбил Миранда. Нейде в далечината, по заснежения път се движеше черна точица. С приближаването си тя се превърна в конна шейна. Обичайна гледка след ужасна буря. Виелиците далеч не бяха редки събития, а изчакването пътищата да станат отново проходими бе сигурен начин да попаднеш на следващата вихрушка. Ала бе очевидно, че никой не бе минавал по този път от много месеци, с изключение на онези, ограбили църквата. Появата на шейната не можеше да е съвпадение.

Когато се приближиха достатъчно, Миранда успя да разгледа конете, самата шейна и четиримата войници, които слязоха от нея, носещи непогрешимата емблема на Северната армия. Сърцето й се оживи. От години не се бе радвала при вида им, но днес те представляваха единствения й шанс за спасение.

— Насам! Тук съм! Помогнете ми! — изкрещя тя, удряйки по дверите с юмруци. Остра болка в рамото бързо сложи край на ударите, но Миранда продължи да вика.

Когато се убеди, че е била чута, девойката погледна през пролуката. Четиримата войници стояха тихо пред вратата, облечени в пълно бойно снаряжение и спуснати забрала. Първият спокойно говореше с фигурата в наметало, а останалите изчакваха. Не се отправиха към вратата. Тя напрегна слух. Само войникът говореше достатъчно високо, за да чува думите му.

— Онази, която е докоснала меча? Възложено ни е да я намерим, както и оръжието — отвърна той в отговор на нечутия коментар на фигурата.

Онзи с наметалото измъкна вързоп и го подаде, очевидно Мирандиния меч. Войникът го взе с ръкавичените си ръце и го размота. След като го огледа толкова внимателно, колкото бе възможно със спуснато забрало, той погледна към непознатия.

— Изглежда е търсеното от нас. Ще вземем момичето и ще потегляме — рече той, пристъпвайки към вратата. Пленилият Миранда го спря, хващайки го за рамото.

— Какво? — раздразнено попита войникът.

Фигурата протегна ръка с дланта нагоре.

Надеждите й изчезнаха, когато осъзна видяното. Той искаше да му се плати! Северната армия бе в съдружия със странника, който я бе заловил! Защо? Какво искаха от нея? Хиляди ужасени мисли се блъскаха из съзнанието й, а сърцето й щеше да се пръсне. Размяната на реплики между съзаклятниците продължаваше.

— Залавянето и връщането на мечодържеца е отговорност на Съглашенската армия. Без значение какви заповеди си получил, намесата ти се счита за предателство. Благодарение на факта, че намесата ти е била изцяло ползотворна, няма да бъдеш съден — рече войникът.

Непознатият отвърна нещо, прекалено тихо, за да бъде чуто, но езикът на тялото му издаваше значителен гняв.

— Не съм бил уведомяван за подобно споразумение, а дори и да бях, то би било определено за незаконно. Няма да получиш възнаграждение. Съветвам те да приемеш това и да си благодарен, че няма да те съсечем на място.

Умът й трескаво работеше. Как би могъл някой да търси нея и меча? Бе го намерила на полето само преди ден-два. Очевидно е бил там за известно време. И как я бяха открили толкова бързо? Никой не знаеше, че ще е тук, дори и самата тя, докато старецът… старецът. Трябва да бе предположил, че е откраднала меча и й бе казал къде да иде. Продължаваше да допуска грешки кому да се доверява за напътствия. Онзи с плаща сигурно бе ловец на глави. Нещата изглеждаха зле. Ако Съглашенската армия искаше да я отведе, нищо чудно да съзираше последния си изгрев. Само обвинение бе повече от достатъчно, за да се озове в тъмница, а ако оръжието бе достатъчно ценно да го търсят ловец на глави и армията, Миранда можеше да си остане затворена за цяло десетилетие.

Междувременно размяната на реплики между ловеца на глави и войниците се нажежи. Останалите ратници, които до този момент бяха стояли безучастно, започнаха да наобикалят наемника. Водачът им пристъпи към вратата и се зае да развързва въжетата, закривайки гледката на Миранда. Беше обзета от емоции, но въпреки това забеляза нещо особено в него. Изглеждаше… чужд.

Проблясък я накара да погледне зад водача. Войниците бяха започнали да се отдръпват, но на никого от тях не се удаде да направи и втора крачка. Един след друг се сгърчваха неестествено и се отпускаха на земята. Краят им бе настъпил за един миг, от един-единствен удар, прекалено бърз, за да бъде проследен от окото. Издрънчаването на броните им привлече вниманието на командира. Главата му още не бе приключила обръщането си, когато стоманен размах я отдели от раменете му.

Миранда се отдръпна, но кървавата сцена се бе запечатала в ума й. Препъна се, виеше й се свят, стомахът й се бунтуваше. Видяното я бе отвратило и физически, девойката не можеше да се държи на крака. Замаяно седна на пода, давейки се.

Някак успя да се овладее. Когато се почувства достатъчно добре, очите й се насочиха към вратата. Убиецът още бе там, чувстваше го. Отново бе настъпила инверсия. Желанието й да блъсне вратите широко отворени и да вкуси свобода бързо бе заменено от настойчива молитва да останат затворени, за да не влезе онова чудовище. Цяла вечност не откъсна взор от дверите, страхувайки се дори да премигне.

Утринната светлина пролази по пода пред нея. Миранда напрегна всички сетива, опитвайки се да предугади какво е намислил убиецът. Само изцвилването на някой от конете и капенето на топящия се сняг нарушаваха тишината. Бавно, внимавайки да не издаде звук, тя се изправи на крака и се промъкна към вратата, напрегнато насочила очи в ивицата светлина. Оставаха й само една-две стъпки, когато въпросната ивица бе засенчена. Девойката се втурна назад, препъвайки се в парче дърво и стоварвайки се болезнено на земята. Размазаното от бързината на замаха оръжие просъска, разсичайки въжетата. Вратите се разтвориха широко, очертавайки мрачния силует на убиеца върху светлината на снега, накарала Миранда да замижи.

Присвивайки клепачи, девойката пипнешком намери парче дърво и го сграбчи. Бе видяла с каква бързина се бе разправил с обучени войници, но нямаше намерение да даде живота си без бой. Ако чудовището се канеше да я довърши, Миранда щеше да се постарае то да съжалява за решението си. Едва силуетът му бе започнал да придобива по-ясни черти, когато ловецът на глави изчезна от светлината. Сега се криеше нейде в сенките. Очите на девойката бяха безполезни, тъй като резкият контраст на светло с тъмно не й позволяваше да види нищо. Преди дори да успее да реагира, дървото бе отскубнато от хватката й. Ръката й бе болезнено извита зад гърба и Миранда бе принудена да пристъпи назад.

Борейки се, тя бе отведена навън. При всяко мятане, острата болка във вече нараненото й рамо я караше да продължи. На най-плитките места снегът стигаше до глезените, а най-високите преспи се издигаха с човешки бой. Когато наближи конете, ръката й бе освободена с едно последно тласване. Нов челичен захват стегна главата й, лишавайки я от възможността да се обърне. Един от конете бе отделен от впряга, всичките му военни отличителни белези бяха отрязани.

— Върви. Веднага! — долетя груб и престорен шепот в ухото й, но несъмнено мъжки. Последната дума бе пропита с гняв, позволявайки донякъде да определи гласа.

Миранда затаи дъх, усещайки студеното острие на нож да се допира до гърлото й.

— Надзърнеш ли към мен, ще те сполети тяхната съдба! — рече той, обръщайки главата й към останките от войниците.

На мястото, където някога се бяха издигали хора, сега имаше купчина метал. Снегът около нея бе надупчен от литналите пръски кръв, а върху броните имаше петна, по-черни от които бе виждала само на онова поле преди няколко дни. Нещо повече от острие бе докарало гибелта им. Някаква нечиста магия бе обезобразила телата им. Той бе отнел не само живота им, бе им отнел и човечността. Саможертвата им нямаше да може да бъде почетена с погребение. Беше ужасно.

С мъка Миранда се покатери върху коня. Не бе предназначен да бъде язден отделно, така че беше неоседлан. Девойката и преди беше яздила без седло, но не се чувстваше особено удобно. Сега обаче не бе удачен момент да възразява.

Докато дърпаше юздите и поемаше на път, главата й гъмжеше от смайващите днешни случки. Ловецът на глави я бе пленил, бе я вързал и беше откраднал най-ценното й притежание. А в същото време беше й оставил парите и добавил подпалки в огъня, макар самият той да не се бе грял. Огънят очевидно бе за нейно удобство, но защо? Бе ясно, че странникът има някакво приложение за нея, но след като бе убил онези, дошли да я отведат, беше й предоставил възможност да избяга и дори настоял да я използва. Защо? Това част от някаква извратена игра ли беше?

Миранда пришпори коня. Вече се бе отдалечила на десетки крачки от него, но пак можеше да отгатне къде точно в гърба й ще се забие острието, което щеше да долети още при най-малкото поколебаване от нейна страна. Изминаха минути — не знаеше колко — преди да достигне разклонението на пътя и да се почувства в достатъчна безопасност, за да спре.

При тази почивка конят издишваше насечено, изпълвайки въздуха около муцуната си с облаци. Миранда погледна към гърба му и се навъси. Така й не си бе получила обратно раницата. Разполагаше само с трите сребърни монети, дадени й от дружелюбния лисугер. Едва вчера, а вече й се струваше, че е било преди цяла вечност. Девойката погледна на юг. Нямаше смисъл да се връща при мъжа, който бе пратил войници по дирите й. Щеше да се отправи към следващия град, да се екипира и сетне щеше да прецени какво да прави.

Освободена от вцепенилия я страх, Миранда осъзна три неща. Първо, студът бе непоносим. Прекараната на завет нощ само влошаваше нещата. Втора идваше болката в рамото й. Бе се засилвала неумолимо от студа, но девойката едва сега бе имала време да я осъзнае. И последно, когато конят пое в лек тръс, бе чула особено дрънчене. Звучеше различно от подрънкването на сбруите. С разпалено любопитство, Миранда подири източника на звука. Скоро го откри. Торба, привързана към един от ремъците. Младата дама я откачи и я разтвори. Видяното я потресе.

Кесията, която й бе открадната по-рано. Нямаше никакво съмнение. Не можеше да сбърка захабената кесия и медните монети. Как? Как се е озовала тук? Убиецът трябва да е бил там, в онази кръчма, онази нощ. Как инак би се сдобил с кесията? И защо му е да й я дава? Дали е искал тя да знае? Разтърси торбата и видя, че вътре се намираше камата й, както и бележка. Нетърпеливо сграбчи листчето, убедена, че съобщението не бе представлявало част от съдържанието на кесията преди.

Бе изписано върху грубовата хартия, с прилежна ръка, и гласеше:

Тя потръпна, но този път не от студ. Бе станала част от нещо, което не разбираше. Мечът го нямаше, ала тя още не беше в безопасност. По каква причина я търсеха? Защо докосването на едно оръжие да я превръща в такава престъпница? И защо убиецът й дава този съвет? Въпросите я заливаха един подир друг, а отговори нямаше.

Опита се да се съсредоточи върху позитивното, ако можеше да открие нещо в тази категория. Първата й мисъл бе, че е имала късмет да се отърве жива. Войниците не бяха разполагали с това щастие. Също така имаше и кон. Тъкмо нещото, с което се бе надявала да се сдобие след продажбата на меча. И бе се отървала от гнусното оръжие, макар не по начина, по който бе възнамерявала. Беше освободена от бремето на вървежа — но нямаше да може да се наслади на ездата, защото тя й оставяше повече време да мисли, а Миранда се намираше в момент, когато това бе последното нещо, което й се прави.

Във всичко, случило се досега, само едно бе сигурно. Нещата не бяха приключили. Думите върху бележката бяха правдиви. За дни делата й, каквито и да бяха те, щяха да достигнат всички кътчета на континента. Нямаше представа каква неправда е сторила, но само след няколко часа всички останали щяха да знаят и да я нарочат за виновна. Нямаше значение, че единствените хора, които знаеха истината, бяха мъртви или бегълци — подобна история се сдобива със собствен живот. Можеше сама да прекосява земята, нашепвайки се в людските уши, жертвайки истинността за бързина на разпространение. Клюките по някакъв начин съумяваха да избегнат природните закони. Хората щяха да узнаят.

С по-задълбоченото обмисляне на днешния ден, тревогата на Миранда нарастваше. Колкото и да се стараеше, не можеше да прогони сцените на смърт и вледеняващото усещане за страх от ума си. Това разсейване, макар и твърде неприятно, в добавка с бързината на коня, я отведе до желаната дестинация за отрицателно време.