Белязана

Може би като услуга, може би като последствие, но сънищата й бяха необичайно смътни. Сблъсък на неясни образи и приглушени звуци, неразличими и неразбираеми. Когато се събуди на сутринта, само един образ бе изникнал ясно, но бе повече от достатъчен, за да остави неприятно усещане даже след разбуждането. Мъж, седнал на износен стол. Брадата му бе дълга, прошарена със сиви нишки. Падащата отгоре му светлина бе прорязана от сенки. Дрехите му бяха същински парцали. Всичко у него излъчваше мизерия — с изключение на една отчетлива черта. Очите му, вперени в някаква невидима далечна точка, сияеха с непоколебима решителност.

Този мъж бе баща й. Почти избегнала невредима кошмарите, обликът му бе двойно по-шокиращ.

Отдели миг да се окопити, преди да грабне тояжката си и да се отправи към мястото на тренировки. Мин щастливо трополеше до нея и напрегнато гледаше как феята нетърпеливо прелита наоколо. Изглежда дори пропускането на закуската, довело до пристигането на Миранда преди слънцето да е надникнало на хоризонта, не бе достатъчно, за да осигури поява по вкусовете на феята.

— Е, радвам се да видя, че вече спиш денем — подразни я Айна. — Надявам се да си донесла със себе си малкото си наличен ум, защото ще очаквам много от теб.

— Надявам се да отговоря на очакванията ти.

— Приключи малкия тест на Соломон, който обикновено е последен, така че поне разполагаш със силата да сториш каквото ще се изисква от теб. Но достатъчно празни приказки. Слушай внимателно. Елементалните магии се различават значително по техника, така че ще е добре да започнем отначало.

Миранда понечи да отговори, но бързо бе смъмрена.

— Когато искам да говориш, ще ти наредя да го направиш. Чрез концентрация ли искаш да учиш, или чрез заклинания? Говори!

— Концентрация — изрече Миранда.

— О, значи си изоставила скъпите си „вълшебни думи“, тъй ли? Убедена съм, че би предпочела да си ги напяваш отново и отново. О, колко забавно би било! — каза Айна с подигравателен ентусиазъм.

— Нямам нужда от снизхождението ти! — остро каза Миранда.

— Олеле! Снизхождение! Голяма дума, нали? Какво друго ти се върти в главицата? Надали е много. Но аз се отклонявам. Затвори очи и се съсредоточи!

— Нямам нужда да… — поде Миранда.

— Аз ще ти кажа от какво имаш нужда. Затвори очи и се съсредоточи! — настоя тя.

Миранда го стори.

— Прочисти ума си от всичко друго, освен гласа ми. Нищо друго не съществува.

По принцип щеше да постигне нужното състояние почти веднага, но вбесяващата нова наставница бе изпълнила съзнанието й с гняв, който трябваше да бъде прокуден. Дори и тогава подготовката не й отне много време. Сякаш усетила прояснението, Айна заговори.

— Това е задоволително. Сега слушай. Искам да се съсредоточиш върху кожата си. Почувствай вятъра. Почувствай как те заобикаля. Вдигни ръка.

Миранда го стори.

— Забележи как ръката ти помръдва при най-малката мисъл. Забележи и как въздухът се движи около нея. Съсредоточи се изцяло върху въздуха, който се вие и завихря. Винаги се движи. В него има енергия, точно както и в огъня. Почувствай енергията! — каза тя. — Дръж леещия се вятър пред ума си. Спомни си как премести ръка. Просто й заповяда. Впрегни същата воля, но този път й позволи бавно да се изниже от тялото ти. Нека се пропие в променящия се въздух. Примеси силата си с тази на вятъра. Това е просто друга част от тялото ти. Друг крайник. Придай повече енергия. Придай на въздуха повече сила.

Хипнотичният глас на Айна лесно потъваше в съзнанието на Миранда. Макар само преди дни да бе преминала многократно по-изморителен тест, сега усети напрежение. Не се налагаше да учи всичко отначало, но бе значително по-изтощаващо от вече овладяния огън. Чувстваше умората. А и трансът й не беше особено дълбок.

В последните дни на огненото обучение можеше да призовава пламъци с отворени очи и почти в пълно съзнание. Сега дори и дребните разсейвания като нуждата да слуша и усеща, заплашваха да нарушат фокуса й. Поне усилващият се вятър бе по-забележим от слабата топлина, която бе успяла да предизвика през първите си дни на заниманията при Соломон. Но и това се оказа проблем. Усилването му я накара да се развълнува от успеха си, а същевременно усещането върху кожата се оказа все по-разсейващо. Призованият постоянен вятър започна да затихва, докато накрая ожесточената битка с концентрацията бе изгубена и светът отново заля Миранда.

— Хайде де. Трябва ти дисциплина. Почти успя! — изрече Айна с бързо изчезващо изражение на възхита.

— Аз… успях — рече Миранда.

— В същия смисъл, в който препъването в собствените крака може да бъде обявено за крачка напред. Поне изглежда, че празната ти глава е податлива на концентрация. Но това е разбираемо. Няма нужда да прочистваш ума си — жилна я феята.

Миранда мълчеше. Соломон много рядко предоставяше критика. Затова малкото му насърчителни думи придобиваха истинско значение. Айна, от друга страна, изглежда се чувстваше длъжна да предоставя комплиментите си, като ги криеше зад обиди.

— Не стой със зяпнала уста. Предстои ти още много! — каза Айна.

Миранда се подчини. Този път гневът забави транса дори още повече. Нужен й бе почти час, за да съсредоточи достатъчно от волята си във въздуха, за да повтори предното си постижение.

— Това е достатъчно, сега отвори очи и ще ти покажа накъде да го насочиш — заяви Айна.

Миранда бавно отвори очи, но още не бе овладяла новата магия в достатъчна степен, за да позволи на ума си подобно разсейване. Вятърът тутакси утихна. Умората, натрупала се в новия мистичен мускул, внезапно оповести присъствието си, съсредоточаването бе заменено от световъртеж. Девойката се олюля, но не успя да се подпре навреме на жезъла си и тупна на земята.

— Издръжливост, момиче, издръжливост! Каква полза да направиш първите си крачки тъй бързо, ако спреш, преди да идеш, където и да е? — разстроено каза Айна.

— Съжалявам. Нека… опитам пак — обяви Миранда, изправяйки се на крака.

— Не, върви. Очевидно е, че днес няма да напреднем повече. Просто се погрижи следващия път да си по-добре подготвена. Почини си добре. Утре няма да съм толкова търпелива.

Докато Миранда уморено провлачваше крака, Айна припърха обратно към дървото си, чуруликайки на родния си език. Миранда бе открила само неколцина, които го говореха и бе научила малко през прекарания досега месец. Но знаеше достатъчно, за да разбере, че думите криеха възхищение. Без значение какво бе подмятала Айна, феята бе удивена.

Все още беше рано, но усилията я бяха оставили с неестествената, дълбока умора, станала й тъй позната. Копнееше за сън, но знаеше, че той нямаше да дойде, докато снагата не се умори на свой ред. След отложената за дълго закуска, девойката се отправи към колибата на Дийкън. Вратата беше отворена и можеше да се види, че той записва някакво заклинание. Когато я зърна на прага, на лицето му се появи усмивка и младежът я покани да влезе.

— Много съжалявам. Възнамерявах да те пресрещна — каза Дийкън, хвърляйки поглед към позицията на слънцето, същевременно подавайки й втори стол, който не бе представлявал част от мебелировката по време на последното Мирандино посещение. — Но не мислех, че ще си готова толкова бързо. Е, как мина първият ти ден под наставничеството на Айна?

— Направих поисканото от нея. Успях да раздвижа въздуха, но не можах да го задържа за дълго. Не зная какво сгреших.

— Колко пъти опита?

— Два пъти — отвърна Миранда.

— Постигнала си резултат само след два опита, а питаш къде си сгрешила? — невярващо изрече той.

— Всъщност успях само веднъж.

— Уверявам те, няма за какво да се тревожиш — рече младежът, сваляйки някакъв том от рафта.

Книгата имаше стара на вид кафява корица, върху която личеше същата руна като онази, издълбана върху дървото на Айна. Дийкън започна да я разлиства, докато не откри нужната му страница.

— Заех тази книга от библиотеката с предчувствието, че може да се почувстваш така. Когато Айна преподаваше на новаци, каквато технически си и ти за дисциплината й, не бе имала и един ученик, който да предизвика и най-лекия полъх на вятъра през първите три седмици. Ти си даровита обучаема — рече той, затваряйки тома и връщайки се на мястото си пред друга книга, в която да продължи да пише.

— Но тя е толкова груба. Каза, че съм била празноглава и… — започна Миранда.

— Такава си е. Казах ти го и преди. Най-голямата й добродетел е, че е най-опитният ни експерт по ветрена магия. Най-големият й недостатък е, че го знае.

Миранда стоеше със замаяно изражение.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита я Дийкън.

— Само леко замаяна.

— Няколко минути медитация ще се погрижат за това.

— Предпочитам просто да отпочина. Не е нищо сериозно. Просто искам да бъда в достатъчно добра форма, за да се изправя срещу Лейн.

— Много добре. Вече имаш достатъчен опит, за да прецениш сама от какво имаш нужда — рече той, допирайки перото до страницата.

Известно време Миранда седя мълчаливо, заслушана в далечния грохот на водопадите.

— Дийкън? — рече тя.

— Да — отвърна въпросният, без да вдига глава.

— Каза, че никой не може да напусне заради водопадите.

— Наистина е така — увери я младежът.

— Но тук са се събрали най-опитните магьосници в света, не е ли тъй? Със сигурност някой би могъл да намери разрешение.

— На всяко едно друго място. Но в планината има находища на същия кристал, спомагащ за заклинанието — рече той, отгръщайки страница.

— Това няма ли да улесни магията неимоверно?

— Не. Добре пречистеният кристал може да се сравни с огледало. Доста полезно. Находище малки, груби кристали представляват строшено огледало — само обърква и разпръсква. Затова, с изключение на много малки и прости заклинания, всяка насочена към планината магия се разпада бързо. Разработили сме теории, които биха могли да предложат разрешение, но няма купища желаещи да напуснат това място, които да се занимават по-задълбочено с тях.

— Аха… А ти какво правиш?

— Записвам, както винаги.

— Какво?

— Анализ върху ефективен метод за синхронизация на илюзионно движение и образна дубликация.

— Моля? — объркано изрече девойката.

— О, съжалявам. Налага се да записвам нещата по такъв начин. Всъщност… чакай, ще ти покажа.

Дийкън се изправи и взе кристала си.

— За периода на тази демонстрация ще можеш да ме различаваш по наличието на кристала. Та… повечето магьосници притежават поне базисно разбиране за илюзията. Използват метод, който предоставя този резултат.

До него се появи втори Дийкън, неразличим от първия. Вторият заговори:

— Както виждаш, резултатът е възхитителен. Може да изглежда, звучи или бъде каквото поискам — изрече копието. Докато изричаше възможните варианти за вид, звук и форма, илюзията бързо премина през серия демонстрации. Внезапно изчезна.

— Но такъв тип илюзии са трудни за създаване — отбеляза Дийкън, създавайки отново копието си, последвано от още едно, и още едно.

Тримата заговориха едновременно, същевременно обикаляйки синхронизирано около Миранда.

— Проблемът възниква при нуждата да се създаде повече от една илюзия. Поддържането е още по-трудно. За дълготрайни или мащабни цели, този метод не върши работа — казаха те, стопявайки се бавно, докато не остана само истинският младеж.

— В работата си предлагам употребата на нов метод — изрече реалният Дийкън. — Новият ми метод изработва подобия, базирани на оригинала. Тези копия синхронизират вида и движенията си. В резултат нужните усилия не зависят от бройката на копията.

В помещението започнаха да изникват копия едно след друго. Скоро цялата стая се изпълни с тях, всички до един съвършени дубликати на истинския Дийкън, който бързо се бе изгубил сред тълпата.

— Лесно е и да бъдат нанасяни промени във външния вид или движението на отделните копия — изрече тълпата. Тутакси всяко от копията се измени леко. Някои закрачиха по-бързо, други по-енергично. Гласовете се промениха. И тогава всички изчезнаха. Всички без един.

— Това имах предвид — каза Дийкън.

— Забележително.

— Благодаря ти. Илюзиите са сред най-усъвършенстваните аспекти на изкуството ми.

— На всекиго ли можеш да създадеш илюзия? — попита тя.

— Всеки, когото съм виждал или мога да си представя. Това представя възможността, в добавка с известна невидимост, за незабавна дегизировка. Гледай!

Започна да се променя пред очите й в множество различни хора. Някои от тях Миранда не разпознаваше, други бе зървала в Ентуел. Видя дори и себе си. Лейн също изникна.

— Именно на това сивата магия дължи лошото си име в мистичното общество — каза Дийкън.

— Не разбирам.

— Използва се за дегизировка. Следователно за нечестни дела. Нечестието и предателството са сред най-лошите престъпления, които може да извърши един магьосник.

— Защо? — поинтересува се Миранда.

— По същите причини, поради които на лъжците не се гледа с добро око. Но при магьосниците съществува и още една стигма. Духовете, които често призоваваме да ни помагат в магията, ни отсъждат според чистотата на душите ни. Нечестността извращава душата, правейки я желана единствено за сходно извратените духове. Те имат склонността да вземат далеч по-голям и по-мрачен дан в замяна на помощта си. На това се дължи съсухреният вид на злите магове и вещиците, за които чуваме в детските истории — обясни младежът.

— Разбирам. Не би ли могъл да разрешиш проблема изкуството ти да изглежда лъжа, като го превърнеш в истина? Не би ли могъл да създадеш в действителност илюзиите?

— На теория, да, но това няма да реши проблема ни. Можем да променяме неща от една форма или субстанция в друга, но призоваването на обекти е стриктно забранено.

— Защо?

— Това е фундаментално за тукашните правила. Всички области могат да бъдат изучавани, но не всички е позволено да бъдат практикувани. На първо място сред забранените са пътуването във времето и призоваването. Времевото пътуване има последици, които никой не е в състояние да проумее напълно, а призоваването… е… когато призоваваш, може нарочно или случайно да привлечеш нещо от друг свят. Това е неприемливо. Нещата от този свят принадлежат тук, нещата от другаде — не.

— Защо?

— Просто не им е тук мястото. Не са ни представяли допълнителни разяснения, но това ни бе набивано в главите още от първия ден на обучението ни. Не го полагам на съмнение.

— Мен никой не ме е предупреждавал.

— Защото не си получила сиво обучение. За да стане проблем при теб, трябва да се натъкнеш на съответната магия случайно — умът му внезапно пое в друга посока. — Я кажи, как е дракончето ти?

— Сега като се замисля, не съм я виждала цял ден — рече Миранда. — Вероятно е с Лейн. Или Соломон. Винаги очаква с нетърпение ловуването с него.

— Не че не е сладурана, но не мога да кажа, че ми липсват напомнянията й, когато се приближа прекалено. Ще ми се да се научи да говори, за да разполага с по-безболезнена алтернатива. Не ме предупреждава дори на собствения си език. Изтърпя ме единствено когато ти помогнах след теста на Соломон, дори и тогава го стори с голяма неохота.

— Непрекъснато й казвам да спре. Като че е игра за нея — извини се Миранда.

— Млада е и е прекалено покровителствена — небрежно рече той.

— Защо питаш за нея?

— Искаш да кажеш, че не чуваш?

Миранда се заслуша. Отвън долиташе гълчава. Чуваха се гласовете на неколцина развълнувани селяни, както и странен шум от тропване. Девойката изтича към вратата. Очите на местните бяха вперени в един покрив. Миранда погледна тъкмо навреме, за да види изкатерващата се Мин.

— Мин! Какво правиш!? — викна тя.

Дракончето възбудено я погледна и разпери криле. Скочи от покрива и замаха бясно, понасяйки се не твърде грациозно във въздуха. Въпреки сравнително неуспешния опит, малкото създание съумя да набере забележителна скорост. Прицелът й също бе впечатляващ, защото успя да отлети достатъчно далеч, за да се сблъска с Миранда, поваляйки и двете на земята.

— Е, със сигурност не си си губила времето! — успя да промълви Миранда, докато сядаше и поглеждаше малкото създание в очите.

Соломон дотърча до тях, изръмжавайки нещо към Мин.

— Това е най-далечното разстояние, на което тя отлетя досега — обясни той.

— Кога започна това? — попита Миранда, изправяйки се на крака. Мин отърча обратно към постройката и започна да се катери към покрива.

— Тази сутрин, след като ви е гледала с Айна, дойде при мен, с разбудено любопитство. Аз й посочих пътя към летенето — отвърна Соломон, учтиво използвайки северния език.

Мин отново полетя, завъртайки се във въздуха и блъсвайки се в Миранда. Този път момичето бе подготвено и улови дракончето в ръцете си. Силата на приземяването все пак я накара да се олюлее. За пръв път осъзна, че Мин е пораснала от първата им среща. Създанието тежеше като дете! Остави я на земята и загледа как търчи към друга постройка, още по-далечна.

— Колко ще продължи това? — обърна се Миранда към Соломон, докато се приготвяше за третия полет.

— Трябва да развие мускулите си. За целта й е необходима практика. Ако запази сегашния си ентусиазъм, след не повече от седмица ще може да се издига поне за по няколко минути.

Миранда улови приятелката си и отново я пусна.

— Отдалечи се на няколко крачки. Накарай я да се напрегне. Това ще ускори прогреса — посъветва я драконът.

Девойката отстъпи назад. Мин напрегна сили и успя да достигне обятията й. Играта, продължила известно време, макар и малко грубовата, забавляваше Миранда. Слънцето бе наближило заник, когато Мин не можа да покрие поредното увеличаване на разстоянието, което бе нараснало почти до сто крачки. Бедното създание бе изтощено. Соломон похвали и дракончето, и момичето за съвместната работа, преди да се оттегли в колибата си. Дийкън, който се бе върнал към писането си, след като бе наблюдавал играта за известно време, отново изникна, когато чу, че поредицата пляскане и тупване се прекрати.

— Сигурно си се позабавлявала — рече той.

— Видя ли я? Прекоси половината село? — развълнувано рече Миранда, чешейки изтощеното драконче.

— Леко преувеличение, но въпреки това впечатляващо.

— Тя расте. Зная, че трябва да се радвам, но дълбоко в себе си не го правя.

— Защо? — попита Дийкън.

— Не искам да изгубя малкото си драконче. И сега е едра. Представяш ли си, когато порасне?

— Ще минат години, преди това да стане проблем. Доколкото знам, първоначално растат бързо, но след първата година това се забавя. Пък и точно сега си имаш други неща да те занимават.

— Какви?

— Погледни небето.

Слънцето наближаваше хоризонта.

— Лейн! Трябва да тренирам! — възкликна тя.

— Страхувам се, че да.

Миранда изхвърча в колибата си, следвана от изнурената Мин. Взе си тоягата и забърза към мястото, където я чакаше Лейн.

— Мин се учи да лети. Загубих представа за времето — обясни Миранда, докато дракончето се отпускаше до нея.

— Зная. Трудно е да се пропусне. Остави тоягата — дръж това! — рече той, подавайки й по-къс, по-дебел прът.

— Какво е това?

— Приблизително каквото ще ти дадат, след като преминеш магьосническото си обучение, без кристала. Това е оръжието, което е най-вероятно да използваш занапред. Също така е второто оръжие, в чиято употреба реших да те науча.

— Много добре — каза момичето.

— Днес аз ще нападам, а ти ще се защитаваш.

— Ти ще нападаш? Цял ден улавях Мин. Не съм сигурна, че мога да понеса много удари.

Лейн взе дървен тренировъчен меч от поставката зад себе си. С рязък замах вдигна оръжието на инч от врата на девойката, преди тя да успее да реагира. Дървеното острие спря там, без да я докосне.

— Ако оръжието ми се доближи толкова, можеш да се смяташ за убита.

— А как ще си спечеля въпрос? — попита тя.

— За всеки три поредни отразени атаки ще ти отпускам по един.

След кратко разяснение на основните разлики на тази тояжка в сравнение с предишното оръжие, Лейн й каза да се подготви и тренировката започна. Ако имаше повече енергия, Мин щеше разпалено да възрази на насилствената проява. Наместо това тя хвърляше по някой уморен поглед в просъница.

— Противникът ти може и да напада по-бързо, отколкото можеш да помръднеш, но не и по-бързо от мисълта ти. Използвай ума си. Битката не опира само до тялото. Ако не можеш да блокираш удара в промеждутъка между осъзнаването му и самия него, значи трябва да се движиш по-бързо. Трябва да знаеш къде ще удари опонентът. Предугаждай! — настоя той.

За цялата тренировка на няколко пъти бе успяла да блокира само втората атака, никога трета. Магията я бе принудила да мисли задълбочено. Изглежда боят я принуждаваше да мисли бързо. Двете умения, на пръв поглед, изглеждаха взаимоизключващи се. Но бе ясно, че ако някой умееше и двете, то малко неща щяха да затруднят подобна личност.

Сподирена от няколко последни заръки, Миранда се отправи към дома. Мин все още беше изморена и тромаво се настани на любимото си място, когато девойката си легна.