Белязана

Миранда бавно дойде в съзнание. Беше осеяна в мрак. Дори не бе сигурна дали изобщо е будна. Земята под нея се разтърсваше на равни интервали. Въздухът бе тежък, пропит с потискащ задух и отвратителна воня. Гнусна комбинация от засъхнала кръв, пот и около половин дузина други миризми, които никога не бе срещала преди и се надяваше да среща за последно. Опита се да прокара пръсти, но издрънчаване, последвано от опъване я уведоми, че е прикована за пода.

Замаяният й ум започна да обмисля възможните варианти. Отговорът никак не бе приятен. Бе ги виждала и преди. Черните каруци. Наличието им беше сигурен признак, че нейде нещо ужасно се е случило. А сега се намираше в една от тях. Заловена. Обречена.

Напразно се замъчи да се отскубне от веригите. Нямаше полза, но това й предоставяше някаква дейност, като не позволяваше на ума й да размишлява над ситуацията. Никой попаднал в една от тези каруци не бе съзиран отново. Цепката между вратите пропускаше малко въздух и никаква светлина. Задушливостта затрудняваше оставането й будна, но поне от мрака имаше полза. Той й спестяваше несъмнено ужасяващата гледка, оставена от предишния клет пътник. Очите й се наляха със сълзи при осъзнаването, че това бе краят.

Поне дузина пъти бе потъвала в дрямка. Нямаше как да определи колко време бе изминало. Можеше да бъде сигурна само в това, че заловилите я се движеха безразсъдно бързо, спирайки само да сменят коне, доколкото можеше да прецени по звуците. Сепна се от резкия тласък, когато колата спря отново, но този път бе различно. Миранда дочу звуците на битка, приглушени от дебелите стени на покритата каруца. Потръпна при стърженето на стомана в стомана и ужасените конски звуци.

Внезапно гълчавата утихна. Чу как резето на тежките дървени врати бива отмествано. Вратата се спусна с оглушителен трясък. Навън бе все още нощ — или, по-скоро, отново. Червеникавото сияние на факла огря вътрешността на затворническата кола, обливайки окованата снага на Миранда, заедно със стените, одраскани от отчаяните нокти на стотиците несретници през годините. Повей хладен въздух блъсна изпотеното й тяло.

Мъжът с факлата бе огромен. Поне една глава по-висок от Миранда и три пъти по-тежък от нея, туловището му бе изградено предимно от мускули. Пламъците осветяваха половината му лик. Различни белези разказваха, че е участвал в множество зле протекли битки. Не носеше наметало. Наместо това бе облечен в захабена кожена броня и грубоват шлем от желязо.

— Ще те освободим — изрече той с глас, съответстващ на телосложението му.

Към него се присъедини още един силует. Жена. Висока приблизително колкото Миранда, но няколко години по-възрастна. На лицето й блестяха очи, чиято ярост и непоколебимост подобаваха на двойно по-стар човек. Нейната броня също бе изтъркана, а на бедрото й висеше меч, показващ следи от съвсем скорошна употреба. Жената вдигна високо факлата си и се усмихна, когато светлината падна върху окървавеното Мирандино рамо.

— Тя е! — рече жената. В гласа й се долавяха успокоение и доволство.

Двамата спасители се качиха вътре. Жената огледа следите от предишните пътници и поклати глава с гняв и мъка. Мъжът извади лост, с който за кратко време се оправи с оковите. Когато Миранда бе свободна, той й помогна да се изправи, но неясното време, през което бе стояла неподвижно, бе лишило девойката от силата й. Мъжът я отнесе навън и я положи върху един от двата коня, чакащи в готовност.

Страховитият студ я вледени почти веднага. Със замъглени очи Миранда наблюдаваше как двамата свалят оръжията и броните на повалените войници с безскрупулна ефикасност. Когато и колата бе ограбена по подобен начин, жената хвърли факлата си вътре. Черната каруца бързо се подпали и тримата наблюдаваха пламъците със задоволство. Скоро тайнствената жена изрази чувствата си с думи.

— Не ще погубиш повече от нас, проклет дявол… — прошепна тя.

Тримата се понесоха бързо в нощта. Миранда яздеше зад жената. Бяха взели четирите коня от колата, но доскорошната пленница бе прекалено немощна, за да язди сама. Не само тялото й бе изтощено, умът й също не бе в твърде добра форма, тъй като околният пейзаж й бе непознат. Вървяха през проскубано поле към гъст лес, който изглежда се простираше докъдето стигаха очите. Зад тях, много далеч, се издигаше планинска верига, основата й прорязана от зелена ивица.

— Къде сме? — Миранда надвика тропота на копитата.

— Ниските земи — отвърна жената.

Ниските земи! Ако помнеше правилно, това значеше, че е била отведена от другата страна на планините, които бе решила да не прекосява. Известно време трябва да е спяла. Бавно припомняйки си различни истории за тези земи, Миранда започна да се чуди дали с бягството от каруцата нещо се е променило. Всички чути от нея разкази, в които ставаше дума за убийство, престъпление или изчезване, се развиваха в Ниските земи.

Облаците се разделиха за миг, но светлината не се задържа дълго. Почти пълната луна над главите им скоро бе затулена от все по-гъстото листно покривало на гората, за която се разказваше, че веднъж безследно погълнала половин дивизия северни войници. Миранда преглътна мъчително, надявайки се да не сподели съдбата им. Пръстите й бяха напълно безчувствени, а рамото й се бе влошило толкова, че едва можеше да помръдне десница.