Белязана

Първото прекъсване в удобната рутина на Миранда настъпи в края на първата седмица. Тъкмо се изкачваше по стълбите, когато пред вратата се появи посетител. Бяха минали три серии енергични почуквания, преди Уолоф да се дотътри от стола си до вратата.

— Най-сетне! — рече магьосникът, отваряйки вратата на познатия посетител. — Започвах да мисля, че върша туй безплатно.

Изскубна две торби от ръцете на младо момче, стоящо на прага. Докато Уолоф преценяваше теглото им и надничаше вътре, момчето се мъчеше да надникне вътре покрай фигурата на стареца.

— Какво си се разшавал, хлапе? — запита старецът.

— Миранда тук ли е? — попита момчето.

— Тия торби ми изглеждат нещо леки. Я обръщай джобовете!

Момчето въздъхна и последва заръката. Уолоф го претърси с ръмжене, съветвайки го да намери по-добро скривалище.

— Какво стоиш още? Заради Марна ли?

— Миранда! Дойде тук да се обучава! — рече хлапакът.

— А, да. Момичето. Легна си. Защо ти е?

— Надявах се да я видя. Всички говорят за нея. Тя собственоръчно е разнесла гласа на Подронието до ушите на всички, на нея дължим всички да говорят за нас. Убила е четирима во…

— Добре, добре. Запази си палячовските преклонения за нея. СЛЕЗ ВЕДНАГА! — изрева той.

Миранда бързо се спусна, вече узнала по трудния начин, че Уолоф никак не обича да чака.

— Тоя нехранимайко иска да говори с тебе. И внимавай. Има лепкави пръсти.

Миранда погледна към младока на прага. Нещо в него й се струваше познато. Носеше тренировъчни предпазители, подобни на онези, носени от оръженосците и чираците по време на упражнения. Калта на големи порции си бе проправила път до всяко кътче непокрита кожа. Надали бе на повече от половината й години, преливаше от характерния за тази възраст ентусиазъм. Той подаде ръка. Когато тя отвърна на жеста, хлапакът я стисна енергично и продължително.

— Уф! Внимателно. Рамото още ме боли.

— А, да, ръката. От битката. Тя ми каза! Не мога да повярвам, че те срещам! Аз съм Хенри! А ти… ти си онази! Ти си го сторила! — изтърси той.

— По-спокойно. Аз съм просто човек — увери го девойката.

— Просто човек!? Кая каза, тя ми е сестра, тя каза, че благодарение на теб непрекъснато хвърчат заповеди от върха, толкова бързо и толкова начесто, че дори не им остава време да кодират, и, и, и научаваме къде са по-висшите и какви са им имената и какво правят и откъде идват войниците, и, и, това означава, че се отварят възможности, и означава, че може да ги ударим и нанесем истински щети! А не както досега! Можем наистина да ги ударим и за целта са ни нужни всички възможни хора, а тя ми даде меч и тази страхотна броня — и всичко това е благодарение на теб! — почти на един дъх изстреля развълнуваният хлапак.

— Достатъчно, момче! Изчезвай и кажи на сестра си, че ако в алчните ти лапки попадне още късче сребро, следващия път ще искам три торби! — рече магьосникът, изтласквайки хлапето през вратата, след което я затръшна.

— Велики светни! Ама че уста! Родителите му трябва да са преоблекли някой маймуняк и да са му отрязали опашката. И какви ги дрънкотевеше? Да не би да имам за чирак знаменитост?

— Аз… изглежда съм станала нещо като извор на вдъхновение за Подронието. Официалната версия е, че съм откраднала артефакт от армията и съм убила четиримата войници, изпратени да го приберат. Това е предизвикало суматоха на висшите нива и явно предоставя на Кая и хората й възможност да атакуват.

— Да разбирам ли от тона ти, че не съответстваш на предоставената ти роля?

Тя бавно поклати глава.

— Не съм ги убила. Само станах свидетелка на смъртта им, дори и това ми дойде в повече. Не съм крала артефакта. Намерих го при един труп и реших, че бих могла да го продам. Изобщо не съм искала да се стига до това.

— И колко души знаят истината? — попита Уолоф.

— Само Кая, Тус, ти и онзи, който наистина ги уби.

— И така да си остане. Ако казаното от теб е правда, попаднала си на нещо, което най-сетне е изправило тази група на крака. Следователно в интерес на всички е вдъхновените от теб да продължат да вярват в казаното им — рече той с глас, който съдържаше само искреност.

— Наистина ли вярваш в каузата? — запита тя.

— Ни най-малко. Откровено вярвам, че Кая и всичките й възвишености при първа възможност ще бъдат премазани от който и да е военен отряд. Но на войната с Тресор трябва да бъде сложен край. Тъжната истина е следната — безцелните, неудачни действия на Подронието са единствените стъпки към някакво подобие на мир от години.

— Правят се постъпки за мир. Непрекъснато чувам за такива мисии, потискани от юга.

— Да, непрекъснато чуваш за тези неща, защото това изплюва пропагандната машина. Не се залъгвай, девойче! В това има толкова истина, колкото в историите на Кая за теб. Прекарах много години в пряка служба на множество от сановниците, които точно в този момент кършат ръце и се чудят какво да правят с теб. Нито веднъж през всички онези години не съм чул за изпращането на макар и едничка мирна делегация. А пристъпиш ли сред обикновените хора, навсякъде чуваш как всички говорят за последния дипломат, убит на масата за мирни преговори.

Истината е, че това е война без дипломати. Война без преговори. Такава рат може да приключи само с унищожение. И по-лошо, решенията на мъжете и жените, ръководещи този съюз, изглеждат твърдо решени да постигнат патова ситуация. Бях освободен от поста си, когато бе решено, че е по-лесно да се замени паднал войник, вместо да бъде излекуван. Ей богу, осъзнаваш ли, че вече е незаконно да се практикува бяла магия върху неслужещи в Съглашенската армия? Дори клириците и клетите варящи еликсири алхимици биват преследвани. Казват, че по този начин най-нуждаещите се получавали лечение първи, обаче не мога да посоча и един от събратята си лечители, присъствал на предната линия на бойното поле. Сега дори и магическите школи биват притискани да изоставят и малкото бяла магия, която преподават!

— Но защо? — ахна Миранда.

— Зная колкото и ти. Доколкото мога да преценя, опитват се да лишат Подронието от възможност да се лекуват. Каквато и да е била причината, мерките вече са в сила. И целителното изкуство почти е изчезнало от земята ни. Изглежда водачите ни са решени да постигнат разруха — и твърде вероятно е тъкмо това да ни очаква. Осъзнавайки това, си поставих за цел да ускоря настъпването на този край, та от пепелта на земята ни да изникне нещо по-добро.

— Не мога да повярвам… всичко, което съм чувала — конференциите… срещите… предателствата! — вцепенено изрече Миранда.

— Измислици. Единствените северняци, които тресорците са срещали от десетилетия, са онези, с които кръстосват мечове.

— Но защо? Защо? — успя да промълви тя, все още шокирана от чутото.

— Гордост, упоритост, чест, глупост? Избери си, без значение е! Резултатът е идентичен.

Тонът и поведението му бяха на човек, примирил се много отдавна с тези истини. За пръв път Миранда започна да разбира суровото му отношение. Как можеше някой, узнал всичко това, да се държи по друг начин? Уолоф се усмихна широко, зървайки изражението на болезнено разбиране върху лика й.

— Съжалявам, че ти разбих мечтите, девойче, но истината е важна. Уви, мъдростта и щастието са стари врази — където се навърта единият, от другия няма и следа. Най-добре се връщай в стаята си. Днес научи повече, отколкото възнамерявах да ти преподам.

Миранда се отправи нагоре, а наученото днес й донесе прилив на болка и тъга. Колкото и да бе мразила войната, винаги бе смятала, че всеобщото желание е да й бъде сложен край. Уолоф бе прав. Нямаше причина, която да оправдае изоставянето на надеждата за мира. Ами хората от Тресор? Бяха ли отправяли предложения за мир, останали нечути от несклонните уши на севера? Толкова много въпроси, а никакви отговори.

Миранда бе толкова разстроена от новонаученото, че дори не обърна внимание на промъкващата се по традиция Мин. Животинката нямаше как да разбере защо Миранда е толкова разстроена, но безпогрешно разбра състоянието й. Покатери се на леглото до девойката и се взря в очите й. Сълза на мъка и гняв се стичаше по бузата й. Мин я подуши, решавайки тутакси, че не я харесва. Отпусна глава върху рамото на Миранда. Двете не помръднаха дълго след като денят приключи прилива си в нощ. Дойде и сънят, но бе неспокоен и насечен, без да влее нови сили и предложи интересни сънища. От последното поне имаше полза, тъй като неизменно изпълващите съня й изображения на чернота и пустош щяха да се окажат прекалено много за разстроената девойка.

Едва приближаващите стъпки на Уолоф, накарали Мин да напусне, прекъснаха наподобяващото транс състояние, предизвикано от мъката.

— Добро утро, девойче! Днес ще научим и последните руни за излекуването ти, както и необходимите техники.

Миранда се надигна от леглото и охотно настрои ума си за учене — щеше да стори всичко, за да прогони отровните мисли от съзнанието си. Захвана се разпалено и успя да запамети всичко необходимо преди обед.

— Имаш много недостатъци, девойче, но мудността на ума не е сред тях — каза старият маг, изричайки най-близките до комплимент слова, отронвали се от устните му. — Време е да се научиш как да направиш първото си заклинание.

— Да се уча да го правя? Че какво вършех през седмицата досега?

— Учеше заклинанието.

— Но не как да го правя?

— Не. Къде е книгата с магии? — рече той, оглеждайки отрупаната маса. Зърна книгата, която Миранда бе заделила настрана — онази, която съдържаше магията с нейното име. Разгърна я точно на тази страница.

— Ето. Малко по-калпаво, но пак го бива. Прочети го. Само замени ето тази руна с руната за себевъздействие.

Миранда погледна към страницата, макар да нямаше нужда. Знаеше магията наизуст, с изключение на последните няколко руни. Последната част от пъзела най-сетне й позволи да го изрече на глас. Бавно, внимателно, девойката произнесе думите на тайнствената фраза. Усети успокояваща топлина да се разлива върху раната, но щом изрече и последната сричка, топлината бързо угасна, оставяйки подутата рана непроменена.

— Не беше особено ефективно, нали? — рече ухилен магьосникът.

— Не, не се задържа.

— Не се задържа? — запита той с лек оттенък на изненада в гласа си. — Обзалагам се, че се чувстваш леко уморена.

— Много уморена — рече тя. Безсънната нощ я бе изтощила, но сега се бе появило и друго чувство, по-дълбоко, изникнало след изричането на думите. Витаеше в задната част на ума й, подобно на прозявка, която не искаше да се появи.

— Именно. Защото ти липсва фокус. Като се изключат най-майсторски създадените заклинания, силите и духовете около нас не се интересуват от това какво казваш. Думите трябва да бъдат изречени, това е. За призрачното битие няма значение дали думите са изкрещени или прошепнати. Интересува ги състоянието на ума, произнасящ словото. Само когато умът ти е съсредоточен има вероятност желанието ти да бъде реализирано.

А има и друго. Магията не е безплатна. Без значение по какъв метод постигаш желания ефект, отдаваш малко от себе си в процеса. Ако впрегнеш дух, в отплата той ще вземе от твоя собствен такъв. Съсредоточеният ум задоволява апетита много по-бързо и ти спестява по-голямата част от последващата умора. Трябва да помниш също, че не всички сили са добронамерени. Много от тях ще опитат да вземат незаслужена отплата, или по-лошо — ще потърсят нещо, което не е по силите ти да понесеш. Съсредоточаването те предпазва от подобна измяна.

— Как да се фокусирам? — попита тя.

— Тъкмо в това се крие същината на магическото изкуство.

Магьосникът започна да рови из отрупаната маса, събирайки всички кристали, преди да се спре на леко мътен, бледожълт скъпоценен камък.

— Дай ми ръката си! — рече той.

Миранда подаде лявата си ръка. Уолоф смръщи вежди при вида на белега й, преди да постави камъка в манта й и да затвори пръстите й около него.

— Сега затвори очи и се съсредоточи върху кристала. Съществуването се свежда до кристала и моя глас. Всички останали мисли трябва да бъдат потушени. Този кристал е непречистен. Сиянието и топлината му ще нарастват правопропорционално на частта от ума ти, която му отделяш.

Не бе лесна работа да последва заръките му. Температурата на кристала наистина се променяше, когато се съсредоточаваше върху него, но дори и най-слабото разсейване го връщаше в първоначалната му студенина. Не можеше да определи колко време бе минало, преди да бъде прекъсната, но такова със сигурност бе изминало, защото сенките се бяха преместили. Концентрацията й бе нарушена от Уолоф, грабнал кристала от ръката й.

— Не се опитваш да правиш стария Уолоф на глупак, нали? — гневно запита той.

— Какво искаш да кажеш?

Лицето на магьосника за миг се изкриви от съсредоточаване и кристалът засия като свещ.

— Постигна това ниво на концентрация! — рече той. Светлината потрепна леко, докато говореше.

— Не разбирам? — каза Миранда.

— Занимавам се с магия, откакто бях на твоята възраст. Когато учех това, което току-що ти преподадох, трябваше да се упражнявам почти два месеца, за да постигна такава степен на постоянна концентрация. През всички тези години съм срещал само шепа колеги, справили се по-бързо от мен. Най-бърз бе моят наставник, справил се за две седмици. Ти успя в първия ден — и то за по-малко от два часа! — изръмжа той.

— Какво сгреших? Защо викаш? — попита тя.

— Какво си сгрешила? Изгуби времето и на двама ни, като ми позволи да те уча на неща, които вече трябва да са ти познати!

— Не зная нищо, кълна се! Познанията ми за магията се свеждат до преподаденото ми от теб! — увери го тя.

— След миг ще узнаем! — рече гневно Уолоф, сграбчвайки амулета си.

Миранда бързо се изправи, събаряйки стола си при опита да отстъпи. От застрашителния поглед на магьосника я побиваха тръпки. Той изстреля низ мистични слова, само част от които й бяха познати. Не можа да разпознае заклинанието, знаеше само, че последните няколко думи го насочват върху нея, фокусирайки ефекта му към плътта й. Едновременно с изричането на последната дума, девойката усети потръпване в ръката си. Пръстите й станаха безчувствени, усещането бързо плъзна нагоре. След миг крайникът увисна безпомощно. Опита се да помръдне, но ръката не я слушаше.

— Какво направи? — отчаяно рече тя, стискайки безжизнената ръка.

— Сякаш не знаеш! — рече той.

Парализата продължи да се разпростира, а паниката на Миранда нарастваше едновременно с нея. Десният й крак бързо бе обхванат и девойката загуби опора. Скоро цялата й дясна половина бе безжизнена, а лявата страна бе на път да я последва, губейки усет. След няма и минута лежеше на пода като парцалена кукла, неспособна да помръдне, дишаща едва-едва. Уолоф пристъпи до нея, но Миранда не разполагаше с власт дори над очите си, за да ги фокусира върху него. Той се приведе, за да провери дишането й, сетне бавно излезе.

Тя чу вратата да се затваря. Бе я оставил. Минаха часове, в които Миранда се наслаждава единствено на компанията на мислите си. Съзираше само размазани петна цвят и светлина. Чуваше ясно, но нямаше какво да слуша, освен вятъра. Всички други сетива бяха изчезнали. Усещането за пълна безпомощност бе влудяващо. Насочи цялата си очевидно значителна концентрация върху задачата да помръдне макар и един пръст, но не успя. Едва когато светлите петна бяха потъмнели, отново се разнесоха стъпки.

— Добре. Вече съм убеден. Ако бе получила обучението, в което те обвиних, със сигурност щеше да знаеш как да се защитиш от подобна магия.

Уолоф махна с ръка и произнесе няколко слова. Миранда моментално си върна отнетите й усещания.

— И никой не би позволил подобно заклинание да подейства, ако е в състояние да му попречи — продължи той.

— Можеше просто да ми повярваш… — отбеляза девойката, с мъка надигайки се от пода. Без да усети, мускулите й се бяха схванали.

— Следвам принцип, който винаги ми е бил от голяма полза — никога да не приемам сляпо онова, което може да бъде проверено — рече той, вземайки чист, розов кристал от масата.

— Е? — попита тя, очаквайки извинение.

— Вземи това. Този кристал е сравнително добре пречистен. Ще помага на концентрацията ти. Подготви ума си, съсредоточи се върху кристала и направи отново заклинанието — каза Уолоф, сякаш часовете на парализа изобщо не се бяха случвали.

Миранда стисна новия скъпоценен камък. Не трябваше да бъде толкова наивна и да очаква извинения за недоверието му. Но това нямаше значение. Предстоеше й много важна работа. Не само имаше възможността да се отърве от осакатяващата я рана, но и бе на път да направи първата реална крачка към целението. Без служещата като ориентир топлина на кристала бе трудно да узнае кога съзнанието й е достигнало нужното ниво на концентрация. Когато почувства ума си в подобно на сутрешното състояние, Миранда изрече думите.

Дори нещо толкова просто заплашваше да наруши съсредоточаването й. Както преди, усети успокояваща топлина, която я разсея допълнително. С изричането на последните няколко думи, топлината се усили значително.

— Добре. Сега си почини. Остави заклинанието да си върши работата.

Миранда позволи на околния свят отново да се просмуче. Странната умора се появи отново, този път бе много по-силна. Чувстваше се замаяна, едва не падна от стола. Но ръката й се чувстваше великолепно. Ужасната болка, с която бе свикнала, бе заменена от нежен гъдел. Дръпна ръкава и свали превръзката. Пред очите й червенината и отокът спадаха. След миг осакатилото я нараняване се бе свело до състоянието, в което бе било първоначално. Проста, макар и значителна, рана. За голямо нейно разочарование заклинанието спря да работи.

— Отлично. Това е всичко за днес! — рече магьосникът.

— Почакай! Какво стана? — попита тя, опитвайки се да се изправи. Замаяността я принуди да се отпусне обратно.

— Направи заклинанието, заклинанието проработи — отвърна Уолоф, раздразнен от нуждата да обяснява очевидното.

— Но ръката ми не е излекувана.

— Не. Заклинанието целеше само да премахне инфекцията, която влошаваше раната. Самото лекуващо заклинание е различно. С него ще започнем утре. То е значително по-дълго и съдържа някои руни, които още не си научила. Ако си се възстановила достатъчно по времето, когато приготвя вечеря, можем да поработим още тази вечер.

— Вечеря… искаш да кажеш, че не очакваш аз да я приготвя? — рече Миранда.

— Колкото и забавно би било да те видя как търчиш в пламъци, след като си паднала по лице в огъня, не съм в настроение да разчиствам. Почини си. Когато си в състояние да слезеш по стълбите, ще откриеш долу част от снощната вечеря.

Младата жена послуша съвета му, макар че не се нуждаеше да бъде напътствана. Бе късен следобед, но като нищо можеше да бъде и полунощ. Щом Уолоф излезе, Миранда се довлече до леглото и се строполи отгоре му. Това бе най-странната умора, която някога бе изпитвала. Тялото й се чувстваше наред. Нито измъчено, нито уморено. В действителност, за пръв път от седмици насам не чувстваше никаква болка. А пък не можеше да помръдне. Сякаш й липсваше сила на волята, за да заповяда на мускулите си.

Може би по тази причина тъй желаният сън не идваше. Съзнанието копнееше за него, но тялото нехаеше. Няколко часа лежа замаяна, напълно будна, но с изтощен ум. Накрая, по-скоро от скука, отколкото отпочинала, Миранда отвори очи сред потъмнялата стая. Нощта трябва да се бе спуснала съвсем неотдавна, тъй като небето имаше лека розовина край върховете на планините. Зачуди се, докато надничаше навън, къде бе Мин. Не бе типично за нея да се мотае навън след залез.

— Къде ли може да е? — зачуди се на глас.

Отговорът дойде по бърз и внезапен начин. Главата на Мин внезапно увисна от прозореца. Миранда, сепната от неочакваната поява на приятелката си, се олюля назад. Дракончето се стрелна зад нея, подпирайки я с муцуна.

— Благодаря ти, Мин. Предполагам още не съм се възстановила напълно. Но се чувствам доста по-добре — рече тя, дирейки опипом леглото. Приседна отгоре му, а дракончето скочи до нея.

— Е, какво прави днес? Не само лов, надявам се. Ако ловуваш толкова дълго всеки ден, докато си тръгнем, гората ще се изпразни.

Дракончето, изпълнено с възторг от звука на гласа й, се премести от дясната й страна. Когато Миранда замлъкна, Мин погледна към дясната й ръка, подушвайки раната. На лицето й изникна изражение на объркване или любопитство, тя подуши още веднъж и погледна въпросително към Миранда.

— А, ръката ми. Да. Научих се да правя магия и тя вече се възстановява добре. Благодаря ти, че забеляза!

Мин изглеждаше доволна, сякаш миризмата на инфектираната рана бе представлявала източник на тревога, а изчезването й я бе облекчило. Промени чертите си в своята версия на усмивка и сведе глава, за да получи стандартната награда за добре свършена работа. Миранда използва подобрената си ръка, за да й предложи така желаното потупване.

— След малко ще се върна. Ти си се нахранила, но аз още не съм.

Мин се сви на леглото, гледайки как Миранда отваря вратата и внимателно се спуска по стълбите. Ако прекосяването им бе представлявало трудност преди, то почти сред пълен мрак и със замаяна глава съумяваха да предложат съвсем различно усещане. Успя да се спусне невредима и откри Уолоф да чете на светлината на огнището. На масата имаше оставена чиния, в която лежаха остатъците от печеното и купчина варени зеленчуци. Миранда се настани и започна тихо да яде.

— Стана добре — рече Уолоф.

Миранда кимна.

— Вероятно ще искаш да занесеш и на дракона си? — продължи магьосникът.

Миранда кимна отново, преди да е осъзнала думите му.

— Какво? — каза тя.

— С нея говореше, нали?

— Чул си?

— Не, но сега зная, че съм прав — отбеляза старецът.

Миранда въздъхна и преглътна мъчително.

— От колко време знаеш?

— Ако си спомняш, бях там първата сутрин, когато тя се появи. Наистина ли си мислеше, че няма да проверя дали ще се повтори? Ще откриеш, че е много трудно да заблудиш магьосник, девойче!

— Много съжалявам, но двете сме заедно още от раждането й. Не мога да я прогоня. Уверявам те, тя е много възпитана. Досега е бълвала огън само веднъж и то, защото й беше студено. Ако… — бързо започна да обяснява Миранда.

— Спокойно, девойче, не съм толкова глупав да оставя съдбата на сбирките си в ръцете на чирак. И една страница не би могла да подпалиш. Още в мига, в който видях звяра, поставих няколко заклинания. И лампа не можеш запали без няколко думи от мен.

— Тогава защо не каза по-рано?

— Такъв съм си — отбеляза Уолоф, надигайки се, за да постави книгата на масата. — Е, готова ли си за още малко учене тази вечер?

— Не съвсем.

— Срамота, защото точно това ни предстои! — рече той.