Белязана

Скоро новоположената целителка бе яхнала коня и очакваше Елитните. Гласът на Кая все още отекваше в ушите й. Трябваше да се извърне на изток и да препусне с цялата скорост, на която конят бе способен, веднага щом зърнеше украсен шлем в далечината. Дотогава единствено напрегнато изчакване запълваше времето й, както и няколко простички заклинания, за да възстанови коня си. Когато прошепна и последното заклинание, доволна от относителната лекота, която новия амулет предоставяше, Миранда се обърна към спътничката си. Мин стоеше до нея, все още захапала шлема.

— През целия път ли ще носиш това със себе си? Ще трябва да се движим много бързо. Надявам се, че ще се справиш! — рече тя, желаейки да наруши тишината.

В отговор главата на Мин се надигна. Тя подуши въздуха и затанцува възбудено наоколо. Миранда не видя нищо, чуваше само трополенето на ледения дъжд върху игличките на дърветата. Слезе от коня и долепи ухо до студената земя. Слабо, едва доловимо, можа да чуе — или по-скоро усети — равномерните удари на десетки копита. Мин се покатери върху едно дърво и насочи очи на юг. Острият й взор трябва да бе различил нещо между дърветата. Нещо, което мразеше. Драконът скочи на земята и се втурна на юг.

— Мин, не! — провикна се Миранда.

Вярната й приятелка спря с приплъзване и я погледна умоляващо, копнееща да й бъде позволено да стори желаното от сърцето й, да отмъсти на онези, които бяха й отнели нещо скъпо. Миранда я погледна в очите.

— Не можем, Мин. Не сега. Последвай ме.

Неохотно дракончето се върна до нея, притискайки челюсти около шлема като алтернатива. Миранда наблюдаваше дърветата в далечината. Скоро звукът на копита гърмеше в ушите й. Искаше да побегне, но трябваше да се увери, че ще я последват, а няма да продължат към кулата на Уолоф. Още само минутка. Още само секунда. Още само един удар на сърцето. Сега!

Появи се първият кон. Яздеше го жена, а издължените и грациозни черти, макар и зърнати от Миранда само за частица от секундата, издаваха елфическия й произход. Девойката пришпори коня си на изток. Мин затича край нея. Бягаше със същата скорост без големи усилия, макар дъвченето на шлема и постоянното обръщане назад към преследвачите да я затрудняваха малко.

Вятърът се впускаше отгоре им с двойно по-голяма ярост, отколкото ако стояха неподвижни. Примесеният с дъжд сняг ги измокри за минути. Миранда се обръщаше редовно, припомняйки си още от думите на Кая.

Може да не узнаеш веднага дали имаш шанс да избягаш. Те яздят военни коне, отгледани за сила. Вихробяг е куриерски кон, отгледан за издръжливост. Ще изглежда, че не изостават от теб и може в действителност да е така, но бързото препускане ще изтощи конете им. Разстоянието помежду ви трябва да започне да се разширява бързо и внезапно. Ако не, значи си обречена.

Миранда преценяваше разстоянието на всеки няколко крачки. Сърцето й ускоряваше ритъм при всеки взор, който не покажеше увеличаване на преднината. Накрая, точно когато собственият й кон изглеждаше на ръба на изтощението, преследвачите изглежда спряха. Конете им нарушиха ритъма си и останаха назад. Дори и когато Вихробяг значително забави ход, Елитните се скриха от поглед само след минути.

Миранда се поуспокои, но не кой знае колко. Знаеше, че войниците я бяха видели. Бяха я проследили дотук само по описание. Ако не се възползваше от всяко налично предимство, за да поддържа разстоянието, щяха да я заловят. Затова продължи да пришпорва коня си. Животното бе изтощено и не си бе почивало както трябва от дни, но трябваше да продължи, инак щяха да бъдат заловени.

След като Вихробяг бе препускал почти три часа, стана ясно, че въпреки магиите животното се нуждае от почивка. Нямаше смисъл да го изтощи докрай, с което да се обрече, а и самата Миранда бе още новак в магическото изкуство. Трябваше да пази и собствената си сила. Елитните трябва да са изостанали на около час, може би можеше да рискува кратка почивка. Малко поточе, заобиколено от изключително упорити треви, се оказа логично място да си поемат дъх. Конят и драконът залочиха жадно. Миранда раздвижи крака, опитвайки се да заслони очи от дъжда и леда. Мин успя да улови заек, сглупил да се замотае наоколо, а Вихробяг гладно захрупа тревите. Миранда не разполагаше с храна, но постоянният страх я бе лишил от апетит. Не можеше да откъсне очи от западния хоризонт.

Мин тъкмо бе започнала да гризе любимата си играчка, когато погледът на Миранда попадна върху нещо, което девойката не можеше да определи. Слънцето бе залязло отдавна, затруднявайки различаването на повече от силуети. Някъде в далечината сияеше нещо, прилично на слаба, проблясваща звезда… но на земята. За миг остана възхитена от странната гледка. Но знаеше, че каквото и да беше, то се приближаваше към нея с всеки изминал миг, с нейния късмет бе твърде вероятно това да са лоши новини. Погледна към коня, все още недостатъчно отпочинал от препускането. Очите й отново се върнаха върху светлината. Бяла с частица синьо, точка светлина, оставяща едва доловима следа след себе си. Напомняше й на кристала на Уолоф. При заклинанията му проблясваше същото сияние.

— Трябва да вървим! — рече тя.

Покатери се върху седлото, а Мин уморено стисна шлема. Срита животното, но кобилата не помръдна. Не можеше да продължи. Бе се натрупало прекалено много изтощение. Миранда отново насочи нервен поглед на запад. Светлината бе по-близо, в това нямаше спор, но какво представляваше? Веднъж съдбата да се окаже благосклонна и към нея, тъй като могъща светкавица прескочи между облаците в небето, осветявайки полето за миг. През частицата светлина отговорът остана прогорен в очите й. Елфът, водачът на Елитните, яздеше към нея с издигнат високо кристал, благодарение на който конят на преследвачката развиваше неестествена скорост, двойно по-бърза и от най-бързия галоп, който животното на Миранда можеше да постигне.

Девойката застина от ужас. Не можеше да стори нищо. Водачът щеше да я настигне след отрицателно време. Оглушителен гръм я изтръгна от вцепенението и накара Вихробяг да се втурне напред. Мин бързо се стрелна на свой ред. По някакъв начин въпреки дългото бягане, младото драконче все още бе в състояние да поддържа предишната си скорост. Миранда стисна амулета си.

Не разполагаше с избор. Времето за магия бе настъпило. Подобрения като тези на Елитните не бяха част от обучението й, но заклинанията за целение и възстановяване щяха да вдъхнат на животното й сила и енергия, много по-големи от многодневна почивка.

Насочи ума си в най-чистата концентрация, която позволяваха обстоятелствата, и започна да изрича заклинанията. Едно за отстраняване на умората, още едно за облекчаване на болката. След още няколко Вихробяг търчеше с пълна скорост, но Миранда се чувстваше много по-зле. Едва й оставаше достатъчно воля да се задържа върху седлото. Бавно се обърна, за да види на какво разстояние се намираше врагът. Вече ги деляха не повече от сто крачки, а дистанцията намаляваше неумолимо. Миранда затвори очи и се замоли. Вече нищо не зависеше от нея. Всичко бе в ръцете на съдбата. А може би не.

Мин се обърна. Зъбите й още стискаха шлема, затова избълва огнена струя от ноздрите си. Вражеският кон се паникьоса и не можа да запази контрол заради неестествената скорост. Кон и ездач се търколиха на земята. Мин изпусна сдъвкания шлем и впери очи върху новия трофей. С мощно отхапване изтръгна шлема от главата на елфа. Конят, полудял от страх, избяга в бесен галоп. Миранда я повика и Мин се впусна да я догони, сдобила се с нов шлем, оставяйки разгневения и замаян войник зад себе си. Елфът проследи с поглед отдалечаващата се двойка, но не можеше да направи нищо. Поне за момента бяха в безопасност.

С течение на нощта Миранда бавно се възстанови достатъчно, за да поднови заклинанията си. В един момент дори Мин не можеше да поддържа същата скорост като мистично подпомогнатия кон. Скочи на гърба на Вихробяг, но това не забави животното, както се бе страхувала Кая. Напротив, досегът на драконовите лапи мотивираше коня по-добре и от най-настойчивото пришпорване.

По видело гората, която трябваше да е на още един ден път, се изправи пред тях. Такива бяха възможностите на неуморяващото се животно. Разбира се, пощадилото го изтощение бе чувствано от ездача. Миранда едва се държеше будна, всяка крачка заплашвайки да я събори от седлото. Докато напрягаше сили да остане в съзнание, също така напрягаше и ума си. Онзи войник, жената елф. Някога, някъде я бе виждала и преди. Образът на лицето й се бе запечатал в съзнанието на Миранда. Отпреди много време.

Шарените сенки на клоните накараха момичето да се окопити. Бяха пристигнали. Вятърът разтърсваше остатъците на нощния дъжд от дърветата. Конят, усетил, че са достигнали желаното място, бе забавил до тръс, а после и до ход. Миранда го спря. Не слезе, а по-скоро се свлече от седлото.

Изглежда неусетно бяха навлезли доста дълбоко в гората. Измореното момиче се изправи. Трябваше да се отдалечи от дирите, които бяха оставили досега и за съжаление, да изостави коня. Останеше ли на седлото, преследвачите щяха да следват следите от подкови. Трябваше само да се отдалечи на достатъчно разстояние, без да оставя отпечатъци.

Но това не бе лесна работа. Дъждът бе разкалял земята. Оставаха следи. Миранда отведе коня до един поток, чието корито бе съставено от гладки камъни. Докато животното се наслаждаваше на добре заслужено освежаване, девойката пристъпи в ледената вода, която й стигаше до глезените. Мин я гледаше любопитно. Едва след известно придумване последва примера на спътничката си и се присъедини към неприятната, но за съжаление необходима дейност. Изминатото във водата разстояние бе достатъчно, за да вцепени отново краката на Миранда. Напусна потока в район, който бе толкова гъсто покрит с борови иглички, че по земята не оставаха следи. Голямо дърво й послужи за подслон, където девойката се стовари върху най-сухото парче земя, което можа да открие. Мин се настани върху нея и почти мигновено заспа.

Бавно потъна в неясен сън. Намираше се на безжизненото поле, измъчвало я предните нощи, но същевременно някак различно. Беше се изгубила и крачеше наоколо. Недалеч бе надвиснала мътна, почти недоловима светлина. Дълбоко отчаяние нагарчаше в сърцето й, защото светлината все убягваше. Изглеждаше последното убежище на сиянието сред всепоглъщащия мрак. Трябваше да я открие, трябваше да я докосне и да познае отново виделината, преди да е изчезнала завинаги. Бе близо. Толкова близо!