Белязана

Нощта бе изпълнена с кошмари. Тормозеха я видения на зверствата, които Лейн бе допуснал. Отново и отново преживяваше деня на клането. Многократно се будеше, затруднявайки се отново да заспи. След по-малко от час истинско спане, бе разбудена от последния глас, който искаше да чуе.

— О, значи с животното спите в едно легло. Колко подобаващо! — каза Айна.

— Какво искаш? — промърмори Миранда.

— Време е да демонстрираш на какво съм те научила. Препоръчвам ти първо да се нахраниш.

Миранда се измъкна от леглото, взе си тояжката и провлачи крак към постройката, където раздаваха храната. Айна пърхаше около нея.

— Не изглеждаш особено отпочинала. Помня, че ти наредих да си събрала сили! — мърмореше гневно феята.

— Не можах да спя заради сънища — обясни Миранда, докато се опитваше да яде.

— Това е признак на много слаб ум! — порица я Айна. — Винаги ли ядеш толкова бавно?

Дийкън влезе и се настани до Миранда.

— Прекрасно, сянката ти се появи — озъби се Айна.

— Миранда, не изглеждаш много добре. Сигурна ли си, че си във форма? — попита младежът.

— Няма избор. Ще я изпитам днес.

— И какво си й приготвила? — обвинително изрече Дийкън.

— Подобаващ тест за малкия ни феномен — каза феята.

— Който със сигурност ще те накара да изпъкнеш като наставник… — изтъкна той.

— Самото ми съществуване е достатъчно, за да изпъкна — отговори повелителката на въздушната магия, подушвайки шумно, преди да отбележи. — Каква е тази воня? Храната ти? Как ядеш това?

— Това е единствената налична храна — рече Миранда.

— За теб, може би. Онези с по-еволюирали небца имат алтернативи.

— Ти с какво се храниш? — запита девойката.

— Нектар. Това е единствената удачна храна, предоставена от природата.

— Опитвала ли си нещо друго? — поинтересува се момичето.

— Не мога да ям друго. Бързо, приключвай! Нямам търпение да започнеш.

Миранда се подчини и се отправи към дървото, което все още носеше белези от последната й поява там. Тръстикова флейта, идентична на тази, с която се бе упражнявала, бе прикрепена на прът под него.

— От теб се иска нещо много просто. Първо, ще задържиш една нота в продължение на двадесет и четири часа, сетне… — поде феята.

— Цял ден! — възкликна Миранда.

— Инак казано, да. И ще те помоля да не ме прекъсваш отново. След теста за издръжливост ще изсвириш елегията без грешка, от началото до края, застанала на не по-малко от десет крачки от инструмента — продължи Айна.

— Най-дългият майсторски тест е изисквал три часа! — каза Дийкън.

— Поздравления, познанията ти върху историята ни са неоспорими. Откровено казано никога не съм била особено радостна от факта, че в миналото тестът е бил толкова… незначителен. Това е далеч по-удачно.

— Затруднявам се да остана будна за повече от ден — рече девойката.

— Е, със заклинание, което да занимава ума ти, не трябва да имаш проблеми да избегнеш съня. Достатъчно приказки. Започни! — нареди феята.

Бе ясно, че говори сериозно. Миранда насочи ума си. За щастие се изискваше съвсем малко усилие да създаде вятър, достатъчно силен, за да издаде звук. За нещастие, Айна не остана доволна, докато нотата не бе чута от всички. Девойката трябваше да утрои усилия, преди феята да престане да досажда с подканяния. Звукът бе достатъчен да събере тълпа. Усилието не бе ужасно, но беше осезаемо.

Миранда огледа тълпата, която изглежда нарастваше към изтичането на първия час. Айна изпитваше изключително удоволствие да съобщава на всеки новопристигнал условията на теста.

Времето минаваше бавно. Слънцето едва-едва пълзеше в небето. Почти невъзможно беше да знае колко време се е занимавала с това. Дийкън знаеше, така че бе достатъчно любезен да води отчет, прокарвайки резки в земята. Посещенията му изглеждаха все по-редки с напредването на деня. По времето, когато светлината на краткия ден си бе отишла, девойката трябваше да съсредоточи цялото си съзнание върху поддържането на нотата. Повечето от зяпачите се оттеглиха, включително и Айна. Единствените останали бяха Дийкън, който прекарваше времето между отбелязването на часовете с писане в книгата си, и Мин, вярно застанала до нея.

Нощта бе мрачна — и студена. По някое време одеяло обви раменете й. Трябва да бе Дийкън, но девойката не можеше да определи кога е било поставено. Бе вперила очи в хоризонта. Когато слънцето най-накрая надникна отново, момичето знаеше, че ще успее. Очите й се затвориха неусетно няколко пъти, докато попадаше в някакво нелепо състояние между сън и концентрация. Насилваше се да ги отвори, всеки път съглеждайки същото тъмно небе.

Около петнадесетия час започна да се случва нещо любопитно. Магията премина на заден план. Сякаш съзнанието й се бе разделило. Една част поддържаше заклинанието, а другата бе свободна.

— Дийкън? — успя да изрече тя.

— Да? — отвърна младежът. Гласът му бе леко завален, сякаш бе започнал да се унася.

— Чувствам се странно. Вече не аз съм тази, която поддържа заклинанието.

— А, да. Умът ти се приспособява към магията като цяло. Заклинанието се превръща във втора природа. Това е голяма стъпка към изграждането в успешен магьосник. Не след дълго, използваните най-често от теб заклинания ще станат рефлексивни. Защита, лечение, ще бъдат призовавани сами при нужда. Това умение не може да бъде преподадено, заражда се от опит. Какво да кажа? Продължаваш да ме удивляваш!

Макар магията да не отнемаше същите съзнателни усилия, пак оставаше все така изтощителна. Когато небето започна да почервенява, девойката изпитваше затруднения да стои изправена. Умът й не притежаваше волята да контролира мускулите. Мин позволи на Миранда да се облегне върху нея. Часовете продължиха да се нижат, докато накрая Айна не се събуди и не долетя.

— Не остана много. Как е обучаемата ми? — запита тя.

Девойката откри, че не разполага с волята да премигне, още по-малко да отговори. Дори след огнения тест не се бе чувствала толкова уморена. Поне тогава бе изхабила много сила за сравнително кратко време. Това тук наподобяваше маратон на духа, изчерпващ всичките й резерви.

— Би трябвало да знаеш, че не можеш да очакваш отговор по това време… — каза Дийкън, борейки се да задържи собствените си очи отворени, докато изтегляше двадесет и третата резка в земята.

Минутите минаваха и тълпата отново започна да се сбира. Звукът на нотата леко потрепваше, докато песъчинките в часовника на Дийкън се стичаха. Когато започна да тече последната минута от теста на издръжливост, Айна предложи съвет:

— Ще трябва да изсвириш елегията веднъж. На твое място не бих прекъснала вече направената магия, за да не би рязкото вдигане на фокуса да разконцентрира ума. Използвай вече създадения вятър, за да изсвириш мелодията. И… почни.

Миранда призова нотите в ума си и започна да минава през тях. Изпълнението в никакъв случай не бе въодушевено, но и не беше грешно. И последната нота отекна, предизвикала оглушителен рев от тълпата. Одобрението достигна съзнанието на девойката под формата на далечен шепот.

Отново на Дийкън се падаше да я отведе до леглото й, този път без особени възражения от Мин, получила обичайния картофен подкуп. Айна обсъждаше представянето, критикувайки темпото на мелодията и приписвайки си всички заслуги за успеха. Докато насъбралите се хвалеха феята, Миранда бе положена на леглото си и оставена да почива.