Белязана

Събуди се след дълбок сън без видения и се затътрузи замаяно. Мин я отведе до Дийкън, който на свой ред я отведе до помещението за хранене. Докато ядяха и Миранда отърсваше и последните тръпки на съня, двамата се впуснаха с разговор.

— Колко дни минаха този път? — запита Миранда.

— Само една нощ. Още един персонален рекорд. Ето, опитай! — рече той, поставяйки една от ябълките й пред нея.

— А, да. Плодовете на усилието ми. Все още не съм изяла онази, която Криш ми даде снощи — каза девойката, отхапвайки. Вкусът бе познат, но някак различен. Имаше някаква жилка, която правеше ябълката различна от всяка друга, опитвана досега. Лицето на Миранда издаде мислите й.

— Любопитна ли си? Вкусът й е различен, защото ти си я отгледала. Когато някой ускори развитието на дадено насаждение, резултатът е уникален плод, който се отличава от всички отгледани досега. Оставяш белега си. Има и друго. Всяко дърво, поникнало от такава семка, ще има същия вкус. Създала си нов сорт.

— Харесва ми — рече тя, мляскайки щастливо.

— Отпочина ли си? Калипсо бе уведомена за приключването ти и те очаква нетърпеливо.

— Достатъчно добре се чувствам, за да се позанимая. Калипсо… още не съм я срещала.

— Не, не мисля. Но скоро ще поправим това — увери я Дийкън. След като се нахрани, Миранда си взе жезъла и бе отведена право при следващия си наставник. Поне така й бе казано. Целта им се оказа малко езерце близо до откъм морския край на селото. Мин подуши водата и моментално се отдръпна. Изглеждаше ужасена и непреклонно не искаше да допусне Миранда да се приближи. Очевидно обстоятелствата на пристигането им още не бяха забравени от бедното създание.

— Калипсо! — провикна се Дийкън.

Изчакаха няколко мига, сетне той отново се провикна.

— Огнената магия научих от дракон. Риба ли ще ме научи на водната? — попита Миранда.

— Наполовина си права — отговори младежът, вдигайки малко камъче, което хвърли по повърхността.

Вълните се разляха по повърхността на езерото. Сред тях имаше и малка, по-стабилна вълна, която се отправи към стоящите на брега. С приближаването си стана по-силна. Някакви неясни очертания можеха да бъдат зърнати под водата. Когато достигна ръба на езерото, източникът на вълнението най-сетне изникна. Бе фантастично красива жена. Носеше сияен корсаж и имаше дълга златна коса. Около врата й бе окачен медальон, побрал кристала й. Докато повечето магьоснически кристали бяха колкото се може по-прозрачни, този беше тъмносин. Едва забележимо пречупена от водата бе деликатната й изумрудена опашка, наподобяваща рибена, споделяща същия цвят като очите й. Беше русалка. Гласът й се отличаваше с такава честота, че думите сякаш не биваха изричани, а изпети.

— Дийкън! За мен винаги е удоволствие! А това трябва да е Миранда! Чух впечатляващи неща за теб, мила. Следващите няколко седмици ще бъдат великолепни!

— Уверен съм, че двете ще си прекарате отлично — но помни, че Миранда още не е свикнала със своенравностите на магьосниците. Моля те, отнасяй се с нея внимателно! — помоли Дийкън.

— Дийкън, шокирана съм, че изобщо си си помислил, че бих се отнесла към гостите си с нещо различно от изключителна вежливост. Сега ела, предстои ни много работа! — възкликна Калипсо.

Русалката сграбчи ръката на Миранда и я завлече под водата. Преди тя или Мин да успеят да протестират, безпомощното момиче бързо се озова на дъното на езерото, близо до средата.

— Така е много по-добре. Далеч от онова горещо слънце и грубия вятър — каза Калипсо, обръщайки се към гостенката си.

Миранда се мяташе и се опитваше да задържи дъха си. Пътуването до дъното бе толкова неочаквано, че дори не й бе останало време да си поеме дълбоко дъх.

— Ох. Много съм разсеяна! — отбеляза русалката, докосвайки с пръсти амулета си.

Миранда се отпусна на езерното дъно и си пое дълъг, мъчителен дъх. Паниката й преля в объркване, когато студената вода изпълни дробовете й и момичето вече не копнееше за въздух. Изправи се и предпазливо пое втори „дъх“, доколкото тази дума бе подходяща. Дрехите и косата й се носеха, раздвижвани и от най-лекото течение, а краката й бяха стъпили върху каменистото дъно със същата стабилност като на сушата.

Вече в състояние да се отпусне, Миранда огледа заобикалящия я свят. Светлината танцуваше върху дъното по невероятно красив начин. Лекият син оттенък на водата подчертаваше зеленото на водораслите върху скалите. В далечината величествено се издигаше нещо, което очевидно бе домът на Калипсо — наподобяваща останалите колиба, макар и малко по-голяма. Изглеждаше вцепеняващо не на място на дъното на езерото.

— Какво ми направи? — попита девойката.

— За заклинанийцето ли питаш? Просто размених ролите на въздуха и водата. Не е сложно, всеки полурибен я знае. В противен случай не биха ни идвали много гости от повърхността, а малцината престрашили се ще трябва да сдържат дъха си. Не че имам нещо против, разбира се. Ако искаш да си сдържаш дъха, това си е твоя работа, но наистина пречи на разговорите.

Калипсо говореше с бързина, която бе почти объркваща, но дикцията й бе съвършена, а изразителността невероятна. Криш се бе впускал в обширни словоизлияния, но малкото разбрани от Миранда негови думи правеха разговорите поне поносими, макар и едностранчиви. Русалката се усмихна широко при вида на смаяното Мирандино изражение.

— Извинявам се предварително за склонността си да прескачам на различни теми. Аз съм единственият воден обитател в това прекрасно село. Рядко имам посетители, а когато някой все пак дойде, винаги е изцяло по работа. Предполагам това е и причината ти да си тук, но чутото за теб ми казва, че си прекрасен човек. Естествено, имам предвид прекрасен като личност, не в смисъла, че си красива.

Което не означава, че искам да кажа, че не си красива. Точно обратното. Единствено възнамерявах да загатна, че не красотата бе очакваното от мен качество. Дийкън ми каза. Голям сладур е и има много високо мнение за теб. Непрекъснато говори за теб, за ума ти, за уменията ти. Никога не съм го виждала толкова развълнуван. Но му се отразява добре. Надявам се и ти мислиш същото за него.

— О, така е. Иска ми се само да можех да науча повече. Изглежда интересно, но все не ни остава време — каза Миранда, след като съзнанието й бе успяло да догони въпроса. Краткото мълчание изглеждаше необичайно дълго сред потопа думи на Калипсо.

— Какво да научиш от него? А, да, магия. Извини ме, мила, но нямах предвид какво мислиш за него като магьосник. Макар, естествено, да си права. Знанията му са потресаващи. И то обхваща толкова голяма част от заклинанията, които ние, елементалните магове, използваме. Истинско чудо е, че не е почитан повече. Но нещата опират до политика. Никой в миналото не е очаквал да има майстор, специализиращ в сивата магия, затова традицията не е заделила място за такъв. По мое мнение остаряла работа, но все още не сме се придържаме към нея. Но аз отново се отнасям. Говорехме за Дийкън. Да, по-скоро се интересувах какво мислиш за него като личност? — каза русалката.

— Той е прекрасен човек. Със сигурност най-добрият ми приятел! — отвърна Миранда.

— Отлично! Сърцето ми се радва да открия някого с малко живец. Откровено мога да кажа, че от пристигането си не съм чувала думата „приятел“. Винаги се говори за „колеги“ и „сътрудници“. Безжизнени слова.

Повечето идващи тук вече са се потопили в цяло хранилище информация за разни неща. Не могат да си отворят устата, без от нея да изпадне някакво твърдение за магия или битка. Забравят, че има и живот, който трябва да бъде живян. Но не и ти. А откакто ти пристигна, Дийкън също. Вече не прекарва толкова време в прашната колиба сред книгите. Знаеш ли, че преди ти да се появиш, не беше идвал да ме види повече от две години?

Казвам ти, ти му подейства ободрително. Бих желала да ви виждам заедно по-често. След като преминем основните неща, казвам да го довлечем тук. Може да ми помага. Освен това може да те разсее достатъчно, за да оставаш по-дълго, така че ще имам повече компания. Но преди да приведем този план в изпълнение, трябва да разрешим проблема с основните понятия в изкуството ми. Процедурата вече трябва да ти е известна. Ушите и умът фокусирани, всичко друго игнорирано. Не носеше ли жезъл, когато дойде? — запита Калипсо.

Миранда толкова бе потънала в думите й, че й трябваше миг, за да осъзнае, че се обръщат към нея.

— О, да, донесох го. Къде се е дянал? — зачуди се девойката.

Момичето огледа около краката си. Калипсо, по-опитна със заобикалящата ги среда, погледна в противоположната посока.

— А, ето го! — каза тя, зървайки тояжката, поклащаща се на повърхността на водата.

С бързина и грациозност, накарали я да изглежда плавна като обгръщащата я вода, Калипсо се стрелна и взе жезъла, връщайки се при очакващата обучаема.

— Друг път го пази, инак теб ще накарам да го донесеш — игриво рече русалката.

Миранда бързо навлезе в съсредоточено състояние.

— Много добре. Предполагам нямам много за казване, което не означава, че няма да казвам много. С изключение на характерното мистично качество на елемента, контролирането на водата е идентично с това на въздуха. И двете са течни. Водата е по-гъста и по-тежка, разбира се. Това означава нуждата от повече енергия, но принципите, поне в началото, са същите. В известна степен Айна е свършила работата ми — каза Калипсо. — Първо искам да усетиш мистичния „вид“ на водата.

Девойката насочи ума си, проучвайки обгръщащата я среда със съзнанието си. Галещата я вода го изпълваше с хладно, ефирно усещане.

— Щом си готова, раздвижи я. Искам да почувстваш течението — каза Калипсо.

Миранда приложи наученото от Айна към този нов елемент. Наистина бе много по-труден за преместване. Сякаш напираше срещу стена. Но след малко усилия заобикалящата я водна маса започна да се размества.

— Отлично. Отлична работа. Сега, само за проба, направи заклинанието.

— Правя го — отвърна Миранда.

— О, съжалявам. Терминологията никога не е била силната ми страна. С тази дума имам предвид да оформиш, да създадеш заклинанието. Не си спомням на коя дума се спряхме, означаваща каквото имам предвид. Остави заклинанието, предполагам. Нека е както са го наричали другите.

— Страхувам се, че не те разбирам — рече девойката.

— Наистина ли? Тогава останалите са проявили небрежност. Много е полезно. Смея да твърдя, че удвоява полезността на дадена магия. Искам от теб да позволиш на магията да продължи да действа и в отсъствие на концентрацията ти. Никак не е трудно. Просто увеличи силата, която използваш за създаване на ефекта, но не усилвай самия ефект. Мисли за това като, да речем, стискането на шепа влажен пясък. Когато отпуснеш ръка, формата му се запазва. Енергията на водата ще стори същото, оставайки във формата, в която си я скулптирала — каза Калипсо.

Миранда опита, но не разбра как да го постигне. За нейна приятна изненада Калипсо й помагаше и я напътстваше. Благодарение на Айновото отношение и езика на Криш, почти бе забравила за съществуването на подобен начин на преподаване. Отне й няколко опита, но накрая отпусна ума си и създаденото от нея течение не отслабна в продължение на почти минута.

— Забележително! — рече Миранда, усещайки плодовете на усилията си за пръв път без воала на концентрацията.

— Така е. А има толкова много да ти покажа! — отговори русалката.

Докато пречупената през водата светлина намаляваше, Миранда се научи как да извлича въздуха от водата, създавайки мехур с големината на главата си. Калипсо я увери, че не след дълго ще е в състояние да създаде достатъчно голям, за да може да влезе в него, а след още малко обучение — и в състояние да пътува.

Настана време да си върви.

— Е, ще се видим утре! — заяви Калипсо, държейки я за ръка и отвеждайки я към брега.

— Нямам търпение! — отвърна девойката.

Направи още няколко крачки, изниквайки от водата. Връхлетя я необикновено усещане за тежина. Мин, която бе чакала с часове, оглеждайки се напрегнато, скочи на крака и се опита да я отведе надалеч от езерото.

— Всичко е наред, Мин. Няма от какво да се страхуваш! — каза Миранда, или поне се опита да каже. Наместо това от устата й се изля вода. Пое си дъх и установи, че той не засища дробовете й. Осъзнавайки какво става, тя се обърна и потопи глава под водата. След като вдиша дълбоко, отвори очи. Калипсо стоеше пред нея. Лежеше на брега, точно под повърхността на езерото и се усмихваше. Лицето й бе толкова близо, че носовете им се докосваха.

— Нещо не е наред ли, мила? — невинно запита тя.

— Не мога да дишам на сушата — каза Миранда.

— Така ли? — изрече Калипсо.

— И едва се движа.

— Предполагам искаш да разваля малката магийка, която направих.

— Ще ти бъда благодарна! — рече девойката.

— Ако желаеш, можеш да останеш тук — предложи русалката.

— С радост, но трябва да посетя друг наставник… — обясни Миранда.

— Кого?

— Лейн. Би ли могла да развалиш магията и да довършим разговора на повърхността? Чувствам се малко странно с лице, потопено във водата.

— Лейн? Не мога да се сетя… няма значение, доведи и него! Колкото повече, толкова по-весело! — с надежда рече жената.

— Ох! — възкликна Миранда.

— Какво има?

— Мин се опитва да ме изтегли от водата. Ужасява се от нея.

— Виж ти. Пълни сме с извинения. Много добре. Ще те чакам утре, още призори. И доведи Дийкън! — рече Калипсо, допирайки пръсти до медальона си.

В типичния си игрив маниер, русалката пропусна да даде време на момичето да изтегли главата си от водата, преди да развали магията. Резултатът бе пристъп на кашлица и давене, последвал изправянето и първото вдишване на въздух след потапянето. Бе подгизнала до кости и макар тук да бе по-топло от обичайното, беше започнала да трепери. Докато се отдалечаваше, чу наставничката си да изплува на повърхността.

— Ето, за да видиш, че не съм толкова лоша! — викна тя.

Миранда дочу рязко изщракване с пръсти и водата моментално се отдръпна от нея като завеса, значителна порция оплискала Мин. Изсушена, девойката моментално се почувства по-добре.

— На всяка цена ще те науча на това заклинание. Доста е полезно! — каза русалката, докато скачаше и се гмурваше грациозно.

Мин се отърси и погледна към езерото с презрение.

— Не я съди прекалено, Мин. Просто е самотна. Това кара хората да вършат странни неща. Лично мога да потвърдя — каза Миранда, докато се отправяше към постройката с храната.

Дийкън очевидно се бе оттеглил сред книгите си, защото го нямаше. Девойката се наслади на вечерята и се отправи към Лейн. Спазвайки скорошната традиция, той се биеше по-бързо и я затрудняваше повече от когато и да било досега. Трудно беше да поддържа темпото му, а когато ударите му започнаха да я застигат все по-често, Миранда бавно започна да гледа на сблъсъците им като на реални битки. Откри, че се бие не за да се научи, а за да победи.

Имаше някакво чувство. Не беше гняв, страх или омраза. Представляваше нещо по-дълбоко. Подтикваше я да замахва по-силно и да се движи по-бързо. Усещаше го да се задълбочава всеки път, когато успееше да нанесе удар, копнеейки за още, когато тренировката приключи. Накрая девойката се оттегли, без да обръща внимание на получените удари. На сутринта нямаше да има и следа от белези, тъй като това, за което бе говорел Дийкън, започваше да се случва. Умът й инстинктивно създаваше целителна магия след понесен удар, продължавайки работата дори и когато девойката спеше.